Многоезичието се разглежда като ключов фактор за културното многообразие на Европейския съюз. В Европейската комисия работят около 1750 щатни лингвисти, 600 щатни преводачи, 3000 преводачи на свободна практика и още 300 души помощен персонал. Това е най-голямата преводаческа служба в света. Сега Европейският съюз има 24 официални езика и на техните уеб-сайтове могат да се прочетат или чуят кратки текстове на английски, български, гръцки, датски, естонски, ирландски, испански, италиански, латвийски, литовски, малтийски, немски, нидерландски, полски, португалски, румънски, словашки, словенски, унгарски, фински, френски, хърватски, чешки и шведски.
Освен това в Европейския съюз има повече от 40 регионални и малцинствени езика, говорени по груби изчисления от 55 милиона души. Такива езици има във всички европейски страни без Исландия. Сред регионалните езици има такива, които се говорят само в една страна (уелски в Обединеното Кралство, галисийски в Испания, западнофризки в Нидерландия), така и в няколко страни (баски в Испания и Франция, каталонски в Испания, Франция и Италия). Съществуват и трансгранични езици, които са езици на мнозинството в една страна, но малцинствени езици в друга, например унгарски в Словакия, Румъния, Сърбия и Украйна. Като пример за нетериториални езици се сочат ромски, идиш и аромънски.
Хартата за регионалните и малцинствените езици е конвенция, която има за цел да съхранява и поощрява тези застрашени от изчезване езици, които са част от европейското културно наследство. Говорещите тези езици са насърчавани да ги употребяват както в личния, така и в обществения живот. Хартата е под наблюдението на Съвета на Европа и е приета от редица страни-членки.
Но за да са стигне до това разбиране, са били нужни повече от хиляда години. През VІІІ–ІХ век картината в Европа е съвсем различна. „Варварските“ нашествия слагат край на Западната Римска империя. Новозаселените народи са безписмени, по-голямата част от континента е езическа. Народният латински из Апенините, Галия и Пиринеите е започнал да се разпада на регионални диалекти – предшественици на съвременните романски езици. Те вече не са взаимноразбираеми и хората в отделните части на Европа трудно общуват помежду си. Това е отчетено от събора в Тур през 813 г., който постановява „homillias quisque aperte transferre studeat in rusticam romanam linguam aut theotiscam, quo facilius cuncti possint intellegere quae dicuntur“ – „всеки трябва са се стреми да произнася проповедите ясно на селски римски език или на германски, за да може по-лесно всички да разбират какво се казва“. Все пак остава схващането, че хората в Западното Средиземноморие говорят на латински, макар и развален. Испанските евреи, които през ХVІ век се преселват в Османската империя, и до сега наричат езика си ладино. Чак до ХІV век Петрарка и Бокачо са убедени, че пишат на volgare – народен латински език. Отъждествяването на литературната форма с латински, а разговорната – с италиански, се подчертава с противопоставянето ‘scribere vulgariter et litterariter’ – да пишеш народно и литературно. Самото понятие per lettera е означавало да пишеш на латински.
По това време книжовността е в упадък. Писменият латински започва да се превръща в антиезик, фразите често са направо безсмислени и с неясен синтаксис. Така например един свещеник от Майнц (VІІІ век) по време на кръщаването произнася следните думи: Ego te baptiso in nomine patria (вм. patris) et filia (вм. filii – двойна грешка, род и падеж) et spiritus sancti. Очевидно латинският е бил толкова далече от обикновените хора, колкото и от някои съвременни български юристи, които цитират латинската сентенция Da mihi factum, dabo tibi ius („Дай ми фактите, аз ще ти дам правото“) като Datum mia faktum dare via us (буквално „Даден моята факт да дам път право“).
