Защитава се омонимията между подчинителния съюз да, модално неутрален в опозиция с означаващия реалност на действието съюз че, и формообразуващата модална частица да, носител на семантичния признак нереалност на действието и на синтактичния признак зависимост на действието. Тая частица в контактен словоред с презенс или перфект се приема за аналитична форма на подчинително наклонение.
Ключови думи: граматична омонимия, общо и специфично значение, подчинително наклонение, неутрализация на опозиция.
В очакване на решителния етап от 60-годишните прекъслечни дебати върху наличието/отсъствието на подчинително наклонение в български, които би трябвало да приключат с убедителен модалносемантичен и синтактичен анализ на да-формите в различни подчинени изречения (позицията на възникването на подобни наклонения в разни езици), тук предлагаме за обсъждане кратки бележки по повод на публикувани доводи за отрицателен отговор на дебатирания въпрос.
1. Трудността на задачата произтича и от стремежа да се открие единствена синтактична функция и едно инвариантно модално значение на съчетанието от да и глагол в индикатив в контактен словоред – съответно на еднаквата оформеност, сведена до словореда. Но този стремеж се сблъсква с явна „многозначност и полифункционалност“ (Ницолова 2007) на да-формата. (Почти общоприетият днес термин е използван у нас най-рано от М.Лилов в Известия на ИБЕ XVIII). Но защо същите явления не ни пречат да признаваме част от да-формите за аналитично повелително наклонение? То не „побира“ всички значения дори на да-форми в независимо изречение, нали?
Предлагаме да бъде разгледана още веднъж възможността за установяване на граматична омонимия между съюза да и модалната частица (или частици) да – схващане, застъпено в академичните ни речници. Нека вземем под внимание динамиката на синхронията и съществуването на преходни явления във всеки жив език, а в българския – и несравнимата експанзия на да от старобългарския период досега, стигнала някъде до десемантизация (бъдещите времена), а в диалектите – до фонетично обезличаване (исках а кажа), или до единствен показател за бъдеще време.
Във връзка с това ни изглежда доста реалистична позицията на Ю.С. Маслов от 1981 г., когато наред с „конюктивната частица да“ признава и наличието на модален съюз да и търси критерии за трудното им разграничаване в известни конструкции. Относно тенденцията към „аналитична форма на наклонение“ той въздържано заключава, че такава „всё же намечается“ (Маслов 1981: 286, 288). Й. Пенчев също смята, че трябва да се разграничат няколко лексеми да, защото освен като комплементизатор (С), който въвежда пояснения на глагола, да функционира в позицията на С и като „модален формант“ (цит. по Тишева 2000: 48). От общ модален инвариант се отказва даже най-крайният защитник на морфологизацията Зб.Голомб в Bjuletin PTJ XIII, 1954, въпреки че третира да не като лексикално средство за изреченска модалност, а като „несамостойна“ граматична морфема, и всички подчинени изречения, които я съдържат, като безсъюзно свързани. Защото освен за „субюнктив“ той пише и за „морфологична категория оптатив“, поставя и въпроса за функциониране на да + индикатив „като условно наклонение“ (73, 76, 82 и др.).
2. Приемаме, че в независимо изречение формата да + презенс или перфект съдържа модална частица без свързваща (т.е. съюзна) функция. Инвариантното ѝ значение е нереалност на глаголното действие, което се проявява в множество варианти (вж. оптативните особено в Ницолова 2007), между които е имало генетични връзки.
В редица видове подчинени изречения (относителни определителни, изяснителни с косвен въпрос, обстоятелствени за последица, сравнение и др.), въведени от друг подчинителен съюз (или от частица в ролята на съюз, напр. дали), да + индикатив също означава нереално действие във варианти, близки до някои в независимите изречения. Относно недовършения спор между Й. Тишева и К. Рудин, дали да в частни косвени въпроси функционира като субюнктивна частица или комплементизатор, ще забележим, че той не засяга да в общи косвени въпроси (включително в допълнителни починени: Беше скучно, та помисли дали да не си тръгне), тъй като частицата дали е призната от Й. Пенчев и Й. Тишева за комплементизатор наред с че, да, дето (Тишева 2000: 48), а позицията С допуска само един. Примери: Да направим дискусия, в която да вземат участие повече хора (Радиопрограма „Хр. Ботев“); На въпроса кога именно да смятаме една личност за пълна изява на нейната същност …(Бълг. реч 2014 / 3: 5); … дилемата дали да предпочете Бога пред човека … (Ат. Натев); Не е бил Дюстабанов, който да не е знаял и да не е виждал тези възможности (С. Янев); …прекалено рядко съвпадат лицето и числото, та да възникне съмнение с кое съществително се свързва сказуемото (Устна реч). Но тук подчиненото чрез да сказуемо означава и зависимост на действието от отношението на подлога в главното изречение, та значението гласи: зависимо нереално действие. (Тъй като синтактичната функция на да не е еднаква, възниква въпросът дали модалната частица е двузначна или частиците са две.) Тук да-формата е форма на категорията наклонение – аналитична форма на подчинително наклонение. Колкото до множеството негови частни модални значения и варианти, те са не по-малко разнообразни и при аналогични форми в други езици, особено ако погледнем изразяването и на несобствено твърдение например в немски език. Някои слависти (напр. Я. Седлачек) ги обединяват в две по-общи частни значения – оптативно и хипотетично.
