Изглежда примамливо и не особено рисковано да отговорим положително на така формулирания въпрос. Но както много други на пръв поглед лесни въпроси и този крие някои „уловки“. Ще се опитам да ги избегна, обръщайки внимание най-напред на спецификата на молбите като речев акт.
Молбите като речев акт
През последните няколко десетилетия в лингвистичните изследвания могат да се открият различни подходи, прилагани при описанието на речевия акт молба. В същото време прави впечатление единството сред анализаторите по някои ключови въпроси.
Общоприето е схващането, че молбите спадат към директивите – речеви актове, чрез които говорещият се стреми да подтикне слушателя към извършването (или респективно неизвършването) на дадено действие. Друго „общо място“ в описанията им е наличието на определени пресупозиции за успешната им употреба. При съпоставката между заповедите и молбите A. Вежбицка отделя специфични за двата вида речеви актове семантични компоненти – за заповедите това е пресупозицията, че адресатът е задължен да извърши упоменатото действие, а за молбите – че адресатът може да избере дали да го извърши или не.
Пресупозицията Y не е длъжен да извърши Р е валидна за молбите и според M. Сифиану и Гловинская, но Гловинская не приема друга предложена от Вежбицка пресупозиция – Х иска Y да извърши Р. Тя смята, че преформулирането ѝ като Х иска да се случи Р позволява да бъдат обхванати случаите, в които за говорещия е важно постигането на определен резултат, а слушателят е само един от възможните изпълнители на действието, или молбата изобщо няма конкретен адресат (срв. напр. Може ли някой да отвори прозореца?).
Популярност е добило и едно виждане, отнасящо се до връзката между молбите и изразяването на учтивост. В редица авторитетни изследвания (вж. напр. Лийч 1983, Браун и Левинсън 1987, Кербра-Орекиони 2001) молбите се определят като заплаха за адресата, тъй като представляват навлизане в личното му пространство и ограничаване на свободата му на действие. Други автори (вж. Блум-Кулка, Хаус и Каспър 1989) приемат, че молбите са „поначало налагащи“ (inherently imposing) и следователно неучтиви.
В тази връзка интерес представляват съображенията на М. Сифиану. Според нея възприемането на молбите като изначално неучтиви е валидно само за културите, в които на негативния образ се отдава по-голямо значение, отколкото на позитивния[1]. От друга страна, в обществата, за които от първостепенна важност е позитивната учтивост[2], молбите могат да бъдат знак за липса на дистанция, в смисъл, че говорещият може да чувства адресата достатъчно близък, за да го помоли да направи нещо. Освен това в много култури съществуват ситуации, в които отправянето на молба изобщо не се възприема като обезпокояване и натрапване, т.е. като заплаха за негативния образ на адресата. Това се отнася преди всичко за случаите, когато събеседниците имат „специфични, културно и ситуационно детерминирани права и задължения да изпълняват определени действия, или когато резултатът от молбата директно или индиректно облагодетелства адресата“ (Сифиану 1999: 160). Като пример М. Сифиану посочва молбите в сферата на обслужването и обществените услуги, отправяни от продавачи, сервитьори и т.н. към клиентите: С какво мога да Ви помогна/услужа?; Мога ли да помогна с нещо? и др.
Директни и индиректни молби
Различните начини за изразяване на молба може да бъдат обединени в две големи групи – това са директните и индиректните молби. Освен христоматийни примери като Моля те, купи мляко! и Ще купиш ли мляко?, илюстриращи двете стратегии, някои автори привеждат примери за твърдения (отнасящи се до нужди на адресата и задължения на адресанта), намеци и елиптични изказвания, които функционират като молби. Най-често те се причисляват към индиректните стратегии, а в изследването „Междукултурна прагматика: молби и извинения“ е предложена деветстепенна скàла, в която стратегиите за отправяне на молба са степенувани според степента на индиректност. Въпреки че може да бъде оспорено причисляването на някои от приведените примери към молбите, идеята за градиране на индиректността насочва към многообразието на езиковите ѝ реализации. Закономерно различните видове директни и индиректни молби получават различна оценка по отношение на изразяваната от тях учтивост.
