Резюме: Обект на изследване са имената на царете Асен, Калоян, Калопетър, Коломан, Борил и Шишман. Предлагат се хипотези за техния произход и семантиката им. Достига се до извода, че те са от тюркски произход и вероятно са били познати още по време на Първото Българско царство.
Както в лексикалната система на българския език, така и в антропонимията са съхранени редица имена от тюркски произход. В двете системи се формират два основни слоя, свързани с доосманския и османския период. Лексемите и антропонимите от предосманския период също се подразделят, като хронологически едната част се отнасят към времето на Първото, а другата – на Второто българско царство. Обикновено обект на изследване от антропонимите са имената на владетелите и болярите от Първото българско царство. Изследванията, посветени на имената на царете от Второто българско царство, са спорадични. Една от причините за това е, че в техните именни композиции участват предимно пославянчени „християнски“ имена, а тюркските елементи са почти априори приети за кумански, унгарски или гръцки. Това налага още един поглед върху тях.
След покръстването при българите се установява традицията на новороденото да се дава едно име при раждането и друго при кръщаването. Рожденото име, независимо дали е славянско или прабългарско, се смята за езическо. Въпреки утвърждаването на християнството и през II-то българско царство този обичай е в сила, при това често владетелите и болярите, наследници на стари болярски родове от прабългарски произход, стават популярни с езическите си имена.
1. Едно от тях е името АСЕН, което в българската антропонимия се асоциира с цар Иван (Йоан) Асен I /1190–1195/1196/. В средновековните паметници то се среща под облиците Àchíü, šchíü, Àcaíü, Wchíü (Божилов 1985: 19, 35). Според Патриарх Евтимии, Асêн е народното име на българският цар Иван (Йоан) Асен I Булгуня /Белгун, поставил основите на династията Асеневци, поради което по-късно му дали и прозвището Стария. Пак според него, Йоан е кръщелното му име (Златарски, 2, 1994: 426–427). Същата именна композиция наследяват един от синовете му – Иван Асен II и неговият внук Иван Асен III, въпреки че последният е син дъщеря му Мария, чийто съпруг Мицо също приема фамилията Асен. Като втори компонент това име запазват внуците на Иван Асен I – Коломан (Калиман) I Асен, Коломан (Калиман) II Асен и Михаил II Асен, както и синът на една от сестрите му Борил-Асен. В източниците не е отбелязано, но изхождайки от тази традиция, би могло да се предположи, че и Иванко – син на друга от сестрите му, също е носил това име. Още повече, че то било прието дори от зетьовете в рода – Мицо Асен (зет на Иван Асен II) и Константин Тих-Асен (съпруг на внучка на Иван Асен II и дъщеря на никейския цар). Под това име в края на XIV в. е известен управителят на крепостта Овеч /Провадия/ (ККСБ 1994: 25). През Възраждането се активира западният вариант на името – Асен и става едно от любимите имена на българите.
Твърди се, че това име е куманско. По време на управлението на Асеневци куманите играят значима роля в политиката на Източна Европа и дори активно участват в управлението на Второто българско царство, което дава основание още на В. Златарски да допусне, че българските царе-братя Петър, Асен и Калоян са от смесен българо-кумански род (Златарски 1994: 427).
