Названия на музикални инструменти в българската средновековна книжнина

В средновековната българска книжнина – проповеди, жития, похвални слова, псалми и др. – названията на музикални инструменти имат своето безспорно място (Ангелов 1957: 219). Важно е да се подчертае, че названията на струнни музикални инструменти имат по-голяма фреквентност на употребата в сравнение с имената на останалите видове инструменти. Най-честата лексема за струнен музикален инструмент в старобългарските класически произведения с 15 употреби е гѫсла, засвидетелствана само в множествено число – гѫсл. Наименованието е народно, дошло в старобългарски от говоримия език, и е общоупотребимо, среща се дори в престижни контексти, свързващи го с Бог.

Още в Пространното житие на Константин Кирил Философ от втората половина на IХ в. се говори за гусли и пищяли – Ѡбае беꙁгласнаа  беꙁдꙋшнаа глас дающа, аще пищали, аще ли гꙋсли, аще раꙁньствїе пискѡм не подасть се, како раꙁꙋмѣет се писканїе или гꙋденїе ЖК 734б (Климент Охридски 1973: 106 – 107).

В Старобългарския речник са засвидетелствани следните контексти: въстані слово моѣ. въстані пьсалътъіръ  гѫсл СП 56.9. Срв. СП 107.3; прїмѣте пъсаломъ ї дадте тꙋмьпанъ. пъсалтъірь красенъ і съ гѫсльм СП 80.3; нъінѣ мъі сънѧсомъ сѧ вꙿс въ кꙋпѣ. вдѣт красънѫѭ схъ ... слъішат гѫсле глѭщхъ СЕ 88а4; на врьбі по срѣдѣ еѩ обѣсіхомъ органъі нашѧ. сірѣь псалтъіръ. ꙇ гѫслі К 7а33; дьнесь радостѭ радꙋѥтъ сѧ блаженъі даудъ. ꙋкрашенам гѫсльм младеншт С 320.16; а дѣволъ ꙁоветъ гѫсльм  плѧсьц пⷭѣм непрѣꙁннам Р II 4.24-25 (Старобългарски речник 1999: 384). Към тези езикови данни може да се добави и надпис в Охрид от XV в.: бꙋгарк по гꙋслом (Вакарелски 1977: 404). През XVI в. се разграничават дори различни видове гусли според начина на свирене с тях – с пръсти или с лък: гꙋсл ꙋбо две мен мꙋтъ скрплетъ же гꙋдꙋтъ, прьст же гꙋдтъ, гꙋдьцъ нарцаетъ се, а же посмцае лꙋьцемь, смюнкъ менꙋетъ се (Ангелов 1957: 230). От изследваните контексти става ясно, че това българско название съответства на гръцките китара и псалтир – κιθςαρα, ψαλτςηριον. В ексцерпирания материал инструментът гусла се свързва с възхвала на Бога. Единствено в Рилските глаголически листове става дума за дяволска музика.

Названията на народния музикален инструмент гỳсла, гỳсле, гусля, гỳслица, гъсля, гъсла (АрхБДР) са наследници на старобългарското гѫсла. В част от тях, предимно от Западна България, е закономерно наличието на рефлекс у на мястото на стб. ѫ. Възможно е влияние и на църковнославянската форма гꙋсли.

И гуслата, и гъдулката имат своето гръцко съответствие в старобългарските текстове – заемката от гръцки псалътъірь. Лексемата се среща 9 пъти, тоест по-рядко от гѫсла, със значение ‘старинен инструмент с десет струни’. Съчетанието десѧтстрꙋньнъ псалътъірь ‘десетострунен псалтир’ показва, че устройството на инструмента е било познато в българската култура от тази епоха.

їсповѣдате сѩ гю въ гослехъ. во псалътъірі десѩтьстрꙋньнѣ поіте емꙋ СП 32.2; пріклонѫ въ прітъѭ ꙋхо мое. раꙁгънѫ во пьсалътъір гананъе мое СП 48.5; пріїмѣте пъсаломъ ї дадте тꙋмьпанъ. пъсалтъірь красенъ і съ гѫсльмі СП 80.3; въ десѩтстрꙋньнѣ пъсалътърі съ пѣсньѭ въ гѫслехъ. ѣко въꙁвелілъ мѩ есі гі тварьѭ твоеѭ СП 91.4 на врьбі по срѣдѣ еѩ обѣсіхомъ органъі нашѧ. сірѣъ псалтъіръ. ꙇ гѫслі К 7а33; въстані славо моѣ. въстані пьсалътъіръ  гѫслі СП 56.9. (Старобългарски речник 2009: 534).

