В езикознанието отдавна е утвърдена тезата, че език без чужди думи в него не съществува. Появата на чужди думи е обусловена както от езикови, така и от неезикови фактори. Към езиковите фактори се отнася потребността да се обогатява езикът с нови думи, да се развива лексикалната система, да се разширяват и прецизират значенията на думите и пр. В науката, в техниката, в общественото развитие и в живота като цяло постоянно възникват нови и несъществували до този момент предмети, обекти, процеси, явления и пр., при което неизбежно се появява нуждата от нови названия. Един от начините за задоволяване на тази нужда и за попълване на дадена терминологична система или сфера на дейност с такива нови названия е тяхното заемане от чужди езици.
Към неезиковите фактори за появата на чужди думи спадат разнообразните политически, икономически и културни връзки между народите, техните взаимни влияния и взаимодействия. Всички народи, говорещи различни езици, още от древността не живеят изолирано един от друг и не развиват своите икономики и култури абсолютно самостоятелно и само със собствени средства. В хода на историческото развитие на човечеството народите непрекъснато си взаимодействат и политически, и икономически, и културно, което неминуемо води до смесване и взаимно проникване на езици, култури и цивилизации. Кръстопътното географско положение на земите, населявани от българи, както и спецификата на историческото ни развитие, предопределят многобройните и разностранни езикови въздействия върху българския език. Това с още по-пълна сила важи за днешния ден, трайно белязан от две думи: глобализация и европеизация. Нашата съвременност се характеризира с основни и значителни изменения в най-различни области, с крупно и интензивно развитие на науката, на компютърната, информационната и телекомуникационната техника и на техниката изобщо, с процесите на европейска интеграция и глобализация. Глобализацията, разбирана като процес на планетарно и повсеместно сближаване, обвързване и обединяване на хората, народите и държавите в световен мащаб и във всички области на живота, поставя редица сериозни не само политически и икономически, но и философски, културни и езикови проблеми. Може би най-сериозният от тях е, ще доведе ли глобализацията до постепенното намаляване и свеждане до минимум на ролята и значението на отделните суверенни национални държави, а оттук и на отделните национални езици.
По такъв начин, без да е явление от езиков порядък, днес глобализацията вече е сериозен проблем пред българското езикознание и особено пред българската лексикология и пред терминологията като частен неин случай, защото както знаем, лексиката е най-динамично променящата се част от езиковата система и всяка крупна промяна в политическия, икономическия, социалния и културния живот на обществото намира най-бързо и най-пряко отражение именно в нея. Това с пълна сила важи за днешния български политически дискурс, в който демократичните промени и глобализиращият се свят вляха огромно количество чужди думи.
Въпросите, свързани с навлизането на чужди думи в езика ни, с това, какво, защо, как и доколко да се заема и с това, няма ли масовото навлизане на чужди думи да доведе до обезличаване и до обезбългаряване на българския език, са въпроси, които от векове наред са актуални и в българското езикознание, и в българското общество като цяло. С особена актуалност се отличават тези въпроси и днес във времето на глобализацията. На дневен ред излиза важният въпрос за това, къде е мястото на българския език като език от епохата на глобализацията, когато малките национални езици са подложени на значително влияние от големите международно използвани езици начело с английския. Важен е и следният факт. На 1 януари 2007 г. България става пълноправен член на Европейския съюз. Освен до политически, икономически, социални, юридически и пр. промени, това събитие води и до важни езикови промени. След тази дата се променя и официалният статут на българския език. Той става един от официалните и работни езици на Евросъюза, което означава, че цялото законодателство и всички документи с важно политическо значение вече ще се публикуват и размножават и на български и че по време на заседанията в заседателните зали ще се осигурява превод и на български. По принцип още от самото начало в устава на Европейския съюз е залегнала клауза за езиково равноправие и за запазване и поощряване на европейското многоезичие. Дори съществува Нова рамкова стратегия за многоезичието (Пачев 2007: 8–9; за повече подробности вж. Пачев 2006, Виденов 2003, Виденов 2005, Виденов 2013). Независимо от юридическата защита на т. нар. малки езици, сред които е и българският, тревожен е фактът, че днес в него масово, активно и безконтролно навлизат чужди думи. Това важи и за съвременната българска политическа терминология, която също е неконтролируемо заляна и засипана от нужни и ненужни чужди думи. За по-правилна и по-обективна оценка на чуждите думи трябва да се позовем на две неща: какво се разбира под чужди думи и какви видове чужди думи има. Най-общо казано, под чужди думи се разбира думи, които навлизат в българския език от други езици. Съществува мнение, че широко разпространеният в българското езикознание термин чужди думи е неточен и дори неправилен, защото веднъж попаднали в българския език, дошлите от други езици думи вече започват да се подчиняват на неговите закономерности и да се употребяват в съответствие с неговите фонетични, граматични, словообразувателни, правописни и правоговорни норми, т. е. дошлите думи, след като се адаптират и интегрират към българския език, престават да бъдат чужди за него. Така че по-правилно и по-точно би било вместо чужди думи, да се използва терминът думи от чужд произход. Прието в българското езикознание е делението на тези думи на три групи: заемки, чуждици и интернационализми.
