За разлика от южнородопските български говори в Ксантийско, които са компактни, тези в Гюмюрджинско са пръснати на една обширна територия от поречието на Менковска река на запад, до вододелния планински район връх Шапка – връх Коджаеле и горното поречие на р. Луда река на изток. За съжаление, досега няма публикувани изследвания на родопските говори в Гюмюрджинско. Докато за говорите в Ксантийско се откриват макар и откъслечни сведения, например в изследването на патриарх Кирил „Българомохамедански селища в Южни Родопи“, то за говорите в Гюмюрджинско в същото изследване такива данни няма, а само е изброена топонимия от землищата на няколко села, повечето от които с вече турцизирано през 40-те години на ХХ в. население (Кирил 1960). Изследователят дава все пак по-подробни сведения за с. Гердеме, Хеметлийска община (с. 91–94) и за с. Яникево – Еникьой (с. 98–100), Козлукьойска община. Изброява топонимия от землищата на селата Аралък борун, Долу борун, Ада дере, Генчоолар, Саранджина в същата община (с. 100–101). В топонимичните данни от с. Яникево – Еникьой, Козлукьойска община, се откриват следи от а-говор (Вàлковица, Вàлчова нùва, Гàрцко, Чàрквата). Следи от ô-говор пък има в топонимията от селата Гердеме (Бôрце, Гòрбово, Дангалоавица, Длего бôрце, Лôките, Ялỳцки пôть) и Саранджина, Хеметлийска община (Бôрдо) (Кирил 1960: 93–94; 99–100; 101).
Днес картината е твърде по-различна. Посочените от патриарх Кирил села, които през 40-те години на ХХ в. са били със силна турцизация на местните български говори, като Яникево, Аралък борун, Долу борун; Хеметли (Кирил 1960: 91, 98), сега са изцяло турскоезични. Важни са и данните на изследвача за вече потурчени по време на провежданите от него проучвания българоезични села, разположени северно от гр. Гюмюрджина, като Аязма и Кюплю в северозападна посока; Аралък борун, Долу борун, Ада дере, Генчоолар в североизточна посока (Кирил 1960: 95–96; 100–101), с които се очертава картата на някогашното българско езиково землище в краището.
Подобно на диалектното разнообразие в Ксантийско, и в Гюмюрджинско се откриват ô-, (о-), ъ- и а-говори по застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали. Селата с ъ-говори са разположени в най-западните части на Гюмюрджинско, по западните, югозападните и южните склонове на връх Гюмюрджински Карлък. Поради силните миграционни процеси, главно по икономически причини, особено през втората половина на ХХ в., те като цяло са обезлюдени. Населението на селата: Баладжа (грц. Мелитена), Куин дере (грц. Поа), Теке дере (грц. Кристали), Керезли (грц. Керася), Кая баши (грц. Сима), Даа Кара Муса (грц. Трикорфо), Каваджик (грц. Кавос), Гюрлек (грц. Вроди) се е преселило основно в приполските села в подножието на планината, където бързо се турцизира. Днес само отделни скотовъдци обитават родните места, в землищата на които се препитават. Изброените родопски села са разположени непосредствено под селата в община Кирково, Момчилградско на българска територия, и в съседство на северозапад със селата с ъ-говори по застъпниците на старобългарските задни носов и еров вокал: Угурли, Менково, Лъджа, Жуванци, Ксантийско, спадащи като цяло към златоградския говор. Ъ-говорът на с. Угурли, Ксантийско, разположено в съседство със с. Баладжа, Гюмюрджинско, има свои специфични отлики като: наличие на дълги гласни, на фонетична замяна т’ > к’ и др. (Митринов 1992: 40-44). Засега са записани образци от говорите само на две села – Баладжа и Теке дере, като за говорите на останалите села са събрани сведения от втора ръка.
В тези говори стб. ѫ, ъ имат за застъпник гласни ъ, а, под и без ударение: къшта, к̀ъштана < стб. кѫща; път, но пàтете мн.ч. < стб. пѫть; какъф < стб. какъ; ръш, д̀ъска < стб. дъска; д̀ъштера <стб. дъщере; навàнка > стб. вънъ; къдè, ут кạдè < стб. кѫдѣ (Баладжа); к̀ъшта, к̀ъштата, п̀ътен, ут кạдè, кạпùни < стб. кѫпина (Теке дере).
