В традиционните представи календарното време е циклично, което предопределя съществуването на преходни периоди, изпълняващи функцията на митологична и практическа граница. В повечето случаи тези периоди са натоварени с отрицателна символика, тъй като се характеризират с нарушение на равновесието между небето и земята, между силите на космоса и силите на хаоса. По тези причини се възприемат като опасни и нечисти (Попов 2002a: 86). Всъщност за митологичното мислене това е преход от непринадлежащото на културата към принадлежащото на културата, от деструкцията към създаването на новата реалност, от хаоса към новия ред.
В книгата си „Мифопоетические основы славянского народного календаря“ Т. А. Агапкина отбелязва, че голяма част от изследванията през ХХ век са посветени на въпросите за концепта „календарна граница“ (Агапкина 2002: 31–32).
Още през 1909 г. А. ван Генеп пише своята книга „Les rites de passage“, в която включва определени календарни и семейни обреди в категорията обреди на прехода, в която особено място заемат обредите при зимното и лятното слънцестоене и при пролетното и лятното равноденствие (Ван Геннеп 1999: 161–166). Тази концепция, свързана с календарния преход, намира отражение и в изследванията на Мирча Елиаде, в неговото виждане за „мита за вечното завръщане“. Анализирайки народния календар и преходните обреди в него, той формулира проблема за т.нар. „календарна граница“, свързана с периодично повтарящите се ритуални действия (Елиаде 1995: 440–441). Краят на старата година и началото на новата се характеризират според него със следните обреди: 1) пречиствания, изповядване на греховете, прогонване на злото извън селището, отблъскване на демоните; гасене и повторно запалване на огнищата; 2) маскирани процесии и церемониално посрещане и угощаване на мъртвите; 3) борби между две враждебни групи; 4) карнавални оргии.
В българската етнография въпросът за времето на прехода е сравнително добре разработен (Попов 1987; 1989; 1990 и 2002; Гребенарова 1989a; Габровски 1989; Вълчинова 1994). В тези трудове календарното време се възприема като един макрообред, в който се съдържат както положителни, така и отрицателни елементи: нов–стар; живот–смърт, ден–нощ, пролет– зима и т.н.
Т. Агапкина (Агапкина 2002: 32) предлага да се използват определени базови критерии, чрез които могат да се идентифицират граничните преходни периоди: календарни вярвания и паремии, които маркират настъпването на преломния период; навлизане на хтонични същества в земния живот; силно развита система на забрани; нарушение на социалната структура на обществото, която трябва да се възстанови чрез обредни действия; гадания, предсказания и пречистващи обреди.
В българския народен календар най-неблагоприятни са дните на границата между старата и новата година, дните между януари и февруари, особено първите и последните дни на февруари. Самото време, което се мисли като уродливо, се оказва основен източник за опасност за отделния човек и социума, което мотивира повечето съществуващи забрани и правила (Агапкина 2002: 67). Цялата обредност, свързана с представите и вярванията на носителите на езика, е отразена в определени названия – хрононими.
Голяма част от хрононимите съдържат корени, разкриващи различни аномалии, свързани с хтонични сили: къс-, куц-, крив-, луд-, бес-, луд-, сух и др.
В тази статия ще бъдат разгледани корените: къс-, куц- и крив-.
КЪС, МАЛЪК
В народното отношение към месеците на годината се забелязва силно негативно отношение към месец февруари. Това намира отражение в различните хрононими, разпространени на българската етническа територия. Между тях са Малък Сечко, за разлика от януари, който е Голям Сечко – Сечко-дечко, Малкин, Малкушан, Малкоман, Малкошит (Странджа). Някои автори (Агапкина 2002: 33) правят аналогия с турската дума кючюк ‘малък’. Лексемата къс в речника на Н. Геров е отбелязана със следните значения: 1. Кратък, не дълъг. 2. Част от нещо. 3. Дявол, вражле, нечестив, бяс, сатана (Геров 2: 417). По метафоричен път краткостта на месец февруари е натоварена с отрицателна конотация.
Този признак (кратък, малък) е приписван и на свети Касиан – кутриот светец Касиан, чийто ден е на 29 февруари.
Малък или къс означава също и лишен от нещо. В българските говори в Смолянско срещаме думата флишено със значение ‘повредено’, а също и глаголът флишеава – ‘поврежда’. В традиционната култура на българите едни от важните противопоставяния, определящи отношението на социума към някои негови членове, е противопоставянето накърненост–ненакърненост. Хората, лишени от нещо, се противопоставят на онези, в чийто живот има пълнота и цялостност. Винаги отношението е негативно.
