Отдавна вече в когнитивната лингвистика е наложено схващането, че процесът на концептуализация на елементите от картината на света се осъществява с помощта на знания и представи за заобикалящия човека свят, както и за самия човек. С цел обезпечаване на знанието и разбирането се е осъществявал и продължава да се осъществява пренос на знания от конкретен и достъпен за наблюдение обект към такъв, който е скрит и недостъпен за пряко наблюдение. В когнитивната лингвистика метафората, отнасяща чувствено възприемани признаци към абстрактни понятия, се нарича когнитивна метафора. Чрез нея човекът характеризира непредметни същности, чиито свойства той определя по аналогия с конкретни, достъпни за пряко наблюдение предмети, същности, явления. Когнитивната метафора е изградена от когнитивни модели. В теоретичните трудове на когнитивната лингвистика за такъв модел се определя стереотипен образ, с помощта на който се организират човешкият опит, отношението към този опит, както и онова, което човекът желае да изрази. „Значението на думата може да бъде представено във вид на когнитивен модел, чрез който се фиксират прототипичните знания за действителността и в който се съдържа основната информация за един или друг концепт (Пименова 2004, 32). Когнитивните метафори са „подходящ материал за съждения, свързани с националния манталитет“ (Легурска 2000).
Към групата на абстрактните същности естествено се причислява и вътрешният свят на човека, който по традиция се мисли като неразривна връзка между ум, сърце и душа. В рамките на досегашните ми изследвания беше разгледана метафоризацията на сърцето в българските пословици и поговорки, като една от най-богатата на когнитивни модели се оказа метафора сърце – човек (Кирилова 2014а) – част от онтологичните метафори според класификацията на Лейкъф и Джонсън (Лакоф, Джонсон 2004). Концептът ум, друг основен елемент на скритото, вътрешно аз на човека, също се концептуализира с помощта на когнитивната метафора ум – човек и затова интерес поражда очертаването на приликите и разликите при метафоризацията на тези два ключови концепта, различаващи и отграничаващи най-пълно човека от животното – умът чрез мисленето, сърцето чрез чувствата и емоциите. Тази съпоставка е интересна и от гледна точка на това, че в старобългарския фрагмент от картината за света умът и сърцето притежават много общи функции, като съществува припокриване между емоционалните и менталните признаци в полето на тези два концепта (Кирилова 2014б). Подобна полифункционалност на основните органи от вътрешния свят на човека е характерна и за картината на света от древноруския период (XI–XVв.) (Кондратьева 2004).
Антропоморфизмът на ума в паремиите на първо място се обезпечава от наличието в неговото поле на джендърни характеристики: От женски акъл без имот остана; На жената по ума ако са водиш, ще прокопсаш. В ексцерпирания паремиологичен материал не са регистрирани атрибутивни синтагми с определяща дума прилагателното мъжки. Липсата на словосъчетанието мъжки ум се обяснява с възприеманито на ума в съзнанието на българина като категория, изначално присъща за мъжа, тъй като характерното за езика е, че в него се маркира не нормата, а отклонението от нея. Така паремиите формират елиптичната опозиционна двойка ум - женски ум.
При направената съпоставка с паремиите, в които се реализира когнитивната метафора сърце – човек, се открои фактът, че сърцето също притежава джендърни характеристики, които обаче експлицитно реализират и двата когнитивни модела: и сърце – жена: Женско сърце, памучен чорап – разтяга се; Зимно слънце и женско сърце не са да ги вярваш; Очи на икони, сърце на кокони; Женско сърце има, и сърце – мъж: Сърце мъжко, юнашко. Така тези модели извеждат типични качества от характера и поведението на мъжа и жената отново през призмата на мъжкото: женско сърце – непостоянство; мъжко сърце – смелост.