В своето писмо до абата на Фулда „Epistola de litteris colendis“ Карл Велики се опасява, че неграмотността на монасите и свещениците може да доведе до неразбиране на Светото Писание. А грешното разбиране е по-голяма опасност от грешното говорене, защото може да доведе до божие наказание. Освен това липсата на образовани хора създава проблеми във въздигащата се Франкска империя, на която са нужни писари и грамотни чиновници за разрастващата се бюрокрация. Карл Велики издава поредица от капитуларии, с които поставя началото на образователна реформа. Той настоява манастирите и катедралите да отварят училища, в които младежите да се учат на четмо и писмо.
Ограмотяването на „християнската нация“, както Карл нарича своя народ, влиза в историята под името Каролингско възраждане. Терминът е употребен за пръв път през 30-те години на ХІХ век от френския историк Жан-Жак Ампер, син на известния физик Андре Мари Ампер[1]. Така Ампер полемизира със схващането, че Средновековието е ретрограден период на безпросветност и мракобесие. Самата дума извиква представата, че това е период, сравним с ренесанса през ХVІ век. Всъщност обхватът на каролингските реформи е далеч по-скромен. Наистина, културното равнище на децата на аристократите и на онези клирици, които учат в малкото манастирски и епископални центрове, се повишава. Но благодарение на Бенедиктинската реформа „външните“ училища при манастирите се закриват. Ренесансът на малобройния затворен елит е служел на клерикалната Каролингска империя като един разсадник, създаващ чиновници и политици[2]. Самото френско понятие renaissance няма еквивалент в латински, съвременниците му го наричат renovatio – обновяване. Известният британски историк Кенет Кларк изказва възгледа, че благодарение на Каролингския ренесанс Западна цивилизация е оцеляла по чудо (survived by the skin of its teeth)[3]. „Обновяването“ за западното общество се заключава в усилията да се пише по-добре на латински, да се преписват и разпространяват религиозни и класически текстове и като ефект – да се въведе общ език, който позволява по-добро общуване из отделните части на Европа. Същевременно става популярна знаменитата приписка Graeca sunt, non leguntur – гръцко е, не се чете, защото ограмотяването става само на латински. Безусловно, каролингското възраждане представлява един значителен културен напредък за времето си. Но до поощряване на културното многообразие е още далеко.
В източните предели на Римската империя положението е по-различно. Макар че гръцкият език е бил и продължавал да бъде езикът на византийското управление и култура, голяма част от населението през дълги периоди от историята на империята говорело други езици. Самото разпространение на християнството се свързва с преселниците от Палестина и Сирия – наследници на богати културни традиции. Коптите и сирийците имат своя писменост още в І век преди Христа. През 4 век в Мизия епископ Вулфила създава готска писменост и превежда библията на готски език. Към V век на родния си език пишат арменци, етиопци и грузинци.
До късно в Константинопол има хора, които говорят латински, между тях е и самият император. Макар в повечето части на империята разговорният език на търговци, селяни, моряци и други граждани е гръцки, известният юстинианов кодекс Corpus Juris Civilis е съставен на латински и представлява съживяване именно на римското право. Той се разпространява на Запад и ляга в основата на редица средновековни сводове от закони.
Народът на ромеите е обединен не на етническа основа, а чрез изповядване на общите християнски ценности. В езиково отношение Византия е мултикултурна държава и като толерира езика, тя следва римския модел на толерантност. В този контекст създаването на славянска писменост за новопокръстените езичници напълно се вписва във византийската плуралистична традиция. В същото време то играе важна роля във византийската външна политика.
По време на Готската война (535–554) пълководецът Велизарий отвоюва от готите Равена, която става седалище на византийския провинциален управител. Освен земите на Равенския екзархат, Византия владее още Сицилия, Сардиния и Корсика, които са част от Африканския екзархат. Но скоро след това по-слабите ромейски сили се огъват пода натиска на лангобардите и губят Милано, Павия и Тоскана. Под юрисдикцията на Равенския екзархат остават главно италианските крайбрежия, организирани в „епархии“, а лангобардските владения са във вътрешността на страната. Последният равенски екзарх Евтихий е убит от лангобардите през 751 година. Но пет години по-късно франките прогонват лангобардите, а франкският крал Пипин Къси предава в ръцете на папата заетите от лангобардите земи в Централна Италия, като прибавя към тях и областта около Рим. Практически тези земи изгубва византийският император, който е техен собственик де юре, а не лангобардите, които дори не са успели да затвърдят властта си над тях. Така в Централна Италия се създава една нова държава – Папската. Папата става светски владетел и същевременно узурпира правомощията на византийския император да коронясва крале[4].