Стб. ѧ, ь > е: глèат < стб. глѧдати; зèмалу йе < стб. въꙁѧти; йèдри < стб. ѧдръ; йỳме, йùме < стб. имѧ; мèсу < стб. мѧсо; денềт < стб. дьнь (Баладжа); ùме, йỳме (Теке дере).
На изток от пътя Гюмюрджина (грц. Комотини) – проход Маказа (на българската граница) са разположени села с ô-, (о-) говори. От някогашната голяма група местни българоезични села днес са останали селата: Саранджина (грц. Саракини), Гердима (грц. Кардамос), Кез Верен или Кезерен (грц. Кими), разположени в близост до границата с България. Саранджина и Гердима сe намират южно от с. Егрек, Крумовградско, а Кезерен е южно от групата села, известни с общо име Девесилите, Крумовградско, в българска територия (Голям Девесил, Малък Девесил, Девесилово, Девесилица, Лимец). Жалко, че селата Аралък борун, изписвано в по-нови гръцки източници като Аралък бунар, (грц. Митикас) и Яникево (грц. Нимфея), Гюмюрджинско, разположени южно от с. Тихомир, Крумовградско, са вече турскоезични и не може да се проучи дали техните говори са имали характерните особености на архаичния и самобитен говор на с. Тихомир (Кабасанов 1963). Както бе отбелязано по-горе, те са били в процес на силна турцизация още през 40-те години на ХХ в. (Кирил 1960: 91, 98–101). Но по цитираните откъслечни данни от включения в изследването на патриарх Кирил топонимичен материал е видно, че говорът на с. Еникьой е бил а-говор. Дори при топоним Гàрцко изследователят е отбелязал в скоби: гарк – грък, както карв – кръв, раш – ръж (Кирил 1960: 98–99). Трябва да се уточни, че днес вече е потурчена долната махала на с. Гердима – (грц. Като Кардамос), която през 40-те години на ХХ в. все още е била българоезична.
На юг и югоизток от разположените в близост до границата с България българоезични села Гердима, Саранджина, Кезерен, навътре в гръцка територия са разположени група бивши българоезични мюсюлмански села, чието население днес вече е турскоезично: Кар дере (грц. Дрими), Юнтрен (грц. Ано Дросини); Козлу дере (грц. Драня), Хеметли (грц. Органи). Откъслечни сведения за турцизацията на средищното с. Хеметли има още от 40-те години на ХХ в. Според тях селото тогава вече е напълно потурчено, но „имената на местностите са български“, а „населението говори смесен турско-български език“ (Кирил 1960: 91). Днес вече местните общуват само на турски език и няма възможност да се уточни какви са били характерните особености на говорите на тези села.
Следи от застъпник ô, (о-) се откриват в говорите на селата Мусаджик и Хаджи Верен, в които е по-широка употребата на застъпник а. В случая може да става въпрос за влияние на съседните ô-, (о-) говори в западна посока. А може би говорите на двете села са били преди ô-, (о-) говори, попаднали впоследствие под силното влияние на съседните а-говори.
За българските говори от тая група е характерен застъпник на стб. ѫ, ъ гласна ò под ударение и а без ударение: пот, пòте < стб. пѫть, кòшти мн. < стб. кѫща, пу вòн < стб. вънъ, вòсеници мн. ’гъсеници’ < стб. ѫсѣница, скòпу < стб. скѫпъ, излòже < стб. лъгати; ат кадè, нềкъде (Саранджина); пот < стб. пѫть, кòшта < стб. кѫшта, рош, удвòн < стб. вънъ; кадè < стб. кѫдѣ, кадèну, нùкаде (Гердима); зоп, зòба < стб. ꙁѫбъ, пот, потевесе мн., кòшта, лòгалу йê; ат кадè, капùнки мн. < стб. кѫпина (Кезерен).
