Докато в епохата на изграждането на българския книжовен език диалектното е получавало възможността в конкуренция да се превърне в книжовен елемент, днес проблемът книжовно-диалектно не изглежда особено актуален и дискусионен. От синхронна гледна точка при наличие на нормативно уреден книжовен език за диалектно се приема онова, което не е книжовно (Кочев 1980: 182). От друга страна обаче диалектното продължава да бъде "един от най-важните компоненти на книжовното" (Кочев 1980: 183). Затова редица изследвания са посветени на взаимоотношението книжовен език и диалекти и приноса на народните говори в съвременното езиково строителство (напр. Холиолчев 1980); многократно е посочван диалектният произход, „диалектната обвързаност и съотнесеност“ на разни книжовни норми на различни структурни равнища (напр. Младенов 1980: 200).
Но докато постановката „диалектно е онова, което не е книжовно“ улеснява лексикографската практика на авторите на речниците на съвременния български книжовен език, то авторите на бъдещия Български диалектен речник, който концептуално е замислен като относително диференциален (Керемидчиева 2012), ще бъдат изправени пред нелеката задача ясно да отграничат книжовната лексика от специфично диалектната. Диференциалпостта на речника ще бъде относителна в смисъл, че той няма да съдържа само думи, непознати на книжовния език (т.е. които демонстрират промяната на лексикалния тип). а ще включва също и лексеми, чиито форми и значения се различават в различна степен от общопознатите. Ако лексемата (дори и нова) съвпада формално и по значение със съответната книжовна дума, но има значение (дори и само едно), различно от книжовното, то тя трябва да бъде включена в речника, тъй като има семантичен обем, различен от семантичния обем на съответната книжовна лексема; напр. домофòн в знач. на 'радиоточка'.
По принцип в речника не би следвало да се включват думи, напълно еднакви по формален и семантичен признак с книжовно-нормираните си съответствия. В същото време обаче, за да не се създаде невярната представа, че тези облици не се срещат в диалектите, те трябва да бъдат изброени в речниковата статия на отделната лексема, в случай че имат поне едно значение, различно от книжовното. Напр. думата злина, която в БТР (БТР: 252) има две значения '1. Качество или постъпка на зъл. 2. Зло. Злините го бързо налетяха. Вазов', в диалектите е с много по-разгърната семантична сфера, като при съвсем новите попълнения от теренните проучвания са регистрирани примери с тъждествени на книжовните значения, които също трябва да намерят място в диалектната речникова статия: злинà, злинʼà, злин̀ъ ж. '1. Непристъпно място, пущинак. Тогай пошли троùца йунàци. Много време злини преминали, Плùвали съ сèверни морета, Одили съ по пусти пустии. Връбница, Софийско. Той се рàжда по усòйе, по усòйе, по злинùте, дèка човèк не прихòди. Връбница, Софийско. 2. Змей, ламя; гръмотевица. Адùн цар ùмал трувùца сùна и имàл аннà йàбълка, с ʼàка гудùна дет рàждала, пъг злинàта ги изʼàвала. СбНУ XLVII, Кара бунар, Новопазарско; Нъ змèйъ кàзвъми му злинъ òште. Змèйът, злинъта пàда там, детʼ й пугрèбъну никръстену дитè. Бериево, Севлиевско. 3. Зъл дух. • Спỳхвъ (стỳпвъ) мъ злинъ. Удрʼа мъ злинъ – зъл дух ме връхлетява. Еленско. 4. Злоба. Од злинà че се пỳкне. Бобошево, Дупнишко. Смолско, Пирдопско; Лиляче, Врачанско, Долна баня, Ихтиманско. Изèла се е од злинʼà. Искрец, Софийско; Доброславци, Софийско; 5. Зло, пакост, нещастие. Тỳка нòшке се собирàли гʼàволʼето. Главаàро им зел да ги прàша кой каквà злинà е учинùл през денò. Бобошево, Дупнишко; Той ми дукàръ гулèми злинù нъ глъв̀ътъ. Уд нèгу чàкъй сал злинù. Злинà. Вàжнуту й да рудùш прʼет злинàта – да родиш преди да изтече една година от смъртта на детето, родено преди това дете. Козарева, Твърдишко. 6. Зъл човек. Кой гу знàй, чи бил тъкàъ злинъ. Казанлък; 7. злинà Ж. Тревисто полско растение от кръстоцветните, подобно на овчарска торбица, с жълти кичурести цветчета и тънки сплескани шушулки. Barbarea vulgtaris.