Ще припомним, че под заемки се разбира чужди думи, които са напълно усвоени от лексикалната система на езика ни и за които няма равнозначни на тях съответни български синоними, а под чуждици – чужди по произход думи, за които в българския език има равнозначни по значение домашни думи, с които могат да се заместват. Напр. чуждици са консенсус (вм. съгласие), комюнике (вм.официално съобщение), електорат (вм. избиратели), уровен (вм. равнище) и др. Интернационализми според М. Попова са езикови единици, които принадлежат към интернационалния езиков фонд (Попова 2012: 419). Интернационализми могат да бъдат не само думи, но и всички езикови единици от морфемата до синтактичната конструкция. Пак според М. Попова „интернационализмът трябва да отговаря на две условия – еднакви или близки значения и принадлежност поне към три езика, два от които са от различни езикови семейства. Тези изисквания не се отнасят за заемката. Освен това заемка е всяка езикова единица, която е заета от друг език, но интернационализмът може да бъде и заемка, и домашна езикова единица. Така напр. в българския език интернационализмите са почти бед изключение заемки (Попова 2012: 421). Напр. интернационализми са много думи и термини от политическата, културната и научната сфера като политика, партия, демокрация, диктатура, република, монархия, конституция, цивилизация, прогрес, пропаганда, революция, плурализъм и др. Голяма част от интернационалния културен пласт са думи, които произхождат от класическите езици латински и старогръцки. Това важи не само за думите, но и за много интернационални афикси и афиксоиди (напр. наставките -ист, -ант, -изъм, -тор, -лог, -ция, -изация и др.; префиксите и префиксоидите анти-, архи-, мулти-, ултра-, хипер-, мини-, про-, контра-, псевдо-, квази-, ре-, транс- и др.).
Наличието на достатъчно количество заемки, чуждици и интернационализми в днешната българска политическа реч повдига въпроса, трябва ли да не реагираме на тяхното безконтролно и масово нахлуване, или трябва да се борим срещу тях с всички средства (вкл. и насилствени). Ще отворим една скоба и ще споменем, че вторият подход е много типичен за Франция по времето на президента Шарл дьо Гол. Всички знаем, че той е издал указ за глобяване на политик, журналист и всяко публично лице, което в своите речи и интервюта, в печата или в електронните медии употребява англицизми, когато може да ги замени с френски думи. Драстично в това отношение е положението в канадската провинция Квебек, където още съществува Харта за френския език с цел неговата защита.
