1. Увод
Ю. С. Степанов определя концепта като онова, под формата на което културата влиза в менталния свят на човека (Степанов 1985). С. Е. Никитина дефинира концепта като ключова дума, знание, изразено в определени езикови форми (лексеми, словосъчетания) (Никитина 1991: 117). В този смисъл e мотивирано разглеждането на пословиците, поговорките, фразеологизмите и др. езикови единици като структурни елементи на концептосферата.
Свободата е едно от ключовите философски понятия – концепти, бележещи цялата човешка дейност и същност. Тя е пряко свързана с възможността субектът да проявява своята собствена воля. Според св. Григорий Нисийски свободата, самовластието, от гр. αύτεξούσιον, е част от същината на човешкото битие, тя се открива както в отношението на човека към Бог, така и в себеутвърждаването на индивида и връзката му със заобикалящия го свят (Флоровски 2013).
Интересен етимологичен анализ на думата свобода прави Трубачов. Той предполага, че думата свободà от стб. свобода е най-вероятно древно название на група родствени, свои лица. На руски тя е свобòда, на сръбски слобòда, словенски svoboda, чешки svoboda, полски swoboda. Трубачов открива в думата основата своб-, която според него е производна от местоименната основа sṷe- ‘свой’ със суфикс bh-, често със значение ‘род, свои, роднини, съплеменници’ (Трубачев 2006: 170). Тоест свободата според тази етимология е пряко свързана с представата за дома, семейството и параметрите на своето, теза, която в събрания и анализиран в това изследване материал може да се потвърди. Но има и редица примери, доказващи, че свободата по-скоро се съотнася с представата за път извън пределите на своето и познатото, че тя е родствена на волността, широтата и безграничността.
Макар свободата, свободната воля и изборът да са основно право на човека, обществото налага определени параметри, в които индивидът може да се чувства свободен да постъпва според своите желания. Прекрачвайки границите на позволената свобода, субектът всъщност погазва нормата и изискванията на общността. В първобитните общества тези параметри се определят от табутата, в традиционната култура – от обичайното право, а в съвременните общества – от законите и етичния кодекс. Всяко прекрачване на линията, отвъд която свободата е наказуема, води до санкциониране на индивида.
В своя труд „За свободата“ Джон Стюарт Мил за първи път отграничава два вида свобода – свободата като възможност за действие и свободата като липса на ограничение (Mill 1859).
В това проучване концептът свобода се представя с неговите основни езикови репрезентанти. На първо място лексемата свобода и съответно нейният антоним – робство. Разглежда се и синонимният ред от думи с най-близка семантика до свобода, които образуват ядрото и приядрената зона, като: независимост, демокрация, равенство, волност, неограниченост. В периферията на това семантично гнездо се откриват синоними на свобода като естественост, непринуденост, ширина, удобство и др. В исторически контекст тя се свърза с борба, юначество, подвиг, война и т.н. Нейни антоними са робство, затвор, тирания, безправие, ограниченост и зависимост.
В тази разработка концептът свобода ще бъде проучен както в народната духовна култура, чиято изразност намира място в българските пословици и поговорки, така и във фразеологизмите, които съдържат преосмислени представи за свободата в друг културен контекст.
2. Свободата в българската лексикография
В Старобългарски речник, том втори, думата свобода е представена с два омонима. Първо, свобода, мъжки род – ‘свободен човек, не роб’, с новобългарско съответствие свободник, свободняк, и второ, свобода, женски род – ‘липса на робство и ограничения, независимост’, с новобългарско съответствие свобода, като всички примери се отнасят до освобождаването на християните от Иисус, Сина Божи. (Старобългарски речник 2009: 648). У Найден Геров думата свобода е дадена със значение ‘слобода, свобода’, като примерът е ключов по-скоро в разбирането за несвободата: Нямамь свободà с тълкуване: ‘не съм свободен, не мога, има нещо, та ми пречи’ (Геров 1978: 136).
