Названието за обущарския занаят според Житието на Никола Софийски от Матей Граматик (XVI в.)

В началото на XVI в. град София затвърждава позициите си на административна столица на Румелийския бейлербейлиг и обединителен център за околните населени места; градът се слави с икономически просперитет от производството на руда и развити занаяти; той е мултикултурен център, в който съжителстват различни етнически общности. Но София се отличава с нещо много по-важно за духовността: престижа на свещен град още от времето на император Константин Велики (280–337), запазил приемствеността с опорни събития в историята на Православието и сам пораждащ нов тип православна святост и сакрално пространство чрез новомъчениците срещу Исляма Георги Стари или Средецки, Георги Нови Софийски, Георги Новейши и Никола Нови (Сырку 1901; Михайлов 1971; Буюклиева 2008; Георгиева 1999). За период от 40 години (от 1515 до 1555 г.) три мъченичества в самия град не само консолидират духовно православната общност в региона, но стоят в основата на възникването на пет оригинални творби на Софийската книжовна школа. Това са двете жития: на Георги Нови Софийски от поп Пейо (Богдановић 1976) и на Никола Нови Софийски от великия ламбадарий на църквата „Света София“ Матей Граматик (Сырку 1901); двете служби за същите новомъченици, като за Службата за Георги Нови се предполага, че също е написана от поп Пейо (Ангелов 1978: 102–130), а атрибуцията на Службата за Никола Нови бе доказана от Ст. Кожухаров и свързана с химнографа инок Андрей (Кожухаров 2004). Към тях се добавя една анонимна Обща похвала за софийските мъченици (Сырку 1901; Райкова 2010). Забележително е, че творбите, посветени на Никола Софийски, както и Похвалата са се съхранили само с по един известен засега препис в един и същ ръкопис от 1564 г., съхраняван под № 1521 в сбирката на Църковно-историческия и архивен институт към Българската патриаршия (нататък ЦИАИ 1521) в София (Николов, Герд 2012: 75–77; Христова, Караджова, Икономова 1982: 99; Темелски 2000: 119–120; Буюклиева 2008: 51–52).

В агиографския профил на новомъчениците има общи открояващи се черти. Те са млади хора с красива външност, благочестив нрав и завидни умения в различни занаяти, с което привличат вниманието на местните мюсюлмани както от съответната професионална, така и от по-широката религиозна и градска общност. Най-ранният известен мъченик от София, пострадал в Одрин – Георги Стари или Средецки, е военен (στρατιώτης–Михайлов 1971: 405); кратовецът Георги Нови Софийски е златар и владее хꙑтрость кѹꙁниьскаꙗ; ꙁлатокѹꙁнььствѡⷨ добро искѹсныⷨ (Богдановић 1976: 236; л. 59а в ръкопис ЦИАИ 1521), а според утвърденото мнение Никола Нови Софийски е обущар.

В Житието на Никола Софийски авторът Матей Граматик описва обущарския занаят на своя агиографски герой със следните думи: рѹ́кодѣ́лїю же приле́жааше. и͗ ѿтѹ́дѹ потре́бнаа и͗ꙁбитьь́ствовавши и͗ тре́бѹющимь по си́лѣ рѹ́кѹ помо́щи простираѐ бѣ́ше. ѹ͗смошь́вььство бо̀ а͗пⷭлкое дѣ́ло. хѹдого и͗ ра́ꙁѹмно ꙗ͗коже ре́щи добрѣ̀ и͗ꙁви́кь (ЦИАИ 1521, л.51а); понѥ̀же ѹ͗бо̀ въ прⷣѣреенниⷯ ѹ͗гровла́хь ꙁемлѝ. не и͗мѣа̀ше ѹ͗смо̀шьвььскаго хы́тро сьло́женїа и͗скѹ́сное (ЦИАИ 1521, л.76б). Към двата контекста от Житието, в същия сборник ЦИАИ 1521, в един от фрагментите от Златоустови беседи на л. 272а, се прави аналогия между занаята на Никола Софийски и този на апостол Павел: е҄ди́нꙿ бѡ̀ ꙋ͗смотво́рьць. о͗ ко́жаⷯ ѹ͗пражнꙗ́е се, па́вꙿль. то҄же ѹ͗смышїющаго хѹдѣи́ше. Така в споменатия ръкопис е налице четирикратна употреба на композитни лексеми с общ първи компонент, които обозначават производството на кожи и готови изделия чрез съшиването на обработени кожи. При това не може да не прави впечатление, че назоваването на този занаят като апостолско дело в два различни по произход текста – оригиналното Житие на софийския мъченик и преводна творба (точната ѝ идентифиция подлежи на допълнително изследване), се натоварва с допълнителна конотация в духа на агиографската традиция новомъчениците за вярата да се уподобяват на раннохристиянските модели на мъченичество, като се правят аналогии не само в еднотипната схема за конструиране на страдалческия подвиг, но се търсят и общи битови детайли. Такъв детайл е професията на апостол Павел, според описанието на Матей Граматик сходна с тази на агиографския герой, доколкото е свързана с обработката на кожи, затова нашият анализ трябва да започне оттук.