Учтивост и индиректност
И днес продължава да привлича привърженици идеята, че учтивостта и индиректността са в правопропорционална зависимост, т.е. колкото по-индиректно е едно изказването, толкова по-учтиво е то. Тази идея, формулирана по различни начини, води началото си от основополагащите изследвания на Лийч (1983) и Браун и Левинсън (1987).
Според Лийч при директивните речеви актове учтивостта е основната мотивация за индиректно предаване на илокутивната цел, тъй като по този начин говорещият дава повече възможности за избор на отговор на адресата и понижава илокутивната сила на изказването си, което го прави и по-учтиво.
Моделът на Браун и Левинсън обвързва избора на речева стратегия със заплахата, която действието на говорещия носи за образа на адресата. В предложената от тях йерархия на стратегиите за изразяване на учтивост най-ниска позиция заема директното извършване на действие, заплашващо образа на адресата (ДЗО), като конвенционалната индиректност (напр. конвенционалните индиректни молби) стои по-високо от него и на свой ред се оценява като по-неучтива от неконвенционалната индиректност (напр. намеците), която позволява в по-голяма степен минимизиране на налагането върху събеседника и следователно съдържа по-малка заплаха за неговия образ.
Съществуват многобройни възражения по отношение на подобно „еднопосочно“ обвързване между учтивост и индиректност, като внимание заслужават две от тях.
Според Блум-Кулка (1990) във всяко учтиво изказване трябва да има баланс между прагматична яснота и не-принуда. Такъв баланс съществува при конвенционалната индиректност (адресантът може без особени усилия да „разшифрова“ комуникативната цел на изказването), но не и при неконвенционалната, тъй като тя може да изисква значително усилие от страна на адресата при определяне намерението на говорещия.
Според M. Сифиану основната причина, поради която индиректността се свързва еднозначно с изразяването на учтивост, е етноцентризмът – описанието на речевите актове в лингвистичната литература се базира основно на английски източници. В същото време в езици като гръцки, полски, иврит и др. „хората могат да бъдат и са учтиви, без да разчитат до такава степен на индиректни конструкции“ (Сифиану 1999: 114). Освен това дори в английски съществуват и други причини, поради които говорещият може да реши да бъде индиректен: ирония, липса на доверие, грубост и др. или, както отбелязва Фотиън, „индиректните речеви актове се използват в прекалено много различни контексти, за да им бъде приписвана една основна мотивираща сила, т.е. учтивостта“ (Фотиън 1981: 118, цит. по Сифиану 1999: 113). Чрез анализ на богат езиков материал M. Сифиану убедително доказва, че „езиковите структури, независимо дали са директни или индиректни, не са изначално учтиви или неучтиви – те придобиват тези характеристики вследствие интенцията на говорещия, очакванията на адресата и различни други социални фактори, детерминиращи ситуацията“ (Сифиану 1999: 115).
Изложените теоретични постановки и аргументи могат да бъдат приложени при анализа на езиковата реализация на молбите в съвременния български език. Тя включва императивите, косвените въпроси, декларативите (репрезентативи в терминологията на Сърл) и различните видове елиптични изказвания. Оценката им като изразяващи различни степени на учтивост предполага най-напред да се опише употребата им[3], която е пряко свързана с параметрите социална дистанция и статус, както и с някои други прагматични променливи, преди всичко „тежестта“ на отправената молба.