Половин век по-късно Византия търпи нови политически загуби. След
476-а година ромейският император в Константинопол е единственият законен наследник на Римската империя. Но през 800-та година папата коронясва Карл Велики за император. Лъв ІІІ полага на главата на Карл корона и този жест е акламиран от римляните в църквата. Коронясването и акламацията следват практика, запазена във византийския ритуал. С тях се създава империята. Короноването на Карл означава възраждане на Западната Римска империя след 324 години. За в бъдеще всички европейски монарси стават зависими от папата при своята коронация.
С годините властовите претенции на папите се засилват. През 862 година папа Николай І неочаквано разпраща до всички източни патриарси енциклика, в която директно настоява да признаят духовното първенство и превъзходството на Римската катедра над всички останали автокефални църкви. Но още преди това Николай І праща до Константинополския патриарх Фотий и до императора Михаил ІІІ писмо, в което изисква да върнат под юрисдикцията на Римската църква редица земи, принадлежащи на Византия: Епир, Македония, Тесалия, Илирия, Дакия, Мизия – земи, завоювани навремето от Юлий Цезар, Марк Аврелий и Траян. Тоест великият понтифик се изживява като единствен наследник на Август. Такъв е политическият климат в Европа по времето, когато творят Кирил и Методий.
Но кризите раждат и възможности. И точно такава възможност се отваря пред византийската дипломация.
Баварският крал Лудвиг Немски, в желанието си да покръсти Моравия, отдава земите ѝ под юрисдикцията на залцбургския епископ и поставя за свой васал княз Ростислав. Ростислав обаче няма характера на покорен васал. Той строи крепости, предоставя убежище на враговете на Лудвиг и най-накрая изгонва от Моравия баварските свещеници. Същевременно провожда пратеници до папа Николай І с молба да му прати учители, за да може да подготви свои собствени свещеници. След отказа на папата Ростислав се обръща с молба към византийския император Михаил ІІІ. Тогава изгрява звездата на Кирил и Методий.
Славяните отдавна живеят из Византийската империя. Те са толкова многобройни, че карат Константин Багренородни да възкликне „цялата земя се пославянчи и стана варварска“. На територията на Византия имало области, носещи името Склавинии[5]. А Методий и Константин като коренни солуняни знаят славянския език като роден. По-късно Методий ще бъде назначен за архонт на една от Склавиниите.
Братята са „от добър и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област“. След ранната смърт на бащата, децата минават под покровителството на великия логотет Теоктист, който е много близък на семейството, и е втората личност след владетеля в Империята.
Ако бяха просто византийски аристократи, владеещи славянски, може би братята нямаше да направят такава главоломна кариера. Но Константин от малък има необикновен талант. Още в Солун „от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, а всички му се удивляваха...“. По-късно той по височайша воля постъпва в знаменитата Магнаурска школа в Константинопол – единственият университет в тогавашна Европа. Като ученик на прочутите Лъв Математик и бъдещият патриарх Фотий, Константин изучава „граматиката, Омир и геометрията, диалектиката и всички философски науки, реторика и аритметика, астрономия и словесност, и всички елински изкуства“. След завършването на това елитарно образование е преподавател в Магнаурската школа и „пазител на свещените книги“ на патриаршеския храм „Св. София“.