Оказва се, че в световната библеистична традиция въпросът е породил силен интерес. Според единствения новозаветен контекст, който документира професионалното занимание на ап. Павел (Деян.18: 2–3), той е бил σϰηνοποιός (Nestle–Aland 1993: 375). Гръцката лексема се сочи за абсолютен hapax legomenon в целия Нов Завет и има само още една установена изворова референция от II в. (Liddle, Scott 1996: 1608). Поради това се приема за белег на стара текстова традиция, респективно отразява достоверно някаква историческа реалия и е предизвикала различни тълкувания (Szesnat 1993). Извежда се най-често от σϰηνή – сцената (театрална и в по-общ смисъл като пространство) с всички подпорни и покривни елементи за конструирането ѝ според разбиранията в древния свят, и глагола ποιέω ‘правя‘. Според най-разпространеното мнение σϰηνοποιός се отнася към правенето на тенти, шатри, покрития, навеси от тъкани. Заниманието е било разпространена практика в Близкия изток, оцеляла например при бедуините. Това най-разпространено тълкуване в повечето преводи на библейския контекст на съвременни езици поражда използването на адекватен еквивалент: в български „правене на шатри“ (Библия 1982: 1351 и без изключение във всички новобългарски преводи); делание палаток, tentmaker, faiseur de tentes и др. срещу латинското tentoriorum fabricator. Исторически обаче тълкуванията са много повече и ап. Павел е смятан за производител на ремъци, обувки, носилки, хамаци, балдахин, типове обработени кожи и др. (Szesnat 1993: 396), но без съмнение все свързани с достойното препитание на апостола в простичко задоволяване на нуждите и грижа за ближните „и се трудим, работейки с ръцете си; злословени – благославяме, гонени–търпим“ (1Кор.4:12). Остава спорно какъв материал стои в основата на това производство, като и тук мненията варират от кожа, лен или памук (тъкани) до така наречения cilicium, ϰιλίϰιον ‘козина, козя вълна‘, използвана за направата на дрехи, мехове, завеси, тенти, а също при обработка на някои кожи, като сахтиян, марокен, и др. За изделия от козина (камилска, козя) се говори и на много места в Стария Завет. Смята се, че въпросният занаят е бил семеен и ап. Павел го е наследил от баща си още в Тарс (римската малоазийска провинция Киликия, откъдето е родом), а самият град столица е бил прочут именно с него и поради това има съвпадение в географското название и в това на използвания материал.

През XVI в. за повечето процъфтяващи занаяти в Османската империя са съществували едновременно общоупотребими български (славянски) и турски названия, например папукчии, чехлари (производители на шити кожени обувки), куюмджии за златарите и др., ако се съди по друг тип писмени източници от същия период и от същия ареал на българския езиков Запад. В Кокалянския (Урвишкия сборник, ръкопис № 368 в ЦИАИ – Цибранска-Костова 2013) с поменални записи от Софийско за периода XVI–XVIII в. са оставени множество имена с прилежащо второ име прозвище по социалното занимание или занаята на лицето, които отразяват точно тази двойна българо-турска номинационна система[1]: Іѡвань Доганџїа 6б, Никола Коваь 10а, Вело Ткаь 11а, Никола Текиџїа, Стоио Бостанџїꙗ, Лаꙁаръ ибꙋиꙗ 18б, Кръсто Терꙁиꙗ 21а и др. Тя съответства на развитието на занаятите в Софийско, документирано от историческите извори: скотовъдството (особено овцевъдството), ковачеството, железарството, кожухарството, златарството, тъкачеството и шивачеството, специално производството на шаяк (аба) за турската войска и др. (Цанев 1976: 141). Ако се върнем към данните от Житието на Никола Софийски и сборника ЦИАИ 1521, към изследвания занаят се отнасят четири композити: ѹсмошьвььство, ѹсмошьвььскъ, ѹсмотворьць и словоупотребата ѹсмышїющаго, сочена за композитно сегашно деятелно причастие от глагола ѹсмꙑшити, ѹсмошити (Райкова 2010: 75), но тук според мен е по-вероятно да става въпрос за две отделни лексеми ѹсмꙑ и шити и поради това да няма обичайната съединителна гласна о. Занаятът е престижен и по традиция от старата българска книжнина е наречен с общия термин хѫдожьство, както и с хꙑтросъложениѥ. За иноверците занаятчии със същата професия, които завиждат и искат да се научат на майсторство от Никола, се казва съхѹдожни емѹ бѣахѹ (ЦИАИ 1521, 98а).

