Понятието ‘иконичност’ е комплицирано и трудно бива дефинирано еднозначно, но то е обвързано с понятието ‘маркираност’[1]. Когато се говори за маркираност по определен признак в плана на съдържанието, съвсем логично изниква въпросът как тази информация се кодира на формално равнище и дали е налице изоморфизъм между двата плана – на съдържанието и на израза. Един възможен модел на зависимост между двата концепта е иконичността да бъде разгледана като съответствие на маркираността, т.е. маркираност в плана на съдържанието да получава сложно кодиране. Въпросът е дали това съответствие винаги се реализира в отделните езикови системи и тук е важно да се приобщи типологическият аспект. Така например в рамките на аглутинативните езици е налице пълна иконичност, докато във флективните типове езици иконичността може да се разглежда като по-скоро като тенденция.
Връзката между маркираност и иконичност формира една своеобразна интегративна област, която включва семантика, прагматика, диахронна лингвистика, езикова промяна, проблеми на дискурса, типология.
Най-уместно е при уточняване на семантичния обем на понятието иконичност да се тръгне от етимологията. ‘Икона’ се извежда от гръцката дума εἰκών, което означава ‘образ, потрет’ (Добрев, Добрева 1994). Иконическият знак е изображение на обозначавания от него обект (денотат, референт), той е подобен на него изцяло или непълно. Между знака икона и обозначавания обект има еднаквост, сходство, аналогия. Връзката между тях е мотивирана. ‘Икона’ е термин на Ч. Пърс, чрез който се назовава един от знаковите типове, отграничени според отношението между знака и обозначавания обект.
Като примери за иконически знаци могат да бъдат приведени различните типове изображения (снимки, рисунки, картини, карикатури, маски, скулптури), както и диаграмите (карти, чертежи, скици, схеми, планове).
Друг подход към иконичността е реализиран в рамките на Школата на натуралната морфология[2] (Майерталер, Вурцел, Дреслер и др.). Важно е да се представи принципът на конструкционната иконичност, въведен от У. Майерталер. Конструкционната иконичност се изразява в това, че семантически маркираната категория трябва да бъде и символизационно маркирана, за да се определи нейната символизация като натурална. Тя може да бъде силно или слабо изразена. При силното ѝ изразяване семантично немаркираното езиково явление бива означено с нулева морфема за разлика от маркираното езиково явление, което се характеризира с наличието на реална морфема (Гаравалова 2003). Въз основа на формулирания принцип на конструкционната иконичност Майерталер изгражда йерархия на иконизма, която има следния вид (Гаравалова 2003: 35):
максимално иконично – когато налице е конструкционна иконичност със сегментално – добавъчна символизация.
Примерът, който привежда Майерталер, е образуването на формата за мн. ч. в английски : boy→boys
по-малко максимално иконично – когато има конструкционна иконичност с модификаторно-добавъчна символизация
Примерът е от латински ед. ч. domus→ мн.ч. domūs
минимално иконично – когато има конструкционна иконичност с модификаторна символизация
Приведеният пример е от английски ед. ч. goose→ мн. ч. geese
неиконично – когато няма конструкционна иконичност, както в английски език sheep-мн.ч.sheep
обратно иконично – когато е налице резултат, противоположен на очаквания при конструкционната иконичност, както в изолирания немски случай Eltern – ед. ч. Eltern-teil (отделен родител).
Както отбелязва И. Гаравалова, поради спецификата на своята морфологическа доминанта флективните езици (като българския) позволяват нулево кодиране единствено при максимално немаркирания член на цялата парадигма и в този смисъл не е възможно да се изпълни изискването на формулирания от Майерталер принцип за конструкционната иконичност на отношението немаркираност/маркираност в плана на съдържанието да съответства нулева срещу реална морфема. Например в българския език мъжки род е немаркиран по признаците феминалност и неутралност и е налице нулева флексия в плана на израза: бялØ , но бял-а, бял-о.