В Пролога по данни на Ат. Бончев е засвидетелствано и умалителното съществително псалтрець – като название на мълък псалтир (Бончев 2012: 352).

Названията псалътꙑрь, гꙋсла се съхраняват в средновековната ни литература. Можем да ги открием в Бдинския сборник от 1360 г. в Описанието на светите места в Йерусалим. В него се споменава пещерата, в която се скрива Давид, бягайки от цар Сеул. В нея Давид, прочут с уменията си на добър музикант, свири на псалтир и гусла: прьвооѥ ꙋбо на вьсходь светаго ѥрꙋсалма ѥсть врьтопь давдовь на нѥмже състав ѱалтрьѡ  гꙋсл 234.5 (Bdinski zbornik 1973: 235). В този текст е запазена по-близка до гръцката форма на псалътꙑрь, а лексемата гꙋсла е с рефлекс ꙋ от ѫ. Налице са резултатите от развитието и приспособяването на думите през среднобългарския период.

В старобългарските класически произведения е засвидетелствано и названието прѣгѫдьнца със семантика ‘струнен музикален инструмент, използван в древността’. Това название е българско, гръцкото съответствие е ψαλτςηριον – псалтир. От същия корен гѫд- който дава гъд- е названието гъдулка.

да бѫдетъ съсѫдъ ꙁбъранъ. снъ  наслѣдьнкъ. твоемꙋ црсꙋ. снъ свѣтꙋ  дьн. мѫдрость. правъда. стън. ꙇꙁбавлене. съкꙋп ꙇ оръганъ съвръшенъ. прѣгѫдьнцѭ красънѫ. съвръшенѫ стꙋмꙋ дхꙋ СЕ 94а19 (Старобългарски речник 2009: 472).

В контекста съчетанието прѣгѫдьнца красъна е едно от образните сравнения, които назовават истинския християнин, приближил се до Светия Дух. В църковнославянски от корена -гъд-, -гуд- има гꙋдене със значение ‘свирене’ и гꙋдець със значение ‘гъдулар, гуслар’ (Бончев 2002: 136).

Старобългарското оръганъ има гръцки произход – от гр. οργανον. За разлика от сегашната употреба, в старобългарски думата означава ‘струнен музикален инструмент, подобен на арфа’.

на връбї по срѣдѣ ѩѩ. обѣсхомъ оръганъъі нашѩ. ѣко тꙋ въпросшѩ насъ плѣньшеї нъі. ї ведъшеє нъі пѣнѣ СП 136.2 Срв. К 7а32; да бѫдетъ съсѫдъ ꙁбъранъ ... съкꙋп м оръганъ съвръшенъ. прѣгѫдьнцѭ красънѫ. съвръшенѫ стꙋмꙋ дхꙋ СЕ 94а19 (Старобългарски речник 2009: 92). Наименованието се среща сравнително рядко и се свързва с изпълнение на християнска религиозна музика.

В старобългарския език са засвидетелствани и други названия на музикални инструменти. Лексемата цѣвьнца със значение ‘старинен музикален инструмент, цевница’ се среща в следните контексти:

на рѣцѣ вавулоньстѣ тꙋ сѣдѣхомъ  плакахомъ сѧ ...  врьбї посрѣдѣ ѥѧ обѣсхомъ сьсѫдъі своѧ. с рѣь гѫсл сврѣл. цѣвнца  проаꙗ ...  см пѣсн поꙗхѫ С 418.24; благословленнаѣ цѣвьнце. т ꙋенк вьꙁглас ѡд мрьꙁост льстьнѧ. демꙋньськѫ вьꙁврат хе бе ТФ А 20 (Старобългарски речник 2009: 1174).

В контекста от Супрасълския сборник се споменават няколко музикални инструменти, сред които и цевницата. В Триодния фрагмент звукът на благословената цевница спасява Христовите ученици от дяволската лъст и мерзост. По данни на Ат. Бончев в Минея има съчетание петострунна цевница. Названието цевница е запазено и в новобългарски (ВА, Арх БДР).