В полето на ума липсват възрастови характеристики, докато такива се откриват за сърцето. Сърцето е надарено в наивното съзнание на българина с възрастови характеристики, които обаче само до определен момент съвпадат с развитието на човешкия индивид. Сърцето – дете е искрено и непресторено: Сички деца с едни сърца; На детето, каквото му на сърцето. То може да съзрее (сърце – възрастен) и при това да се промени към лошо (Лоша дума от лоше сърце излиза.), но никога няма да остарее: Сърце не остарява; Челяк остарява – сърце не остарява. Като че тук откриваме вложена идеята на философите от времето на Просвещението за т. нар. „естествен човек“, които смятат, че всеки човек се ражда добър, но може да се промени под въздействие на цивилизацията.
Близък до този е когнитивният модел ум-рожба, реализиран в паремията Имотът ум ражда.
Разглежданата в работата когнитивна метафора се обогатява и чрез модела ум – българин, в чиято основа е заложен признакът етническа принадлежност. Тя е реализирана в паремията На българин умът иде я кога бяга, я кога ляга и със самоирония, типична за нашия народ, експлицира слабостите в характера и манталитета ни. Идеята за принадлежност към някаква общност, но не етнически, а географски обусловена представят паремиите от типа Енина се с акъл върти, а па Шипка с магия; Габрово се с акъл върти, а па Трявна с уйдурма. и др. Топонимите в тях представляват образи, изградени върху метонимичен пренос и обозначават определени черти, които са характерни или се приписват на жителите от един или друг населен пункт (Витанова 2012, 202).
При концептуализацията на ума се открива и моделът ум – болник, реализиран в паремията Ако ти е слаб умът, да ти е здрав гърбът. Според О. Н. Кондратева идеята за умственото здраве се поддържа от смисловите компоненти сила или слабост на ума (Кондратьева 2004). Основания за извеждането именно на този модел предоставя и реализираната в паремията антонимна двойка слаб – здрав, т.е. умствената болест може да се компенсира с физическо здраве.Този концептуален модел е актуален и за концепта сърце: Болно сърце не яде, кахърно си похапнува; Кахърно сърце яде, болно не яде; Скръбно сърце яде, болно не яде.
Един от основните модели, чрез които умът се концептуализира в съзнанието на българина, е моделът ум – егоист:Умът прави, главата тегли; От ума си тегли. Той е основан предимно върху семантичната опозиция свой-чужд: Мой кум, негов ум; С чужд ум по пазар не ходи; Защо да слушам хората, кога и аз си имам ум; Тежко тому, кой с чужд ум иде. От ексцерпираните паремии не беше изведен моделът ум – алтруист, който обаче е един от най-обширно представените, що се отнася до когнитивната метафора сърце – човек. В паремиите от тази група е вложено дуалистичното схващане на българина за човека като сложна смесица от добро и лошо (Най-лошото във светът е добро сърце в зли хора.), имплицитно присъстват противопоставянията сърце – глава и съответно чувства – разум: Ако сърце дава, а ръка не дава, нищо не става. Със сърцето в наивните разбирания на българина са свързани желанията и намеренията, а с ръката като пряк извършител на делата – доводите на разума. В паремиите от тази група най-ясно личи възприемането на сърцето през метафората за вътрешния човек. Според лингвоантрополозите езиковият образ на т.нар. вътрешен човек се осъзнава слабо или не се осъзнава от носителите на езика, тъй като представите, чрез които е изграден, съществуват преди всичко като съдържателна форма на езиковите и речевите единици.Те се възприемат като обичайни, стереотипни, конвенционални начини за репрезентация на реалността, тъй като се отнасят към областта на действие на безсъзнателната социална психология (Постовалова 1998: 22).
Когнитивният модел ум - безумец може да бъде изведен от паремията Тамам сега в лудия ум. Тя представя житейска ситуация, в която човек трябва да се отърси от излишни бариери и скрупули, за да направи нещо важно. Семантичната роля, в която стои умът, е локатив, което също говори за наличието на някакво състояние, в което човекът е изпаднал.
