Човешките собствени имена (антропонимите) са значима част на социокултурния контекст на всеки език и съответната му езикова картина за света, защото обозначават индивидуални същности без отношение към техните признаци. Личните имена държат първенството в сравнение с другите средства за именуване поради своята важност в живота на човека. Докато фамилията е преди всичко социален знак и начин за съотнасяне на човека с някаква общност от хора, личното име е средство за неговата индивидуализация и самоидентификация. Изначално присъщата на антропонимите номинационна функция е описана подробно в литературата по ономастика и изглежда очевидна. В реализацията на номинационната и вокативната си функция личното име в голяма степен е подобно на нарицателното име, но в някакъв смисъл антропонимите като клас лексеми са уникални. От една страна, те могат да изпълняват ролята на етикет, тъй като имат денотат, но нямат сигнификат, а от друга страна, семантичният им обем и конотациите нарастват в употребата им. Антропонимната лексика притежава свойства като уникална референция и обусловеност от признаците на денотата. По своята същност собствените имена са вторични езикови знаци, които се формират от нарицателните имена на по-висока степен от развитието на обществото. Мястото им наред с другите имена е малко специално. Като основен диференциращ признак на собственото име, който отразява неговата изключителна специфичност в езика, се определя неговата референциалност. Казано с други думи, значението на името е свързано с общата възможност за референция, т.е. съотнасянето на името с обекта. Уникалността или по-скоро единствеността по отношение на обозначавания обект създава мита за невъзможно обобщаване при собствените имена. Собственото име служи за отделянето на именувания с него обект от редица подобни, като го индивидуализира и идентифицира. Наред с идентифициращата личността функция антропонимите изпълняват още юридическа и социална функция. Без съмнение те са основните и най-употребявани средства за адресация във всички езици.
Реалността на комуникативното поведение разкрива други страни в използването им. Антропонимите имат особена комуникативна значимост. За разлика от всички други имена, назоваващи предмета на разговора, антропонимът може да обозначава самите комуниканти. Най-важната комуникативна функция на антропонима се изразява в самоосъзнаването и самоопределянето на комуниканта като участник в дискурса. Името на говорещия пази границите на неговата лична и личностна територия (Лотман 1996: 186). Със своето име личността придобива и определен статус в социалната среда. По този начин антропонимът продължава да изпълнява погранична, защитна функция за носителя си. В контекста на конкретната култура антропонимите се подчиняват на правилата на националния език. Те са чувствителни към динамиката в развитието на обществото. Безпрецедентното разнообразие на антропонимните номинации в българското публично пространство и създаването на една специфична антропонимна система (амалгама от локални и глобални форми) налагат необходимостта от разширяване на изследванията и върху някои субгрупи на функционални единици, които отсъстват от традиционните антропонимни изследвания. Това предполага да се дефинира отново понятието „лексикално-семантичен“ по отношение на антропонима през призмата на една съвременна перспектива в посока разширяване семантичната сфера на термина собствено име на човешко същество, което може да бъде лично име, патроним или прякор, и последователно да се преразгледат антропонимната терминология и идентифицирането на нови функционални класове според новото значение на термина (като се визира интегрирането на инвентара от прякори, индивидуални и групови имена). Като основен идентификатор на индивида в социума, антропонимът е особено важен за комуникацията и организацията на успешно и безконфликтно общуване.
Актът на именуване на индивидите във всяко общество е в тясна връзка с културната рамка на това общество, изградена от обичаи, религия, актуална мода и др. В последните ономастични антропонимни изследвания културният анализ е неотделима част от интерпретацията им. Извън културната рамка едва ли бихме могли да разберем различните тактики при назоваването и обръщението, които са били използвани от българите. В миналото например, след омъжването си жената е изгубвала напълно своята идентичност, включително и личното си име. Не фамилното име, както е в съвременната семейна практика, която дава и право на избор дали жената да приеме или не родовото име на съпруга си, а точно личното име като символичен образ на самата жена. Както казва Л. Каравелов „Омъжената жена не запазва моминското си име, тя приема името на мъжа си.“ (Каравелов 1985: 375). Той обяснява, че ако преди брака девойката се е казвала Латинка, след сватбата започват да я наричат Радомирица, ако съпругът ѝ се казва Радомир; или Райковица – ако той се казва Райко; или Петковица – ако той е Петко. (Каравелов 1985: 376). След сватбата с личното име на жената имат право да я назовават само нейните близки – родителите, братята и сестрите ѝ. Роднините на съпруга ѝ се обръщат към нея с булка или невесто. Като остатъчен елемент в селската битност механизмът е жив и сега, във второто десетилетие на XXI век, но се свързва с навиците на хората от по-старите генерации – срв. Да почна да ти разправям, Тодорице, то край няма. Да не дава господ никому такова нещо (Чудомир, Провициалистки); Учи го, булка Денковице, учи го това дете, че дарбата му е голяма и има глас като звънче (Чудомир, Вечеринка); Чино Василице, къде си се разбързала ма? Що си не вземеш три-четири от вчерашните хлябове. (Чудомир, Топли. Парят). Моделът е продуктивен и днес, разбира се в специални регистри и при съответната комуникативна цел, срв. Гонзовица се сгоди (http://skandalno.net) – за Светлана Василева, спрягана за интимна приятелка на футболиста Г. Иванов-Гонзо; Гришовица по чорапогащи на летището (http://www.dnes.bg) – за приятелката на тенисиста Григор Димитров Никол Шерцингер.
