Обикновените българи от Македония проявяват забележително постоянство и готовност за саможертва в отстояване на българската си принадлежност през Възраждането, по време на борбите за национално освобождение и особено по-късно, когато в областта ca установени гръцка и сръбска власт. Тая родова приемственост в отстояване на българщината е слабо проучена в историографията ни, а тя е факт. Показателен в това отношение е разказът за една българска фамилия от с. Претор, Преспанско – Суджови, чиито членове от различни поколения са пример за безрезервна отдаденост на българската идея.
Панде Евтимов Суджов е роден в 1882 г. В Битолската българска класическа гимназия негов учител е Дамян Груев. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание и в последвалите борби. В навечерието на Балканската война е осъден от османските власти на 10 г. затвор в Битоля. Освободен е при превземането на града от сръбските войски. По време на Междусъюзническата и на Първата световна война служи като подофицер в българската армия. След войните остава в родния край. Кмет е на с. Претор. Заради пробългарските му настроения е направен опит от сръбските власти да бъде убит. Оцелява при устроената му засада, като убива част от нападателите си. Все пак е ранен и постъпва на лечение в Битолската болница, където умира на 22 март 1927 г. Според някои източници е убит с инжектирана свръхдоза морфин от сръбски лекар в болницата (Михайлов 1973: 139).
В с. Претор, Преспанско е роден на 15 март 1932 г. Панде Сотиров Евтимов, внук по майчина линия на българския революционер Панде Евтимов Суджов. Като невръстно дете е свидетел на преломните за Македония времена от 40-те години на ХХ в. Нееднократно е арестуван, съден е и дори излежава ефективна неколкогодишна присъда в печално известния скопски затвор Идризово. Въпреки това продължава да отстоява позициите си, като много други македонски българи, непрекършени духом от югославската репресивна машина.
По стечение на обстоятелствата, съдбите на двамата Пандевци, дядо и внук, са свързани със спасяването на важни за българското културно-историческо наследство в Македония писмени паметници. За тая тяхна дейност почти нищо не се знае, затова е редно да се разкаже, защото е показателна за мисленето и постъпките на обикновените българи в Македония в условия на открита антибългарска репресивна политика.
Спомените са разказани от внука Панде Евтимов.
1. Спасяване на плочата с надписа на цар Самуил от 993 г.
По време на Първата световна война Панде Евтимов Суджов е мобилизиран в българската армия, в дивизията на генерал Вазов, която заема Дойранската позиция. По стечение на обстоятелствата, той е включен в спасителната експедиция, проведена от Ст. Л. Костов, етнограф към Първа отделна българска армия, за спасяване плочата със Самуиловия надпис, съхранявана в с. Герман, Преспанско. В рапорта си от 20 октомври 1916 г. етнографът пише: „По заповед на Началник-щаба на 1-ва отделна армия на 6 м.м. заминах през селата Нижо поле, Брайчино, Любойно, Долно Дупени за с. Герман в заетата от нашите войски гръцка територия край Преспанското езеро. Целта ми беше да прибера от това село известния Самуилов надпис и го пренеса в София“ (Научна експедиция 1916: 290).
Сформираната група е отправила към с. Конче, където бил щабът на българското военно командване на Дойранския фронт. Оттам продължила през гр. Битоля и селата Нижо поле, Дихово, пресичайки планината, и през селата Брайчино, Любено, Долно Дупени се озовала в с. Герман, Преспанско, като цялото това голямо разстояние било изминато само за два дена.
По-нататък в рапорта си Ст. Л. Костов дава подробности за дотогавашни проучвания на ценния епиграфски паметник, както и данни за самата плоча. Прилага препис на надписа, а също описва предишни опити плочата да бъде откупена от чужди учени или пък да бъде унищожена от гърците: „Плочата е правоъгълна – дълга 1,25 м, широка 0,52 м и дебела 10 см, тежка около 150–200 кг. По средата са издълбани три легла за метални кръстове, последните липсват. Плочата от двата края е отчупена, а надписът е в левия долен ъгъл. Всичко са 11 реда, от които само първите два цели. Възстановен, надписът гласи:
Надписът датира от 6501, индиктион 6 от сътворението на света, или 993 година след Христа, следователно той е най-старият български каменен надпис, па и въобще славянски. Когато е станал известен в науката, гърците са го търсили, но селяните и свещениците в селото са го укрили. Те дори не са решили да го продадат на Успенски, който им давал 500 наполеона. Когато след Първата Балканска война селото Герман се паднало в гръцка територия, гърците пак го търсили, за да го унищожат, без съмнение, но не могли да го намерят“ (Научна експедиция 1916: 291).