1. Императиви
Формите на повелителното наклонение в български са подробно описани в граматичната литература (вж. ГСБКЕ 1983, т. 2.; Пашов 1989; Бояджиев, Куцаров и Пенчев 1999; Ницолова 2008, Чакърова 2010). По отношение на значението им се подчертава, че „означават действие, чието извършване трябва да настъпи по волята на говорещия“, като под воля се разбира „не само заповед в тесния смисъл на думата, както обикновено се мисли, но също така и желание и дори молба“ (ГСБКЕ 1982: 367). Употребата на императива за изразяването на молба е отбелязана и от други автори (вж. напр. Пашов 1989; Виденов 1990).
Трябва да се направи уточнението, че идентифицирането на дадено изказване, съдържащо повелителна форма, като молба, е възможно единствено благодарение на съответната интонация и/или наличието на лексикалните маркери моля (те/Ви) и ако обичаш/ако обичате, придружени или не от интензификатори (езикови средства, които повишават илокутивната сила на изказването – най-често обръщения и частици като де, хайде де и т.н.): И моля те, изгаси цигарата!; Много те моля, ела да ме вземеш от работа!; Айде де, пускай рекламите, ако обичаш! В съчетание с моля (те/Ви) и ако обичаш/ако обичате императиви се използват като молби във всички видове социални ситуации и независимо от дистанцията между събеседниците, докато самостоятелната им употреба във функцията на молба е възможна само при липсата на социална дистанция.
2. Молби въпроси
С възможности за предаването на различни видове молби по косвен начин разполагат много езици, вкл. и български. Най-употребявани безспорно са молбите въпроси, които Ницолова определя като несъщински въпроси, чрез които говорещият цели не да получи отговор на въпроса си, а да подтикне слушателя да извърши действието, за което се пита.
От формална гледна точка те представляват въпросителни изречения с частицата ли (по-рядко с нали), чието сказуемо е в бъдеще време или в условно наклонение (при простите сказуеми) или съдържа модалния глагол мога (ако сказуемото е съставно). Според Ницолова трите вида молби се различават по „изразената в тях деликатност на подканата“ (Ницолова 1984: 128). Като най-деликатни се възприемат молбите в условно наклонение (Би ли затворил прозореца?), на второ място са тези с модален глагол (Можеш ли да затвориш прозореца?), а като изразяващи най-ниска степен на деликатност се оценяват ли-въпросите в бъдеще време (Ще затвориш ли прозореца?). В някои случаи, произнесени със съответната интонация, те могат изразяват и по-силна подбуда (напр. Ще престанеш ли най-сетне?; Деца, ще млъкнете ли?), но все пак са по-деликатни в сравнение със съответните подбудителни изречения с глагол в повелително наклонение: Престани най-сетне!; Деца, млъкнете![4]
В предлагания тук анализ на молбите въпроси вместо понятието степен на деликатност се използва установеният в прагматиката термин илокутивна сила. В този смисъл разгледаните видове молби въпроси могат да бъдат градирани в зависимост от илокутивната си сила, като най-малка илокутивна сила притежават молбите в условно наклонение, а най-голяма – тези с глагол в бъдеще време. Трябва да се има предвид, че илокутивната сила също така се влияе и от наличието на интензификатори (обръщения, междуметия, обяснение на причината за молбата).
Освен това тя е пряко свързана със степента на дистанциране на говорещия при отправянето на молба (по-силно дистанциране = по-малка илокутивна сила) и е определяща за употребата на различните видове молби въпроси. Така например молбите с глагол в бъдеще време, които се отличават с най-голяма илокутивна сила, се използват обикновено при наличието на минимална социална дистанция между събеседниците (в общуване между приятели, съученици, супрузи, родители и деца и т.н.)[5] и/или при осезаема разлика в статуса на комуникантите (Px>Py), докато молбите в условно наклонение и тези с модален глагол са характерни за ситуации, в които дистанцията е значителна, особено когато и статусната асиметрия е в полза на адресата.
3. Декларативи
Както беше посочено, декларативните изказвания също могат да бъдат средство за изразяване на молба. M. Сифиану ги разделя на две основни групи: твърдения за нужди (need statements) и намеци (hints).
