За солта на земята

В евангелския текст солта се използва като метафора за това, колко ценни са христовите ученици за хората. Наистина, от незапомнени времена солта е играела значителна роля в живота на човека. В почти всички индоевропейски езици терминът за сол е наследник от общия древен корен *sal-: англ. salt, нем. Salz, лат. sal, salis, тохар.a sāle , стб. соль. В келтски и гръцки началният звук е променен в h: уелз. halen, гр. hals, откъдето е името на реката Halys в Мала Азия.

Недостигът на сол в организма предизвиква слабост и сънливост, световъртеж и гадене. Както се казва в древната китайска енциклопедия Тиенгун Кайу, „Човек може да издържи цяла година без сладко, кисело, горчиво или люто. Но лишиш ли го от сол за две седмици, той няма да има сили да хване и пиле“. Затова солта у много народи е символ на гостоприемство – посрещане с хляб и сол.

Наличието на сол е отразено в названията на много ястия. Старобългарското понятие за ‘солен’ е слан, запазено и в диалектите: Отиде покрай слано море. Събра ни Господ, събра ни/ Даде ни слано и благо. От него произлиза думата сланина, през ХІХ век още означаваща ‘солено свинско месо без крехчината’. Руската солонина пък се прави от говеждо месо. От латинското название на солта произлиза и думата салата, съкратено от herba salata ‘солени зеленчуци’, поради древния римски обичай да подправят зеленчуците с разсол. Популярните сосове идват от френската дума sauce, която е производна от латинската salsa ‘солено’. Дори традиционната българска чорба в крайна сметка идва от персийския термин şōr bā ‘солено ядене’. Идеята за солен вкус се съдържа и в туршията, от персийската дума turş ‘кисело или солено, което изгаря устата’. Терминът се среща още в езика на Зенд-Авеста под формата tarşna ’изсушава, предизвиква жажда’.

В Римската империя соленият сос от ферментирала риба гарум се използвал от всички социални прослойки и бил важен компонент на икономиката. Особено прочут бил гарумът от крайбрежието на Испания Бетика. След поражението на Картаген през Втората Пуническа война, Рим най-накрая завладял така ценната Бетика (сега – Андалусия).

На солените почви не расте нищо. Затова в древността завоюваните градове са били разрушавани и посипвани със сол. Ритуалът символизирал проклятие върху земята – нищо да не никне и никой повече да не се заселва. Според преданието, след Третата Пуническа война Сципион Африкански заповядал да изорат Картаген и да го посипят със сол. В средновековна Испания и Португалия такова е било наказанието за предателите. В Лисабон и досега има плоча на мястото, където е бил дворецът на граф Авейро, участвал в заговор срещу краля през 18 век:

Aqui foram arrasadas e salgadas as casas de José Mascarenhas, exautorado das honras de Duque de Aveiro e outras… Neste terreno infame se não poderá edificar em tempo algum.

Тук бяха разрушени и пресолени къщите на Жозе Машкареняш, лишен от честта да бъде граф на Авейро и прочие... На тази нечестива земя да не се гради нищо от сега и за вечни времена.

Праславянската дума *soltь е развила специализирано значение ‘солена вода’ и по-натам ‘застояла вода, кал, блато’. В руски солоть означава заблатен терен върху твърда почва. Украинската солотва е солена вода. Задкарпатското градче Солотвино, където се добива сол още от бронзовата епоха, носи и румънското название Слатина. У българи и сърби слатина най-често е ‘солен (минерален) извор’, а топонимите Слатина или Слатино се срещат из целия славянски свят и в околните страни: на много места в България, Македония, Сърбия, Хърватска, Черна Гора, Украйна, Русия, река в Словакия, села и реки в Гърция, град в Румъния. В румънски нарицателното slatină е славянска заемка със значение ‘солена вода’ и е синонимно на романската дума salamură. В български пък заемката саламура, освен солен разтвор за сирене и туршии, означава и вид пикантна северняшка супа от риба или пиле – любимо ястие на писателя Николай Хайтов „на този и на онзи свят“.

В миналото, когато солта е била рядка и трудно достъпна, цената ѝ е била висока. Като спомен за това е останал изразът да ти излезе солено, т.е. да платиш висока цена за нещо. Солената шега е пикантна и „пиперлия“. Обратно, безсолното е безвкусно, блудкаво, а в преносен смисъл – банално и плоско.