За принципа на конструкционната иконичност говори и унгарският българист Габор Л. Балаж в своята статия „Частотность, продуктивность, иконичность в исторической морфологии болгорского языка“ (Балаж 2012). Балаж твърди, че терминът конструкционна иконичност, който присъства в Школата на натуралната морфология, е синоним на термина диаграматична иконичност у Р. Якобсон, свързан със семиотичната система, разработена от Пърс. Съгласно теорията на Натуралната морфология кодирането на семантично маркираната категория е максимално естествено, когато е конструкционно иконично. С други думи иконични отношения възникват там, където семантично повече маркираната категория се явява маркирана и формално, а семантично по-малко маркираната не получава специален маркер.
Г. Л. Балаж изтъква, че в диахронен план за българския език е важен иконичният принцип. Също така той подчертава, че ако се вземе предвид йерархията на иконизма, в съвременния български език се среща типът максимално иконично (Балаж 2012: 148).
Г. Л. Балаж отбелязва, че в съвременната система на съществителните и прилагателните имена няма падежи. Той твърди,че конструкционна иконичност може да се очаква при образуване на формите за множествено число на имената. Авторът привежда примери за образуване на множествено число в рамките на трите рода. За едносричните съществителни имена от мъжки род на съществителни окончанията за мн. ч. са -ове/-еве: град-градове, брой-броеве. При многосричните съществителни от мъжки род с доминираща флексия -и се срещат следните окончания, носещи отпечатъка на старите -ū- основи : -овци/-овце/-ове: дядо-дядовци, градец-градовце, вятър-ветрове, огън-огньове (Балаж 2012: 148). При съществителните от женски род по правило се употребява окончание -и за множествено число, но има случаи, при които се открива флексия, състояща се от три фонеми. Например : -ини баба-бабини, вуйна-вуйнини, Донка-Донкини (Балаж 2012: 149). Както отбелязва Балаж, тези форми във своята същност се явяват субстантивирани прилагателни, изразяващи индивидулна принадлежност. Формите за множествено число на съществителните имена от среден род се образуват освен с помощта на едноморфемните окончания -а/ -я/ -и, също така и със следните флексии: -ета/ -та (от старите –nt- основи) перде-пердета, врабче-врабчета, -ена (от стари -en- основи) време-времена, племе-племена, -еса (от стари –s- основи) чудо-чудеса, небе-небеса, дърво-дървеса (Балаж 2012: 149). Унгарският българист заключава, че изведените примери свидетелстват за семиотична закономерност, при която окончанията за множествено число съдържат повече фонеми от съществуващите във формите за единствено число.
Балаж отчита и онези случаи, при които е налице минимална степен на иконичност според йерархията на Майерталер. Тук се включва голяма група съществителни имена от женски род, които завършват в единствено число на -а/-я. Например книга-книги, земя-земи. Другата група съществителни имена от женски род са завършващите на съгласна с вмъкнат звук -ъ- или -е-. Например: мисъл-мисли, песен –песни. Овен това тук присъстват и съществителни имена от среден род, образуващи формата си множествено число с помощта на окончание -а: село-села, перило-перила (Балаж 2012:149). Трите гореизброени групи споделят общи особености: формите за единствено и множествено число се състоят от еднакъв брой фонеми. Авторът подчертава, че дори сред тях няма случаи на обратна иконичност, т.е. формата за единствено число да е по-дълга от формата за множествено число. Въпросът, който възниква, е с какво може да се обясни ниската степен на диаграматичност в изброените случаи, т.е минимално иконичното кодиране.
Балаж разглежда и съвременната българска глаголна система, където според него също доминира максималко иконично кодиране. Ученият привежда окончанията на глагола в изявително наклонение, като става видно, че флексиите за множествено число на всички лица съдържат повече фонеми от флексиите за единствено число. Например: чета-четем, четеш-четете, чете-четат (Балаж 2012: 151).
По отношение на синтетичните глаголни словоформи на миналите времена според Балаж флексията на аориста и на имперфекта в съвременния български език свидетелства за наличие на иконически съответствия, които съществуват и в сегашно време. Приведени са окончанията за аорист четох-четохме, чете-четохте, чете-четоха, както и окончанията за имперфект: четях-четяхме, четеше-четяхте, четеше-четяха. С изключение на трето лице количествените различия в означаваните са отразени в рамките на означаващите иконически. Балаж твърди, че ако се върнем към съответната парадигма в старобългарски, ще установим, че иконичната структура на флексията, която се открива в съвременния български език, също е била присъща на старите синтетични минали времена. Единствено изключение, както и в съвременния език, са формите за трето лице. Той прави извода, че максимално иконично кодиране се проявява във всички парадигми, където присъства категорията число, но не изключително там, тъй като степените за сравнение на прилагателните имена и наречията също представляват още един пример за иконичност: хубав(о) – по-хубав(о) – най-хубав(о) (Балаж 2012: 153).