Човек съществува в рамките на някакъв социум. Това личи още от етимологията на думата човек, която е сложна дума. М. Фасмер извежда етимологията на лексемата човек от *čelо-, близко с челяд и родствено с староинд. kùlam ‘стадо, множество, семейство’, гръцкото τέλος ‘тълпа’ ирландското cladn, klan ‘потомство, род’ и литовското vaĩkas – ‘момче, дете’, латвийското vaiks ‘момче, дете’(Фасмер IV 1987: 328). С други думи човекът е един от племето и може би неслучайно метафората ум – човек е свързана с няколко когнитивни модела, които отразяват социалната структура на традиционното българско общество. Можем да открием и няколко когнитивни модела, които кореспондират с различните междуличностни отношения, в които човек встъпва в своя живот.
Един от тези когнитивни модели е моделът ум – другар. Другарят е човекът, с когото прекарваме голяма част от живота си, разчитаме на неговите съвети и се осланяме на помощта му. Основна част от паремиите в тази група експлицират изключението, отклонението от типичното за българина възприемане на ума в ролята му на спътник, помощник, съветник, съжител: Без ум пойде, безумен си дойде; Без ум приказва, затова порязва; Без ум приказва, та кавга излязва; Без ум приказва, та кавга поражда; Без ум приказва, та са поразва; Ако немаш ум, немаш нито кум. Тези примери внушават, че без ума – съветник животът на човека е изпълен с грешки и беди.
Според наивното съзнание на българина умът, ако използваме сравнението на Кондратьева (Кондратьева 2004), „се настанява, заживява“ в тялото на човека, възприемано метафорично като вместилище, като дом, на определен етап от неговото развитие – съзряването (ум – съжител). Този момент традиционният българин свързва с външни белези – набождането на брадата, отбелязваща преминаването от младост към зрелост: Брадата дошла, умът не дошел; израстването на последните зъби – мъдреците – не случайно наричани в някои диалекти умници; побеляването, отбелязващо преминаването от зрялост към старост: Остаре, обеле, а умот во главата му не дойде; Главата му побеле, умът му не дойде. Цитираните паремии отново вербализират отклонението от нормата, от естествения ход на човешкото развитие.
Умът – очакваният спътник и съветник в живота – е надарен от българина и със собствена воля, която му позволява да води собствен живот, понякога независим, несъвпадащ с живота на човека. В тези паремии умът влиза в семантичната роля на агенс. Най-често лексемата ум се съчетава с глагола за движение идвам: дойде умът..., умът му не дойде; умът иде... Това насочна към типичната за ума в наивните представи на българина автономност от човека.
Една от често цитираните в нашето съвремие паремии е Приятел в нужда се познава. Според българина ролята на ума – другар е да подкрепя и съветва в трудни моменти, в ситуации на криза: Помагай ум уж доде си изтъчеш чергата; Сетни ми уме, де ми беше по-напред; Сетни уме, къде беше вчера. В тези паремии се открива основна черта на персонализацията – обръщението към ума като към събеседник. Примерите обаче са свидетелство и за една типична черта на ума според българина – неговата ненавременност и непрактичност: Дойде умът, ала пойде кумът; Ще му дойде умът, кога го чукне горният праг, та погледне долния; Ще му дойде умът, кога му израсте върба в гъзът. Затова голяма група от паремиите, върбализиращи концепта ум, представляват предупреждение, че само от навременния ум има смисъл: Сетни ум – се без ум; Сетни ум – на магарето под опашката; Сетни ум пари не чини; Сетни ум файда не докарва; Сетният ум полза не докарва; Закъснелият ум пари не струва. В тези интерперсонални отношения между човека и ума човекът като че ли има пасивна роля, той е зависим от волята и желанието на ума: Няма да му дойде умът в главата; Да не ти дойде друг ум в главата. Втората паремия ни насочва към интересни размисли за това как българинът си е представял промените в човешкото поведението. Съчетаването на лексемата ум с показателното местоимение този:С този ум ти няма да видиш чужда ръка на гърбът си; с въпросителното местоимение кой: С кой ум направи това; с прилагателните други (други времена, други умове) и лудия (тамам сега в лудия ум) насочва към концептуалния признак ‘умът е идея, решение’, но и към метафората „човекът може да има не един, а няколко умове-съветници“. Категорията определеност на прилагателното в атрибутивната синтагма лудия ум насочва към идеята за нещо познато, нещо, което не се случва за първи път. Така българинът в миналото си е обяснявал процедурата по смяна на решението, на поведението.
