Етимологията като дял от езикознанието се появява през античността. Известно е, че в Древна Гърция езикознанието е било част от философията и неговите проблеми се разискват във философските трактати и диалози, а в Средновековна Европа и във Византия езиковите въпроси стават предмет на теологията.
Терминът етимология ’истинословие’ се приписва на стоиците, те се опитали да съгласуват унаследените мнения и да създадат учение, което да послужи за основа на етимологичните изследвания.
Учението на стоиците остава в сила през целия период на античността чак до началото на съвременната лингвистика (Пизани 1956: 20).
В Късното Средновековие етимологията е била използвана в агиографията за тълкуване на имената на християнските светци.
През последните два века етимологията вече се възприема като неразделна част на лексикологията, чийто предмет е изучаването на словния имот или лексиката, като специфична страна от строежа на езика.
Още в кратката статия на германския библиотекар и историк Ернст Фьорстеман (1852), където за първи път се поставя въпросът за обособяването на народната етимология като ново научно направление в езикознанието, са разграничени три посоки в етимологичната дейност: освен научните и народните етимологии се отделя и трета група – т.нар. учени (насилени, тежки) етимологии (цит. по Шишманов 1893: 444).
Кратката цел на всяко етимологично изследване е да се достигне до архетипа, т.е. до първичната изходна форма на думата, доказана или възстановена чрез средствата на сравнително-историческото езикознание (Ж. Бояджиев 1995: 69).
Определено може да се твърди, че науката етимология се утвърждава като направление в езикознанието благодарение на сравнително-историческия метод. Научната етимология се изгражда върху няколко основни принципа, чието неспазване прави една или друга хипотеза несъстоятелни.
Основните изисквания при етимологизуването на думите са следните:
а) съобразяване с действието на фонетичните закони;
б) стремеж да се обясни произходът на цялата дума, а не на (мними) части от нея – нарушаването на този принцип води до „коренни етимологии“, които се определят като ненаучни;
в) внимателно проследяване на (нерядко) сложния семантичен развой на сравняваните думи (понякога от пръв поглед между дадени думи не може да се долови никаква смислова връзка);
г) намиране на точно или поне подходящо генетично съответствие в родствени или съседни езици и привеждане на подходящи типологични паралели (Георгиев 1978: 397–401; Ж. Бояджиев 1995: 71).
Накратко казано, всяка научна етимология се опира на комбинаторни съображения при търсене на генетично тъждество в други езици, подкрепено с подходящи типологични паралели.
Примери:
детè ’невръстен човек в юношеска възраст’
~ диал. дèте, д`яте, стб. дѣтѧ – дѣт (мн. ч.); срхр. диjeтe, рус. дит`я, словен. dète, чеш. дítě, словаш. dit’a, пол. dziecię.
~ от праслав. *dětę от ие. dhǝi-t-ent, от ие. корен * dhē(i) – ’доя, суча, кърмя’
Първоначалното значение на детè е било ’кърмаче, бозайниче, бозалче, цицалче’ ~ Георгиев, Дуриданов 1965: 155; БЕР І, 348 – 349.
стòжер ’кол, побит в средата на гумно (вършило, харман), около който обикалят коне или други животни при вършитба; стълб; дълъг прът, около който се складира голяма копа сено’
срв. стèжер ’със същото значение като горното’
~ с друга отгласна степен на гласната в корена: стож-: стеж срхв. стожēр, рус. диал. стожар, словен. stožér, чеш. stožar, словаш. stožiar, пол. stóg, чслав. стогъ ’копà сено или слама’
~ от праслав. *stažerъ, *stažěrъ, произв. от прслав. *stagъ ’стог, копен снопи’ ~ БЕР VІІ, 470 – 471.
Успоредно със сериозните постижения на научната етимология, която се изгражда върху основата на строго установени изследователски принципи и правила, значимо и достойно място заема и т. нар. народна етимология.
С това название обикновено се определят опитите да се обясни произходът и значението на отделни думи „чрез произволното им сближаване с други думи въз основа на някаква външна (звукова) прилика с цел едната дума да бъде обяснена посредством другата (Бояджиев 2011: 51).
Народната етимология (нататък НЕ) е нормално явление в духовната култура на народите или, иначе казано, тя е интересен феномен на народната духовност.
Трябва да се подчертае, че „спонтанното свързване на някое непознато означение с познат езиков материал е известно като вторична семантична мотивация или народна етимология (Парашкевов 2013: 9; Рец. 2014: 53–58).
Семантичната вторична мотивация е вид преосмисляне под влияние на аналогия на лексикален материал (домашен или заимстван) и това преосмисляне се възприема като най-важния признак на народната етимология.
Традиционно и в по-общ смисъл с насмешливо и негативно отношение, народни етимологии се наричат и онези просторечни лексикални реинтерпретации, които са резултат от случайни хрумвания – сполучливо наричани приумици. Понякога такъв вид реинтерпретации са до такава степен неубедителни, че е възможно те да будят снизходителна усмивка дори и у тези, които ги поднасят, „нагласяването при нея е толкова очевидно, че никой не я приема като нещо сериозно“ (Намерански, 1990: 181).