Спирайки се подробно на името Асен, В. Стоянов също го приема за куманско. Той изхожда от руските летописи, където се споменава куманският хан Асêн (Осѣнь) /? – 1082/ (Нестор 1990: 314), а за друг със същото име се казва, че е един от многото пленени от русите князе в едно сражение на Владимир Мономах с куманите (Плетнева, 1990: 64-65, 70) и го извежда от тюрк. Esen ‘здрав, бодър, силен’ (Стоянов 2000: 201–204). Тази етимология е общоприета. Но широкото разпространение на името сред тюркските и по-рядко при монголските народи, особено в миналото, поставят под съмнение заимстването на името в български от кумански. В „История на Караман“ се споменава бей Асен и Асеноглу при варсаците (сродно на българите племе) и Есен – един от синовете на емир Ертена /? – 1352 г./ (основател на тюркменско феодално княжество с център Сивас [Венедикова, 2003: 36; 98–99]. В киргизския епос „Манас“ и в един летопис се открива името Эсен-хан // Эсенхан. В чувашки, наред с Асан (от което е производно Асанпай), е съхранен и неговият вариант Есен. Всъщност под формата Асян шад // Асянь-ше (по кит. транскр.) името се среща още в тюркските генеалогични легенди[1]. В старотюркските паметници esän ‘здрав, цял, невредим’ е самостоятелна дума и първи компонент на съставни антропоними: Esän buqa, Esän qaja, Esän tegin, Esän temür (ДТС 1969: 183). В съвременния казахски в употреба е близкото по звучене Есен (с вариант Исен) ‘здрав; благополучен’, което е съхранено като първи компонент в много сложни МЛИ като напр.: Есенбай, Есенбаки, Есенаман, Есенболат, Есенгали, Есентемир, Есенхан, Есенкул (ФИ Есенкулов) и т.н. (Казах. им.). Наред с тях са разпространени (и в казахските приказки) вариантите Асан // Хасан // Хасен, които обаче се извеждат от арабски със значение ‘красив, прекрасен, хубав, симпатичен’. Възможно е казахското име Хасен да е заимствано от арабски чрез ислямството, но в един надпис се споменава волжки българин Хесен (Ашмарин 1903). Не е изключено това име да е било възприето за вариант на старата собствена форма Асан // Есен, фонетичен вариант на ст.тюрк. име Esän // Äsän или е резултат от контаминация на араб. Хасан и по-късните тюрк. Асен // Есен. Но тук трябва да се има предвид и това, че протетично х в началословие пред гласна при тюркски думи е характерно и за някои български диалекти. Името Асан е познато на татарите и под облика Асян е разпространено при башкирите, където се смята за древнотюркско-татарско със значение ‘здрав’. Като първи компонент то се явява и в името на монголския хан Есен-Буга (от времето на Тимуридите), а при калмиките е запазено в сложното име Эсентайджи, където по всяка вероятност е заето от тюрките (или ни отвежда в още по-стари времена).
В българската антропонимия името Асен също е имало варианти: Асян в Източна България и Есан и Есьо, регистрирани в турски данъчен регистър (Стоянов, пак там: 250). Изнесените данни показват, че името Асен и вариантите му в български водят началото си от легендарното тюркско име Асêнь // Ас’ань // Esän < äcän // esän ‘здрав, невредим, благополучен’ (Радлов, Iа, 1989: 873). Вариантите са отзвук от различни прабългарски диалекти. Би могло да се допусне, че те отразяват рефлексите на звука, отбелязван с буквата ⷺ в славяно-българския език, който в западните диалекти има отзвук е, а в източните – я (’а), но по-вероятно е в случая това явление да е резултат от ст.тюрк. езикова система, където по законите на вокалната хармония в анлаут е предизвикан и прегласът а > е, т.е. вероятното първичното звучене е Äсäнь (’Ас’ань) > Асêн > Асен // Есен // Асан. Тази еволюция на името показва различни посоки в развоя на звученето на ст.тюрк. ä, което първоначално (или в различните диалекти) било по-близко до а, а впоследствие до – е. В други случаи затвърдяването на с, т.е. с’ > с пред е е дало Асан, което съвпада по звучене с араб. име Асан и Хасан. В този вид то е запазено в румънски, в гръцки има облиците Άσάν // Άσάνης, а в украинската и руската антропонимия Асян е фамилно име.
Изнесените сведения поставят под съмнение куманския произход на това име. Явно то е много по-архаично и най-вероятно е било познато още на хуните и прабългарите под няколко варианта, което показва наличието на диалекти. Възможно е обаче то да е било „съживено“ от печенезите и куманите, за които има сведения, че още в началото на Х в. са участвали в българските войски. И това не изключва вероятността Асеневци да са наследници на стар /пра/български болярски род, в който е възможно да се е вляла и куманска кръв, която не се е смятала за чужда.