В Речник на книжовния български език на народна основа от ХVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин) лексемата свобода с една употреба в текста на Тихонравовия дамаскин е представена като название на човешката свобода, разбирана в християнски смисъл: Христос дава свобода на човешкия род чрез страданията и разпятието си, като премахва зависимостта на човека от земните неволи и му дава възможност да живее без болки и ограничения в бъдеще. Лексемата свободен, също еднократно засвидетелствана, се свързва със значението ‘освободен от нещо лошо – клевета, лъжа, нападки’. Съществителното освобождение е със същия ономасиологичен признак и означава: ‘освобождаване от нещо лошо’. Глаголът свободя с 5 употреби е близък по значение до съвременното: ‘спася, избавя от беда, опасност някого’ (Речник на книжовния български език на народна основа от ХVII век 2012: 876). Следователно в езика на новобългарските дамаскини свободата се осмисля като ценност предимно в рамките на християнската парадигма. Налице са обаче и човешките измерения на свободата като спасяване от беда, нещастие, нещо лошо.
В Български етимологичен речник думата свобода със значение ‘възможност на човек или друго същество да проявява своята воля; липса на ограничения или робство’ е изведена от старобългарската лексема свобода (Български етимологичен речник 2002: 561–562).
В Речник на съвременния български книжовен език, том 3, на първо място е изтълкувано философското понятие свобода като ‘възможност на човека да проявява своята собствена воля’. Второто значение е ‘положение на нация, народ, при което отсъства робство, потисничество, ограничение в обществено-икономическия живот; независимост’. На трето място е дефиницията: ‘възможност да се действа без ограничения в някоя област на обществено-политическия живот’, на четвърто: ‘отсъствие на каквото и да било ограничение, пречка в нещо’. Като пето значение е посочено: ‘състояние на някого, който не е затворен, който живее на воля’ и като шесто: ‘лекота, непринуденост в говора, обноските и поведението’ (Речник на съвременния български книжовен език 1957: 169).
В Български тълковен речник свободата е определена на първо място като възможност отделният субект да проявява собствената си воля. Останалите речникови дефиниции са: „2. Липса на ограничения от обществено-политически или друг характер. Борба за свобода. Свобода на словото и печата. 3. Възможност да се извършва нещо без ограничения. Права и свободи на гражданите. 4. Непринуденост, лекота. Свобода в общуването. • Лишавам/лиша от свобода. Спец. В резултат на съдебно дело осъждам на принудителен престой в затвор. • Пускам/пусна на свобода. Позволявам да живее по собствената си воля. Пусни птичката на свобода!“ (Български тълковен речник 2001). Всички тези значения отразяват с методите на лексикографията реалното битие на свободата в българската култура и език.
В многотомния Речник на българския език, дело на Института за български език, предстои да излезе томът с буква С. Можем да посочим лексикографските дефиниции на някои синоними на свобода. Във втори том: „волност 1. Пълна свобода, неограниченост, безгрижие. 2. Прекалено свободна, непозволена или неприлична постъпка, която е нарушение на общоприетия ред. 3. Само ед. остар. независимост, свобода“ (Речник на българския език 1979: 361). И в десети том: „независимост 1. Отсъствие на зависимост, влияние, подчиненост; самостоятелност, свобода. 2. Отсъствие на зависимост, на влияние в действията на политическа организация, партия, движение, средство за масово осведомяване, политическа личност и под. от някого или нещо; самостоятелност. 3. За държава, държавна институция, църква и под. – право за самостоятелно решаване на своите вътрешни въпроси и политика; суверенитет. 4. Отсъствие на причинно-следствена връзка между две явления“ (Речник на българския език 2000: 827).
В Синонимен речник на българския език с автор Емилия Пернишка свободата е определена като: „1. Живот, състояние на човек или народ, когато е независим политически, икономически или от някого: независимост... Ант. Робство. 2. Възможност да се действа без ограничения или принуда, липса на ограничения, принуда: независимост, воля... Ант. ограничения, зависимост“ (Синонимен речник на българския език 2012: 492, 493). В първото значение свобода се свързва с борба, жертва, героизъм, във второто – с устойчивите словосъчетания: свобода на словото, свобода на мисълта, свобода на духа и др.
