В традиционната култура на славяните пътят е един от най-важните концепти, свързан с концепта движение и е синоним на човешката съдба. (Славянские древности, т. 4: 357–358). Словосъчетанието жизнен път (рус. жизненный путь) се среща в редица славянски езици. То е свързано с представата за трите антропологични цикъла „Раждане“, „Сватба“ и „Погребение“, които в езиковата картина на българите представят един културен модел, характеризиращ се с набор от характерни метафори и система от ценности.
Българската погребална обредност е свързана с представите за този и онзи свят, за отделянето на душата от тялото, за смъртта и безсмъртието, за съдбата и култа към починалите прародители. Погребението като обред за преминаването на човека в друг свят е една от важните семантични области в народната култура. И трите цикъла (раждане, сватба, погребение) се причисляват към т. нар. „преходни обреди“, които се характеризират с представата за движение и граница и които реализират концептуалното бинарно противопоставяне свой – чужд. В структурата на трите семантични пространства се откриват редица сходства – съществуването на граничен период – когато лицето се намира извън усвоеното пространство и трябва да се завърне (реинкорпорира) в колектива. Това реинкорпориране не се осъществява при починалите.
Раждането и смъртта, сватбата и погребението по своята същност са антонимични семантични области, но техните обредни комплекси могат да съществуват и като огледални отражения помежду си. Новороденото и починалият се възприемат от социума като същества от един „друг свят“. Сватбата и погребението си приличат и в последователността на обредните действия: при сватбата – измиване – обличане – извеждане, а при погребението – измиване – обличане – изнасяне. Пътят, който извървява невестата, я отвежда в друг дом. Пътят на починалия човек е неговият последен път към вечния му дом, край на жизнения му цикъл. Концептът път осъществява ясно определена задача във фолклора и обредността – „важното за живите разделяне на сферата на живота от тази на смъртта“ (СД, т. 4: 359). След сватбата, след определен период невестата отива на гости при предишното си семейство. След погребението починалият се завръща като „гост“ при своето семейство само на определените за това дни в календара (задушници).
В Българския тълковен речник (БТР 1973: 832) са отбелязани следните значения на лексемата път: 1. Ивица земя, предназначена за ходене, за пътуване по нея от едно място до друго. 2. Разг. Улица. 3. Направление, маршрут. До там има по-кратък и по-дълъг път 4. Линия в пространството, по която става придвижването. Въздушен път. 5. Пътешествие, пътуване. Лек път! Прен. Линия, по която се разделя косата на главата. Не ѝ е прав пътят. 7. Прен. Насоченост на дейността, на развитието; начин на действие. Избирам правилен път., прил. пътен, пътна, пътно, мн. пътни. Пътен знак. Пътна помощ. Пътни бележки. В 1, 2, 3 и 4 значение се отразява представата за движение по една линия, която има начало и край. В съществуването на това движение с определена посока се отразява и идеята за пътя, която наблюдаваме в българската погребална терминология. Словосъчетанието последен път, което означава ‘изминаване на пътя на починалия до гроба’ се среща често. Значението на лексемата последен е ‘време или качество, след което няма друго’ (БТР 1973: 735). Следователно последен път означава ‘път без връщане назад’.
Лексемата път обикновено се свързва и с глаголи за движение – пътувам, изпращам, отивам си, заминавам си, изгубвам/ изгубя се, запътвам се. Например запътвам се/ запътя се – ‘поемам път’ (БТР: 228); заминавам/ замина (си) – ‘потеглям, тръгвам’; замѝна си (Софийско), заминавам си завинаги (БТР: 239), изгубвам/изгубя се – ‘скривам се, изчезвам’ (БТР: 282); изпращам – ‘придружавам погребение до гроба, погребвам’; изпратихме го, изпратихме го в последния му път, днес го изпратихме (БТР: 300); отивам / отида (си) – ‘изчезвам, изгубвам се, съсипвам се, пропадам, умирам’ (БТР, с. 608); отиде си, отиде си завинаги, отиде на небето, отиде на по-добро място – ‘настъпи смъртта’; сбогувам се – ‘казвам на някого „сбогом“, сбогувам се на тръгване’ (БТР: 901); сбогỳва се със земята; изчезвам/ изчезна – ‘преставам да съществувам, изгубвам се’ (БТР: 312); изчезна от лицето на земята.