Етнографът споменава любопитна подробност: „Една седмица преди моето пристигане войводата Кръстьо с няколко четници се опитал да я дигне от черквата, дето я пазили. Селяните обаче узнали това и мало и голямо се вдигнало да я запази“. Обяснява ревностното пазене на плочата от страна на местните жители така: „Селяните не знаят потеклото на плочата и я смятат надгробна на св. Герман, имат я за светиня, без която селото би пострадало от нещо“. По-нататък описва срещата си със свещениците и епитропите от селото: „Когато пристигнах, събрах свещениците и епитропите и им обясних важността на надписа за нашата история, а след това ги помолих да ми я предадат. От страх пред селяните и гърците те отказаха да ми я дадат доброволно. Дадоха ми ключовете, та аз сам да я взема от черквата, уж без тяхно знание“ (Научна експедиция 1916: 291–292).
Според разказа на Панде Евтимов, групата стигнала в с. Герман вечерта. Панде Суджов, като местен човек, се свързал с кмета на селото. Били извикани свещеникът Кайчев и епитропът на църквата, като им се обяснило каква е целта на посещението. Двамата отказали да дадат плочата, но били убедени от ръководителя на спасителната експедиция, че ако тя остане, гърците рано или късно ще я открият и ще я унищожат.
Съвсем сбито е описано в рапорта на Ст. Л. Костов пренасянето на ценния епиграфски паметник: „През нощта аз, кандидат-офицерът Йордан Трайков, конният ми ординарец и двама четника влязохме в черквата, изнесохме плочата из олтара и я натоварихме на колата на един турчин от съседното село Ръмби, който я пренесе в село Наколец, а оттам с друга кола – в Битоля. От Битоля пренесох плочата в София и я предадох на Народния археологически музей“ (Научна експедиция 1916: 292).
Но цялата тая одисея по пренасянето на плочата, заслужава да бъде предадена по спомените на участника в нея – войникът Панде Суджов. Групата взема плочата през нощта и я натоварва на волска кола, осигурена от Панде Суджов. Водачът на волската кола, турчин от околните турски села, бил негов приятел. Постилат слама на каруцата, отгоре поставят плочата, като я затрупват със слама, а върху нея слагат тялото на убит български войник. Всъщност тая конспирация се налагала поради близостта на фронтовата линия и възможността да бъдат открити от чужда войска. Така пропътуват през с. Долно Дупени до с. Наколец. Оттам с друга волска кола пренасят плочата до с. Претор. Тук пренощуват в местната църква „Св. Архангел Михаил“, редом с трупа на загиналия български войник. На другия ден продължават пътя си с друга волска кола до с. Кажани, а оттам с влак до с. Грацко. После през Щип и Кюстендил, където бил щабът на българската армия, ценната плоча е пренесена в София.
Всички тия усилия от българска страна за спасяването на ценния епиграфски паметник се интерпретират твърде превратно от съвременната историческа наука в е република Македония:
Преспанската плоча, редок ранокириличен запис од Цар Самоил Инаку, единствен оригинален запис од Цар Самоил и неговата фамилија е Преспанската Плоча од с. Герман (егејска Македонија), која представува надгробен споменик на неговите родители, таткото Никола, мајката Римпсинија и братот Давид. Плочата е земена од бугарите и се чува во Националниот музеј во Софија. Сочуван е само краток текст во долниот десен агол на плочата, додека целиот останат тескт е издлабен и плочата e израмнета (“Надгробната плоча најдена во село Герман кај Преспа, Илјада години од востанието на Комитопулите, Преспа 1969 г., стр 85, коментар на Павловиќ). Плочата ја содржела и оригиналната титула и името на Самоиловата држава, што не одговара на бугарската историографија, па затоа најголемиот дел од текстот на плочата е преклесан и израмнет (МИ ПП 2006). От въпросния текст става ясно, че българските спасители на плочата са унищожили частично надписа ѝ, без да се посочват никакви неоспорими доказателства за това. Не се оборват данните от рапорта на Ст. Л. Костов – водач на спасителната експедиция – за състоянието на епиграфския паметник при откриването му. Редно е да се запитаме как тогава македонските историци са разбрали за пъкленото българско дело? А и защо все още не са възстановили оригиналния текст, щом знаят какво е изтрито?