Интерес представлява първият компонент в композитите. В класическите старобългарски паметници е налице само еднокоренно прилагателно ѹсниꙗнъ ‘кожен‘ (СТБР 2009: 1089). То се изолира от три глаголически и едно кирилско евангелие и се отнася към кожения ремък на Йоан Кръстител (поꙗсъ ѹсниꙗнъ, ζώνη δερματίνη в Мат. 3:4). Много ранна изворова референция предлага Прологът към Шестоднева на Йоан Екзарх, X в., безспорно документирайки я в речника на старобългарския език от епохата и в изразния фонд на Преславската книжовна школа: сътвори бо богъ не акꙑ ловѣци ꙁиждѫще, или кораблѧ творѧщеи, или мѣдьници, или ꙁлатари, или поставꙑ тъкѫщеи, или ѹсмари, или инаци къꙁньници (цитирано по Cyrillomethodiana). Интересуващата ни лексема ѹсмари ‘кожари’ е предадена като ‘обущари’ в новобългарския превод, включена в следния контекст: „защото Бог ги сътвори не както човеците, които зидат домове или строят кораби, не както медникарите или златарите, или тъкачите, или обущарите, или другите занаятчии“ (Йоан Екзарх 1981: 40). Лексемата ѹсмарь трайно се е настанила без разночетения в различните редакции на Апостола в два основни контекста от Деян. 9: 43 и 10: 6, в които се споменава усмарят, кожарят Симон, при когото се подслонява ап. Петър (Христова-Шомова 2004: 88–89). Тези два контекста, както и названието за професионалното занимание на апостол Павел, цитирано вече според Деян. 18: 2–3, са лексикографирани като две отделни значения в Старославянския речник на ЧАН (ѹсмар҄ь веднъж като кожевник ‘кожар’ и ѹсмар҄ь в специализирано значение ‘изготовитель палаток’, сравни за ап. Павел бше хꙑтростию ѹсмарь – SJS: 681). Забележително е, че употребата на лексемата усмар в Деян. 9: 43 и 10: 6 се е превърнала в устойчива традиция в българския език, оцеляла в Цариградския и съвременния официален превод на Библията (Библия 1982: 1339, контекстово за гр. βυρσεύς). Досега в славянската историческа лексикография са засвидетелствани още следните мотивиращи и мотивирани думи: у Фр. Миклошич по данни на ранна кормчая от XIII в. съществителното ѹсъмиѥ, ѹсъниѥ, corium ‘кожа, обработена кожа‘ (Мiklosich 1977: 1066), което староруски текстове документират и в другите два рода, ѹсъмъ, ѹсъмь, ѹсъма (Даль 1882: 512–513); много богато лексикографиране предлага И. И. Срезневски (Срезневский 1912: 1267–1269), като цяла страница практически съдържа производните речникови единици ꙋсмарь ‘кожевник‘, ꙋсмарьскꙑи, ꙋсмарѧжьнꙑи, ꙋсмѧнꙑиь ꙋсмиꙗнꙑи, ꙋсмиꙗтꙑи ‘кожаный, кожевнический’, както названието на професията обущар като ѹсмошьвьць, ѹсмошевьць, ѹсмошвець; у Фр. Миклошич освен посочените, в същото значение се привежда и вариантът ѹсморѣꙁатель (Мiklosich 1977: 1066). В редица специализирани изследвания средновековните занаяти са описани достатъчно надеждно в езиковата им битност. Така в руската традиция се сочат лексемите кожевьникъ, ѹсмарь, ѹсмошьвьць (ѹсмошвець), общи термини в кожарството и обущарството, както и сапожьникъ като специализирано за обущар, но се посочва, че последната лексема е регистрирана в късни руски текстове при наличие на мотивиращо съществително сапогъ, прабългарски елемент още в класическите старобългарски паметници (Рыбаков 1943; Тихомиров 1956; СТБР 2009: 645)[2]. Изследването на Й. Русек за названията на професии в славянските езици посочва добре развита система материални наследници от единия от компонентите с референция към обущарството: švec, szewc, швец за ‘обущар, производител на обувки’ в чешки, словашки, полски, руски, украински, докато за ѹсмошьвьць се сочи общ старославянски статус и разпространение в патерици, пролози, пандекти, кормчии (Rusek 1996: 106–107). Реконструираната индоевропейска изходна форма е *ūsmnьje, която