Следващите когнитивни модели представят социалните роли, в които може да встъпи човекът, подпомаган от собствения си ум и в зависимост от неговите възможности:
Умът – водач, ръководител е добър манипулатор: Глупавият сам си сбърква, а умният мнозина побърква; Глупав сам си сбърква, умен мнозина съблазнява. Умее да управлява собствения си дом: Хубавина пазар бере, ум кукя върти или цели градове: Енина се с акъл върти, а па Шипка с магия. Габрово се с акъл върти, а па Трявна с уйдурма.
Умът е видян от българина и през призмата на най-висшата социална роля, тази на царя, и антропоморфизмът му е обогатен с модела ум – цар, господар. Той може да царува: Ум царува, ум господарува; да живее в охолство: ум богува, ум кярува; да се наслаждава на живота: Ум царува, ум кака цалува. Господарят ум властва над човека и го наказва за извършените грешки: Бие го умът му. В цитираните паремии се открива още и когнитивният модел ум – слуга. Социалната роля, която умът приема в този случай, е на наемен работник – най-често пастир: ум патки пасе, ум телци пасе, ум робува: Ум царува, ум богува, ум говеда пасе; Ум царува, ум богува, ум патки пасе; Ум царува, ум богува, ум телци пасе; Ум царува, ум кярува, ум телци пасе.
Социалните роли, в които влиза умът – човек, не са разнообразни, те просто са локализирани в двата края на социалната стълбица според разбирането на българина в миналото: от цар и господар – до слуга и селски пастир. Така българинът е смятал, че определящи за социалния статус на човека са не произходът и богатството, а качествата на ума и характера.
За да може максимално пълно да се експлицира признаковата структура на концепта ум, изведените по-горе когнитивни модели, реализиращи метафората ум – човек, следва да бъдат представени и под формата на признаци, които характеризират човека и се използват от него при персонификацията на абстрактни същности, каквато е и умът. Те съответно ще бъдат съпоставени с антропоморфните признаци, с които българинът е надарил сърцето в провербиалния фрагмент от картината на света.
Антропоморфните признаци на концепта като част от образните концептуални признаци по типологиата на Пименова, се делят на индивидуални и социални (Пименова 2013). Към индивидуалните принадлежат 1. ментални, 2. емоционални признаци и 3. признаци, отнасящи се до външността и характера. Към социалните: 1. интерперсонални, 2. религиозни и 3. етически. Занятието или професията М.В. Пименова отнася към индивидуалните признаци на човека, но в тази работа те ще бъдат причислени към социалните, тъй като смятаме, че принадлежността към определена професия или връзката с определено занятие (поне за времето, в което възникват анализираните текстове) е в права и обратна зависимост от мястото на човека в обществото. Виталните и физиологичните характеристики се обособяват в отделна подгрупа, тъй като те се отнасят не само до човека, но и до всяко живо същество.
Към виталните признаци можем да отнесем живота, здравето, болестта, възрастта, смъртта. Умът е видян като първооснова на човешкото: Всички хора са хора, ала умните са по хора. Присъщ му е и признакът болест: Ако ти е слаб умът, да ти е як гърбът. (За основанията слабостта да се интерпретира по този начин виж по-горе).
Освен витални умът притежава и физиологични признаци. Един от тях е признакът новороден, който го доближава до всяко живо същество: Имотът ум ражда. Една от основните физиологични характеристики на ума е способността му да се движи и да се придвижва самостоятелно. Брадата дошла, умът не дошел; Остаре, обеле, а умот во главата му не дойде; Остаре, побеле, а умът му не дойде; Дойде му ума в главата. Способността за съзнателно самостоятелно придвижване е характерна и за сърцето като вътрешен човек: Доде му сърце на място; Сърце подир сърце върви; Сърце покрай сърце върви; Сърцето ъх нега си ми вървеше.