2. Малкият брат на цар Асен КАЛОЯН царува през периода 1197–1207. Йоан е неговото кръщелно име, но гальовно го наричали Йоаница, а Калоян е престолното му име [ККСБ, 1994:190]. В писмените източници се среща с облиците Калоꙗнь, Калѡїѡаннь, Калоѣнь, Калоень. То се свързва с гръцкото име Καλοϊωάννης, Καλογάνης < καλός ‘хубав, добър’ + Іωάννης ‘Йоан, Иван’ (БЕР, 2, 1979: 174). В българската антропология основата съществува като самостоятелно име – Кало, което също се извежда от гръцкото прилагателно καλός ‘хубав, добър’ или се приема за съкратено от Калин, Калоян и др. под. (Ковачев 1995: 265; Заимов 1988: 116). Изглежда логично, но Н. Будаев смята, че бълг. Калоян е във връзка с Калаун – името на кримски мамелюк, емир на султана на Сирия и Египет, което според него е производно от апелатива кала (= бълг. кале < ар.-тур. kale) ‘крепост’, ‘град’, ‘кула’ (> къала ‘строя’ > къалаучу ‘строител’). „Към този граматически модел – казва той – се отнасят: Коломан – хан на куманска орда, Колоян (= Калоян – З.Б.) – куманин, станал цар в България, Калабек – карачаево-балкарско име“ (Будаев ЛИ). Компонентът кала в някои азербайджански имена също се свързват с араб. qala ‘крепост, крепостна кула, град’: Qalabey // Qalabeyi ‘началник на замък; градски комендант’, Qalaxan ‘каменен блок на кула; началник на замък’, Qalamirzə < Qala и mirzə ‘титла мърза’ (Paşayev, Bəşirova 2011: 165). За основата калав сложното име Калабай, казахските ономасти допускат две възможности: 1) също арабски произход със значение ‘крепость, укрепление’ или 2) от казахски, където означава: ‘желай; избирай’ и ‘град’ (Казах.им.). Ако приемем първата хипотеза, то в името Калоян е заложено пожеланието ‘да бъде силен, здрав като крепост’. Същевременно името Калан в казахски се приема за персийско по произход със значение ‘велик; старши’, а Калау – за казахско с вътрешна структура ‘желание, желая’ (Казах.им.). Звуково и по семантика Калан се доближава до узбекската областна дума калон ‘голям, велик’, която е и компонент в историческия термин кози калон ‘главен /велик/ казий (в Бухара)’. Въз основа на това би могло да се допусне, че вътрешната структура на Калоян е ‘великият’ и съответства на днешното българско име Велико.
Но в българската историческа антропонимия компонентът кало заема първа позиция и в сложното име КАЛОПЕТЪР, с което в някои западни източници се споменава най-големият брат от Асеневци, известен най-вече като цар Петър (IV). Същевременно византийският историк Теодор Валсамон го представя с името Славопетър (ККСБ 1994: 310), което явно е калка на Калопетър. Това дава основание да се приеме, че компонентите Кало и Слав/о/ са еднозначни, като първият е от тюркски произход (най-вероятно остатък от прабългарите), а вторият – от славянски. Тази ситуация налага значението на името Калоян ‘славният’, т.е. съответства на средновековните славяно-български имена, производни от апелатива слава и прилагателното славен, от които са производни имената Слав, Славе, Слави, Славо, Славен, Славун, Славян (а може би и *Славоян) и др. под. (Заимов 1988: 200–201; Ковачев 1995: 471–473). При това положение името Кало в българската антропонимия явно съответства на Слав. Това значение е залегнало и в производните от него имена.
Би могло да се допусне, че компонентът -ян е съкратен вариант на Йоан, т.е. буквално името означава ‘славният Ян’. Но имена като Калони (Калуни), Калоно, Калота и регистрираното в руска летопис от 1185г. име Калотань, показват, че той най-вероятно е словообразувателен формант. Суфиксът -ан /-ян/ е продуктивен при формиране на МЛИ в българската антропонимия. Но той не е чужд и на тюркските езици (напр. Чукан – обредно татар. име < Чук ‘езически празник’ + -ан; Котян /Kotyan // Kotjan; ст.тюрк. Qotan // Qutan/ – име на кумански хан < Qut ‘щастие’ + -jan /-an/ и т.н. Още в ст.тюрк. афиксът -an /-än/ бил многозначен, но в случая представлява интерес фактът, че в татарски -ан е един от формантите за образуване на ласкателни звателни форми на антропонимни (Татар.им.). Като се има предвид, че Калоян е най-малкият брат, то би могло да се допусне, че -ян е формант със същата функция. При това положение Калоян би могло да съответства на славяно-българското име Славчо.