В Речника на църковнославянския език на Ат. Бончев се откриват още две названия, които не са засвидетелствани в старобългарските класически произведения, тъй като не са запазени преписи на някои старозаветни книги от IХ–IХ век. Първото – стрꙋна, е засвидетелствано в Псалтира 150.4 като инструмент, с който се възхвалява Бога. Второто название е самвѵка – ‘четириструнен музикален инструмент, вид арфа, самбука’ (Бончев 2002: 140, 208). По произход то е от гръцки език. Засвидетелствано е в Книга на пророк Даниил 3.5 в контекст с цитра, цафара, гусла, тръба.

Интересна е употребата на старобългарската дума сврѣль, изтълкувана като ‘свирка, вид музикален инструмент’. В избрания контекст обаче вероятно назовава струнен инструмент, защото за гръцко съответствие е посочена κιθςαρα.

на връбї по срѣдѣ ѩѩ. обѣсхомъ оръганъъі нашѩ. с рѣь гѫсл сврѣл. цѣвнца  проаꙗ С 418.24.

Според Ат. Бончев в Речник на църковнославянския език свирял има две значения: 1. Струнен инструмент; 2. Свирка, флейта (Бончев 2002: 144 – 145).

Българското название съсѫдъ има основно значение ‘съд’, а също и ‘уред, инструмент’, от където се развива стесненото значение ‘музикален инструмент’ Употребява се в контекст с други названия на инструменти – гусли, свирки, цевници – еднократно: на връбї по срѣдѣ ѩѩ. обѣсхомъ оръганъъі нашѩ. с рѣь гѫсл сврѣл. цѣвнца  проаꙗ С 418.24 (Старобългарски речник 2009: 868). Наименованието може да се осмисли като опит на старобългарските книжовници да разнообразят музикалната лексика чрез преосмисляне на една честа и общоупотребима дума.

В старобългарския език съществува едно название на ударен инструмент. Гръцката по произход лексема тꙋмьпанъ ‘тъпан, барабан’ от τςυμπανον е засвидетелствана еднократно в Синайския псалтир в съчетание с псалтир и гусла при изброяване на инструментите, с които се възхвалява Господ.

пріїмѣте пъсаломъ ї дадте тꙋмьпанъ. пъсалтꙑрь красенъ і съ гѫсльмі СП 80.3.

Важно е да се проследи езиковото развитие на тази стара заемка – от нея в българския език се развиват редица диалектни названия за най-разпространения ударен инструмент: тумпан, тупан, топан (АрхБДР); а също и книжовното тъпан. Широката употреба в българската топонимия (Тупаньовото, Тупанците, Топана, Тъпаня, Старобългарски речник 2009: 980) и антропонимия (Тупанджийски, Тъпанков, Тъпанчев, Тупански, Тупанков, Старобългарски речник 2009: 980) доказва значимостта на инструмента в традиционната култура.

В Речника на църковнославянския език се споменава още един ударен инструмент, чието название се среща в Първа книга Паралипоменон от Стария Завет и в Псалтира. Лексемата не е запазена в старобългарските класически произведения, но най-вероятно е съществувала в старобългарски. Става дума за кѵмвалъ от гръцки със значение ‘старинен музикален инструмент, който се състои от две метални плочки или полукълба, удрящи се едно в друго’. В засвидетелстваните контексти този инструмент се използва традиционно с псалтири и гусли за възхвала на Бог (кѵмвалꙑ мѣдѧнꙑ Първа книга Паралипоменон 15.19). В Псалтира изброяването на музикални инструменти, хвалещи Бог – тръба, псалтир, гусли, струни, органи – завършва с доброгласния кимвал (хвалите его въ кѵмвалѣхъ доброгласнꙑхъ Пс 150.5).

Сред духовите инструменти трябва да изтъкнем българската по произход лексема трѫба, която се среща 7 пъти. Нейният звук е част от празничната атмосфера, от химните, посветени на Бога. Нейният глас е велегласьнъ, тоест силен, могъщ, достоен за известяване на предстояща битка.

въстрѫбіте на новъ мѣсѩць трѫбоѭ. въ нароіте день праꙁдьніка вашего СП 80.4; въ трѫбахъ кованахъ. і гласомь трѫбъі рожѣнъі. въсклікнѣте прѣдъ црмь гмь СП 97.6; ꙗкоже бо вельгласънаꙗ трѫба трѫбѧшт вьставьꙗѥтъ многъі. на въплъенѥ рат С 206.23; ꙿто же хотѧтъ трѫбъі то л вьпль. глаголеть невѣстьнкъ грѧдетъ С 372.21.