Застъпник на старобългарската предна гласна ѧ са вокали ’à, (ề),’ò, спорадично ò, е: гув’àда < стб. говѧдо; врềме < стб. врѣмѧ; гл’àдат, но гл’òдаш, пугл’òдаш < стб. глѧдати; зòмите < стб. въꙁѧти; ùме, йỳме < стб. имѧ; (Саранджина); врềме, гл’àдам, гл’àдате, йèштê < стб. вѧще, редềт < стб. рѧдъ, т’àшки, тèшку < стб. тѧжькъ, ден’, (Гердима); йèштê, зол ’взел’ (Кезерен).
Стб. ь> е: ден’, днèска < стб. дьнь, тèмну < стб. тьмьнъ (Саранджина); бòлен < стб. больнъ, ден’, лèку < стб. льгъкъ (Гердима); ден’, тèмна (Кезерен).
Интересна е съпоставката с говорите на с. Тихомир и на Девесилите, Крумовградско, по данни от класификацията на родопските говори според застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали, направена от Ст. Стойков (Стойков 1968: 231, 235, 236). Според тая класификация говорите на с. Тихомир и на Девесилите споделят обща с южнородопските ô-, (о-) говори особеност: стб. ѫ, ъ > ò, а: зоп, пот’, рòка, вòже, ракàф, òбрач; сон, дош, рош, дòска, вòнка, даждòвно (Тихомир); доп, мош, кòшта, рòка, ракàф, òбрач; сон, дош, рош, дòска, какòф, раждò, бùстар, добùтак. (Девесилите). Различие се открива при застъпниците на старобългарските предни носов и еров вокал: стб. ѧ, ь>ò, а: м’òсо, з’от’, р’от’, гл’òдам, м’òка, т’òшка; мềс’ац; л’òко, л’òсно, л’аснинò (Тихомир); ѧ, ь> ’ò, е: м’òсо, з’от, м’ок, гов’òда, кл’òтва, гл’òда, гор’òш, т’òшко; мềсец, дèвет, дèсет, ùме; л’òко, л’осно, оп’òна, леснинò (Девесилите). По критериите на класификацията говорът на с. Тихомир е от двувокален тип – тихомирски модел, засвидетелстван само в това село: стб. ѫ, ъ, ѧ, ь > ò, ạ (Стойков 1968: 231), а говорът на Девесилите е от тривокален тип, първи вид, модел с гласни ò, а, е, като е наречен девесилски: стб. ѫ, ъ, ѧ, ь > ò; ѫ, ъ >а; ѧ, ь > е. Тоя модел на застъпници на старобългарските носови и ерови вокали е характерен и за говорите на селата: Беден, Брезе, Девинско; Годяшево, Гоцеделчевско (Стойков 1968: 235). В случая о-говорите в Гюмюрджинско се различават от тези в Крумовградско по застъпниците на стб. ѧ, ь, главно по застъпник ề на стб. ѧ.
Най-многобройна е групата на селата с а-говори: Челеби (грц. Змигада), Мусаджик (грц. Миртиски), Хаджи Верен или Ажурен (грц. Ано Вирсини), Коз Виран (грц. Като Вирсини), Кованлък (грц. Ковалон), Ешек дере (грц. Есохи), Къзлар (грц. Рагада), Хебилево (грц. Хлой), Мехрикос (грц. Кехрос), Сливовица (грц. Хамило), Чука (грц. Цука), Харадра (грц. Ерпек), Манастир (грц. Монастирион) и множество махали в районите на селата Хебилево и Мехрикос, една част от които вече са обезлюдени. Все още има запазени селищни имена от български произход като мах. Шумак, мах. Пишка. Тези села са разположени в район на юг, югоизток от селата Аврен и Черничево, Крумовградско, за които е характерен ъ-говор. Село Хебилево, Гюмюрджинско се намира в близост до с. Горни Юруци, Крумовградско. След Балканските войни (1912–1913 г.) група хебилевци се заселват в обезлюденото турско с. Юруклер, по икономически причини. След отнемането на Западна Тракия от територията на България, в началото на 20-те години на ХХ в., еднородното българоезично население е разделено с новата граница между Гърция и България. Говорът на с. Горни Юруци, Крумовградско също е а-говор по застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали. Диалектен материал от него е включен в БДА, т. 1, Югоизточна България. Така а-говорите, които са разпространени в етнографската област Македония, в Югозападна и дори в Централна България, имат свое продължение в Западните, Южните и Източните Родопи. Все пак трябва да се отбележи, че за говорите на селата Мехрикос и Сливовица, както и на някои околни махали в източните краища на района, е характерно наличието и на застъпник -ъ, особеност на тракийските говори на някогашните съседни големи български християнски села Манастир, в югозападна посока, и Съчанли, Гюмюрджинско, в югоизточна посока (Бояджиев 1991: 111). Може да се предположи, че в случая става въпрос за влияние на съседните ъ-говори.