В Синонимен речник с антоними под редакцията на Сабина Павлова думата свобода е дадена с две значения: 1. ‘независимост, самостоятелност; спец. автономия’; 2. ‘непринуденост, естественост, волност ↔ скованост’ (Синонимен речник с антоними 2013).
Можем накратко да обобщим. В българските речници свободата на първо място се представя с най-общото си значение: в историческите речници то се свързва с християнско-богословската парадигма, а в съвременните речници – с философското разбиране на свободата като възможност на човека да проявява своята воля. На второ място свободата се съотнася с независимост на държава, народ, институция. Важна част от семантиката на лексемата е възможността да се извършва нещо без ограничения, пречки, както и правото да се живее извън затворено пространство (затвор, клетка). Всички статии посочват и едно по-тясно значение: ‘лекота, непринуденост в поведението’.
3. Свободата в българските фразеологизми
Фразеологизмът е устойчива фраза, обикновено с преносно значение. Поради силната си метафоричност и експресивност фразеологизмите са често засвидетелствани в българския език, най-вече в живия узус.
В изследването на концепта свобода фразеологизмите са групирани по семантични признаци, за да бъде по-добре систематизиран богатият материал, ексцерпиран от Фразеологичен речник на българския език в два тома с автори: К. Ничева, С. Спасова-Михайлова и Кр. Чолакова (Фразеологичен речник на българския език 1974; 1975). На първо място се анализират фразеологичните единици, вербализиращи свободата и независимостта, а след това тези със смислов компонент робство – несвобода.
Първият семантичен признак, по който се обединяват редица фразеологизми, е: ‘боря се срещу някого в защита на свободата, въставам, бунтувам се’. Част от фразеологизмите описват конкретно действие: „Вадя меч“, „Вадя оръжие“, „Вдигам пушка“, но означават ‘готов съм за битка, започвам битка, въставам’. Преносно бунтът срещу власт, терор и тирания е изразен и чрез фразеологизмите: „Вдигам глава“, „Надигам глава“ със значение ‘въставам’. Тези, които са достатъчно смели да надигнат глава, се излагат на реалната опасност да загубят живота си, затова и „Давам си главата“, „Оставям си главата“, „Слагам си главата“ са тъждествени на ‘жертвам си живота в името на идеал’. Битката до смърт в името на свободата често се обозначава с израза: „до последна капка кръв“.
Борбата за свобода е пряко свързана с напускането на своето пространство и преминаването отвъд неговите граници, там, където е опасно, непознато, но и героично. Хайдутството е едно от лицата на борбата за свобода, описано с фразеологизмите: „Вземам/взема гората“, „Вземам/взема Балкана“, „Хващам/хвана гората“.
Следващият важен семантичен признак, чрез който се дефинира свободата във фразеологизмите, е: ‘политическо освобождение, отхвърляне на нечия власт’. Оковите са един от белезите на робството и често го назовават метафорично, затова и фразеологизмите: „Троша оковите/оковите си“, „Разбивам оковите/оковите си“, „Чупя оковите/оковите си“ означават ‘освобождавам (се) от чужда власт, от робство’.
В българския език съществуват фразеологизми със семантичен признак ‘освобождаване от задължения, дългове, грижи’, те концептуализират пътя към свободата, видян като път, по-който оставяш всеки товар, за да се почувстваш свободен. Често употребими в този смисъл са фразеологизмите: „Свали се воденичен камък от гърба ми“, „Свали се воденичен камък от плещите ми“, „Свали се планина от гърба ми“, „Свали се планина от раменете ми“, „Свали се товар от гърба ми“, „Свали се тежко бреме от плещите ми“ и др. Както и сходни, съдържащи глагола падам: „Падне воденичен камък от плещите ми“, „Падне воденичен камък от раменете ми“, „Падне планина от гърба ми“ „Падне тежко бреме от гърба ми“ и др.
Оформя се и група фразеологизми със същото значение и глагол смъкне се: „Смъкне се воденичен камък от гърба ми“, „Смъкне се воденичен камък от плещите ми“, „Смъкне се воденичен камък от раменете ми“, „Смъкне се планина от гърба ми“. Всички изброени фразеологизми се реализират с идентично значение – ‘освободя се от тежка грижа, задължение’.