води до дисимилация и елизия на една от носовите съгласни и по този начин поражда вариантност (Meillet 1902–1905: 420–437; Meillet 1908: 429; Фасмер 4, 1987: 171). Спорната етимология свързва думата с няколко възможни мотивации, нито една от които не се приема за напълно удовлетворителна и безспорна. Предполага се стар индоевропейски произход и съответно изконно славянски характер на лексемите с корен ūsmn-, свързан със староиндийското vasánam ‘дреха‘ или vásman ‘покривало‘; с латинския глагол uro, ussi ‘горя, суша‘ и производните причастия ustus, usta, ustum; с гръцкия εὔω ‘изгарям‘ или ἐννῦμι ‘обличам‘ (Фасмер 4, 1987: 171), като не може да не се отбележи, че семантичният признак около действията ‘горя, изгарям, опърлям, изсушавам‘ и особено изсушаването по определена технология съответства на задължителния процес на обработката на кожи. В свое изследване от 1984 г. Б. Симеонов предполага, че думите ѹсма, ѹсмъ, ѹсмарь навлизат в старобългарската лексикална система от субстратната или суперстратната съставка на лексиката, а именно от прабългарския език като принадлежащ към хуно-алтайските езици. Аргументи авторът намира на първо място в отделни представители на хуно-алтайските езици, където се открива глаголен корен üz-, yüs- със значение ‘дера, свалям кожата на животно’, а на второ – в продуктивния суфикса –ма (хусма, усма ‘зимна дреха от кожа‘ в узбекски, кримско-татарски – Симеонов 1984). Сред тюркските заемки в руски е регистрирана идентична дума (сравни усмá ‘растителна боя, оцветяващо вещество от растение‘– Шипова 1976: 351)[3]. Наличието на названието за кожа (по-точно обработена кожа) с корен * ūsm(n)- още в най-старите глаголически писмени паметници доказва, че в славянските езици то е известно от дълбока древност, а днес има архаичен или диалектен характер в български, руски, словашки, словенски, сърбохърватски. Примерите от българския диалектен материал са много показателни. Трябва да се започне с придобилото популярност мнение в интернет сайтовете върху прабългаризмите, че прочутият осмарски пелин и с. Осмар, Велики Преслав, където той се произвежда, дължат наименованието си на усмáрите, осмáрите ‘кожени мехове за вино‘ (по-вероятно на кожарите, произвеждащи меховете за вино), с което се прави пряка връзка между хипотетичната прабългарска етимология на думата и арела на силна концентрация на прабългарски думи около някогашните столици на Първото българско царство (селището Осмар е регистрирано и като Усмар в турски документи – Симеонов 1984 и посочената там библиография; известни са сходни топоними и в други славянски езици, например в руски Узмен, Усмен). ДА в Института за български език предлага още усмàри ‘майстори на фини кожи; които щавят кожи’(същото у Геров 1975, 5: 454); „аргасаните кожи се зоват още и ýсмени кожи, като ýсмени дисаги, ýсмени цървули“ в Търновско, осмáри в Тетевенско (вж. и Геров 1975, 5: 454), а към това следва да се добави особено важният пример от с. Бръложница, Софийско, осмéни опънци, който подкрепя непрекъснатото присъствие на лексемата в ареала; от същия възможен корен *usm(n)- може да са още частни елементи от процеса на обработката, щавенето или дъбенето на кожите, като усмáряне ‘боядисване‘, както и народните названия на тлъстината, сланината в коремната област на прасето (свинята), която се пърли, усм’aнка, осм’aнка (Пловдивско, Ямболско и др.; сравни в руски усмáжить ‘изжарить‘– Даль 1882: 513), а именно свинската кожа е била особено разпространена за направата на цървули и обувки. Следователно думата ѹсъма (ѹсъмиѥ, ѹсъмъ) ‘обработена кожа’ и свързаните с нея професионални названия имат непрекъснат континуитет в българския език в диахронното му развитие.