3. Името КОЛОМАН е компонент от именната структура на двама български царе – Коломан I Асен /1241–1246/ и Коломан II Асен /1256/. Обикновено се приема, че е унгарско по произход, като се свързва с името на унгарския крал Калман (ККСБ 1994: 210–211) и се аргументира с това, че майката на Коломан I Асен и съпруга на цар Иван Асен ІІ Анна-Мария е унгарка. Но тези или подобни обстоятелства едва ли са повлияли при назоваването на Коломан II – братов син на цар Иван Асен ІІ, т.е. братовчед на Коломан I. Това поставя под съмнение твърдението, че името Коломан е унгарско или куманско, заето чрез унгарски, за което дава основание фактът, че под името Коломан е известен и един кумански хан.
Както бе отбелязано по-горе, според Н. Будаев Коломан и Калоян са производни от една основа с варианти кало, коло. В облика Коло основата на тези имена се открива като самостоятелен компонент в структурата на името-титла Исиги-хан Коло // Коло Исиги-хан /552–553/[2], което големият син и наследник на Или-хан /Илхан/ Тумынь /или Бумын/ (основоположникът на Първия Тюркски каганат) приел след смъртта на баща си (Бичурин 1950: 267–268). В руската историческа литература е известен и като Кара Ысык-хан, т.е. ‘Черен Горещ хан’ (Гумилев 2002: 34). Това означава, че коло и кара са еднозначни – ‘черен’. В ст.тюрк. обаче кара е многозначна дума, която освен това има и омоним (ДТС 1969: 424–426). Същевременно омофонът кара често се явява като първи компонент в много тюркски антропоними, където често означава и ‘силен, велик’, ‘славен’ (Татар. им.) или „смелчага, храбрец, безстрашен, сърцат“ (Венедикова, 2003: 26), напр. основоположникът на османците бил наричан Кара Осман; родоначалникът на Караманидите (тур. Karamanoğulları ‘синовете на Караман’) – династия управлявала Караманското царство (1250 – 1487) – е улубей Караман (1256 – ок. 1262) (Венедикова 2003: 10–11 и др.). Капитан Караман поставя началото на турската династия Караманлъ, управлявала Либия в началото на XVIII в., която само формално била подчинена на Великата Порта. Тюркското име на Велика България е Кара Булгар[3] (Иман, 2001: 365). Явно коло е по-стар фонетичен облик на кара, т.е. коло > кала > кара.
До известна степен това се потвърждава от предполагаемата функция на втория компонент -ман в името Коломан, въпреки че и по отношение на него също няма единно мнение. С него са образувани много тюркски имена и се открива още в името на хунския шанюи Тоуман /220-209 пр.н.е./, бащата на Маодун. Но казахските учени твърдят, че в имена като Байман, Есман и др. компонентът -ман е съкратен вариант на араб. дума манн ‘човек’ (Казах. им.). В чувашки с него са образувани ограничен брой думи „които могат да се групират в отглаголни по произход имена (а), имена, производни от съществителни (б) и имена с етимологически неясна коренна основа (в)“ (Левитская 1976: 135), а също и МЛИ като Илемен, Патман, Тăхтаман, където –ман / -мен се смята за афикс с неясен произход (Чув.им.). Според други това е уподобителен суфикс (Стоянов 2000: 256) и т.н. В случая привлича вниманието една от функциите на този формант в старотурски, където образува прилагателни с по-висока степен на качеството, отбелязано в основата, което е видно в битуващите и в български език производни kocaman (б. коджаман) ‘огромен’ < koca + man; karaman (б. караман) ‘много тъмен’ < kara + man (Кононов 1956: 105). Като се има предвид и името на българската царска династия Шишман, би могло да се каже, че този формант със същото значение е бил познат, ако не на прабългарите, то поне на куманите, а името Коломан съответства на Караман и означава ‘много велик, славен, могъщ’.