Кирил има несъмнена дарба за езици. В пространното му житие се съдържа един епизод, илюстриращ таланта му. По време на хазарската мисия, в Херсон, Кирил „намери още Евангелие и Псалтир, написани с роски букви, и човек, който говореше на този език, беседва с него и усвои силата на речта; като сравняваше със своя говор, той отлъчи гласните от съгласните букви и с постоянна молитва към Бога скоро започна да чете и говори“. Ако трябва да употребим съвременната терминология, Кирил е езиковед и полиглот. От текста на житието му става ясно, че той е владеел поне седем езика: освен гръцки и латински, още и еврейски, самаритянски, хазарски, арабски и славянски.
Но талантите на Константин се изчерпват с лингвистиката. Още в първата си значима публична проява – диспута с иконоборческия патриарх Йоан VII Граматик – той се проявява като остроумен оратор и полемист. Красноречието и задълбочените знания на Константин подтикват цариградското правителство да използват дарованията му в своята дипломация.
Първата важна дипломатическа мисия на Константин е пътуването му до Багдад по времето на халифа ал-Муттавакил. В житието мисията се описва като изключително успешна и Константин успява да постигне и освобождаването на хиляда християнски пленници, които връща със себе си във Византия.
В следващите пътувания Методий е принуден на изостави духовното си уединение и да съпровожда брат си. Следват мисията при хазарите през 860 г., при аланите през 861 и ключовата за славяните Великоморавска мисия. Братята остават в моравската столица Велеград 40 месеца и създават там духовно училище, обучават бъдещите свещеници, превеждат богослужебни книги, проповядват на славянски език.
Славянският език на Кирил и Методий е литературно обработена форма на родния им солунски говор. Думите, които не достигат в разговорния език, или се заемат от гръцки, или се пресъздават със славянски елементи по образеца на съответните гръцки думи. В езика също са отразени чертите на онзи особен гръцки синтаксис, който е толкова характерен за езика на Новия завет[6]. Под влияние на по-древната гръцка традиция разговорният солунски говор става език на висока духовна култура, става книжовен език, от който руси и българи черпят вдъхновение и досега. Например сложните думи, възникнали първоначално като калки от гръцки, са характерна черта на книжовните ни езици: благоуханен, та дори съвременните канцеларизми самоотлъчка, трудоден и пътникопоток. Когато през ХІХ век в руското общество става модерен френският израз manie des ténèbres (мания, обсебеност от мрака), той намира славянски еквивалент в думата мракобесие.
През ІХ век праславянското езиково единство още не се е разпаднало и славяните говорят по-скоро на отделни диалекти, отколкото на различни езици. Точно затова моравските славяни възприемат езика на Кирил и Методи не като чужд език, а като свой. Извършва са само лека фонетична адаптация, например несвойствените на моравяните български звукове щ и жд се заменят с ц и з, например обѣцалъ (вм. обѣщалъ), падазь (вм. падаждь).
На път за родината братята остават половин година в Блатненското княжество на княз Коцел, където обучават около 50 ученици и проповядват на славянски.
В онези времена морският път се е смятал за по-бърз и надежден. Пътят от Панония за Константинопол минава през Венеция. През 867 година, когато братята се озовават в този град, Венеция е част от Равенския екзархат. Равенският екзарх Павел се смята за първи венециански дож – Паоло Лучио Анафесто, наричан още Паолучо[7]. Но Венеция и Равена нямат сухопътна връзка помежду си и тази изолирана позиция на града благоприятства за нарастващата му автономия. Престижът на града се увеличава още повече, след като през 828 година мощите на светия евангелист Марк са пренесени от Александрия в новата венецианска базилика Сан Марко. Така или иначе, венецианците духовно са свързани повече с Рим, отколкото с Константинопол. Образованите хора знаят да четат и да пишат на латински. Като християни са принудени да признаят легитимността на гръцки и еврейски, защото според евангелиста Йоан, на кръста, на който е разпънат Исус, надписът „Исус Назарянин Цар Юдейски“, е бил на трите езика – латински, гръцки и еврейски. Този възглед по-сетне става известен като триезичната догма – безкрайно далечна от езиковия плурализъм, да не говорим за признаването на регионални и малцинствени езици, което сега изповядва Европа.