Докато на сърцето в паремиите е присъщ физиологичният признак глас (В огледалото се вижда лицето, а в приказките – сърцето; Лоша дума от лоше сърце излиза.), интересен е фактът, че той липсва в провербиалния концепт ум, въпреки че разглежданата котнитивна метафора (ум – човек) се реализира основно чрез моделите ум-съветник, ум-помощник. Подобно е и положението във фразеологията: ако проследим съчетаемостта на двете лексеми – ум и сърце, ще забележим, че съществуват фразеологизми гласът на сърцето, гласът на разума, но не и гласът на ума.
Умът, концептуализиран от българина чрез метафората за човешкото, притежава индивидуални признаци (ментални, емоционални признаци и признаци, отнасящи се до външността и характера) в полето си:
1. Менталните признаци на ума, свързани с възможността или невъзможността за мислене и разумно поведение, са представени от: способност за мислене: Ум замисля, море не понася; безумно, неразумно поведение: Тамам сега в лудия ум; спокойствие, разумност, имплицитно присъстващи в паремията: Ще премине гневът, ще се яви умът. Според ексцерпирания паремиологичен материал придаването на антропоморфни черти на сърцето се осъществява без надаряването му с ментални признаци, което е много показателно за ролята и мястото му във вътрешния свят на човека, в който българинът го вижда.
2. От антропоморфните признаци на ума не се регистрира нито един, който да може да бъде причислен към групата на емоционалните. Показателно е обаче, че обратно – това е една от най-добре структурираните групи от признаци, приписвани на сърцето в наивната картина на света на българина. На него човекът приписва емоции като веселие: Види го во лицето, оти му е весело сърцето; Пълна плоска, весело сърце; Винцето кисело, ама сърцето весело. любов: Невидяно лице, нелюбено сърце; желание: Окото види, сърцето желай; копнеж: Ти се смееш, а мен сърце купнее; жал: Колко сърце жалило, толко и пояс хурка държал; удовлетвореност: Доде му сърце на място; съчувствие: Със сърце ще те пожаля, ала със лице не мога; страдание: Откак ми е отровил сърцето, взел да налива лек на него; Тегли му сърцето; скръб: Скръбно сърце яде, болно не яде; тъга: Я не сдишам, само сърце сдиша; страх: Какво ми е стреснато сърцето; мъка: Болно сърце не яде, кахърно си похапнува; Кахърно сърце яде, болно не яде; интровертност: Ако сърцето не казва, лицето показва.
3. Признаци на външността и характера
В провербиалния фрагмент от наивната картина на света на българина на ума се приписват изключително отрицателни черти на характера като: егоизъм: С чужд ум по пазар не ходи; Тежко на того, кой с чужд ум иде; Мой кум, негов ум; бунтарство: Ходи накъдето го тегли умът; неподчинение: Тегли ме сърцето натам. Сърцето – човек отново, подобно на категорията емоционални признаци, е надарено от българина с по-голям брой признаци на характера. За него, освен присъщите и за ума характеристики: да се бунтува и да постъпва егоистично, са характерни още нетърпение: Заиграло юнаково сърце; припряност: Припряно сърце нося; смелост: По-голям бой бие сърцето на юнака; юначество: Сърце юнашко не търпи; алтруизъм: Със сърце ще те пожаля, ала със лице не мога.
Най-показателни за концептите, влизащи в състава на мегаконцепта вътрешен човек (Пименова 2013), са социалните признаци. Умът – човек се концептуализира с помощта на разнообразие от социални признаци: етнос: На българина умът иде я кога бяга, я кога ляга; власт; господство: Ум царува, ум господарува; манипулативност: Глупав сам си сбърква, умен мнозина съблазнява; подчинение: ум робува; добруване, богатство: Цар царува, ум богува.(Според Н. Геров богувам има значение ‘добрувам, имам всичко добро и сгодно до воля’ (Геров 1975). На сърцето в провербиалния фрагмент от картината на света българинът приписва единствено признакът етническа принадлежност като вид социална роля, но това е признак, който е извън сферата на съзнателна дейност на индивида.