В своя доклад няма да се спирам на фонетичните (бунùсто 'мънисто'), семантичните диалектизми (бàсня 'вербална магия, баянка') или лъжедиалектизмите (урупèйцки, тилихòн'), идувидуализмите и окозионализмите (удòпция 'аутопсия'). Ще се опитам да насоча вниманието към една по-особена група лексика, която най-често в речниците на книжовния език е определена като книжовна, остаряла или едновременно и като книжовна и като остаряла, или пък в едни речници е обявена като областна, но е включена напр. в Официалния правописен речник на българския език и др. под. В други случаи част от интересуващите ни лекееми са определени като чуждици. Но както личните ми теренни записи, така и богатият Архив на Българския диалектен речник в значителна степен коригират представата за тяхната „книжовност“ и дават основание тази лексика да бъде включена, по мое мнение, в БДР. В по-голямата си част това е абстрактна лексика, но не е малък броят и на конкретните лексеми. Особено е важно при диалекталажката лексикографска работа да не бъдат пропуснати тези лексеми, когато са само еднозначни и тяхната семантика е абсолютно тъждествена на книжовните им съответници, т.е. това са напълно еднакви лекееми в структурно и семантично отношение.
Придържаме се към мнението, че тези лекееми трябва да се разглеждат в стилистичен аспект, т.е. „не като елементи на две различни системи, а като разнорангави съставки в границите на всяка една от тези системи“ – книжовната и диалектната. (Кочев 1980: 189). Факт е, че когато диалектното стане иманентна част на книжовния език, то вече е предмет на изследване на "самия книжовен език и в много по-малка степен на диалектологията" (Кочев 1980: 184). Затова за нуждите на нашето изследване ще посочим част от лексемите, които, както казахме, в речниците на българския език са определени не като разговорни, народни, областни, диалектни и пр., а точно обратното- като книжовни, остарели или пък едновременно и като книжовни, и като остарели. Т.е. ще се опитаме да погледнем от друг аспект на "многоаспектността на проблема за диалектното" (Кочев 1980).
Извън вниманието ни ще останат лексеми, чиито народен произход изследователите на историята на българския книжовен език вече са посочили в творчеството на един или друг наш писател с признат принос в изграждането на книжовния език. Напр. нека си припомним съзнателно въведените в употреба от Ив. Вазов в книжовния език народни думи като заник, изгрев, здрач, чука, тучен, пролом, ладия (смятана преди за русизъм, но открита от него в селата около Искърския пролом (Андрейчин 1976: 440–441), а макар и единичен, примерът в Архива на БДР Стоянчо младо дюлгерче Направил нова ладия, Сичката челяд превезал. Якимова, Монтанско също подкрепя диалектния ѝ характер) и др.
Всъщност, без да разглежда в синхронен план отношението книжовно-диалектно, Л. Василева в своите изследвания (самостоятелно и в съавторство с Ив. Кочев и Ем. Кочева) (Кочев и др. 1988; Домусчиева 1993) върху народната основа на словообразувателните модели на сложните съществителни имена посочва многобройни примери на диалектни субстантивни композити. За нуждите на нашето проучване значителен брой от тези сложни съществителни имена намираме в речниците на книжовния език, определени или само като книжовни, напр. зломисленик и зломисленица 'който/която мисли зло на другиго' (в БТР определени само като книжовни), докато Л. Василева ги е регистрирала в наши югозападни говори, а също в Трънско и Тетевенско (Домусчиева 1993: 94). Или пък стилистично маркираното с ремарка книж. в БТР съществително женолюбец, което обаче се среща и в югозападнобългарски говори.