КУЦ
Първите три дни на февруари се наричат: Куцуланска Богородица Кривно, Кривчо, Куцалан (Пловдивско), Куцулан (Софийско, Ботевградско, Казанлъшко, Сливенско, Троянско, Карнобатско); Трифонци, Симеоновци (Източна България); Резан (Родопите и Странджа). В тези дни се открива обредно-митологичен комплекс, в който се пресичат редица вярвания за влияние на определени зли сили и действия забрани, предпазващи хората от тези сили. Диалектното название Куцулан, което се употребява обикновено за първи февруари и по-рядко за останалите два дни, не може да се разглежда изолирано от останалите названия на месеца (Китанова 1996: 33–34). Названията Сечко и Резан се свързват не толкова с народната етимология ‘реже от студ’, колкото с пролетното подкастряне на дърветата и лозята. В гръцки език се среща глаголът кастря. На българската етническа и езикова територия голямо разпространение има легендата за свети Трифон, който, проклет от Богородица, си отрязва носа. Периодът от 1 февруари се характеризира с раждането на малките вълчета. Вълкът, според народните вярвания, е свързан с хтоничните сили и дявола. Най-характерният представител в народните вярвания е самият Куцулан (Куция, Кривия) – вълк, който се движи последен в глутницата, но е нейният водач. Куцотата е типичен белег на хтоничните божества. Освен за дявола тя е характерна за вълка и мечката, и за Бог Велес. У всички славяни са познати вярванията за куция вълк. Той се възприема като антропоморфно същество – човек, който чрез различни магии може да властва над вълците и да бъде техен пастир. Според някои автори вълчият пастир в демонологията на пастирите предшества върколака, който наследява неговите основни черти и придобива нови, например способността му за метаморфоза от вълк в човек и обратно. К. Зелце привежда редица по-късни легенди за куция вълк водач, който при определени условия се превръща в човек (Попов 1985: 214). В БЕР диалектното название Куцулан се извежда от румънското cuţulan със значение ‘куче’ (БЕР 3: 167). Ст. Младенов го свързва с куц (Младенов 1941: 126). На същото мнение е и Иван Добрев, за когото названието е образувано от куц със суфикса -у-лан. Тази наставка в повечето славянски езици се характеризира с демонологичната си семантика (Добрев 1987: 779–782 ). В руски език тя се употребява за лица, които се отличават с някакъв недостатък от другите така, че срещата с тях се смята за поличба. Народната етимология от куц извежда и Д. Маринов (Маринов 1914: 524–525). В българските диалекти в Троянско се среща глаголът куцоля със значение ‘куцам’.
Според народните вярвания кучето е творение на Господ, а вълкът – на дявола. Бог направил кучето, за да настигне дявола и да го захапе за крака. Според друга легенда, дяволът направил вълка, за да захапе Господ за крака, но не могъл да му вдъхне душа. Господ му вдъхнал душа и му казал: „Хапни, вълчо, врага за крака!“. Оттогава дяволът е куц (БМ 1994: 196–197). В някои белоруски диалекти дяволът се нарича Куцан. Трубачев свързва българският глагол куцам със сръбския куцати със значение ‘удрям, чукам’ и словенския kucati със значение ‘оплождам’ за животни. В обредността на вълчата Богородица редица забрани са свързани със стремежа да не се допусне прекомерно оплождане на вълчиците. Вярва се, че дори изхвърлената пепел може да ги оплоди. Има табу за сексуални контакти, за да не се роди дете, свързано с хтоничните сили или с недостатък – кусурлия. В имената на месец февруари се откриват две значения ‘по-млад’ и ‘по-кратък, по-къс, лишен от нещо’. В някои български диалекти се среща субстантивираното прилагателно Късият, което според У. Дукова (Дукова 1975: 28) е евфемистично название на дявола. То има своите паралели в хърватски език kŷcu със значение ‘дявол’. В чешки език kusy означава ‘окастрен’ и се използва като епитет на дявола. В някои полски диалекти kušy е със значение ‘с подрязана опашка’. В белоруски език се среща лексемата карнохвощик, която означава ‘къс или с подрязана опашка’ и има съответствие и в гръцки език. В БЕР (БЕР 3: 228) долнолужишкото kušy – ‘животно без опашка’. Имената Сечко и Зарезан за февруари могат да се разглеждат в контекста на митологичния акт сечене/рязане. Порязването в народните представи се свързва с оставянето на белег, нишан. Неслучайно свети Симеон зимни се нарича Симеон Бележник, Симеон Забележник. Самият месец февруари, на който липсва последният ден, се възприема като същество с отрязана опашка. Обредните действия в тези дни категорично забраняват пипането на режещи предмети. Като свържем двете семантични линии ‘къс, кратък, лишен от нещо’ и ‘куц – кусурлия – същество, свързано с хтоничните сили – дявол’, можем да получим пълна характеристика на названието Куцулан в неговото миторитуално ядро, разбирано като неразчленимо единство между взаимно-съответстващи си обредни действия и митове (Иванов, Топоров 1975: 44–48, 50–51). Глаголът куцам има и преносно значение ‘непълноценен съм’. „Най-вероятно названието куц възниква със значение ‘който е с по-къс крак’ и възможно е куц да е трансформация на къс (Мичева-Пейчева 2013: 117; БЕР 2 1986: 166).