Изводите, свързани с документираните четири словоупотреби в Житието на Никола Софийски от Матей Граматик, са следните:

1. Оригиналната творба на представител на Софийската книжовна школа от XVI в. доказва съществуването на лексеми с корен ѹсъм- в точно определени пространствени и времеви рамки от българската езикова история. Няма основание да се поставя под съмнение, че тази употреба е белег не само на книжовната, но и на говоримата практика. Документирането на четирите лексеми е допълнение към славянската историческа лексикология и лексикография на производните от старинната дума ѹсъма (ѹсъмиѥ, ѹсъмъ) и може да се използва в бъдещи лексикографски разработки, особено при положение че на настоящия етап руските диахронни речници за средновековния период – един основен лексикографски наръчник и източник на нови изворови референции, не са достигнали до буква „у“. В същото време разглежданите лексеми доказват приемствеността в езика на Софийската книжовна школа с този на старобългарските писмени паметници. Възпроизвеждането на редки и старинни думи, документирани още от глаголически източници, е една от особеностите в културния речник на софийските книжовници.

2. Лексемите допълват езиковата картина на света в тематичния раздел „наименования на занаяти“, който предполага интердисциплинарни връзки между медиевистиката, историята на българския език, диалектологията, етнолингвистиката и културологията. В областта на езиковедските медиевистични проучвания в България подобни изследвания биха допринесли за моделирането на концептуалната парадигма около понятието „ежедневно Средновековие“, ежедневният живот през Средновековието (everyday life) като модерно и актуално направление, което извлича релевантна информация от традиционните жанрове на средновековната книжнина.

3. Лексикалната близост в конкретния случай между два самостоятелни текста, събрани в един и същ ръкопис с нетрадиционен текстов състав, засяга някои частни въпроси за характера на самия сборник. Тя дава основание да се поддържа тезата, че ръкопис ЦИАИ 1521 е бил съзнателно комплектуван по начина, по който е съхранен днес, и че има преливане на теми, идеи, библейски концепти и еднотипното им езиково изражение в отделните му части. Аналогията между „усмотвореца“ ап. Павел и „усмошвеца“ новомъченик Николай Софийски очевидно почива на библейската традиция, а на номинационно равнище водеща е ролята на славянския Апостол, както видяхме от приведените примери. Тази лексикална близост е само едно от множество други доказателства, че раннохристиянската история на вярата и на нейните най-велики застъпници, раннохристиянският модел мъченичество – пример за подражание в борбата с друговерците, и придържането към библейския семантичен код са били водещ идейно-тематичен и езиково-стилистичен принцип в книжнината и културата на София в епохата на османското владичество.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1978: Ангелов, Б. Служба на Георги Софийски. – В: Из старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 3. Издателство на БАН, С., с. 102–130.

Библия 1982: Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. Издава Св. Синод на Българската църква. С.

Богдановић 1976: Богдановић, Д. Житиje Георгиjа Кратовца (Житие Георгия Нового). – Зборник историje књижевности. Одељење језика и књижевности. Књ. 10, Београд, с. 203–267.

Буюклиева 2008: Буюклиева, А. Житие на Николай Нови Софийски от Матей Граматик в контекста на житийната традиция.Издателство „Време“, С.

БЕР: Български етимологичен речник. С, 1971–.

Георгиева 1999: Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите XV–XVII в. Издателство „Лик“. С.

Гергова 2000: Гергова, Ив. Софийски светци. – В: София – 120 години столица. Издателство на БАН. С, с. 307–312.

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Ч. 5. „Български писател“, С.

ДА – Диалектен архив. Архив на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“.

Даль 1882: Даль, Вл. Толковый словарь живого великорусского языка. Т.4. СПб., Москва.

Йоан Екзарх 1981: Йоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Н. Цв. Кочев. „Наука и изкуство“, С.

Иширков 1907: Иширков, Ат. Еснафски документи и еснафски организации в турско време. – Списание на Българското икономическо дружество, год. XI, С, с. 425–458.

Кожухаров 2004: Кожухаров, Ст. Химнографска интерпретация на софийските мъченичества от XVI век. Инок Андрей. Служба за Николай Софийски. – В: Проблеми на старобългарската поезия. Т.1. „Боян Пенев“. С.

Кочин 1937: Кочин, Г. Е. Материалы для терминологического словаря Древ ней России. М.