3.1. Тъй като назоваването на нуждите и/или желанията на говорещия от самия него по принцип се оценява като твърде директно и непредоставящо възможност за отказ на адресата, то твърденията за нужди могат пълноценно да функционират като молби само когато събеседниците са близки помежду си (напр. приятели, съпрузи, братя и сестри и т.н.), и то при условие че илокутивната им цел може да бъде изведена без усилие от адресата (най-често ключова за това е интонацията на изказването). Факултативно говорещият може да включи в изказването си и маркерът моля те (придружен или не от интензификатори), чрез което да експлицира илокутивната му цел: Имам нужда от помощ! Моля те!
В съвременната комуникативна норма са утвърдени и някои конвенционални декларативи, които изпълняват ролята на въведение към същинската молба: Имам (една) молба; Искам да те помоля нещо и т.н. (най-вече при отправянето на молба с по-голяма „тежест“).
По-дистанцирано говорещият може да изрази желанията си, използвайки условни конструкции като Бих искал да...; Бих помолил за...; Бих желал да... и др. Хр. Пантелеева ги причислява към желателното (оптативното) значение на кондиционала в съвременния български език и проследява (илюстрирайки с множество примери) употребата им в различни езикови регистри (вж. Пантелеева 1998: 22–29).
Употребата на „условни“ молби е свързана с по-малко социални ограничения в сравнение с изказванията в индикатив, разгледани по-горе. Молбите в условно наклонение са типични при наличието на по-голяма дистанция между събеседниците. Освен това те са напълно допустими както при статусна асиметрия (в полза на адресата или на говорещия), така и когато събеседниците са равни по своите социални роли:
– Бих помолил за една чаша вода, ако обичате.
– Бих искала да ме изчакаш, ако имаш възможност.
– Уважаеми колеги, бих желал най-напред да изложа съображенията си.
M. Сифиану отбелязва, че условните декларативи са често срещани при служебни взаимоотношения, където специфичните лични отговорности са ясно определени и не са предмет на договаряне. Това се отнася особено за ситуации Px>Py, въпреки че именно в този случай обикновено се използват манипулативни стратегии – адресатът не може да откаже да изпълни волята на говорещия, въпреки че формално тя е маскирана като молба.
Дистанцираното изразяване на желания е характерно и за общуването в сферата на услугите. Ситуационният контекст обикновено премахва необходимостта от формулирането на многословни молби и тъй като според M. Сифиану съществува презумпцията, че клиентите трябва да бъдат обслужвани от продавачи, сервитьори, администрация, то те могат декларативно да изразят желанията си:
– Бих искала да видя и другите две чанти, ако обичате.
3.2. Намеците могат да изпълняват функцията на молба само индиректно, тъй като повърхнинната им структура не разкрива илокутивната им сила. В някои случаи за разбирането на интенцията на говорещия са необходими значителни усилия от страна на адресата, което може да доведе до недоразумения. Въпреки това според някои изследователи намеците като цяло се възприемат като учтив начин за отправяне на молба, тъй като дават на адресата възможност да ги интерпретира по начина, по който желае, и не го задължават да извършва действия, които са против волята му.
Съществуват, разбира се, и намеци, конвенционализирани до такава степен, че схващането им като молби не изисква допълнителни усилия от страна на адресата (напр. Ох, колко е студено тук!, когато адресатът има възможността да затопли стаята). Що се отнася до употребата на намеците в съвременния български език и мястото им в йерархията на стратегиите за учтиво отправяне на молба, може да се каже, че въпреки „предпоставките“ за високата им позиция (те осигуряват както дистанцирана позиция на говорещия, така и възможности за избор на адресата), отношението към тях не е еднозначно. В много случаи те се оценяват негативно, тъй като се възприемат като манипулативна стратегия и проява на неискреност.