2. Откриване плочата с надписа на цар Иван Владислав.
През 1956 г. Панде Евтимов е учител в с. Лера, Битолско. През есента на същата година в гр. Битоля случайно се среща със Спиро Талев от с. Стрежево, където преди е учителствал. Отзовава се на поканата да му гостува вкъщи. В разговора на трапезата у любезния домакин Спиро, който тогава работел в градско строително предприятие, последният споделил, че работниците при строителни работи намерили мраморна плоча с надпис. Панде се уговорил със Спиро на другия ден да идат и да видят находката. Сутринта, въоръжен с фотоапарат, се отправя със своя приятел към строителния обект. Там обръщат захлупената на земята плоча. Панде съзира в надписа, без да е специалист епиграф, на две места думата БЛЪГАРИ, като разпознава буквен знак Ъ. Измива плочата и после фотографира неколкократно надписа. Двамата я преместват по-настрани, за да не бъде счупена при строителните работи.
Панде разбира, че находката е много ценна. Решава да промие филма и да извади фотографии. След това тръгва с промитата лента за Белград, като внимателно я скрива. В Белград търси начин да се свърже с някого от българското посолство и да предаде ценния документ. Можем само да предполагаме какво е рискувал младежът Панде Евтимов в ония времена, ако бъде хванат. Но е ясно какво го е накарало да поеме тоя голям риск. Несъмнено се е впуснал в такава авантюра, воден от отдадеността си към българската идея. Пояснява, че в случая става въпрос „за твоята история, за твоите корени, което е важно“. Освен това споменава, че тоя откривателски дух си е семейна черта, наследена от ученолюбивата му майка. Накрая заключава, че плочата е съхранена и заема своето място в българската история. Споменавам му за написаното от Й. Заимов в книгата му, посветена на ценния епиграфски паметник, свързан с българската история, че текстът на надписа за пръв път е публикуван в органа на българските писатели сп. „Пламък“, (бр. 10 от 1959 г., с. 84–86) от Ал. Бурмов, по не много ясна снимка.
Панде Евтимов споделя една любопитна случка, свързана с новооткрития епиграфски паметник. Плочата е пренесена в Битолския исторически музей. По онова време директорите на местните музеи във Вардарска Македония били сърби. И директорът на Битолския музей, сърбинът Мачкич, като разбрал какъв е надписът на плочата, заповядал тя да бъде унищожена. Но местните служители го придумали да не се прави това, защото ще стане голям скандал, след като вече е съобщено за откриването ѝ и са разкрити подробности за нейния надпис. После плочата била скрита, та чак в по-ново време е включена в изложбената експозиция на музея. Обяснява и как се е снабдил с книгата на Й. Заимов „Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български“ в София. При едно от редките си тогавашни посещения в София я търси по книжарниците. Открива я на едно място, но тъй като била последен екземпляр, книжарят не искал да я продаде, под предлог че е запазена. Панде оставя 20 лева, които тогава били „много пара“, взема я и си тръгва, въпреки „несъгласието“ на продавача.