3. От XV–XVI в. в новобългарски паметници се появява новият изяснителен съюз че (Мирчев 1958: 235). Може би това има връзка с прекомерното разширяване на употребата на да по посока към преходни случаи и оттам към зависими реални действия, предизвикано от изчезването на сегашните деятелни причастия? В съвременния език да и че са взаимозаменими (както е известно) в подчинени сказуемноопределителни изречения, поясняващи пряко допълнение в главното изречение (управлявано от глаголи за възприятие и близки до тях), където зависимото действие е реален факт (Завари баща си да)=че ( гледа към планината)/. Пример от ранния XVII в.: Гледам та, о съмрьти, да си немилостива и не слушашь никакъ що ти са моля (Л 5.2013:3, 252) – … чюе таквизи думы, че го хвалеть … (Пак там, 1, 230). В такава позиция, функционирайки като подчинителен съюз (друг съюз тук липсва) паралелно със „специалния обективен съюз“ (Голомб) че, да се използва като модално немаркиран корелат на че, носителя на признака реалност на зависимото действие (т.е. изречението е позиция на неутрализация на опозицията че/ да). Общото значение на съюза (или „частицата-съюз“) да е отрицателно – „не-реалност на зависимо действие“, а „нереалност на действието“ е само много по-честото, главното, специфичното значение на да-формата. Зб. Голомб не е прав, че навсякъде да внася модален нюанс, напр. смисъла на едно jakoby във „Вън се зачу да свири хармоника“ (73). Косвено доказателство за по-широкото общо значение на да в сравнение с че може да се види в употребата на сложните съюзи с основна съставка да за отстъпване и за изключване макар да, освен да (паралелно с макар че, освен че) също и при реалност на отстъпването, респ. изключването. Например: Къде по-лесно е да обвиниш публиката или литературната критика, макар тя да не създава или ликвидира авторите (В. Мутафчиева); Макар да не е имал достъп до най-висшите среди на тютюнотърговците, той е познавал доста добре тоя свят (Кр. Куюмджиев); Почти цялата наша журналистика … не се занимава с нищо друго, освен да приглаша на плачевната песен на народа … и да му говори: „Потърпи!“ (Хр. Ботев). Зб. Голомб допуска тенденция към специализация на макар да за нереално отстъпване, но от 1954 г. досега такава не се забелязва. Напр.: Не познавах Златьо от младите му години, макар да сме връстници (Н. Стефанова, 1981 г. Вж. и по-горе). Около средата на XIX в. неутрално да се среща и в други видове изяснителни изречения у П. Р. Славейков, Л. Каравелов и др. Напр. у Захарий Зограф в писмо до Неофит Рилски: … чорбаджиите самоковски ми говореха да (= че) си бил много благодарен.
На границата с винаги постпозитивното сказуемноопределително изречение да може случайно, в зависимост от състава (обикновено неразширен) на подчиненото, да се окаже сигнал за негово начало, т.е. да заеме свойствената на съюзите словоредна позиция. Същевременно да си остава приглаголна проклитика (като пример за преходно явление).
4. Във връзка със значението на да-формата в независимо изречение срещнахме твърдението, че тя може да изразява и „фактивно действие“. Има се предвид транспозицията на образувания с частица да аналитичен императив вместо стилистично неутрална форма на минало свършено време в констативно индикативно изречение (вж. подробно в Ницолова 1976, 385 и сл.). От това се заключава (Ницолова 2007), че да-формите „представят варианти от почти целия модален спектър“. То би анулирало семантичната разлика между частицата-съюз и модално маркираната частица в подчинителното наклонение. Тук ще възразим, че – както правилно пише и авторката (Ницолова 1976: 386) – по принцип „инвариантното значение на формата е налице и при транспозицията“ и че тъкмо на „противоречие с контекста“ се дължи „стилистическата маркираност на самата транспозиция“. Затова не се вземат под внимание преносните употреби на форма при търсете на собственото ù системно значение.