1. Интерперсоналните признаци са междуличностни отношения, отнасящи се до релацията ум – човек (т.е. във функцията му на т.нар. вътрешен човек), човек, у когото живее, или до отношението му с друг такъв вътрешен човек (т.е. отношения като ум/сърце, ум/душа, сърце/душа). От интерперсоналните признаци, отнасящи се до общуването между ума и човека, най-показателни са господството: Бие го умът му; зависимостта на човека от ума: От своя си ум не са отделя; От ума си тегли; автономността на ума от човека: Няма да му дойде ума в главата; подкрепата: Помагай ум уж доде си изтъчеш чергата. Сърцето пък е видяно в паремиите чрез интерперсоналните социални признаци другарство: Сърце подир сърце върви; Сърце покрай сърце върви; любов: Сърцето ъх нега си ми вървеше; помощ: Работи като без сърце; Няма сърце за работа; посредничество: Душа душа познава, а сърце ѝ вест дава.
2. Религиозните признаци се свързват с общуването с бога. Умът е представен като творец и съзидател: Ум прави – Господ доправя, докато сърцето, от своя страна, встъпва в ролята на молител: Како що му сърце сакаше, така и Господ му даде; Мирно сърце Бога моли, а немирно сълзи рони.
3. Етически признаци: Докато в паремиите с компонент сърце откриваме синтагми с антонимни прилагателни – добро сърце/лошо сърце, то при ума такава дихотомия липсва – на израза лошав ум (Лошав ум две беди – на себе си и на другия) в паремиите съответства просто съществителното ум. Липсва словосъчетанието добър ум, което означава, че умът като абстрактно понятие представлява нравствена категория и имплицитно съдържа в себе си оценката „добър“. Това потвърждават и паремии от типа: Колкото си по-умен, толкова си по-добър; Служи на умния, да заповядваш на лошия.
И така сърцето се концептуализира в провербиалния фрагмент от българската картина на света чрез витални, физиологични, емоционални, интерперсонални, етически и религиозни признаци, както и чрез черти на характера. То не притежава в паремиите ментални признаци, а социалните се ограничават единствено до приналежността му към определена етническа общност. Умът обратно – концептуализира се чрез витални, физиологични, етически, ментални, интерперсонални и религиозни признаци и черти на характера. Не притежава емоционални признаци. Нещо повече – за разлика от сърцето умът метафорично се представя изключително чрез отрицателни личностни характеристики. Така като обобщение можем да заявим, че и двата компонента от вътрешния свят на човека се характеризират като неподвластни на тялото антропоморфни същества, живеещи до голяма степен свой собствен живот, но автономността, която умът притежава, е по-голяма от тази на сърцето, което, от своя страна, в много по-голяма степен се приближава до човешкото. Умът със своите множество социални признаци е отговорен за социалноата реализация на човека, а с ролите му на съзидател и творец човекът го доближава до бога. За водещ когнитивен модел на метафората ум – човек се възприема моделът ум – господар, а за метафората сърце – човек водещ е моделът сърце – приятел.
Направеното съпоставително проучване дава основание да твърдим, че в паремиите процесът на поставяне на отчетливи граници между интелектуалното и емоционолното вече е завършен и българинът в своите наивни анатомични представи ясно разграничава емоционалните състояния от менталните способности, метафорично представяйки ги като антропоморфни същества, обитаващи тялото на човека.