Изследователят отбелязва, че системата на показателните, притежателните, обобщителните и другите местоимения в повечето случаи също се характеризира с максимално иконично кодиране (Балаж 2012: 153). Особено място според Балаж заемат личните местоимения, тъй като те отчасти пазят старата падежна система. Например формите тя-те, то-те, ме-ни,те-ви, го-ги свидетелстват за по-ниска степен в йерархията на иконизма, именно за минимално иконично кодиране. В същото време форми от типа на той-те, мене-нас,тебе-вас, на тебе-на вас се явяват открито обратно иконични.
Балаж заключава, че в съвременната българска морфологическа система най-разпространеният тип иконичност от възможните пет (по йерархията на Майерталер) е максимално иконичното кодиране. Обратно иконичното кодиране се проявява само в системата на личните местоимения.
Наблюденията на Балаж несъмнено представляват интерес, но е уместно да се направят някои уточнения. Моделът, зададен от Майерталер, не може да бъде прилаган така безпроблемно спрямо системата на съвременния български език. В български език не е възможно да се осъществи формулираният от Майерталер принцип на конструкционната иконичност на маркираност в плана на съдържанието да съответства реална морфема в плана на израза, тъй като граматическата доминанта на флективния тип език позволява нулева морфема само при най-немаркирания член на парадигмата.
Несъмнено тези наблюдения са важни с оглед на типологическата принадлежност на българския език. Те представят опит за прилагане на йерархията на иконичността спрямо системата на съвременния български език. Изследователският подход на Балаж се опира на идеите на У. Майерталер, който оставя в периферията на наблюденията си типологическия аспект, стремейки се да изведе универсални принципи и закономерности. Това несъмнено е пропуск, тъй като механизмите и способите за изразяване на граматическата информация са свързани преди всичко с принадлежността на дадения език към определен езиков тип. Следователно може да се обобщи, че предлаганият от Балаж модел задава поле за дискусия, но не изчерпва въпроса за иконичността в български език, тъй като не изяснява иконичността от гледище доминантата на флективния тип.
Ако разглеждаме маркираността и иконичността като обвързани понятия, би трябвало да приемем хипотезата, според която на маркираност в семантичен план ще съответства кодиране, т.е. наличие на реален формален показател, и по-точно на афикс. Продуктивно в компаративен план би било съпоставянето флективни : аглутинативни езици, тъй като при тях работи афиксацията като средство за изразяване на граматическата информация. Важно е обаче да проследим как в отделните типове езици се реализира това отношение семантика : форма. Налице са случаи, при които немаркираният по определен признак член носи формалния показател, т.нар. инверсиране на маркираността. С оглед спецификата на настоящата разработка, която акцентира върху връзките между маркираност и иконичност, е важно да се подчертае, че в случая можем да говорим за нарушена иконичност. Например в български език несвършеният вид, който е немаркиран, се изразява с реален показател в плана на израза, докато маркираният свършен вид се характеризира с нулева морфема:
| пиша → | напиша → | написвам. |
| първичен несв. вид | свършен вид | вторичен несв. вид |
Трябва да се отбележи, че префигираният глагол напиша има префикс, който обаче носи значението пределност, а не свършеност/несвършеност на глагола (вж. Герджиков 1984: 164).
За обръщане (инверсиране) на маркираността най-напред говори Якобсон в статията „Нулев знак“, представяйки го като хиазъм (Якобсон 1939/1985). Постепенно т.нар. инверсиране на маркираността става обект на дискусия в лингвистичните среди. За инверсно отношение, при което немаркираният член се характеризира с реална, маркираният – с нулева морфема, говори и Г. Герджиков (Герджиков 2013). Авторът привежда като друг случай на инверсно отношение сегашно време в английски език, където с реална морфема -s се характеризира най-немаркираният член – 3л.ед.ч. Обяснението според изследователя е, че езикът се стреми да запази минимален остатък от словоизменение по лице и число на основата на едно отношение нулева – реална морфема и единствената възможност е да се означи с реалната морфема максимално немаркираният член (Герджиков 2013:89).