Текстът на Иван Владиславовия надпис
Нормализация на текста:
† Въ лѣто Ѕ ҃Ф ҃К ҃Г отъ створенїа мира обнови сѧ съ градь зидаемъ и дѣлаемъ Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь и помощїѫ и молїтвамї прѣс ҃тыѧ влад ҃чицѧ нашеѧ Б ҃чѧ ї въз()стѫпенїе І ҃В i връховънюю ап ҃лъсъ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ начѧть же бысть градь сь Битола м ҃ца окто ҃вра въ К ҃. Конъчѣ же сѧ м ҃ца ... исходѧща съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ꙗ же i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа кде же взѧто бы злато ... фоѧ съжев ... ц҃рь разбїенъ бы ц҃рѣмь Васїлїемь Ѕ ҃Ф ҃К ҃В г. лтѣ оть створенїѧ мира ... їѹ съп() лѣтѹ семѹ и сходѧщѹ
Посочените по-горе факти, свързани с откриването на плочата с надписа на българския цар Иван Владислав, са важни, във връзка с тиражираните мнения на съвременни македонски учени, че надписът може да е фалшификат, създаден от българите по време на периодите, в които районът на гр. Битоля е бил под българско управление (1915-1917 и 1941-1944 г.). Автор на име Стойко Стойков – доц. д-р в Щипския университет – заинтригуван от твърде широката употреба на етноним българи в надписа, и на други, не строго езикови особености, приема дори, че въпросният фалшификат може да е бил създаден през периода 1915–1917 г. (Стойков УДК: 95). Свързва фалшифицирането с данните за командированите български учени по това време в Македония: „Врската национализам– стремеж за докажување бугарскиот карактер на Македонија преку Самоиловото Царство– создавање/пласирање на историски фалсификат и во двата случаја е очигледна. Освен мотив и соодветна практика, постоела и реална можност за создавање на фалсификати за време на двете бугарски окупации на Битола– 1915–1917 и 1941–1944 г. Особено погодни биле условите во првиот период кога Битола е на самиот фронт и е тешко оштетена од артилеријата. Во истиот период во бугарската војска е создадена специјална разузнавачка структура која се занимава со собирање артефакти, кои ќе ги докажуваат бугарските права врз Македонија и во која се вклучени голем број мобилизирани историчари на чело со идниот премиер Богдан Филов. Имајќи ги предвид големината на потенцијалната добивка и силниот државен интерес секако ресурси за создавање на таков фалсификат не недостасуваат“ (Стойков УДК: 97–98).
Авторът цитира имена на изследвачи, които приемат надписа за автентичен: Владимир Мошин, Вера Стойчева-Антик, Милан Бошкоски, Джонатан Шепърд (незнайно защо са пропуснати българските учени). Дори Хорас Лънт и Робърт Матисен, които оспорват датировката от XI в. и предполагат по-късна датировка, от XIII в., не се съмняват в автентичността му. Но Стойков, позовавайки се на друг голям македонски специалист – Стефан Влахов-Мицов, – смята, че в случая може да става въпрос за фалшификат (Стойков УДК: 94). Това деликатно е подчертано и в заключението: „Битолскиот натпис претставува важен историски и писмен споменик. Независно дали е од XI, XIII или од XX век тој заслужува натамошно детално истражување за да го добие своето вистинско место во историјата“ (Стойков УДК: 105). Тук може да се добави, че за да „добие“ писменият паметник истинското си място в историята, трябва да се пише истината за него, а не да се скалъпват лъжи.
3. Спасената фасадна плоча с български кирилски надпис от църквата „Св. Димитър“ в Скопие.
Преди време македонският българин, родом от Тетово, Живко Серафимовски – Аджия, лежал в югославските затвори заради своите идеи, при един от малкото ни осъществени кратки разговори сподели с едно особено чувство на гордост за това как група съмишленици спасили плоча с надпис от старата българска църква „Св. Димитър“ в Скопие. Очите му грееха с оня пламък на човек, отстояващ своите позиции, който е изпълнил дълга си към България. Особено горд беше от това, че съмишлениците направили нужното плочата да бъде пренесена в България, където ще бъде запазена, а не унищожена. Но така и не можахме по-късно да поразнищим тая героична история, тъй като скоро след това той се разболя и си отиде скоропостижно от нас. Случаят ми даде възможност да общувам с близкия негов съратник Панде Евтимов, от когото научих повече подробности.