Куцутата е характерна и за маскираните по време на Сирни Заговезни – гърбава старица и куц или крив старец (Агапкина 2002: 35; Ивлева 1994: 104).
Семата куц се среща и при названието на петъка от Тодоровата седмица – куц петък, който е един от най-лошите дни на Тодоровата неделя (БМ 1994: 361). Наричат го още глух, луд, сух, черен петък. Ден, в който нищо не е добре да се започва и прави.
КРИВ
Хрононимите на *kriv- означава в славянските езици – ‘неправилен, едноок, куц, гърбав’ и т.н. В речника на Н. Геров е отбелязано прилагателното криво със следните значения: 1. Кривда. 2. Нещо изкривено (Геров 2: 417). В Български тълковен речник (БТР 1973: 391) се срещат значенията: 1. Който не е прав, извит. 2. Неправилен, несиметричен, изкривен. 3. Който има очевиден телесен недостатък. 4. Полегат, наклонен. 5. Виновен. 6. Погрешен. 7. Който не води към добро. 8. Сърдит, опак.
В БЕР (БЕР 3: 5) за крив – ‘който не е прав, извит’ ‘куц’. Вероятно семантичният развой е от конкретното към абстрактното, т.е. първоначалното значение е било ‘срязан, изкосен’, а по-късно се добавя и ‘полегат, крив’. В Чирпанско и Старозагорско се среща думата кривуцам – ‘куцам’. А названията Кривулан (Белоградчишко), Кривчо и Кривно (ЗБ) са семантични еквиваленти на Куцулан. Видно е, че семантиката на лексемите къс, куц и крив се пресича. Става въпрос за нещо, което е извън нормите, за недъг, характерен за същества, свързани с хтоничните сили. „Традиционно куц се възприема като синоним на крив“.
Значението на корена *kriv- се открива в названията на срядата и петъка на Сирни Заговезни – Крива сряда, Криви петък, Кривата неделя – Заговезни (БМ: 328, Пазарджик), защото се блажи срещу петък (Еленско); Тодоровата седмица – Крива неделя, Крив вторник, Крив петък, Крива сряда тези дни от 1 седмица на Великия пост (Пловдивско, Софийско, Пирински край: 437), Кривата неделе – Третата седмица от Великия пост (Банат). Последните две са наречени така, защото в този период се яде блажно. Страхов обяснява подобни хрононими с корелацията крив–неправилен (Страхов 1988: 106; Агапкина 2002: 35).
Кривно вълк, Кривулан (Попов 1997: 88), Клекучан (Плевенско) – за вълчият пастир Куцулан. Крив, гърбав, куц, кривоглед също са белези, свързани с хтоничния свят и дявола, като и с нечистотата и хаоса. Тези хрононими означават недостатък, нещо, което е извън определения ред и поради това се възприема като чуждо, опасно и нечисто.
В тези номинации се пресичат семантичните опозиции бог–дявол, добро–зло, нормално–аномално, свое–чуждо, чисто–нечисто.
ИЗТОЧНИЦИ
Андрейчин, Георгиев, Илчев Леков, Костов, Стойков, Тодоров 1973: Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, И. Леков, Н. Костов, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Български тълковен речник. София, 1973.
БЕР 1971–2011: Български етимологичен речник. София, т. 1, 1971; т. 2, 1979; т. 3, 1986; т. 4, 1995; т. 5, 1996; т. 6, 2002; т. 7, 2011.
БМ 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. Под редакцията на А. Стойнев. 1994.
Геров 1975–1978: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Т. 1–6. София.
РРОДД 1974: Речник на редки остарели и диалектни думи в литературата ни. Под ред. на Ст. Илчев. София, 1974.
СР 1999, 2010: Старобългарски речник. Т. 1. София.