4. Елиптични конструкции
Елиптичните молби много често са придружени от лексикални маркери (моля, ако обичате) и съответно илокутивната им цел може да бъде определена безпроблемно. Употребата им е типична преди всичко за сферата на обслужването и за общуването между близки и приятели в ситуации, в които действието, което се очаква да бъде извършено, е очевидно и поради това се експлицира само новата информация:
– Още едно кафе, ако обичате!
Липсващата част в елиптичните молби най-често е глаголът, т.е. действието, към което говорещият подтиква адресата, но се срещат и случаи на елипса на обекта, засегнат от действието:
– Подай ми още една (бисквита)!
Третият вид елипси включва самостоятелната (или в комбинация) употреба на обръщения и на маркерите моля (те/Ви) и ако обичаш/ако обичате (напр. Да, Вие, ако обичате.). За да бъдат възприети като молба обръщенията обаче, е необходимо привличането на екстралингвистичен контекст.
Заключение
Маркирането на езиково равнище на дистанция между събеседниците чрез индиректни молби не се оценява еднозначно като учтиво. Напротив, в общуването между близки и приятели (особено когато изпълнението на молбата не е свързано с голямо затруднение за адресата) като учтиви се възприемат директните стратегии, включващи използването на повелителни форми. При увеличаване на социалната дистанция или статусната асиметрия (в полза на адресанта) се увеличава и степента на индиректност при отправянето на молба, като адресантът по правило държи сметка и за прагматична яснота на своето изказване. Именно поради това намеците и елиптичните изказвания, макар да се отличават с висока степен на индиректност, в редица ситуации не се оценяват като учтиви.
В заключение може да се направи изводът, че индиректните молби не са по начало по-учтиви от директните. Оценката на всяко конкретно изказване, съдържащо молба, като учтиво или неучтиво зависи от множество социални и прагматични фактори, както и от културно детерминираните норми на поведение.
БИБЛИОГРАФИЯ
Блум-Кулка 1990: Blum-Kulka, Sh. You Don’t Touch Lettuce With Your Fingers: Parental Politeness in Family Discourse. – Journal of Pragmatics, № 14.
Блум-Кулка, Хаус и Каспър 1989: Blum-Kulka, Sh., House, J. and G. Kasper. Investigating Cross-Cultural Pragmatics: An Introductory Overview. – In: Blum-Kulka, Sh., House, J. and G. Kasper (Eds.). Cross-Cultural Pragmatics: Requests and Apologies. Ablex Publishing Corporation. Norwood, New Jersey.
Бояджиев, Куцаров и Пенчев 1999: Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. „Петър Берон“, С.
Браун и Левинсън 1987: Brown, P. and St. C. Levinson. Politeness: Some Universals in Languag Usage. “Cambridge University Press”, Cambridge – NewYork – Port Chester – Melbourne – Sydney, 1987, first published 1978.
Вежбицка 1985: Вежбицкая, А. Речевые акты. – В: Новое в зарубежной лингвистике. М. вып. XVI.
Виденов 1990: Виденов, М. Съвременната българска градска езикова ситуация. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, С.
ГСБКЕ 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том 2. Морфология. Издателство на БАН, С.
Лийч 1983: Leech, G. Principles of Pragmatics. Longman. London and New York.
Кербра-Орекиони 2001: Кerbrat-Оrecchioni, C. Les actes de langage dans le discours. Armand Colin. Paris.
Ницолова 1984: Ницолова, Р. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. „Народна просвета“, С.
Пантелеева 1994: Пантелеева, Хр. Граматика на вежливата реч. „Наука и изкуство“, С.
Пашов 1989: Пашов, П. Практическа българска граматика. „Народна просвета“, С.
Сифиану 1999: Sifianou, M. Politeness Phenomena in England and Greece : A Cross-Cultural Perspective. Oxford: Oxford University Press.
Чакърова 2010: Чакърова, К. Императивът в съвременния български език. „Пигмалион“, Пловдив.