5. Други авторки посочват като аргумент против спорното аналитично наклонение мястото на отрицателната частица не пред самия глагол, т.е. вътре в да-конструкцията (не – „формата“), а не пред цялата „форма“, „както е задължително за сложните глаголни форми“ в съвременния език (Тишева 1984, № 6: 92 и др.). Но, първо, признават ли те за аналитични форми на императив случаите в „Да не си гъкнала!“, „Да не ходиш вече там“, „Да не си помислите, че …“ и под.? И трябва ли това да бъде принципен критерий за съществуването на една аналитична глаголна форма, при положение че не може да стои пред л-причастието на перфект и на условно наклонение в старобългарския и в новобългарския на дамаскините, в чешкия претерит и руското „сослагательное наклонение“ (пример: Дня не проходит, чтоб они не наговорили друг другу), в новогръцкия конюнктив с неговите (оскъдни) специални окончания, където основният му показател-частица стои пред отрицателната частица (примери вж. в Асенова 1989: 122, 132)? Ето и редки форми у Захари Стоянов: А тая борба и тоя живот той е не можел да намери в Русия (Съчинения в три тома, т. 2: 98); Когато най са се не надеяли, той е пристигал … (Там, 51). Второ, в езика на Боян Пенев, П. Мутафчиев, В. Мутафчиева, Кр. Куюмджиев и др. залогови форми с частица се имат вариращ словоред на отрицателната частица: тя стои ту на първо място, ту след се, напр.: Нека се не забравя, че Германия има музика, каквато … (Б. Пенев); … схванатият старец би успял да ги купи и продаде, а те да се не усетят (В.Мутафчиева, „Съединението прави силата, 1989, 33); А на Захари се не тръгваше, не откъсваше очи … (Пак там, 45). Трето, в специални случаи не се среща и пред да-формата, както в независимо, така и в подчинено изречение. Примери: И не да му мълчиш, всичко да си изкажеш! (Устна реч); И не да имаме вражду между нас (Копривщенски дамаскин, 27); Повярвайте в рисунката! Ама не да застанеш пред изкуството, да му се мусиш, като че ли си в конфликт с него! (Ил. Бешков). Чест е такъв словоред при експлицитно противопоставяне на друго сказуемо, напр. в съставно глаголно сказуемо (по Маслов, конюнктив от инфинитивен тип), при „несъчинително“ отношение между компонентите му: …ние ще можем не да уеднаквим нашите гледища, а донякъде да ги изясним (Кр. Куюмджиев). И още у Л. Каравелов: …ние сме длъжни не да поддържаме турското купище, но да му потърсиме наследник; …българският народ желае не да промени яремът си, т.е. не да промени господаринът си. И при съставно именно сказуемо, в подчинено изречение: Сред онези двадесетина … няма нито един, който не да е бил равен, а просто да се е доближавал до панагюрския апостол (С. Янев).
6. Когато друга авторка критикува схващането за омонимия при да, като твърди, че предполаганата частица е лишена от единно модално значение, защото според защитниците на омонимията можела да изрази дори въпрос (Викторова 2009), тя не взема предвид, че според критикуваните автори въпросителната модалност в тези изречения се изразява от въпросителна интонация, а да и тук означава съмнение или друг вариант на частното значение хипотетичност. Напр.: Да закъснява от неуважение? Едва ли; Да съм се заблудил? (Хипотетичното значение е възникнало в подчинено изречение (Голомб, Седлачек и др.), напр. Възможно ли е да съм се заблудил?).
Може би тези бележки – глас в дискусията – да допринесат за нейното продължаване и разширяване, а и за ускоряване на решението на трудния проблем в една или друга посока. Ще получат ли да-формите в подчинени изречения своя категориална принадлежност?
БИБЛИОГРАФИЯ
Асенова 1989: Асенова, П. Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския езиков съюз. София, Наука и изкуство, 1989.
Викторова 2009: Викторова, К. Функционален развой на да-конструкцията в съвременния български език. Р: Проблеми на граматичната система на българския език – глагол. Под ред. На К. Викторова. София, АИ „Проф. Марин Дринов“, 2009, 304–345.
Л 5, 2013: Младенова, О., Велчева, Б. Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от XVII в. Нац. Библиотека „Св.св.Кирил и Методий“, 2013.
Маслов 1981: Маслов, Ю. С. Грамматика болгарского языка. Москва, Высшая школа, 1981.
Мирчев 1958: Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. София, Наука и изкуство, 1958.
Ницолова 1976: Ницолова, Р. Към въпроса за транспозицията на императива в български и другите славянски езици. Помагало по българска морфология. Глагол. София, Наука и изкуство, 1976, 385–395.
Ницолова 2007: Ницолова, Р. Българските да-форми в балкански контекст. [Littera et lingu. series “dissertations”, vol.1, Sofia, 2007, ISSN 1312–6172.]
Тишева 1984: Тишева, Й. Към въпроса за да-конструкциите в българския език // Език и литература XXIV, № 6, 91–96.
Тишева 2000: Тишева, Й. Модели за интерпретация на сложното изречение в българския език. София, НК СЕМА РШ, 2000.