Стб. ѫ, ъ > à, а: пат’, кàшта, скàпу, ракàна, кадè, зап но зъбùтê, кàпимê са но к̀ъпехмê са (Хебилево); пат’, пàтêт но пъ̈тêт, б̀ъдê, кàпêт са но к̀ъпêт са, скàпу но ск̀ъпу; навàн, лàжê но л̀ъжê (Мехрикос); пат’ но път’, кàшта, скàпу мàчêт гл. мн. но м̀ъча, сêкаде, ут кадè; какàф но как̀ъф, лàжê, удвàнка, прупàдиа (Хаджи Верен); бàдê, кадè, какàф, капùна, вàсêница, кàшта; лàжê гл., излàжêт, раш, дàска (Челеби); кàшта но к̀ъштаса, ракàса, кадè но къдè, пат’ но път’; л̀ъжê (Манастир); пат’ но път’, кàшта, мàчêт, кадè; лàжêм, раш, дàска (Къзлар); скàпу но ск̀ъпу, път, кадè, бàде но б̀ъде, зап, забùтê мн.; раш, удв̀ънка (Сливовица); какàф, кàшта, пат’, даш, раш, дàска, удвàн (Кованлък), вàже, зап, кадè, капùна, пат, скап; раш, (Чука); зап, капùна, кàшта, рàка, пат, скàпу; дàштере, дàска (Ешек дере).
Както бе отбелязано по-горе, интерес представляват говорите на селата Мусаджик и Хаджи Верен, в които се откриват застъпници на старобългарските носови и ерови вокали гласни à, ò. Може би, както бе посочено, има влияние от съседните о-говори на селата Кезерен и Гердима в западна посока: пот’ но път’, пòтêс но пàтêт, кадè, кòшта, скàпу но скòпу, мàчêт са; навàн, лòжê, раш и др. (Мусаджик).
Застъпници на старобългарските гласни ѧ, ь са ’à, è, ề; ệ: йùмê, з’àха, зèмам, гл’àдам гувèдệ, йèштệ, с’èмệту; бêрàт (Хебилево); йèштệ, врềме, зèмệ гл., д’èтệ; ден’, дл’àгу (Мехрикос); бêрàт, гл’àдам, т’àшку, йèштệ, ùмệ, йèдру, мêку, пет’; ден’, л’èка, л’èсну, т’èнка (Хаджи Верен); гл’àдам, д’èте, зềха, ùмệ, м’àсу; кàмен’, л’àку, л’àсну, т’èмну (Челеби); йàдра, гувềда, гл’àдай (Манастир); глềдам но гл’àдам, гув’àда, пềтак, ùмê (Къзлар); гувềда, з’èмат, йèштệ, пуглèдниш; ден’, збêрàну (Сливовица). За говорите на селата Мусаджик и Хаджи Верен е характерна употреба на застъпници ê, ’е, ’о: тềшку но т’òшêк, гув’òда мн., л’èка но л’òку (Хаджи Верен).
Ареалът на а-говорите в Източните Родопи е твърде обширен. Той включва говорите на група села в Момчилградско (в района на с. Кирково); говорите на селата Стрижба и Царино, Крумовградско; говорите на група села в Ардинско (в района на с. Жълтуша); говора на с. Егрек, Крумовградско.
Според класификацията на родопските говори по застъпници на старобългарските носови и ерови вокали, говорите на селата Стрижба и Царино са в група на едновокален тип говори, в които гласна а е застъпник на старобългарски носови и ерови вокали: стб. ѫ, ъ > а; стб. ѧ, ь >’а: зап, маш, кàшта, мàка, рàка, сàбута, ракàф, òбрач, кадè; даш, раш, сан, бàчва, дàска, какàф, сакàф, мòзак, òстар, хùтар; м’àсо, гр’àда, кл’àтва, л’àшта, гл’àдам, т’àгли, йàдар, мèс’ац, врèм’а, сèм’а; л’ак, л’àсна, т’анка, з’àма, т’àван, глàд’ан и др. Този тип говори се нарича дорковски, по името на третото село в групата – Дорково, Велинградско (с. 230).