От глагола изпращам се образува съществителното изпращач, което означава ‘човек, който изпраща някого на дълъг път’.
От лексемата път с наставките -ник, -ница, -ничка се образуват съществителните за вършители на действие пътник, пътничка, пътница.
Лексемата пътник означава ‘болник на умиране’; Той е вече пътник. той е пътник (БТР 1973, 832), В случая съществителните пътник, пътница, пътничка изпълняват функцията на евфемизми. Има няколко области, в които евфемизацията като речев акт е абсолютно необходима за носителя на българската традиционна култура. Това са анатомията и физиологията на човека, сексуалните отношения, външността и различните аспекти на смъртта. В по-ранен период от развитието на човека всичко, свързано със смъртта и някои други сакрални страни от неговия живот, са били табуирани. Евфемизацията се появява по-късно, като придобива етична и речево-етикетна функция (Ковшова 2007: 85, 89). Подобни са функциите и на приведените по-горе глаголи за движение.
В българската погребална обредност се срещат още следните термини, означаващи обреден предмет и метаезик на фолклора. Най-много са тези, които назовават различни обредни хлябове с корен път-. Оказва се, че тези обредни хябове са специфични както по форма, така и по обредните си функции.
пътнина1 – (Родопите) ‘хляб, украсен със специален дървен модел, предназначен за погребение’.
пътнина2 – ‘прясна пита без квас, която домашните, къпачите или гробарите изяждат’ (Врачанско, Софийско, Странджа) // питка за пътник (Бубалов 1963: 62).
пътнина3 – хляб, върху който се поставя вареното жито’ (Плевенско, Врачанско).
пътнина4 – ‘пресен безквасен хляб за храна на починалия’ (Врачанско).
пътнина5 – ‘трапеза в деня на смъртта’ (Варненско).
пътнина6 – ‘свещ, поставена на гроба’.
пътнина7 – ‘молитва, която свещеник чете на умиращия, за да не продължава дълго агонията’ (Пирински край).
пътнилък – ‘питка, която се раздава пред вратата на къщата на починалия’ (Долен, Пирински край).
пътнинка – ‘обреден хляб, който се носи най-отпред на погребалната процесия от жена’ (Ловешко);
пътнинки мн. – ‘малки хлебчета, които се раздават по пътя към гробището и на една година от смъртта’ (Седакова 2004: 229). Правят се обикновено 26 малки пътнинки и една голяма пътнина.
пътнището – ‘дрехи на починалия, които се раздават на бедните’ (Седакова 2004: 138).
Всички посочени термини означават, че обредните предмети се свързват с изпращането на някого „на път“.
Самият факт, че традиционният българин приема съществуването на два различни свята „този“ и „онзи“, че за него има „отсам“ и „отвъд“, се свързва с представата за разстояние, с изминаването на определен път, който задължително се оформя ритуално. Обредните действия и предмети са предназначени да превърнат починалия от „свой“ в „чужд“ и да се възстановява унищоженият от смъртта ред (СД, т. 4: 357). В техните названия се открива темата за пътя, така характерна за българската погребална терминология.
БИБЛИОГРАФИЯ
БТР 1973: Андрейчин Любомир (ред.): Андрейчин Любомир, Любен Георгиев, Стефан Илчев, Никола Костов, Иван Леков, Стойко Стойков, Цветан Тодоров, Български тълковен речник, „Наука и изкуство“, София.
Ковшова 2007: Ковшова М., Семантика и прагматика евфемизмов. Гнозис, Москва.
Легурска, Павлова, Китанова 2012: Легурска П., Н. Павлова, М. Китанова. Човешкият живот раждане, сватба, погребение. Речник на семейната обредност, АИ „М. Дринов“, София.
Седакова 2004: Седакова О., Поэтика обряда. Погребальная обрядность восточных и южных славян, „Индрик“, Москва.
СД 2009: Толстая, С. М. (отг. редактор), Славянские древности, т. 4, „Международные отношения“, Москва.