Макар че проучвания още не се направени, абсолютно сигурно е, че такова ще е положението и при сложните прилагателни имена. Напр. в един и същ говор (в случая еркечкия) в редовна употреба се открива гнездо от сложните прилагателни имена от един корен -лик: младолик, старолик и дълголик, което илюстрира тяхното изконно и стабилно място в диалектната система: Дòди инòмлàду мумчè, дългулùку, мисòчку. Ама тʼà тềй са глʼèда младулùка. Стрùна е òште младолùка. Радотина, Ботевградско Тʼà ни è тòлкуз дềрта, млàда й, ама старулùка. Пак от говора на с. Еркеч е и прилагателното несвềрзан и нисвềрзан прил. '1. Неясен, неразбираем – за думи, говор. Прикàзва несвềрзани прùкаски. 2. Ненормален. Ам, нʼàкуй ей такуòс, дʼèmy млòгу хуòди насàм-натàм, нòшну врʼềми хуòди кату нисвềрзанʼ, туòс каракàнжълʼ:
С оглед на общославянската езикова картина (вж. карта Nо. 51 L 2123 'стоит' на Общеславянский лингвистический атлас, т. 8 „Профессии и общественная жизнь“) важна е регистрацията в българските диалекти дори и на редки лекееми като рано появилата се във възрожденската ни литература дума кòстува 'струва, има цена', която е определена или като лат.-немска заемка (БТР), или като дошла чрез посредничество на сръбски и хърватски от италиански (БЕР 1979: 664), Пòвече пърù ше кòстува, на лʼèкарʼа трʼàбва да плàшта (Еркеч, Поморийско). До този момент лексемата не е регистрирана в Архива на БДР.
За обявената за книжовен русизъм в БТР (: 852) дума самотек в съч. на самотек в БЕР (2002: 458-459) е отбелязано, че тази всъщност народна дума се среща в много диалекти със същото значение 'неорганизирано, както падне' (Вердикал, Софийско); на своя глава, безотговорно (Доброславци, Сф, Тръстеник, Пл.) В еркечкия говор: самутʼèк нареч. само с предл. на. '1. Самостоятелно. Хуòди ис cèлy на самутʼèк. 2. Неорганизирано, както падне. Течʼàшта чушмʼề на самутʼèк ùдва х cʼèлy. Посървам в книжовния език е многозначна лексема: '1. За растение – изгубва зеления си цвят; побледнява, повяхва. Градината посърна от сланата. 2. Изгубвам бодрия си вид и здрав цвят; побледнявам, отпадам. Страхиле, страшни войводо, защо си толкоз посърнал, посърнал още повехнал? Нар. песен. Със същия семантичен обем е лексемата и в диалектите: в старинния говор на с. Еркеч: пусềрвам несв., пусềрна св. 'Изгубвам свежестта си, повяхвам – за растение. Какòт ùма сʼàту, пусềрнʼе, давà знàш, груòзну стàнʼе. Искам да кàжʼа, какòт сʼềймʼе ух градùmaтa, рʼекòлтата, тʼà пусềрва, зaштуòту валʼềт дềждувʼеʼ: В Чирпанско и Котленско пък се открива второто ѝ значение: Питъй мъ, мамо, дъ кажъ // Зъщо съм тъжен, къхърен, // Пусърнъл, тъ съм пувʼахнъл? Чирпанско; Синкити дивойки // Сърнум пусърнъхъ, // Вʼахум тувʼахнъхъ Медвен, Котленско. Т.е. на макродиалектно равнище лексемата има същия семантичен обем както книжовния ѝ съответник.
Първото книжовно абстрактно значение на лексемата старина 'старост' не е отразено в БЕР, но материали от речника на Козарева, Твърдишко, както и от Архива на БДР прибавят и това значение към известните: старинà, старинʼа ж. 'Старост. Тʼà с питна (по ръцете) ут старинà - самудʼùвити гу бùлʼи. Козар., Твърд. Боли мъ кракъ от старинʼа. 2. Минали години, старо време. Така си е останало от старини. Тръстеник, Плевенско. Таа икона е от старинʼа. Сапарева, Дупнишко. Така е останало от старинʼа. Барево, Софийско. 3. Стари хора, старо поколение. Ихтиманско. 4. Наследство от деди и прадеди. Петър йе здръжен, оти има старина, а не кату мене – сичко одново'. Банско.