Личната свобода като върховна ценност и възможност за разгръщане на човешките способности е обединяващият семантичен признак на редица български фразеологизми като: „Давам крила“, „Широко ти поле“. Част от тях обаче съдържат в себе си представата за свободата по-скоро като слободия, свобода, лишена от всякакви ограничения, например: „Свободна България“. Съществуват и фразеологични единици със значение ‘давам прекалено много свобода’ – „Отпускам/отпусна юздите на някого“, „Отпускам/отпусна поводите на някого“, които са израз на традиционното схващане на българите, че прекалената свобода не е хубаво нещо. Да дадеш на някого неограничена свобода, означава да го направиш волен, но също и неконтрилируем, опасен, невписващ се в социума.
Във фразелогизмите несвободата е много по-плътно езиково разработена. Това е свързано с цялостната народопсихология на българина, пък и на други народи, да се обговаря повече отрицателният модус – клетвите са повече от благословиите, названията на злите сили са повече от тези на добрите, нечистото е повече от чистото, названията на болестите са повече от тези на здравето и т.н. В съзвучие с тази закономерност в езика е и несъразмерното съотношение между езиковите реализации на концептите свобода и несвобода.
Един от важните семантични признаци, общ за значителна група фразеологизми, е: ‘подчинявам някого; поставям някого в зависимо, несвободно положение’. В следните примери субектът е този, който подчинява, той е деятелят: „Турям/туря под краката си някого“, „Поставям/поставя някого на колене“, „Надявам/надяна хомота на някого“, „Слагам/сложа въжето на шията на някого“. Изискването за покорство на по-слабия, метафорично представено като физическо насилие върху части от тялото му, е отразено във фразеологизмите: „Строшавам/строша рогата на някого“, „Счупвам/счупя рогата на някого“, „Стъпвам/ стъпя на врата на някого“, „Стъпвам/стъпя на гушата на някого“, „Стъпвам/ стъпя на гърба на някого“, „Стъпвам/стъпя на шията на някого“ и др.
Попадането под нечия власт, робство, когато субектът е в зависимо положение, може да бъде открито в множество фразеологизми. В част от тях властта се назовава метонимично с част от тялото на властимащия: „под нечий крак/крака“, „под нечия нога/нозе“, „в ръцете/ръката на някого“. В друга част се открива метафоричен израз за самия акт на преклонение и подчинение поради вероятна принуда: „Свеждам/сведа глава“, „Свивам/свия врат“, „Скланям/склоня глава“, „Навеждам/наведа врат“, „Навеждам/наведа глава“, „Прекланям/преклоня глава“. В този смислов контекст, но с различна семантична отсянка: ‘заробвам се, поставям се в зависимо положение’ са: „Турям/туря си въжето на шията“, „Турям/туря си въжето на врата“, „Турям/туря си примка на шията“, „Турям/туря си примка на врата“, „Слагам/сложа си въжето на шията“, „Слагам/сложа си въжето на врата“, „Слагам/сложа си примка на шията“, „Слагам/сложа си примка на врата“, „Мятам/метна си въжето на шията“, „Мятам/метна си примка на шията“, „Окачвам/окача си въжето на шията“, „Окачвам/окача си примка на врата“, „Нахлузвам/нахлузя си въжето на шията“ и др. Страданието при робство е представено в езика с метафоричните фразеологични единици: „Пъшкам под ботуша на някого“, „Пъшкам под хомота на някого“, „Пъшкам под ярема на някого“.
Несвободата в личен план като пълно съобразяване с волята на друг, пълно подчиняване на неговите желания, дори капризи, е изразена с фразеологизмите: „Вървя по водата на някого“, „Ходя по водата на някого“, „Ходя по гайдата на някого“, „Вървя по гайдата на някого“, „Играя по гайдата на някого“. От социолингвистична гледна точка хората, които играят или вървят по гайдата на някого, се приемат в социалното говорене като слабохарактерни и са обект на присмех. Тук става дума за подчинение на един човек на друг не поради социална, а по-скоро поради емоционална принуда.