Ако се изхожда от разбирането за билатералния характер на езиковата единица като знак, трябва да бъдат отчитани двата плана – на съдържанието и на израза, т.е. как дадена граматическа информация бива кодирана на формално равнище. В тази посока на разсъждение е уместно да бъдат приведени възгледите на Вл. Плунгян (Плунгян 2010) относно това как морфемите взаимодействат и се свързват помежду си в рамките на словоформата и каква граматическа информация носи всеки формален елемент. За да се даде прецизен отговор на този въпрос, няма как се подмине типологичният аспект. Както отбелязва Вл. Плунгян, едни езици предпочитат да прилагат към корена морфемите, а при други границата между отделните морфеми не е ясна. Първите са аглутинативните езици като тюркските и угро-финските, а вторите са флективните езици. Плунгян дава пример с унгарски език (аглутинативен тип) и средствата за изразяване на граматическа информация посредством афикси, които се прилепят към корена (Плунгян 2010:157):
кéz ръка
kéz-i ръчен
kez-i-könyv ръководство
В унгарския език съществува закономерност, според която прилагателните, образувани от съществителни, носят формален показател – суфикса i, който се прилепя към корена и той остава непроменен. Ако сравним с българския език, ще установим, че настъпва промяна в корена -рък- и той се променя в -ръч- (обяснението е фонетичен процес, настъпил в диахронен план – първа палатализация). Думата ръководство в унгарски се образува от прилагателното ръчен чрез прилепяне на думата за книга könyv. Морфологичната структура в случая е прозрачна. Всеки допълнителен семантичен товар има свой формален показател.
Важни наблюдения относно типологията и средствата за формално изразяване на граматическа информация прави Ю. Маслов (Маслов 1987). Той отбелязва, че в рамките на флективния тип езици е налице съвместяване на няколко значения, принадлежащи на различни граматични категории, в рамките на един формообразуващ афикс (Маслов 1987: 235). Следователно афиксът е закрепен към комплекс разнородни грамеми. Примерът, който се привежда, е от руски език, където окончанията на съществителните имена съдържат в себе си граматическите значения падеж и число, а при прилагателните имена – и граматическото значение род. Маслов предлага за подобни случаи, при които окончанието съдържа няколко отделни граматични значения, да се използва понятието синтетосемия (буквално сложнозначност). За аглутинативния тип езици Ю. Маслов предлага понятието хаплосемия (буквално простозначност), тъй като всеки формообразуващ афикс изразява само едно граматическо значение. Примерът, който се дава, е от турски език dallarda (на клонове). Коренът на думата е dal- (клон). Първият елемент след корена – постфиксът -lar изразява множествено число, а вторият елемент -da изразява местен падеж. Сравнявайки флективния и аглутинативния тип език, Ю. Маслов открива различия и при употребата на т.нар. нулеви афикси. Той отбелязва, че във флективните езици те се използват както в изходната семантична форма (именителен падеж, единствено число в руски език), така и в семантично вторичната (родителен падеж, множествено число от ръка – рук, от ботуш – сапог). В аглутинативните езици нулеви афикси обичайно се срещат в изходната форма на думата.
Ю. Маслов отбелязва и друга важна особеност. Във флективните езици основата на думата често е несамостойна, т.е. не може да съществува като отделна словоформа, без допълнително добавени афикси, които да изразят граматическата информация. Примерите от руски език са с глаголни основи от типа на: виде-, терпе-, зва-, бушева-. В аглутинативните езици основа без афикс е съвсем нормално явление и обикновено се явява семантично изходна словоформа. Например dal означава клон и съществува самостоятелно. Допълнителните граматически характеристики се изразяват чрез афикси, прилепящи се към основата. Излиза, че в аглутинативните езици афиксите се явяват по-важни и по-самостоятелни езикови елементи, отколкото във флективните езици.
Вл. Плунгян говори за адитивно и кумулативно изразяване на граматическите значения (Плунгян 2003). Адитивният модел предполага наличието на изоморфизъм между форма и семантика, а кумулацията се явява отклонение от този модел. В основата на кумулацията стои асиметрията между плана на израза и плана на съдържанието (Плунгян 2003: 40). При кумулацията няколко различни граматически значения биват изразени с един показател. Авторът привежда като типичен пример за кумулация грамемите за число и падеж в рамките на склонението на съществителните имена в редица индоевропейски езици.