Политизиране на това явление в България съществува след 9 септември 1944 г., когато в речта на политици, в словото на журналисти и обществени дейци, в печата, по радиото и по телевизията се толерираше употребата на нужни и ненужни руски думи. Тогава се активизира използването на излишни русизми като уровен, урожай, прийом, осторожно и др. След 1989 г. пак по политически причини нещата се повториха с толерирането на излишни англоезични думи. Така че въпросът за мястото на чуждите думи е много сложен и много важен въпрос, който основателно вълнува и тревожи не само езиковедите, но и всички интелигентни българи. Безспорен е следният факт. Все по-настойчиво налагащата се световна глобализация превръща света, образно казано, в голямо село и постепенно в това голямо село движението на хора, стоки, капитали, култури, идеи и пр. става безпрецедентно по своите мащаби. Към това трябва да прибавим бурното навлизане на новите технологии и средства за комуникация, бързите открития и нововъведения в различни клонове на знанието, нуждата от бърза обмяна на мисли и идеи, касаещи различни сфери на човешката дейност и пр. На фона на всички тези процеси в началото на XXI в. крайният езиков пуризъм не само че е абсолютно неприемлив, но той буди насмешка и дори подигравка. Българският език е система, която непрекъснато се развива, обновява и обогатява и думите от чужд произход само спомагат за това. Няма език, който да е изчезнал заради навлизане на чужди думи в него. Те не могат да нарушат неговата самобитност и национален характер. Затова днес вместо краен, трябва да има разумен и умерен пуризъм, стъпил на здрава реалистична основа. Именно той ще спаси българския език от обезличаване и обезбългаряване. В областта на обществено-политическата (а може би и на всяка друга) терминология този умерен пуризъм има главно следните три проявления:
a) Политиката, политическата наука, както и всички останали науки са интернационални дейности. Това означава, че термините, терминоелементите и т. нар. културен пласт думи, използвани в тях, задължително трябва да запазят своя интернационален характер. Политическата, обществената, културната и научната дейност не могат да минат без този тип лексика, която е от чужд произход. Голяма част от тази лексика е пряко отражение на динамиката на съвременната ситуация, на настъпилите (и непрекъснато настъпващите) политически, икономически и социални промени. Правилно употребените чужди термини и думи в политическия дискурс увеличават богатството, яснотата и точността на изказа и помагат на българския език адекватно да отговори на повишените обществени и социални функции, които вече той изпълнява във връзка с процесите на европеизация и глобализация. Политическата терминология гъмжи от термини, на които изобщо не е необходимо да търсим и да създаваме български съответствия, дори и това да може да се случи на практика. Такива термини са напр. политика, партия, демокрация, парламент, глобализация, фронт, апартейд, джихад, муджахидини, хунта, камикадзе, ембарго, геноцид, перестройка, лустрация, конституция, колонизация, революция, делегация, персона нон грата, интерпелация, преамбюл, импийчмънт и др. Също така важен е въпросът, че при опит някои от тези термини да бъдат преведени, солидно се нарушава смисълът. Напр. ако преведем термина перестройка с преустройство, това е неточно, защото не всяко преустройство, промяна и преструктуриране е перестройка. Под перестройка като термин се разбира само и единствено процесът на разнообразни реформи, започнат в средата на 80-те години на XX в. в Съветския съюз от съветския лидер М. Горбачов, които целят, най-общо казано, да примирят социализма и демокрацията. Ако преведем термина джихад само със свещена война срещу неверниците, това също е неточно, защото не всяка свещена война е джихад. При мюсюлманите религиозният им дълг за борба срещу неверниците се означава и с термина газават, който буквално значи поход, нашествие. Целта на джихад обаче е световно налагане и световен триумф на исляма, която цел отсъства при газават. Също така не могат да се превеждат и наименованията на определени групи хора съобразно изповядваната от тях идеология или конкретната им дейност. Напр. талибани, муджахидини, джихадисти, кхмери, хунвейбини и др. Не е препоръчителна и замяната на едни чужди думи с други, ако тази замяна се осъществява не по лингвистични, а по екстралингвистични (главно политически или конюнктурни) причини. Напр. след 10 ноември 1989 г. има тенденция много руски думи да се заменят с английски, поради политическата преориентация на България. Освен в политическата, това с пълна сила се случва и във военната терминология, особено след като България става пълноправен член на НАТО. Според нас този процес е неправилен. Защо трябва да се избягват утвърдени в нашата армия военни термини като артелчик, установка, наряд, откат, снаряд, снаряжение и др., само защото са руски и защо изобщо трябва като от огън да бягаме от руските термини и думи и в други области? Разбира се, няма начин една съществена външнополитическа преориентация на държавата да не повлияе и върху лексиката, и върху терминологията, но не бива да се стига до крайности.