Двувокален тип, четвърти вид, модел с гласни а, е (Жълтушенски): стб. ѫ, ъ > à; стб. ѧ, ь > е: маш, пат’, гàба, кàшта, капùна, ракàф; сан, даш, раш, какàф, дàно, òбрач; мèсо, зет, пет, глèда, йèдро, мèсец, дèвет, име, ден, лèко, лèсно, тèнко, леснинà (с. 233).
Модел с гласни å, ạ и е – егрешки (среща се само в говора на с. Егрек, Крумовградско): гл. å (силно лабиализовано а) под ударение за стб. ѫ, ъ; гл. ạ за същите в неударено положение; гласна е за стб. ѧ, ь, независимо от положението: мåш, кåшта, рåка, ракàф, капùна, òбрач; сåн, дåш, рåш, вåнка, санòва, ражд’àсва, òстар; мèсо, зет’, рет, клетва, говèда, глèда, тèшко, мềсец, дèвет; лèко, лèсно, тèнко, леснинà (с. 236).
По застъпниците на старобългарските преден носов и преден еров вокал а-говорите в Гюмюрджинско не могат да се включат към обособените от Ст. Стойков групи. Може би преди е имало разграничение, каквото има по данни на БДА за говора на с. Горни Юруци и на другите а-говори в Крумовградско, но днес са налице три застъпника: ’а, ê, е. По тази си особеност те са единни.
Като цяло южнородопските български говори в Гюмюрджинско се явяват естествено продължение на говорите в Момчилградско и Крумовградско отсам границата. Така ъ-говорите в Момчилградско се разпростират и на юг, по югозападните и южните склонове на връх Гюмюрджински Карлък. О-говорите в Крумовградско имат свое продължение на юг, в говорите на селата Гердима, Саранджина и Кезерен. Единствено а-говорите в североизточните части на Гюмюрджинско не са свързани с група стари а-говори в Крумовградско, където все пак има а-говори. Може да се предположи, че някога и в Ивайловградско е имало а-говори, но при разместването на групи население, вследствие на екстралингвистични фактори като ислямизацията на местното българско население, турцизацията му, преселване по причини от икономически характер и др., се е получила сегашната говорна картина. Наличието на голяма група а-говори по югоизточните родопски склонове в Гюмюрджинско разширява географията на разпространението на а-говорите в българското езиково землище с обхват и в планинската част на Западна Тракия.
Важно е да се спомене, че за южнородопските български говори в Гюмюрджинско са характерни и други фонетични особености на източнородопските български говори като: носов изговор, главно в глаголно кроесловие; употреба на гласна ы (Митринов 2014: 74-82) и др. По тези особености те очертават едно цяло с източнородопските български говори в Момчилградско и Крумовградско.
БИБЛИОГРАФИЯ
БДА 1964: Български диалектен атлас. Т. 1. Югоизточна България. София. Изд. на БАН. София.
Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“. София.
Кабасанов 1963: Кабасанов, Ст. Един старинен български говор. Тихомирският говор. Изд. на БАН. София.
Кирил 1960: Патриарх Кирил. Българомохамедански селища в Южни Родопи. Синодално издателство. София.
Митринов 1992: Митринов, Г. Някои характерни особености на един непроучен досега южнородопски български говор (говорът на с. Угурли, Ксантийско). – Език и литература, кн. 4: 40–44.
Митринов 2008: Митринов, Г. За южната граница на златоградския говор. – Българска реч, 2008, кн. 1: 85–90.
Митринов 2012: Митринов, Г. Южнородопските говори в Димотишко. – Български език, 2012, № 3: 21–36.
Митринов 2014: Митринов, Г. Следи от гласна ы в южнородопските български говори. – Български език, 2014, № 1: 74–82.
Стойков 1968: Стойков, Ст. Към вокалната типология на родопските говори. – В: Славистичен сборник. Изд. на БАН, 229–243. София.