Стб. крѣпъкъ 'здрав, силен', което се среща в много стб. паметници (вж. и БЕР 1979: 735) според досегашните сведения е само книжовна лексема, но със същата форма и същото значение е в действителност съхранено не само във фолклорни източници: крепко прил. 'силно, здраво, твърдо'. Ката нèделʼа на пазàр! Мене ми отрзну, дòсади Твото крèпко òданʼе... Вълчедръм, Ломско. Царʼу ле, да си пудигнеш тетстотин топа кумбари, Хилʼада крепки гемийки, ... Малта касабъ да земим,·но и в живи говори: Бʼàхъ пусùпали пътʼъ със пʼàсък дъ му вървù кòнʼъ крèпку, дъ съ ни припъвъ ис кàмънти. Търново и Търновско, като в твърдишкия диалект неговото значение е конструктивно обусловено: крепък прил. 'Силен – за дъжд'. Крèпък д̀ъш валù. Козарево, Твърдишко. крепко нареч. 'Силно – за дъжд'. Валùкрèпко. Козарево, Твърдишко.
Стяг 'знаме, пряпорец' в БТР (: 928) е маркирана стилистично като старинна дума, която до този момент е отбелязана само в творчеството на писатели като Ив. Вазов, Ст. Загорчинов и в речника на Н. Геров. Но тя е жива и до днес в родопски диалекти от Пловдивския и Асеновградския район (Югово, Добралък, Бойково, Ситово, Павелско и др.) с конкретизация в значението 'сватбено знаме, пряпорец'.
Ясно е, че списъкът на подобни лекееми няма да е кратък, но по-важното е тук да се подчертае, че при решаването на проблема книжовно или диалектно в лексикографската работа е необходимо непрекъснато да се държи сметка за интердиалектния характер и сложната стратификация, за трудно уловимата понякога диалектност на диалектното.
ЛИТЕРАТУРА
Андрейчин 1976: Л. Андрейчин. Иван Вазов и българският език. - В: Проблеми от историята на българския книжовен език. София, 434–455.
БЕР 1971: Български етимологичен речник. Т. 1. София, Изд. на БАН.
БЕР 1979: Български етимологичен речник. Т. II. София, Изд. на БАН.
БЕР 2002: Български етимологичен речник. Т. Vl, София, Изд. на БАН.
БТР: Български тълковен речник. София, Изд. „Наука и изкуство“, 1976.
Домусчиева, 1993: Л. Домусчиева. Диалектни субстантивни композита в Македония и техните съответници в Мизия и Тракия. – В: Проблеми на българския език в Македония. Изследвания по македонския въпрос. Книга 2. София, 99–110.
Керемидчиева 2012: Сл. Керемидчиева. Методологически принципи за съставяне на Българския диалектен речник. – В: Български език, кн. 3, 7–15.
Кочев 1980: Ив. Кочев. Многоаспектност на проблема за диалектното. - В: Проблеми на езиковата култура. София: Изд. „Наука и изкуство“, 182–189.
Кочев и др. 1988: Ив. Кочев, Ем. Кочева, Л. Домусчиева. За народната основа на словообразувателните модели на сложните съществителни в старобългарски език. – В: Славянска филология. Т. 19. София, 46–63.
Младенов 1980: М. Младенов. Диалектният произход на някои книжовни норми. – В: Проблеми на езиковата култура. София: Изд. „Наука и изкуство“, 199–205.
Холиолчев 1980: Хр. Холиолчев. Взаимоотношението български книжовен език – български дилекти и съвременното езиково строителство. – В: Проблеми на езиковата култура. София: Изд. „Наука и изкуство“, 190–198.