ФРБЕ 1974: Фразеологичен речник на българския език. Т. 1, 1974, с. 191, 361.
БИБЛИОГРАФИЯ
Агапкина 2002: Агапкина, Т. А. Мифологические основы славянского народного календаря. Москва, Индрик, 2002.
Ван Генепп 1999: Ван Генепп, А. Обряды перехода. Систематическое изучение обрядов. Москва, 1999.
Вълчинова 1994: Вълчинова, Г. Сечко и Марта – формирането на един митологичен комплекс в българската народна култура. Т. 2. София, 1994, 33–77.
Вълчинова 1995: Вълчинова, Г. За копривата и чесъна. Хранителни хипостази на Коледа и Великден. – Български език, 4, 1995, 53–67.
Габровски 1989: Габровски, М. Преходът между старата и новата година у българите. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. София, 1989.
Георгиева 1993: Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1993.
Гребенарова 1989а: Гребенарова, С. Заговезни – Тодоровден като преходен период в народния календар. – Исторически преглед. Т. 45, № 1. София, 1989, 55–71.
Гребенарова 1989б: Гребенарова, С. Празници за предпазване от огън у българите. – Български език, 3–4, 1989, 13–15.
Гребенарова, Попов 1987: Гребенарова, С., Р. Попов. Обичаят „миша сватба“ у българите. – Български език, 3, 1987.
Гура 1997: Гура, А. В. Символика животных в славянских народных верований. Москва, 1997.
Гуревич 1981: Гуревич, А. Я. Проблемы средновековой народной культуры. Москва, 1981.
Добрев 1987: Добрев, Ив. Старинни народни думи. София, 1987.
Дукова 1975: Dukova, U. Die bezeichnungen der damonen im bulgarischen entlehnungen. – Linguistique Balkanique, XVIII, 2, 1975, р. 28.
Дяков 1993: Дяков, Т. Народният календар (празници и вярвания на българите). София, 1993.
Елиаде 1995: Елиаде, М. Трактат по история на религиите. София, 1995.
Иванов, Топоров 1975: Иванов, В. В., В. Н.Tопоров. Инвариант и трансформация в мифологических фольклорных текстов. – В: Типологические исследования по фольклору. Москва, 1975, 44–51.
Ивлева 1994: Л. М. Ивлева,Л. М. Ряженье в русской традиционной культуре. СПб., 1994.
Китанова 1996: Китанова, М. Диалектното название Куцулан в миторитуалното ядро на Вълчите празници. – Българска реч, 2, 1996, 33–34.
Легурска, Китанова 2008: Легурска, П., М. Китанова. Тематичен речник натермините на народния календар. София, 2008.
Маринов 1915: Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. – В: СбНУ, т. 28, 1914, 524–525.
Мичева-Пейчева 2013: Мичева-Пейчева, К. Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език. София, Валентин Траянов, 2013.
Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовен езикъ. София, 1941.
Младенов 1968: Младенов, М. Един случай на табу в българския език. – В: ИИБЕ, № 16, 1968.
Младенов 1980: Младенов, М. Наблюдения върху езика на баянията. – В: Проблеми на българския фолклор. Т. 5. София, 1980, с. 100.
Попов 1985: Попов, Р. За върколака в българските народни вярвания. – В: Известия на националния исторически музей, кн. 5, 1985.
Попов 1987: Попов, Р. Великденският празничен цикъл като период на преход. – В: Международен конгрес по българистика. Т. 10. София, 1987, 164–168.
Попов 1989: Попов, Р. Към характеристиката на българските народни вярвания, свързани с периодите на преход към зимата и пролетта. – В: Етнографски проблеми на българската народна духовна култура. София, 1989, 52–741.
Попов 1990: Попов, Р. Народен календар и митология. – Български език, 1, 1990, 31–38.
Попов 1997: Попов, Р. Български народен календар. София, 1997.
Попов 2002а: Попов, Р. Безумные недели в календарном цикле болгар. – В: Признаковое пространство культуры. Москва, Индрик, 2002, 86–103.
Попов 2002б: Попов, Р. Светци и демони на балканите – Български език, 4, 2002, 6–17.
Попов 2004: Попов, Р. Свети Мина в календарната традиция на балканските народи. – История, 4, 2004, 5, 79–88.
Страхов 1988: Страхов, А. Б. Слова с корнем благ-/блаж- с отрицательными значениями в восточнославянских диалектах. – IJSLP, vol. 37, 73–114.
Трубачев 1962: Трубачев, О. Этимологические исследования. Москва, 1962.