Името Коломан в българската антропонимия е съхранено до XVII в. В различни регистри са фиксирани и имената Калиман и Каломан (Заимов 1988: 115–117), които се приемат за варианти на Коломан. Най-вероятно това е така, но не е изключено при вариантът Каломан основата да е преосмислена с тази на Калоян, при което вътрешната му структура не се изменя и остава ‘изключително славен’.
Основата кали в Калиман в български е регистрирана и като самостоятелно ЖЛИ – Кали. Като антрополексема тя често се среща в сложни казахски имена както в първа, така и във втора позиция: Калибек, Калижан, Калихан, Айткали, Арыскали, Беккали, Бердикали, Даулеткали, Ермеккали, Ескали и др. Според казахските ономасти компонентът кали в тези имена е фонетичен вариант на араб. гали и означава ‘висш, висок, велик, скъп, безценен’ (Казах. им.). Това обяснение е подходящо за царско име, но не е сигурно дали се отнася и за българското име Калиман[4].
Въпреки предположението, че мотивиращите основи на имената Калоян, Коломан, Калиман са от различни думи, все пак не е изключено в български те са производни от една основа. За съжаление думата, послужила за мотивираща основа, не е съхранена, но както и да е звучала, семантично тя се свързва с прилагателните ‘велик, славен, могъщ’, а впоследствие може би е била уподобена с гръц. калос, араб. кала и кали.
Що се отнася до името Калман, най-вероятно то не е еднозначно с Коломан, респективно Каламан. Образувано е от коренната основа кал-, която би могла да се идентифицира със ст.тюрк. qal I ‘глупав; луд, бесен’, qal II ‘старик’ или qal‘1) да остане;…’ (ДТС 1969: 410), т.е. да остарее и която се открива в много не само тюркски, но и български лични имена.
4. От династията Асеневци е и БОРИЛ (Борил Асен) /1207–1218 г./. За името Борил има няколко хипотези. Сред тях най-приемлива е връзката с Борис, т.е. те са от една основа – бори < тюрк. böri ‘вълк’, с афиксите съответно -ил и -ис (Барболова, 2013). Тези имена са отражение на култа към вълка при тюрките, за които, според митичната генеалогия, вълчица е тяхната прародителка. Казахските учени твърдят, че основата бори в антропоними като Борибай, е ‘вълк’, но по отношение на антропонимите, означава ‘важен, богатир, герой’ + бай ‘богат или уважаван човек’ (Казах.им.).
5. След управлението на Тертер/овци/ – втората династия управлявала Търновското царство, на власт идват Шишман/овци/, клон на Асеневци по женска линия. Основоположник на тази династия е цар Михаил ШИШМАН-АСЕН (1323–1330) – син на деспот Шишман и правнук на Иван Асен ІІ от страна на майка му, но и братовчед на Светослав Тертер – доказателство за смесването на двете династии чрез сватовство. От тази династия са цар Иван Стефан (1330–1331) – първородният син на Михаил ІІІ Шишман-Асен; цар Иван Александър (1331–1371) – праправнук на Иван Асен ІІ и племенник на Михаил III Шишман-Асен; цар Иван ШИШМАН (1371–1395) – първият син на Иван Александър от брака му с еврейката Сара и цар Иван Срацимир (1356–1396) – вторият син на Иван Александър от брака му с Теодора.
Името Шишман не се среща в други тюркски езици. Въпреки това то се свързва с тюркската, позната и в турски дума şişman ‘много дебел; дебелан’ < şiş ‘отток, оттекъл’ + man (Кононов 1956: 105)[5], което явно е било познато и на прабългарите. Името Шишман е съхранено в същия вид като ФИ сред бесарабските българи[6], а в съвременната българска антропонимия приема облика Шишманов.