б) Освен че са интернационални дейности, всяка политическа и научна дейност се развива на територията на дадена конкретна държава от политици и учени със съответната национална принадлежност. Именно затова не само че е възможно, но донякъде е дори необходимо във всеки национален език, наред с интернационалната, да се създаде и паралелна терминология с названия на родния език. Това може да се осъществи чрез съвместната работа на терминолози, от една страна, и представители на конкретната наука, от друга. Интернационалните термини и тези на роден език трябва да функционират като дублети. Дублетността между интернационални и български термини ще бъде от полза най-малкото в три направления: ще се увеличи словното богатство на различните български терминологични системи; ще се улесни вътрешното (т.е. в рамките на България) общуване между българските учени и възприемането на български научни текстове; ще се улесни и облекчи комуникацията учени – общество и чуваемостта на учените и на научния език сред по-широките народни маси, което в крайна сметка е една от основните задачи на всяка наука – тя да бъде в полза на обществото. Дублиращите термини трябва да се създават чрез словообразувателните средства и модели на българския език. Колкото и да е трудно, такова нещо не е невъзможно да се случи на практика. Българската изследователка П. Кънчева (Кънчева 2009) показа това в областта на анатомичната терминология, привеждайки десетки успоредици между български и латински анатомични термини. Подобни успоредици съществуват в ботаниката, зоологията и др. науки. Дори в компютърната терминология голям брой термини имат свои твърде често употребявани български съответствия (напр. имейл-електронна поща; атачмънт-прикрепен файл; кейборд-клавиатура; линк-връзка; нет-мрежа; пасуърд-парола; декстоп-екран и др.). В политическата терминология такива случаи са народно събрание вм. парламент, народен представител вм. депутат, правителство вм. кабинет, избиратели вм. електорат, допитване до народа вм. референдум и др. Разбира се, не при всички термини е възможно създаването на такива успоредни названия. Но там, където може, те трябва да се създадат и да функционират заедно с интернационалния термин, което ще доведе до обогатяване на българската терминологична система. Подобни успоредици на интернационални политически термини съществуват и в други езици. Напр. представителният законодателен орган в Полша, Литва и Латвия се нарича сейм, в Русия – Руска държавна дума, в Украйна – Върховна рада и др.
в) Вече стана ясно, че проява на умерен пуризъм е да не се избягва чуждия термин, когато той е нужен, необходим и полезен за българския език. Също така обаче проява на здравословен пуризъм е да се борим срещу задръстването на нашата лексика с абсолютно ненужни и излишни чуждици, за които съществуват равностойни български заместници. Излишеството на тези чуждици се засилва тогава, когато те се употребяват, без да са утвърдени международни обществено-политически или научни термини. Трагедията започва от това, че днес много политици и журналисти се поддават на изкушението да използват в своите речи, изказвания и предавания колкото се може повече чужди думи, без това да е необходимо. По такъв начин, на първо място, се нарушават яснотата, разбирателството и чуваемостта в общуването между политици и граждани и между медии и граждани, защото засипаният с ненужни чуждици език на политици и журналисти става трудно разбираем дори за образования българин, а какво да кажем за средностатистическия гражданин, за хората без висше образование, за тези, които не знаят чужди езици и пр. Все пак нека да не забравяме, че основната функция на българския език е да бъде общонародно средство за общуване. На второ място, прекомерната употреба на чуждици говори, че на някои съвременни политици и журналисти тотално им липсват качества, някога наричани възрожденски. За съжаление, няма ценене на българското, гордост от българщината, милеене за родното. Много често тези политици и журналисти използват чуждата дума не защото тя казва повече, не защото тя е по-хубава, по-ясна или по-точна, а поради криворазбрана мода, чуждопоклонничество, желание да се блесне с интелект и ерудиция и пр. М. Виденов много точно и сполучливо нарича това явление снобска интернационализация на езика или езиков снобизъм (Виденов 2013: 209). Това е крайно негативно явление, принизяващо авторитета на българския език, който е една високоразвита система за изразяване и предаване на мисли. Може би прекалената употреба на чуждици често е едно показно снобско маниерничене, прикриващо именно отсъствието на мисъл у говорещия.