И макар тези етимологии да са далеч от истината, „в замяна те са характерни за езиков усет, за творческа сила на народния дух – за същия усет и за същата сила, които са дейни в царството на езика и на народната поезия и проза“ (Арнаудов 1, 1968: 317).
В такъв смисъл НЕ е много интересна за фолклора и не трябва да се отделя от другите народни умотворения: пословици, поговорки, песни, приказки, предания и митове. Някои изследователи се съмняват дали е редно личните опити за етимологизуване, които имат авторски характер, да се възприемат като прояви на НЕ. В българското езикознание тези етимологични опити са определени като преднаучни (Москов 1957: 525–534).
Независимо, че тези опити са авторски умотворения, те са изградени изцяло върху основния принцип на НЕ, а именно да се обясняват произходът и значението на отделни думи чрез произволното им сближаване с други въз основа на външна (звукова) прилика с цел едната дума да бъде обяснена посредством другата. При адаптирането и усвояването на непрозрачната по произход дума (домашна или чужда), чрез съпоставяне с друга дума, която е известна на автора, обикновено непознатата дума се преосмисля и добива вторична мотивация.
Примери:
г`ужа, г`ужка ’сарма, вид ядене; нещо завито, свито’
~ произв. от кор. на г`ъжва ’венец от пръчки за прикрепяне нещо към кол’
~ от прслав. *gąžь, gąžьvā от кор. в прслав. *ǫ-jo, стб. *ѫже, нбълг ’въже’ срв. кор. в стб. вꙁат ’веза, връзвам’, ие. *ang̕ h-y ~ БЕР І, 202, 299 – 300. НЕ: гужка (гушка) сближ. гушка от гуша ’предна част на шията’
~ заето от рум. guşă, което извеждат от лат. geusiae ’глътка, гърло’ ~ БЕР І, 297
месàл ’бохча за покриване на хляб’, ’кърпа, покривка за маса, за покриване на маса’
~ от нгр. μεσάλι, сргр. μεσάλιον ’покривка за маса’, което е заето от срлат. mensale < лат. mensalium, произв. от mensa ’маса’ ~ БЕР ІІІ, 753 – 754.
НЕ: сближено с кор. на глаг. меся от стб. мѣст, мѣшѫ, мѣсш от пр. měsiti,- šą ~ БЕР ІІІ, 761 – 763.
месал ’нещо, в което се завива месено’ ~ Шишманов 1893: 644.
Сближаването на месал с глагола меся е все още налице в някои архаични родопски диалекти. В това ме увери отговорът на възрастна осведомителка от село Дорково, Велинградско (Пз) по време на диалектоложка експедиция. На въпрос: „Какво е месал?“ Отговорът беше: „Платно, в което се завива нещо месено: хляб, пита, погача, кравай“.
Наред с научните и народните етимологии е обособена и трета група – това са т. нар. учени (насилени, тежки) етимологии. Често основателността при отделянето на тази група се оспорва, защото подобни етимологии се изграждат по модел на народните: непрозрачното и непознатото се обяснява чрез познатото въз основа на звукови и несъществени прилики. Определено липсват аргументи такива етимологии да се определят като народни, тъй като по произход са индивидуални (авторски), но този факт не пречи те да добият популярност.
В стремежа да се достигне архетипът на непрозрачната и неясна дума, т.е. до откриване на нейната изходна форма, което е крайната цел на всяко етимологично изследване, понякога съществуват повече от една равностойни възможности и на изследователя се налага да избере коя за него е приоритетна.
И докато ученият етимолог се опира на научен анализ, съобразявайки се с действието на фонетичните закони и откриване на подходящо генетично съответствие в други (родствени или съседни) езици, то несведущият любител се задоволява със случайни съпоставки, с необосновани нагаждания и натъкмявания – често плод на имагинерни комбинации и на сензационни и нереални хипотези.
Най-често авторите на такъв тип учени етимологии са дилетанти, по занимание историци, краеведи, възможно е и представители на други професии, които се изживяват като самозвани етимолози и тълкуватели, без да имат необходимата езиковедска подготовка. Техните претенции за повече познания обикновено са към поселищната история на родното място и към тълкуването на топонимичния материал от землището на селището или региона, където живеят.
От патриотични подбуди постоянният стремеж на такива представители на местната интелигенция е да изтъкнат древността и значимостта на родното им селище, затова често в своите обяснения те прибягват до странни и причудливи асоциации с митични герои и популярни исторически личности.
Насилени (тежки) етимологии предлагат и учени ономасти, които не искат да споделят настанени традиционни мнения. Понякога те допускат мними звукови промени, които не са станали, а често някои от тях са малко възможни, възстановяват преходни форми, които са неубедителни и трудно допустими, с цел да наложат индивидуални твърдения, с които да се отличат от съществуващите традиционни становища.
Примери:
евèлски, авèлски ’предишен’, диал. евèль ’преди, по-рано’ чрез тур. evel, evvel също от араб.
~ произв. евèлски ’предишен, някогашен, от старо време’ ~ БЕР І, 474.