Преди близо 12–13 години, в началото на ХХI в., при извършване ремонт на църквата „Св. Димитър“, разположена на левия бряг на р. Вардар, в близост до Карпошовия мост, била открита свалена преди време и потулена плоча с възпоменателен фасаден надпис. Трябва да се спомене, че според Панде Евтимов и неговите съмишленици това е скопската църква, в която те отбелязвали годишнини и почитали с панихиди паметта „на известни дейци като Тодор Александров, Ванчо Михайлов, Мара Бунева, Владо Черноземски и други великани, които са зачеркнати в тамошната история, сякаш не са съществували“. Откритата паметна плоча била с датировка от 1864 г. и на нея пишело, че българите от Скопие възобновили църквата „Св. Димитър“. От възпроизведения по памет текст е видно, че става въпрос за български възрожденски епиграфски паметник с възпоменателен текст. Той е от изключителна важност, защото в него се посочва самоопределянето на населението на Скопие през 60-те години на ХIХ в. Неслучайно плочата с надписа е била скрита някога. Откриването ѝ в наше време разбунило духовете на скопяни с българско самосъзнание. Както отбелязва Панде Евтимов, той и неговите съмишленици Йован Стояновски, Благой Велинов, Живко Серафимовски и др. се разтревожили за съдбата на откритата плоча. Тия българи по дух и убеждение, преживели какви ли не трудности в отстояване на българската идея, вече на преклонна възраст, се заели да я спасят, като я пренесли и скрили. По-късно плочата се озовала в София. По разбираеми причини тук не се разкриват подробности по самото ѝ спасяване, но героизмът на местните българи е факт. Надявам се техният подвиг да стане известен на широк кръг българи, обезверени в днешните времена, та да видят как отстоява българщината нашият сънародник зад граница, в условия на антибългарски настроения!
Плочата с фасадния надпис от църквата „Св. Димитър“ в гр. Скопие
Относно особеностите на тоя важен български възрожденски епиграфски паметник от Скопие, трябва да се отбележи, че текстът му е новобългарски, като са включени и църковнославянизми (сия ’тая’). Разположен е на пет реда с добре оформени междуредови пространства:
р. 1: НАПРАВИ СЕ СИЯ ГРОБНИ
р. 2: ЦА СЪ ПОЖЕРТВОВАНИЕ ОТЪ
р. 3: ПРАВОСΛАВНИТЕ БЪΛГАРИ
р. 4: ВЪ 1864 Λ. МАРТЪ 1 – ИЙ СКОПИЕ
р. 5: Г. К. ЙХТН
За съжаление, засега инициалите на най-долния ред все още не са разчетени. Най-вероятно това са инициали на ктитори на църквата.
Графични особености
Шифтът е уставен. Не са използвани специфични църковнославянски буквени знаци. Буквите са вкопани. Всяка дума започва с начална главна буква. В началото се откриват разсечена и графична дума: На. Прависе. Графема Е е оформена с отвесна греда и прикрепени към нея три хоризонтални греди, средната от които е по-къса. Краищата на хоризонталните греди на графеми Б, Г, Е, Т, Ъ завършват със серифи. Графема А в дума БЪЛГАРИ е оформена като Λ, без хоризонтална свързваща греда.
Описаните няколко епизода от живота и дейността на двама представители на един обикновен български род – Суджови от с. Претор, Преспанско са ценен документ за българското минало на мнозинството от населението в Р Македония, едно умишлено забравено минало. Наш дълг е да съхраним спомена за жилавия дух на македонските българи.
БИБЛИОГРАФИЯ
Заимов 1970: Заимов, Й. Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български. Старобългарски паметник от 1015–1016 година. Издат. на БАН, София.
Михайлов 1973: Михайлов, И. Спомени. Т. ІV. Освободителна борба 1924–1934 г. (продължение). Indianapolis, Indiana, 1973, с. 139.
МИ ПП 2006: Македонска историjа. Преспанската плоча, редок ранокириличен запис од Цар Самоил. 16.01.2006 – http://makedonskaistorija.blog.com.mk/node/1425 – посетен 24.02.2016.
Научна експедиция 1916: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916. Съст. Петър Хр. Петров. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“ София.
Стойков УДК: Стоjков, Ст. Битолската плоча – дилеми и интерпретации. – УДК 904:003.071(497.774)(049.32). – http://eprints.ugd.edu.mk/15111/1/BITOLSKA.pdf. – посетен 15.01.2016.
Чилингиров 2013: Чилингиров, А. Гръцки дневник: септември 1989. Херон Прес София 2013. София.