Използването на ненужни чуждици в политическата реч е масово явление. Тук ще приведем няколко примера. Напр. Реформаторският блок представлява микс от най-различни идеи. Защо микс от идеи? Защо не смес или още по-звучното смесица? Какво ни дава чуждата дума в случая? Нищо. Друг пример. Утре Георги Първанов публично ще направи официално анонсиране на идеите и платформата на АБВ. Защо анонсиране вм. съобщаване, представяне, разясняване? Също така Доминацията на БСП в бъдещия парламент не е напълно сигурна. Терминът доминация има няколко звучни български съответствия, всяко от които би могло да се употреби в случая – надмощие, превъзходство, предимство, преимущество и др. Дискусията по проекта за нов изборен закон продължава. Тук вместо дискусия може да се каже обсъждане, разискване, а защо не и малко архаичното, но много звучно умуване. Синьо единство няма да успее да реновира дясната идея (реновира – защо не обнови, съживи); Финализиране на преговорите между Русия и Украйна не се очаква (финализиране – защо не завършване, приключване). В българския политически живот през последните двадесетина години съществуват лица с впечатляваща инконсеквентност на своите убеждения, като консеквентно е само желанието за власт или за оставане в парламента (инконсеквентност – защо не непоследователност; консеквентно – защо не последователно, непроменено). Не е ли безхаберно отношение към красотата и богатството на българския език да се казва просперитет вм. преуспяване, процъфтяване, благоденствие; иновация вм. новост, нововъведение; дестинация вм. направление; инициирам вм. предприемам, започвам; неглижирам вм. пренебрегвам, не обръщам внимание; лимитирам вм. ограничавам и др.? Защо трябва такива звучни и хубави български думи да бъдат изхвърлени от употреба и постепенно погребвани за сметка на чуждици, които с нищо не обогатяват езика ни? А какво да кажем за думи като омбудсман, импийчмънт, джойнтвенчър, ексклузивен, пъблик рилейшънс и др., които са истинско звукоизтезание и звуконасилие върху българския слух и чието произнасяне е много трудно и изисква доста усилия (напр. прилагателното ексклузивен с тези пет съгласни звука, струпани един до друг). Омбудсман има поне две равностойни български съответствия, много по-ясни и удобни за произнасяне – обществен защитник и пълномощник. Вместо пъблик рилейшънс спокойно може да се употребява преводният еквивалент връзки с обществеността. От езикова гледна точка няма оправдание за съществуването на публицистични текстове като следните: Електоратът по презумпция ще аплодира инициирането на иновативните идеи за индексация. В това изречение няма нито една българска дума (като изключим служебните). Друг пример. Образът на партийния лидер, взет откъм аспекта на прононсираната митологема, доста сугестивно се проецира върху консеквентните слоеве на електората. Взаимната им контрапунктуална хармония издига фундаменталната теза за политическия морал до най-високата кота на етичната нравственост сине ква нон. Подобни текстове не само че нямат място в съвременния български политически дискурс, но и представляват недопустима гавра с българския език. По-точно този начин на говорене е гавра с езика въобще, защото нарушава основната му функция – да бъде средство за общуване. Този начин на изразяване превръща езика от средство за комуникация в неразбираемо средство за декомуникация. Цялата българска интелигенция трябва да се бори срещу такава политическа или журналистическа реч, която нито е белег за образованост, ерудиция и интелект, нито говори добре за нейните автори. Политици и журналисти, които говорят така, нехаят не само за българския език, но и за българските граждани (т. нар. електорат, който няма да разбере този начин на говорене) и за българщината като цяло. Българският език е част от езиковото многообразие на Европа и света. В многоезичния Европейски съюз и в многоезичния глобализиращ се свят задължение на родните политици, общественици, журналисти, учени, интелектуалци и на всички българи е защитаването и опазването на българския език, който е също толкова съвременен, модерен, богат и самобитен, колкото са и останалите езици. И нека да не забравяме, че въпреки че не е международен, нашият език е равноправен с езиците на останалите страни членки на ЕС. През 1988 г. по време на известната си реч в Брюж М. Тачър казва: „Би било лудост да се опитаме да напъхаме националните държави в някакъв калъп на обща европейска идентичност. Европа трябва да е семейство от нации, които ценят своята национална идентичност не по-малко от общоевропейската кауза“. В тази връзка ще завършим с една мисъл на английския политик Джон Мейджър, който казва: „Тъкмо отделните нации със своята национална култура, език и идентичност ще изградят обединена Европа“.
БИБЛИОГРАФИЯ
Виденов 2003: Виденов, М. Българската езикова политика. София.
Виденов 2005: Виденов, М. Диглосията с оглед на българската езикова ситуация. София.
Виденов 2013: Виденов, М. Езиковедски щрихи и етюди. София.
Пачев 2007: Пачев, А. България и българският език в Европейския съюз. – В: Български език, №1, 2007.
Попова 2012: Попова, М. Теория на терминологията. Велико Търново.