Солунските братя са обвинени в ерес. Какви са тези славянски писмена, никога никой не чувал за подобни книги, никой не се е учил да чете по тях – нито апостолите, нито папите, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин!
Константин оборва този тесногръд възглед както чрез рационални, така и чрез богословски аргументи. Позовавайки се на прецеденти, той посочва народите, които вече имат своя писменост: „Ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога –всеки със своя език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други“!!
Интересно е, че в Новия завет има много примери, които подкрепят многоезичието. Апостол Павел говори за дара да се говори на различни езици (genē glo҃sso҃n) (1 Кор 12. 10, 28) или способността да се говори на езици (glo҃ssais lalein) (1 Кор 12. 30; 13. 1; 14. 5, 18, 23). Подобен израз се използва в Деян 2. 4; 10. 46; 19. 6 и Мк 16. 17, като Лука нарича езиците „други“ (terais), а Марк – „нови“ (kainais). Но Константин не цитира повечето от тези текстове. Вместо това, той описва божествената любов и милосърдие с емоционални думи: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена – да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или за завистлив, та не желае?“
Триумфът на Константин-Кирил философ над триезичниците е и първа победа на идеята за лингвистичния плурализъм. Същата година братята заминават за Рим, за да връчат на папата мощите на св. Климент, намерени в Херсон. Папата тържествено приема солунските братя и води шествието на римските жители, които със свещи в ръце посрещат мощите на мъченика св. Климент Римски[8]. Главата на Римската църква тържествено приема преведените на славянски литургични книги, освещава ги и ги полага в църквата „Санта Мария Маджоре“. И в апостолическо писмо „Industriae Tuae“, съставено през юни 880 г., папа Йоан VІІІ одобрява литургията на славянски език.
Така още през ІХ век славяните се сдобиват със свой книжовен език, който освен това е разбираем и близък до живите разговорни езици. Латинският остава език на европейската дипломация и наука чак до ХVІІ–ХVІІІ век. Националните езици на повечето европейски народи започват да си проправят път в епохата на Реформацията през ХVІ век – тогава е преведена на английски Библията на крал Джеймс и Шекспир създава своите произведения. През същия век Франсоа І издава ордонанс, чрез който утвърждава френския като език на администрацията и съда. Така се ограничават функциите на латинския, но и на други местни езици като провансалски. Мартин Лутер превежда Библията в средата на ХVІ век, но до началото на ХІХ век немският си остава почти изключително език писан, обаче не и говорен: в Северна Германия, където за разлика от литературния високонемски говорят на долнонемски, хората го изучават почти като чужд език. При обединението на Италия през 1861 година по-малко от 3% от италианците владеят книжовен италиански[9]. Според атласа на ЮНЕСКО за застрашените езици (UNESCO Atlas of the World's Languages in Danger), в Италия понастоящем се говорят 31 регионални езика, различни от местните варианти на италиански.
В Бохемия глаголицата, изобретена от светите братя, се използва наред с латиницата до ХІІ век, а в Хърватска – до ХVІ век. След решението на Втория ватикански съвет от 1965 г. в Хърватска сега богослужението става на съвременен хърватски език, а само при тържествени случаи се използва старият език от глаголическите книги – хърватска редакция на старобългарския език. В Загребската катедрала може да се види великолепна плоча с текст на глаголица.
Хиляда години след Римската мисия на солунските братя, на 31 декември 1980 г. в навечерието на Нова година, папа Йоан-Павел ІІ, роден с полското име Войтила, с апостолическо писмо „Egregiae Virtutis“ обявява св. Кирил и Методи за покровители на Европа наред със св. Бенедикт Нурсийски.
А Хартата за регионалните и малцинствени езици е ратифицирана от 25 европейски страни. Сред тях са Великобритания, Германия и Испания.
Франция, Италия и редица други не са стигнали по-далече от символичния акт на подписването. Техните законодателства не ги задължават да се грижат за малките езици в страните си.