Значението на солта е далеч по-голямо от вкусова добавка. Когато през неолита земеделието и скотовъдството сменят епохата на лов и събирателство, хората е трябвало да дават сол на добитъка си. Хроничният дефицит на сол у животните може да доведе до парорексия – желание да пият урина, да лижат кости или трупове и други аномалии. За растителната неолитна храна е нужна повече сол, отколкото за месната – месните продукти съдържат сол. Освен това солта предпазва продуктите от разваляне и ги прави по-дълготрайни. Запасите от храна давали възможност да се преживее зимата и сухите сезони, сезонната зависимост за прехраната отпаднала: Зиме разсол и сланина, лете крава и градина, гласи пословицата. Хранителните запаси давали възможност за пътуване на дълги разстояния, развили се търговски пътища по суша и море, по които се разпространявали кулинарни открития, културно многообразие и богатства. Така солта става една от основите на цивилизацията.

По света има повече от 100 разновидности на натриевия хлорид, които се различават както по цвят и размер на зърната, така и по вкус и метод на добиване. Двата основни начина за производство на сол са изпарение на солена вода, най-често морска, и добив на каменна сол. Най-старият солодобивен център в Европа – Солницата край Провадия, е и най-старият праисторически град на Стария континент, възникнал преди повече от 6500 години. Солта добивали чрез изваряване на водата от солените извори. Тази технология се прилага за първи път именно край Провадия. Яки каменни стени с дебелина два-три метра са най-ранните европейски укрепления. Солта била бялото злато, валутата в това праисторическо време. Тя е имала функцията на първите пари. Латинската дума salarium ‘дажба сол’ придобива значението ‘заплата“, та и до сега в английски (salary). За добрия войник казвали, че си е заслужил солта. Затова производственият център, в който добивали солта, бил всъщност монетен двор.

В първата българска държава голямо значение придобиват солните рудници в Трансилвания. Работата била тежка: в ями, дълбоки до 20 метра, се спускали по въжени стълби, а солта качвали на повърхността в мрежи или кожени мехове. Често тази работа се е изпълнявала от осъдени престъпници, изпращани в рудниците на мѫка. Тази старобългарска дума е заета в унгарски (munka) и румънски (muncă), но значението ѝ е преосмислено: тя вече означава ‘работа’.

През бронзовата епоха (ІІ хилядолетие пр.н.е.), дълго преди строежа на специални пътища, сол се пренася по пътеки, отъпкани от добитъка – вървища. В Прованс и Северна Италия те се наричали draye или tralha, от латинската дума tragula (trahere – ‘влача’). Такива пътеки са свързвали например крайбрежието на Лигурия, богато на сол, с алпийските пасища, където сол няма. Навремето кервани са доставяли солта от сухите тибетски езера в Непал, откъдето се връщали натоварени с ориз. В древна Абисиния блокчетата сол, наричани amoleh, се копаели в падината Даникил на 150 метра под морското равнище и с камилски кервани достигали на север до Етиопското плато, откъдето вече тръгвали из цялата страна. Тези блокчета били използвани като платежно средство чак до ХХ век.

С напредъка на цивилизацията, когато нуждите от сол се увеличават, започват да се строят пътища, чиято основна функция е транспортирането на сол. Такъв е например Via Salaria, пътят на солта, свързващ Рим с адриатическото крайбрежие. Той е минавал през Porta Salaria в аурелиановите стени, а по протежение на пътя били изградени редица мостове. Мостът над реката Аниене (приток на Тибър) и до сега носи името Ponte Salario.

Историците смятат, че старият път на солта (Alte Salzstraße) в Северна Германия е част от много по-дълъг древен път, свързващ северните и южните краища на страната. През средновековието той свързвал солните находища край Люнебург с балтийското пристанище Любек. Солта се превозвала с конски каруци по черни пътища, които минавали през рядко заселени земи и гъсти гори. Товарът бил лесна плячка за разбойниците, което превръщало пренасянето на сол в рисково начинание. Тези трудности, както и фактът, че са могли да превозват сравнително малки количества, допълнително вдигали цената на бялото злато. През ХІV век бил построен Щекницкият канал, по който вече можело да се превозват по-големи количества сол, при това много по-лесно и сигурно.

До най-ново време, преди възникването на парната машина и автомобилите, водният транспорт бил предпочитан навсякъде. Солта от южните китайски провинции достигала на север по Великия китайски канал, строен на етапи две хиляди години – от VI в. пр. н. е. до XIII в. н. е. Превозването на сол по австрийската река Залцах играело важна роля в икономиката до края на ХІХ век, когато е построена железницата Тирол-Залцбург. Самият град Залцбург (лат. Salis Burgium, Солната крепост) до голяма степен дължи благосъстоянието си на митницата, която събирала такси от солните превози по реката Залцах.