‘Задържане от властите, лишаване от свобода, затваряне’ също се утвърждава като важен семантичен признак на несвободата във фразеологията. „Да ми духа кон зад врата“ означава ‘арестуван съм, лишен съм от свобода’ и „Ще светя на мишките“ е със значение: ‘затворен съм в тъмница’.
В съвременното общество свободата се разбира в голяма степен като липса на ограничения, свобода на избор, свобода да правиш каквото искаш. Следователно ограничаването на действията, забраните и опитите за контрол се тълкуват като несвобода. В българската фразеология се срещат голям брой метафорични единици със семантичен признак ‘ограничаване на личната свобода, на действията на някого’: „Сбирам/сбера юздите на някого“, „Дръпвам/ дръпна юздите на някого“, „Хващам/хвана юздите на някого“, „Стягам/стегна юздите на някого“, „Слагам/сложа оглавник на някого“. Последният фразеологизъм се реализира и с друга семантика: ‘оженвам някого’, като женитбата се възприема като ограничаване на свободата. С близко значение са и: „Слагам/сложа юзда на някого“, „Слагам/сложа юлар на някого“. Мисленето на брака като несвобода намира своето езиково отражение и във фолклора, и в художествената литература, което е доказателство за трайната концептуална връзка между подчинението и семейните отношения.
В семейството връзката мъж – жена често е неравностойна, единият от двамата попада в подчинено положение. Обикновено това е съпругата, която „Ситно преде“ или „Тънко преде“ пред главата на семейството, тоест не смее да прояви собствена воля, подчинява се. Но тъй като в патриархалното общество подчинената роля на жената се смята за нещо закономерно и естествено, във фразеологизмите по-често е изразена обратната зависимост – мъж, който е под властта на жена си: „Държа под чехъл“ – ‘за жена – държа мъжа си в подчинено положение’, „Под чехъл съм“ и „Жената ме води за езика“ – ‘за мъж – живея в зависимо положение’. И за двата пола се използват изразите, вербализиращи подчинение в ежедневието, но най-вече при неформални, близки отношения: „Водя за носа“, „Водя за поводите“, „Водя за юздите“.
Фразеологизмите, проучени в това изследване, са обединени в няколко значими групи по семантичен признак. Първо е разгледан концептът свобода със семантичен признак ‘боря се срещу някого, въставам’. Безспорна е причинно-следствената връзка между борбата, юначеството, хайдутството и свободата. Пряко свързан с този семантичен признак е и признакът ‘политическо освобождение, отхвърляне на нечия власт’. Реализациите му са широко разпространени в българското народно творчество. Отделно са представени фразеологизмите със семантичен признак ‘липса на задължения, ограничения, грижи’. Това разбиране на свободата е характерно за модерната обществена парадигма, където свободата се смята за равнозначна на свободно време, свободно съзнание, свобода от задължения, нещо, което е било почти немислимо в рамките на традиционната култура и отношения. Нещо повече, онези, които са се стремели към голяма лична свобода, са критикувани от социума и техният стремеж към независимост се е определял като слободия.
Концептът несвобода присъства като основен в българската фразеология. Сементичният признак ‘подчинявам някого; поставям някого в зависимо, несвободно положение’ е характерен за огромен брой български фразеологизми, обхващащи както междуличностни отношения, така и в исторически план попадането под роство, чужда власт. По-малка, но важна е групата фразеологизми, свързани с арестуване и затвор като пряко посегателство върху свободата. Фразеологизмите със семантичен признак ‘налагане на ограничения, лишаване от право на избор’ отразяват изключително често случваща се в битието на българина практика. Пълното подчинение на волята на друг е важен семантичен признак на несвободата, като в тесен смисъл тази зависимост важи и за семейните и роднинските отношения.