Както отбелязва Вл. Плунгян, кумулативното изразяване не е присъщо само на имената. По отношение на глагола кумулация се наблюдава при всички основни категории: лице, число, вид, време, наклонение. Следователно съществува общност в концепциите на Вл. Плунгян и Ю. Маслов. Двамата изследователи използват различен терминологичен апарат за обозначаване на сходни идеи. Синтетомичната форма в терминологията на Ю.Маслов отговоря на кумулативната в терминологията на Вл. Плунгян. Хаплосемичната форма според терминологичния апарат на Маслов се явява еквивалент на адитивната форма у Плунгян.
Може да се заключи, че съществува връзка между синтетосемията/кумулацията и степента на иконичност. Ако е налице кумулативният модел (синтетосемична форма), степента на иконичност е по-малка. Ако е налице адитивният модел (хаплосемична форма), най-често реализиран в аглутинативните езици, степента на иконичност е по-голяма.
Важно е да се представят наблюденията на Дж. Байби (Bybee 1985) относно диаграматичната иконичност при отношенията основа на глагола – флексия. Тези наблюдения са важни с оглед проследяване на механизмите за разпределяне на граматическата информация на формално равнище в рамките на глаголната словоформа, както и изследването на иконичността от гледище на глаголната категория. Дж. Байби извежда следните зависимости (Bybee 1985:11):
- Колкото по-релевантна е дадена категория за глагола, толкова по-вероятно е тя да бъде изразена като синтетична форма.
- Колкото по-релевантна е дадена морфологична категория за глагола[3], толкова по-близо до глаголната основа ще се разполага нейният формален показател/маркер.
- Колкото по-релевантна е дадена морфологична категория за глагола, толкова по-голяма ще бъде нейната морфофонологична фузия/споеност с глаголната основа.
Изследователката верифицира изведените зависимости, проучвайки 50 генетично и ареално несвързани езика. Тя отчита честотата на присъствие на флективните глаголни категории, реда на формалните маркери с оглед на основата, както и степента на слятост/фузия с основата.
Може да се обобщи,че чрез иконичността в езика се представя връзката между означаващо и означаемо и как на формално (морфемно) равнище бива закодирана семантичната информация.
Голям брой съвременни лингвисти продължават да работят в научното поле на маркираността, иконичността, езиковата промяна и универсалиите, което свидетелства за актуалността на проблематиката.
БИБЛИОГРАФИЯ
Балаж 2012: Балаж Г. Частотность, продуктивность и иконичность в исторической морфологии болгарского языка. В: Balkansko ezikoznanie/Балканско езикознание 51: 145–156.
Гаравалова 2003: Гаравалова И. Школата на натуралната морфология и българската морфологическа система. София.
Герджиков 1984: Герджиков Г. Преизказването на глаголното действие в българския език. София.
Герджиков: Герджиков Г. Критериите за насоката на субординацията между членовете на граматическите опозиции. В: Георги Герджиков. Избрани статии и студии по езикознание. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 67–99.
Добрев, Добрева 1994: Добрев Д., Добрева, Ел. Справочник на семиотичните термини. Шумен.
Маслов 1987: Маслов Ю. Введение в языкознание. Москва.
Плунгян 2010: Плунгян Вл. Почему языки такие разные. Москва.
Трубецкой 1939/1960: Трубецкой Н. Grundzüge der Phonologie. Prague, 1939. Руски превод – Основы фонологии. Пер. с нем. А.А. Холодовича; ред. С.Д. Кацнельсона; послесл. А.А. Реформатского. Москва, 1960, (2000 – ново издание на руския превод).
Якобсон 1939/1985: Якобсон Р. Нулевой знак. В: Избранные работы. Москва: 222–230.
Bybee 1985: Bybee Joan. Diagrammatic iconicity in stem-inflection relatiоns [Интернет]; [цитиран 8.11.2014 AD]. Available from: http://www.unm.edu/~jbybee/downloads/Bybee1985DiagrammaticIconicity.pdf