Сухият слънчев юг на Европа произвеждал повече сол от влажния север. Когато в края на средновековието риболовната флота на Нидерландия започнала да изпитва недостиг на сол, спасението дошло от изобилните солници на Иберийския полуостров. И до сега в Испания (както и в Латинска Америка и Калифорния) има десетки селища, носещи името Salinas, т.е. солници. Град Авейро в Португалия дължи въздигането си на солта и на морските превози. Манастирските имоти край града били описвани като Alauario et Salinas – струпване на птици и сол. Сега там се произвежда flor de sal, букв. ‘цвят на солта’ – една от най-скъпите соли, произвеждани ръчно от морска сол.

Из цял свят много местности и селища дължат името си на солта. В Източноевропейската равнина такива са Соликамск на река Кама, Солигалич в Галиция, Усольск, Сольвычегодск и други. Един от най-младите градове в Белорусия, основан през 1958 г., носи името Солигорск.

Солта като основна стока дава името на Солни пазар в София (между улиците „Позитано“ и „Три уши“). По-късно пазарът става зеленчукова борса, тъй като зеленчуците стават най-търсената стока. Сега на това място се издига хотелът Солт Палас.

„Солните“ топоними носят важни исторически свидетелства. Територията на днешна Германия някога е била обитавана от келтски племена. Тяхното присъствие личи от такива имена, като Хале и Бад Фридрихсхал (ср. уелз. halen ‘сол’).

Латинската дума vicus означава ‘улица, селище, ферма, работилница’. Тя е заета в староанглийски като wīc със специализирано значение ‘място за добив на сол’. Римското присъствие в Британия е отразено в многобройни селищни имена, завършващи на -wich, -wyck и –wick. Такива са например Middlewich, Nantwich, Northwich и Droitwich. В близост до крепостта Londinium се развива англосаксонското селище Lundenwic. По времето на викингите град Йорк носи името Jórvík. Край бреговете на реката Гипинг възниква селището Gippeswic, сегашният Ипсуич. Мидълуич в графство Чешър се развива на мястото на римското селище Salinae – ‘солниците’.

Salinae се споменава от Константин Багренородни като име на град в Босна. След идването на славяните цялата североизточна част на Босна получава славянското название Соли. Тази област е влизала последователно във владенията на Първата българска държава, Византия, Кралство Унгария, средновековното кралство Сърбия, Кралство Босна и Османската империя. През османския период получава името Тузла, от турската дума tuz – ‘сол’. Топонимът Тузла се среща на много места, белязани от присъствието на османлиите: освен босненския град , така се казва един квартал на Истанбул, остров в Керченския пролив между Черно и Азовско море, село край Констанца в Румъния, села в Гърция и Кипър, както и няколко балнеолечебни местности в България. От езика на астраханските татари думата тузлук е проникнала в руски – саламура за осоляване на риба и хайвер. А път българският Тузлук (Омурташко) е имал първоначално значението ‘опустошена земя’.

Масовото промишлено производство през ХІХ век превръща солта в евтин и общодостъпен продукт. Но в наши дни редица екзотични соли придобиват особена значимост в гурме кухнята: розовата хималайска сол, червеникаво-черната индийска кала намак, френската fleur de sel с аромат на виолетки, солената японска пепел от водорасли мошио, люспестата flake salt, ароматизираните и пушени соли са редки и високо ценени продукти, които съперничат на престижното някога бяло злато.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бродел 2002: Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм XV– XVIII век. Т. 2. Игрите на размяната, София, 2002, 607 с.

Дал 1981: Даль, В. Толковый словарь живого великорусского языка. Москва, 1981

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 5. София, 1975

Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език. София, 1941

Фасмер 1973: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Т. І – ІV. 1964 – 1973

Dictionarul Etimologic Roman. 2004-2016. [http://www.webdex.ro/online/dictionarul_etimologic_roman/]

Encyclopædia Britannica. 2016. [http://www.britannica.com/]

Encyclopædia Iranica. 2009-2010. [http://www.iranicaonline.org/]

Etimoloji Türkçe. 2013. [http://www.etimolojiturkce.com/]

Online Etymology Dictionary. 2001-2016. [http://www.etymonline.com]