Лексемата трѫба се свързва с още две в старобългарски – трѫбт, трѫбленѥ. Тоест тя е част от едно продуктивно словообразутелно гнездо. А това доказва, че е важен елемент от словния фонд.

Както вече беше споменато, сврѣлъ освен като название на струнен инструмент в средновековните паметници може да се открие и със семантика ‘свирка, флейта’. Вероятно с това значение е употребена лексемата в Книга на пророк Исая 5.12 и в Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов 40.21 (Бончев 2002: 144 – 145). И в двата контекста приятното звучене на свирката и другите музикални инструменти по пиршества се противопоставя на мисълта за Бог и богоугодните дела. Следователно в тях става дума не за църковна музика, а за народни песни, които се изпълняват по време на празници. Ценностната оценка от гледна точка на християнската парадигма е категорична – тази музика пречи на хората да служат на Бога.

Към духовите инструменти от Средновековието се отнася и пщѣлъ ‘вид свирка’. Това название е засвидетелствано в Пространното житие на св. Кирил, което, макар и запазено в много по-късни преписи, е създадено не по-късно от 870 г. В него св. Кирил на диспута си с триезичниците във Венеция цитира обширно място от Първото послание на ап. Павел до коринтяните гл. 14. 5 – 40, като доказва необходимостта от проповядване на разбираем език със сравнението с различни музикални инструменти, които също издават различен звук, за да бъдат разпознати.

Ѡбае беꙁгласнаа  беꙁдꙋшнаа глас дающа, аще пщал, аще л гꙋсл, аще раꙁньствїе пскѡм не подасть се, како раꙁꙋмѣет се псканїе л гꙋденїе ЖК 734б (Климент Охридски 1973: 106 – 107).

Лексемата е българска по произход – от корена -писк- с фонетичен вариант -пищ-, съхранена е и до днес в диалектите: пищал, пищел (АрхБДР), и в книжовния език: пищялка (РБЕ 2004: 461, 465).

Названията на музикални инструменти в средновековната българска книжнина са част от българското словно богатство през вековете и доказателство както за развитието на българската лексикална система, така и за съществуването на българската музикална култура. Важно е да изтъкнем, че се откриват названия за струнни, духови и ударни инструменти. Лексемите от български произход са повече на брой и с по-голяма фреквентност – гѫсла, прѣгѫднца, цѣвьнца, съсѫдъ, стрꙋна, сврѣлъ, трѫба, пщѣлъ. Те се съхраняват в историята на българския език и днес имат наследници в книжовния език и в диалектите.

А фактът, че от тях могат да се образуват и други лексеми, топоними и антропоними, показва, че те принадлежат към продуктивния пласт на българската лексика. Заемките от старогръцки – псалтꙑрь, оръганъ, самбѵка, тꙋмьпанъ, кѵмбалъ – са част от византийско-славянското културно наследство, което старобългарската литература съхранява и предава на останалите славянски народи, които приемат християнството след българите. От гледна точка на лингвистичната семантика може да се потвърди, че в средновековната книжнина преобладават контексти с названия на музикални инструменти за възхвала на Бога. А контекстите, свързани с традиционните празници с песни и музика, са с отрицателни конотации, тъй като принадлежат на антисакралното.

СЪКРАЩЕНИЯ

ВА – Възрожденски архив към Секцията за българска лексикология и лексикография в Института за български език

ЖК – Пространно житие на св. Кирил

К – Клоцов сборник

С – Супрасълски сборник

СЕ – Синайски евхологий

СП – Синайски псалтир

Р – Рилски глаголически листи

ТФ – Триоден фрагмент

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1957: Ангелов, Б. Ст. Вести за музикални инструменти в старобългарската книжнина. Известия на Института за музика. Кн. IV, 1957, с. 219–232.

АрхБДР: Архив за Български диалектен речник на Секцията за диалектология и лингвистична география в Института за български език.

Вакарелски 1977: Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, Издателство „Наука и изкуство“.

Бончев 2002, 2012: Бончев, Ат. Речник на църковнославянския език. т. І., т. II. София, Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Климент Охридски 1973: Ангелов, Б. Ст., Хр. Кодов. Климент Охридски. Събрани съчинения, т. 3. София, Издателство на БАН.

Старобългарски речник 1999, 2009: Старобългарски речник. Т. І, т. ІІ. София, Издателство „Валентин Траянов“.

Bdinski zbornik 1973: Scharpe J. L., Vyncke F. Bdinski zbornik. Bruges, 1973.