И във фразеологизмите, както и в паремиите, е налице една взаимнодопълваща, но и противопоставяща връзка между свободата и несвободата. На концептуално равнище тя съдържа едновременно омразата към поробителя, стремежа към свобода, борбата срещу гнета, порива за личен избор и пораженческата позиция на примирилия се човек, попаднал под чужда власт, зависимост и подчинение, случващо се както в по-широки, така и в по-тесни граници. Въпреки това огромният брой фразеологизми, в които битуват зависимостта и подчинението, са доказателство за мисловен път, в който несвободата не е приемлива и подлежи на социална и езикова санкция.
4. Свободата в българските паремии
Паремията е малък народен речеви жанр, изразен с изречение (пословица, поговорка) или с кратка поредица от изречения (загадка, анекдот), характеризиращ се с устойчивост в езика и възпроизводимост в речта, често използван с дидактически цели. О. С. Ахманова разглежда термина паремия като родов и обединяващ понятията пословица и поговорка (Ахманова 1966: 421). В този смисъл се разглежда паремията и в това изследване.
Емпиричният материал е ексцерпиран от: Балканска народна мъдрост (Балканска народна мъдрост 1968), Български пословици и поговорки (Български пословици и поговорки 1986), Моделиране на пословици и поговорки, повлияни от християнството (Трендафилова 2014).
В българските пословици и поговорки свободата е представена като върховна ценност. В синхрон с известната мисъл на Сервантес: „Свободата е най-голямото богатство“ е и българската пословица: „Куражът е първото богатство на човека“. Именно като най-висш идеал свободата е разпозната в паремиите: „Свободата е на върха на копието“ и „Свободата е най-висше благо“. Стремежът към свобода в българския фолклор, както и в пословиците и поговорките е неизменно свързан с юначеството и борбата.
В българските юнашки песни един от най-трайните и разпознаваеми образи на надмогващия врага и гнета юнак е Крали Марко. В парадигмата на героите се имплицира и образът на българския хайдутин, дръзнал да се изправи срещу робството в името на така желаната свобода. В юнашките песни основен мотив е именно борбата срещу поробителите за постигане на идеала за свобода: „И да идем с турци да се бием, да се бием, народ да свободим“. Хипостаза на този идеал е и призивът „Свобода или смърт“, изричан и извезван като магична формула, повтарян и преживяван като антагонистична цялост и единствен избор пред бореца.
В паремиите юначеството се реализира чрез няколко семантични реда. От една страна, стои юнакът в своя традиционен образ – на смел момък, готов да умре за родината. Именно неговата храброст и жертвоготовност личат в пословиците: „Юнак глава не прекланя“, „Юнак без рана не може“, „Рана юнака не грози“, „Юнакът не умира у дома си“. От друга страна, се ситуира образът на псевдоюнака, на онзи, който си приписва подвизи. Тези лъжливи юнаци се семантизират в поговорките: „Юнак над юнаци е онзи, който го надвил, а не който се хвали“, „Покрай чашата лесно се става юнак“, „По дрехите юначеството не се познава“.
Вярата, че всяка земя ражда по един най-голям юнак, превъзхождащ всички останали и олицетворяващ борбата за свобода, е изразена в поговорката: „Всяка земя по един юнак храни“. Като неин антипод обаче се явява друга народна мъдрост: „Един юнак не е юнак“. Идеята за всенародната смелост и воля като единствен път за борба и победа над поробителя е кодирана и в поговорките: „Сговорна дружина планина повдига“ и „Съединението прави силата“. Робството и ограничеността са семантични и езикови антоними на свободата. Животът в робство е равносилен на черно, мъчително съществуване: „От люлката до гроба няма бял ден за роба“. А предимствата на свободния живот намират своя израз в поговорките: „По-добре на клонче, а не в кафезче“, „По-добре да бъдеш куче на свобода, отколкото лъв в клетка“, „Орелът е свободен, когато има криле“. В тях се доразвива и идеята, че битието на свободния е винаги за предпочитане пред живота във вериги.