Михайлов 1971: Михайлов, А. Един неизвестен софийски мъченик. – Старобългарска литература, I, № 1, с. 403–411.

Николов, Герд 2012: Николов, А., Л. Герд. П. А. Сырку в България (1878–1879). = Studia mediaevalia Slavica et Byzantina. 3. „Боян Пенев“. С.

Райкова 2010: Райкова, М. Похвална беседа за софийските мъченици. – Palaeobulgarica, XXXIV, № 1, с. 61–94.

Рыбаков 1943: Рыбаков, В. А. Ремесло Древней Руси. М.

Савић 2010: Савић, В. Крушедолска Библија као извор старе лексике. – Зборник Матице српске за филологију и лингвистику 2010, 1, с. 93–122.

Симеонов 1984: Симеонов, Б. Новооткрити прабългарски думи в езика ни. – Български език, 1984, 5, 431–435.

Спространов 1906–1907: Спространов, Е. Бележки и приписки от софийските църкви. – СБНУ, кн. 22–23, дял Историко-филологичен и фолклорен. С., с. 1–30.

Срезнeвски: Срезневский, И. И. Материалы для словаря древнерусского языка. Т.1–3. 1893–1912. Санкт-Петербург.

Стара българска литература 1986: Стара българска литература. Т.4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. „Български писател“. С.

СТБР: Старобългарски речник. Т. 1. „Валентин Траянов“. С., 1999; Т. 2. „Валентин Траянов“ С., 2009.

Сырку 1901: Сырку, П. Очерки из истории литературных сношений болгар и сербов в XIV–XVII веках. Житие св. Николая Новаго Софийского по единственной рукописи XVI в. (=Сб. ОРЯС, 71, № 2). Санкт-Петербург.

Темелски 2000: Темелски, Хр. Храмът св. Николай Нови Софийски. „Синева“. С.

Тихомиров 1956: Тихомиров, М. Н. Древнерусские города. М.

Фасмер: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Т. 1–4. М., 1986–1987.

Христова-Шомова 2004: Христова-Шомова, И. Служебният Апостол в славянската ръкописна традиция . УИ „Св. Климент Охридски“. С.

Христова, Караджова, Икономова 1982: Христова, Б., Д. Караджова, А. Икономова. Български ръкописи от XI до XVIII век, запазени в България. Своден каталог. Т. 1. Издателство на Народната библиотека „Кирил и Методий“. С.

Цанев 1976: Цанев, Д. Бележки върху стопанския живот през XVI–началото на XVIII в. – В: Сердика. Средец. София. Издателство на Отечествения фронт. С., с. 110–124.

Цибранска-Костова 2013: Цибранска-Костова, М. Поменалната част на Кокалянския сборник от XVII век през призмата на историческата лексикология. –В: 70 години българска академична лексикография. Доклади от Шестата национална конференция с международно участие по лексикография и лексикология. Институт за български език „Проф. Л. Андрейчин“ – БАН, 24–25 октомври 2012 г. Съставители и научни редактори: Л. Крумова-Цветкова, Д. Благоева, С. Колковска. Академично издателство „Проф. М. Дринов“. С., с. 563 – 570.

Шипова 1976: Шипова, Е. Н. Словарь тюркизмов в русском языке. Алма-Ата.

Liddell, Scott 1996: A Greek-English Lexicon. Compiled by H. G. Liddell and R. Scott. Oxford, with revised supplement. Clarendon press, Oxford, 1996.

Meillet 1902–1905: Meillet, A. Études sur l’étymologie et le vocabulaire du vieux slave. Paris.

Meillet 1908: Meillet, A. Intrioduction à l’étude comparative des langues indoeuropéennes. Paris.

Miklosich 1977: Miklosich, F. Lexicon Palaeoslovenico-Graeco-Latinum. Emendatum auctum. Neudruck der ausgabe. Wien 1862–1865 (reprint 1977).

NestleAland 1993: Nestle, E., K. Aland. Novum Testamentum Graece. Stuttgart, 1993.

Rusek 1996: Rusek, J. Dzieje nazw zawodów w językach sŀowiańskich. Wydawnictwo energeia. Warszawa.

Szesnat 1993: Szesnat, H. What did the óêçíïðïéüò Paul produce? – Neotestamentica 1993, 27 (2), р. 391–402.

SJS – Slovník jazyka staroslovenského. ČAV, Praha, 1958 –.

Cyrillomethodiana: Електронен портал за кирилометодиевистика http://cyrillomethodiana.uni-sofia.bg.