авелзалмàнски, прил. диал. ’много отдавнашен’ от ар.-тур. evel zaman ’от старо, отколешно време’
НЕ: сближ. с библ. ЛИ Авел, евр. ’преходен’ (по устно съобщение) ~ Илчев 2012: 48.
Глòжене СелИ ’село’, Тетевенско, Оряховско.
Произв. от глог ’вид храст’ Crataegus, стб. глогъ, гложї, вер. от прил. с -jь, *ГЛОЖ-ЕN-JE ~ БЕР І, 250.
Индивидуална Е: от стб. гложьно ’шумно’ ?
Предполагаемо ГЛОГ-: ГЛОК- (?) ~ Миков 1943: 8.
Куцина СелИ ’село’, Великотърновско От Куцина, селото на К`уцин ’куц човек’ ~ Ковачев 2001: 182.
НЕ: краеведи го свързват с лат. crux ’кръст’, имало надгробни могили, разположени кръстовидно ~ Ковачев 2001: 182.
Пирдоп СелИ ’бивш околийски град’, Софийско СелИ Пирдоп се сравнява с трак. Burdapa от Burd-ap-a, burd- ’брод’ от ие. bherdh- и от ие. *ap- вода, което означава ’воден град, бродна вода, брод’ ~ Заимов 1959: 231.
Индивидуална Е: От първоначалното Протопопинци е останала първата част Протоп, чрез турски изговор ще гласи *Пъртоп > Пирдоп ~ Заимов 1959: 231.
НЕ: ~ извежда се от при дъб, понеже първите заселници се заселили при дъб;
~ от пирдоба, понеже големци ходели да пируват в града в определена доба от годината;
~ от пиргополис, понеже някакъв владетел бил построил кула – гр. пирг, край която се бил заселил; град – гр. полис;
~ понеже градът бил най-западната кула на областта Копсис, днес Гьопсата;
~ от гр. пир ’огън’, понеже торфищата се запалвали често при суша ~ Заимов 1959: 231.
В публикуваната от германския историк Ернст Фьорстеман статия, авторът си е поставил скромната задача да сподели една своя идея за съставяне на кратка история на етимологията, където да се проследи развоят и успехите на тази интересна езиковедска дисциплина. Заедно с това той има за цел да я защити от отправяните към нея неоснователни хули и подигравки.
Фьорстеман убедено твърди, че когато изследователите се съобразяват с действието на звуковите закони и имат предвид установеното чрез сравнение родство между езиците, тези съображения в значителна степен биха ги предпазили от произволни и груби тълкувания.
Макар и замислена с по-скромни задачи, статията на Фьорстеман несъмнено има програмен характер. В нея освен убедителната защита на етимологията като интересно научно направление, умело и с вещина се коментират и посоките, по които ще върви нейното бъдещо развитие.
БИБЛИОГРАФИЯ
Арнаудов 1968: М. Арнаудов, Иван Д. Шишманов. – В: Очерки по български фолклор, т. 1. София, 1968. Издателство „Български писател“.
БЕР: Български етимологичен речник. Т. 1, София, 1974; т. 7, София, 2010. Издателство на БАН.
Бояджиев 1995: Ж. Бояджиев. Увод в езикознанието (помагало за студенти). Пловдив, 1995. Издателство „Хр. Г. Данов“.
Бояджиев 2011: Т. Бояджиев. Същност и поява на народната етимология. – В: Бюлетин на социолингвистиката № 10: Езикът и социалният опит. София, 2011, с. 51–60. Издателство „Знак ’94“.
Георгиев, Дуриданов 1965: Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов. Езикознание. София, 1965. Издателство „Наука и изкуство“.
Георгиев 1978: Вл. Георгиев. Принципи за установяване етимологията на собствени имена. – В: Български език ХХVІІІ, 1978, 5, с. 397–401.
Заимов 1959: Й. Заимов. Местните имена в Пирдопско. София, 1959. Издателство на БАН.
Илчев 2012: С. Илчев. Речник на личните и фамилните имена у българите. София, 2012. Издателство „Изток-Запад“.
Ковачев 2001: Н. П. Ковачев. Местните имена във Великотърновско. Велико Търново, 2001. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“.
Миков 1943: В. Миков. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София, 1943. Печатница „Хр. Г. Данов.
Намерански 1990: Н. Намерански. Народната етимология на селищните имена като фолклорно творчество. – В: Проблеми на българския фолклор, т. 8. София, 1990, с. 176.
Парашкевов 2013: Б. Парашкевов. Народни етимологии. Думи и имена с вторична семантична и морфологична мотивация. София, 1913. Издателство „Изток-Запад“.
Пизани 1956: В. Пизани. Этимология. История – Проблемы – Метод. Москва, 1956. Издательство „Иностранной литературы“.
Рец, 2014: Народни етимологии – рецензия. – В: Българска реч, ХХ, 2014, 1, с. 53 – 58.
Шишманов 1893: Ив. Д. Шишманов. Принос към българската народна етимология. – В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 9. София, 1893, с. 443–646.