Наред с устойчивия образ на свободата като висша цел и стремеж се открива един също устойчив образ на смирението като начин на оцеляване. Запазването на живота се противопоставя на геройската смърт и е мотивирано от естествения инстинкт за самосъхранение. Най-известната поговорка, свързана с тази житейска философия, е: „Смирена главичка сабя не я сече“. Противопоставянето на несвободата е безсмислено, защото според други поговорки: „При сила правдина няма“ и „Правдата е отдавна погинала“. В същия смислов контекст попада и друга народна мъдрост: „Повече живеят страхливите от безстрашливите“. Юначеството като резултат от упражняването на свободна воля всъщност представлява екзистенциален избор на геройската смърт пред живота: „Който мисли сетнините, юнак не става“.
Българските паремии концептуализират историческия опит на българския народ в неговия път към свободата. Свободата се осмисля като най-ценното именно поради нейното отсъствие през големи периоди от историята ни. Свободата не е даденост, а идеал, за който трябва да се бориш. И в тази борба според поговорките най-достойни са юнаците, те са смели, жертвоготовни, изключителни. В същото време свободата не може да бъде постигната само с единичните подвизи на героите, за нея са нужни „сговорност“ и „съединение“. И въпреки че животът „на клонче“ е по-добър от този „в кафезче“, оцеляването присъства като необходим исторически избор както в реалното битие на българите, така и в паремиологичната философия на „преклонената главичка“. Ясно се отграничават две значими и диаметрално различни мисловни линии: от една страна, вечният стремеж към свобода, заради която си струва да загинеш, и от друга, реално случващата се битийност, в която запазването на съществуването се утвърждава като основна цел и смисъл. Възможно е свободата да е по-скоро духовен субстрат, живеещ във всеки поробен българин, но реално непостижим като личен избор.
ИЗТОЧНИЦИ
Балканска народна мъдрост 1968: Балканска народна мъдрост. София, Издателство на БАН 1968.
Български диалектен архив: Български диалектен архив към Секцията за диалектология и лингвистична география. ИБЕ, БАН.
Български етимологичен речник 2002: Български етимологичен речник. Т. 6. София, 2002.
Български пословици и поговорки 1986: Български пословици и поговорки. София, Наука и изкуство, 1986.
Български тълковен речник 2001: Български тълковен речник. София, 2001.
Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 5. София, 1978.
Речник на българския език 1979: Речник на българския език. Т. 2, 1979; т. 10, 2000.
Речник на книжовния български език на народна основа от ХVII век 2012: Речник на книжовния български език на народна основа от ХVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин). София, 2012.
Речник на съвременния български книжовен език 1957: Речник на съвременния български книжовен език. Т. 3. София, 1959.
Синонимен речник на българския език 2012: Пернишка, Е. Синонимен речник на българския език. София, 2012.
Синонимен речник с антоними 2013: Синонимен речник с антоними. Под ред. С. Павлова. София, 2013.
Старобългарски речник 2009: Старобългарски речник. Т. 2. София, 2009.
Фразеологичен речник на българския език: Ничева К., С. Спасова-Михайлова, Кр. Чолакова. Фразеологичен речник на българския език. Т. 1, София, 1974; т. 2, София, 1975.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ахманова 1966: Ахманова, О. С. Словарь лингвистических терминов. Москва, Советская энциклопедия, 1966.
Китанова 2013: Китанова, М. Свой за чужди, чужд за свои. София, Литернет, 2013.
Никитина 1991: Никитина, С. Е. О концептуальном анализе в народной культуре. – В: Логический анализ языка. Культурные концепты. Под ред. Н. Д. Арутюновой. Москва, 1991.
Степанов 1985: Степанов, Ю. С. В трехмерном пространстве языка: Семиотические проблемы лингвистики, философии, искусства. Москва, 1985.
Трендафилова 2014: Трендафилова, П. Моделиране на пословици и поговорки, повлияни от християнството. Русе, 2014.
Трубачев 2006: Трубачев, О. История славянских терминов родства и некоторых древнейших терминов общественного строя. Изд. 2-е, испр. и доп. Москва, КомКнига, 2006, 240 с.
Флоровски 2013: Флоровски, Г. Източните отци от IV век. Е-КНИГА, 2013.
Mill 1859: Mill J. S. On Liberty. London, 1859.
