Както е добре известно, днешните български местоимения пазят в една или друга степен (в най-висока – личните) традиционните падежни форми, с които изразяват синтактичната позиция (член на изречението) в дадено изречение. При относителното местоимение-съществително който това се отнася до формите му за лица в единствено число: „Ще разкажа това на когото // комуто искам“. Относителните местоимения се характеризират с двояка синтактична функция: едновременно с функцията на подчинителен съюз изпълняват и функцията на някой изреченски член в подчинителното изречение – чрез падежната си форма. Например: Адвокатът, с когото щях да се консултирам, отсъстваше.
От ред години в устната книжовна реч се забелязват все по-често повтарящи се неправилно построени сложни изречения с подчинено определително, въведено от местоимението който: Подчиненото изречение се свързва с който в неговите именителни падежни форми за ед. ч. или мн.ч. във всички случаи, включително и когато то се отнася за допълнение, означаващо лице и трябва да бъде употребено в дателен или винителен падеж. Ето примери за неозначено пряко допълнение: „Той е също интересен художник, който М. привлече…“ (БНР, Арт ефир); „… един човек, който ние познаваме отдавна. (Пак там).
За голямо съжаление, това е често явление у някои водещи образователни предавания по БНТ и БНР, както и у техни гости, високо образовани хора на изкуството, науката, техниката и пр. И ако мнозина го оправдават, като го обясняват с много старата обща тенденция в българския език към аналитизъм, една „компенсация“ на тази липса се извършва по начин, който води до тромаво и тежко възприемано изразяване. При предложна употреба на местоимението-съществително който предлогът не се поставя пред него, а пред едно допълнително вмъкнато лично местоимение в нужния падеж. Например: „Намерих една статия, която той е правил извадки от нея“(А. Д., научен сътрудник, Радиопрограма „Хр. Ботев“, 30.12.2013); „Има още едно погребение, което искам да обърна внимание на него“ (Н. О., археолог, БТВ, 22.09.2013); „… Божия съд, който всеки в своя ден ще застане пред него“ (Свещеник, „Вяра и общество“, БТВ, 18.12.2012); „… която всичко минава през нея“ („Хр. Ботев“, Хартиен фестивал, 27.04.2016); „…лингвистични кръгове, които той … много е бил известен в тях (Арт ефир); „…филм, който се говори за него много в последно време“ (Пак там). Такова отдалечаване на предлога от местоимението прави изказването непоследователно и логически нестройно, а то значи – излишно усложнено, по-бавно и по-трудно разбираемо. Защото употребеното без предлог местоимение (понякога и в именителен падеж вместо винителен или дателен) насочва мисълта на слушателя към подложна (субектна) функция, която той е принуден след това да замени с обектна. Сравнете лекотата на нормативните съответници на горните заплетени изречения: … художник, когото М. привлече; филм, за който се говори; човек, когото познаваме отдавна.
В по-редки случаи съюзната дума който изисква ограничителен израз, нормативно разположен пред нея, например някои от които. Но говорещият бърза да въведе подчиненото изречение направо със съюза, а ограничението се налага да бъде дадено след това. То е особено необходимо, в случай че определяемото съществително в главното изречение е било дори членувано, т. е. представено в пълния обем на понятието, например: „Да се разчупят клишетата, които се повтарят за писателите, които някои от тях (без пауза! – М. Д.) са …“ (Водещата С. Ч., „Хр. Ботев“ Ефир „Знание“, 11.03.2016); подобно: „… млади актьори, които някои от тях правят големи роли“ („Хр. Ботев“, Арт ефир, 27.03.2016, 13 ч.).
„Ако относителното местоимение служи като притежателно определение на някое съществително в подчиненото изречение, това съществително се поставя на първо място…, напр. Най-напред пренесоха Индже до пруста на къщата, в двора на която беше паднал“ (Андрейчин 1978, 411 – 412). „Или: в чиито двор беше паднал“ (412). Обаче в днешната устна реч относителното местоимение чийто почти напълно се пренебрегва. Редица примери разкриват и неумение да се използва синонимното на когото: „Вече се обаждат и родители, които техните деца са в момента на екскурзия (Говорител в БНТ, 04.04.2013). Срв. краткото нормативно … родители, децата на които // чиито деца са на екскурзия. И тук се избързва с „голата“ съюзна дума, която не сочи синтактичната роля на местоимението в подчиненото изречение (притежателно определение), а веднага след него се привлича притежателно местоимение, за да се прави неизбежна корекция.
Грешките при местоимението който започват да се допускат и в писмена книжовна реч. Те се „поправят“, а може би и подвеждат, от прекалена склонност към употреба на удвоено допълнение у някои автори. (Дали редакторите са благосклонни, защото виждат в нея признак на по-„демократично“ изложение?). Ето един от многобройните случаи: „…“посвещението“ като извънтекстов елемент свързва личности, които са ги сближили общото дело и общите цели“ (И. Радев, Паратекстът и художествената творба през Възраждането, 1993, 26), вместо просто „са сближени от общото дело“.
Можем да предположим, че тенденцията към несклоняема форма на местоимението който намира известна системна опора в два неизменяеми относителни съюза от народната реч: преди всичко дето, който принадлежи и на разговорната книжовна реч, откъдето прониква и в художествената литература, и донякъде що от диалектите (в някои говори, например самоковския, той е основен релатив, вж. Вакарелска-Чобанска 2002, 69). За дето Л. Андрейчин пише: „…двояката служба е диференцирана, като се употребява чисто относителният съюз дето за връзка между изреченията, а за допълнение в подчиненото изречение се употребява съответното лично местоимение (ето къщата, дето съм живял в нея). Тоя тип изречения не се срещат в книжовния език“ (Андрейчин 1978, 332). Ето примери от художествената литература и самоковския говор: „мразя да ми се говори за човек, дето не го познавам“ (С. дьо Бовоар, Гостенката, 2006, 11); „Като убили царо … цар Йован Шишман …, що го турците викаа Насъм ефенди … (с. Доспей, Бълг. нар. творчество. Т. 11, 52).
Възможно е някои говорещи, стремейки се да избегнат дето (или що), ги заменят с книжовното който, без да могат в момента да избегнат целия модел.
Накрая си позволявам да допусна, че ако за описаните грешки в употребата на който играе роля и желанието за по-бързо темпо на речта и изпреварването на редактирането на вътрешната реч от изговарянето, това може би намеква, че съюзната функция е по-основната от двете му функции и е водеща в процеса на възникването (оформянето) на подчиненото изречение. Та нали исторически относителните местоимения се създават именно за да бъдат съюзно средство? А дали това има връзка с въпроса, къде се подреждат тези местоимения – на границата с главното изречение или в позицията на някой изреченски член навътре в подчиненото, този проблем остава да се реши от специалистите по конституентна граматика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1978: Андрейчин, Л. Д. Основна българска граматика. София, Наука и изкуство, 1978.
Вакарелска-Чобанска 2002: Вакарелска-Чобанска, Д. Самоковският говор. София, Акад. Издателство „Проф. Марин Дринов“, 2002.