Тези имена показват, че Асеневци не са кумани, но явно са стари болярски родове от прабългарски произход. Съюзът им с тях и допускането им в управлението на държавата най-вероятно се дължи на общите генеалогични корени и езиково-културни особености на двата народа. Това дава възможност за безпроблемно разтваряне на куманите във вече формиралия се български народ.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ашмарин 1903: Ашмарин, Н. Болгары и чуваши. Казань. 1903 г.: http://www.bulgariistoria-2010.com/booksRu/N_Ashmarin_Bulgari_i_Chuvashi_1902.pdf.
Барболова 2013: Барболова З. Имена с коренната основа бор-// бур- в българската антропонимия – Бълг. език, 2013, кн. 3, с. 95–103.
БЕР, 2, 1979: Български етимологичен речник, т. 2, С.
Бичурин 1950: Бичурин Н. Я. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена, т. I– III, М.-Л., 1950–1953
Божилов 1985: Божилов, И. Фамилията на Асеневци, С., 1985
Будаев, ЛИ: Будаев, Н. Личные имена мамлюков:
Венедикова 2003: Венедикова, К. Българи, арменци и караманци в Средновековна Мала Азия, С., 2003.
Гумильов 1988: Гумилев, Л. Древние тюрки, М., 1988.
ДТС 1969: Древнетюрецкий словарь, Ленинград, Изд. „Наука“, 1969, 676 стр.
Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник, С., Изд. На БАН, 1988, 312 стр.
Запорожец 2011: Запорожец В. М., Сельджуки, М., 2011:
Златарски 1994: Златарски В. История на Българската държава през средните векове, т. 2: България под Византийско владичество /1018–1187/, С., 1994
Иман 2001: Бахши Иман, Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей, т. I.
Кар.-балк.: Карачаево-балкарские имена: <http://www.nazovite.ru/karachaevao-balkarskie/man/>.
Казах. им.: Казахские имена .
ККСБ 1994: Андреев, Й., Лазаров, И., Павлов, Пл. Кой кой е в Средновековна България, С., изд. „Просвета“, 1994, 400 стр.
Кляшторный 1965: Кляшторный С.Г. Проблемы ранней истории племени тÿрк (ашина) // Новое в советской археологии // МИА № 130. М., 1965, с. 278–281.
Ковачев 1995: Ковачев, Н. Честотно-етимологичен речник на личните имена, В. Търново, изд. „ПИК“, 1995, 620 стр.
Кононов 1956: Кононов, А.Н. Грамматика современного турецкого литературного языка, Москва, Ленинград, 1956.
Левитская 1976: Левитская Л. С. Историческая морфология чувашского языка, М., „Наука“, 1976.
Нестор 1990: Нестор, Повiсть врем’яних лiт, Київ, 1990 (Переклад, пiсляслово та коментарi В. В. Яременка).
Плетнева 1990: Плетнева, С. А. Половцы, М., 1990.
Радлов 1989: Радлов В.В. Из Сибири, М, Изд. „Наука“, 1989.
Скворцов, Скворцова 2003: Скворцов М.И., Скворцова А.В. Словарь чувашско-русский и русско-чувашский, Чебоксары: Чувашское книжное издательство, 2003, 431 с.
Стоянов 2000: Стоянов В. История на изучаването на Codex Cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХVвек, С.
Татар. им.: Татарские имена: < http://tatarisem.narod.ru/tatarskie-mujskie-imena.html>.
Чув.име: Чувашское имя: <https://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/1195213#.D0.98.D0.BC.D0.B5.D0.BD.D0.B0%20_.D0.B2_.D0.BF.D0.BE.D0.B2>
Paşayev, Bəşirova 2011: Paşayev A., Bəşirova A. Azərbaycan şəxs adlarının izahlı lüğəti, Bakı, Mütərcim.
СЪКРАЩЕНИЯ
азер. – азербайджански
ар.-тур. – арабско-турско
бълг. – български, -о
гръц. – гръцки
ЖЛИ – женско лично име
кит. транскр. – китайска транскрипция
МЛИ – мъжко лично име
ст.тюрк. – старотюркски
татар. – татарски
тур. – турски език
тюрк. – тюркски езици
ФИ – фамилно име