От друга страна, регистрираното разминаване в приписваните социални признаци на ума и сърцето в паремиологичния фрагмент от света отвеждат към характерното за манталитета на традиционния българин разбиране, че именно умът е отговорен за благополучието на човека, за отношението на другите хора към него, за мястото и ролята на индивида в социума. Това разбиране за ролята на ума в социалния живот на човека се потвърждава и от данните, получени при извеждане на когнитивните модели в метафората ‘ум – човек’. Умът, мислен през метафората за вътрешния човек, се концептуализира в паремиите чрез когнитивните модели: водач, господар, цар, манипулатор, болник, егоист, безумец, другар, съветник, съжител, слуга, помощник. По-голяма част от лексемите, чрез които тези модели се вербализират, притежават обединяващите ги семи ‘воля’ и ‘активност’ и отпращат към когнитивния признак ‘умът е субект, надарен със собствена воля’. В паремиите, които го вербализират, е внушено типичното за манталитета на българина виждане за пасивната роля на човека и за неговата зависимост от външни сили, като човекът (представен пряко или имплицитно) е поставен в ролята на обект. От интерперсоналните признаци (в паремиите), отнасящи се до общуването между ума и човека, най-показателни са господството; зависимостта на човека от ума: автономността на ума от човека: подкрепата. Те насочват към извода, че в своите наивни виждания за ума българинът му е отстъпил ръководната роля в своя живот, като едновременно с това извеждат една основна черта от манталитета на народа ни – бягството от отговорност, стремежа да прехвърлим вината за постъпките си на друг – в случая на ума, възприеман чрез метафората за вътрешния човек.
За сравнение ‘сърцето – човек’ в паремиите се реализира чрез когнитивните модери страхливец, страдалец, болник, егоист, епикуреец, другар, либе, жертва, посредник, праведник, юнак. Семите, които обединяват значенията на по-голяма част от лексемите, с които тези модели се вербализират, са ‘емоция’ и ‘пасивност’. Така след извършеното диференциране на функциите на тези две хипостази на човешкото, видени през метафората за вътрешния човек, на сърцето в провербиалния фрагмент от картината на света българинът е отредил подчинена, зависима роля по отношение на ума.
БИБЛИОГРАФИЯ
Барболова 2013: З. Барболова. Другите народи през погледа на българите в устойчивите съчетания на българския език. 12.02.2013. LiterNet, № 2, с. 159.
Витанова 2012: М. Витанова. Човек и свят. Лингвокултурологични проучвания. С., 208 стр.
Геров 1975 – 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Т. I-V. С (фототипно издание).
Кирилова 2014а: Й. Кирилова. Когнитивната метафора сърце-човек в българската паремиология. – В: Известия на Института за български език, кн. ХХVII, АИ, с. 175–183.
Кирилова 2014б: Й. Кирилова. Концептът сърце според българската паремиология. – Български език и литература, книжка 5, година LVI, 2014, с. 471–478.
Кондратьева 2004: О. Н. Кондратьева. Концепты внутреннего мира человека в русских летописях (на примере концептов душа, сердце, ум ): дис. … канд. филол. наук. Кемерово.
http://www.km.ru/referats/0574AD3F147D4613B521BE3D41F9B739
Лейкъф, Джонсън 2004: Дж. Лакофф, М. Джонсон. Метафоры, которыми мы живем. УРСС. Москва.
Пименова 2013: М. В. Пименова. Типы концептов и этапы концептуального анализа. Вектник Кем Гу, № 2, Т. 2, с. 127–131.
Постовалова 1998: Постовалова, К. Картина мира в жизнедеятельности человека. – В: Роль человеческого фактора в языке: Язык и картина мира. Москва: Наука, 8–70.
Фасмер 1986-1987: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка в 4 т. М. Изд. „Прогрес“.
ИЗТОЧНИЦИ
БНПП 1983: Българска народна поезия и проза. Предания, легенди, пословици и гатанки, т. 7.
Григоров 1986: Григоров, М., Кацаров, К. (съст.) Български пословици и поговорки. „Наука и изкуство“, С.
Славейков 1972: Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи, събрани от П. Р. Славейков. С.
Сергей Влахов, Съпоставителен речник на пословици, български, руски, английски, френски, немски, (латински, С., 1998).