Българските антропоними притежават богата система от форми. В общуването си хората избират като обръщение една или друга форма на личните имена или пък фамилното име, което показва различните нюанси в отношението към събеседниците, степента на познанство, официалната или неофициална ситуация на общуването. Проблемите, свързани с антропонимите, които се интерпретират в рамките на комуникативната лингвистика, по естествен начин се свързват с лингвокултурологията, психолингвистиката, социолингвистиката. Макар че значението и особеностите на българските лични и фамилни имена са широко изследвани в традиционната антропонимия, т.е. съществува богата литература, засягаща историята им, заимстванията от други езици, етимологията им, социолингвистичните им параметри, те се оказват недостатъчно проучени в динамиката на общуването, т.е. в комуникативно-прагматичен аспект. Някои антропоними носят индивидуална информация като прецедентни имена, което ги прави културно значими. Името на известния персонаж (реален или имагинерен) в някаква степен се отчуждава от своя носител и започва да живее самостоятелно като културен словесен знак, който включва социално-културния компонент в комплекса от елементите на значението, т.е. превръща се в лингвокултурема:
– Ей, Ганьо, пейката не ти е бащиния, прибери тая трапеза, та да седнат хората.
– Какъв Марко Тотев си само!
– …ех Ганьо, Ганьо....лобирането не е лесна работа, особенно ако ти пречи родната азбука (http://forum.all.bg).
Когато говорим за антропонимите в речевото взаимодействие, трябва да отбележим, че на личните имена е присъщ дейктически референциален статус и идентифицираща функция, за всяка от формите, прагматически разнопланови и уточнявани от контекста на употребата – напр. Господин Иван Братанов каза да довършим описа на документите – индикация за авторитетна личност и Ванката все измисля нещо да не си тръгнем навреме – като знак за интимност и недостатъчна авторитетност.
Българските антропоними живеят активен социален живот и представляват значителна част от лексиката, която има лингвокултурна значимост. В определени контексти употребите на разнообразни форми на имената носят допълнителни значения, стилистични и културни конотации. Именно затова проблемите на личното име в културата на народа, национално-менталните стереотипи, обичаите, които обуславят избора на форма на име в една или друга ситуация, в един или друг контекст, фокусират интереса на лингвисти и културолози. С изследването на личните имена в динамиката на общуването, тъй като много от функциите им се реализират в речевото взаимодействие, всъщност се създава ново разклонение на антропонимията – комуникативната антропонимия. Особено актуално е наблюдението върху функционирането на личните имена в комуникацията и анализа на ефективността при използването на една или друга тяхна форма с цел прогнозирането на сугестивното въздействие върху отделната личност или масово съзнание.
Всеки етнос в определена епоха притежава ономастикон, който е присъщ само на него. Развитието на системата на именуване е неразривно свързано със социално-икономическата и политическа обстановка в обществото в един или друг период. Ономастичната система е своеобразна призма, през която може да се види обществото, в нея се отразяват познавателният опит на народа и неговото културно-историческо развитие. За съвременния българин най-характерно е еднокомпонентното или двукомпонентното именуване – лично име или име и фамилия – Палмира Легурска, Иван Братанов, Ивайло Герасков, Соня Йончева или Палмира, Иван, Соня, Ивайло. Макар че в гражданските документи имаме трикомпонентни имена (по руски образец), в неформалното си общуване използваме двукомпонентните и еднокомпонентните лични имена. При общуване в институционалната сфера се употребяват най-вече фамилните имена, придружени от индексален маркер – господин, госпожа или друго статусно обръщение (професор, генерал, министър и т.н.):
(1) – Госпожо Първанова, подписката, която събирате за задължително или всеобщо гласуване не изисква ли провеждането на Референдум?
– Не! Не изисква…(Интервю с Антония Първанова – http://www.sedmitsa.com).
(2) – Но не се страхувайте от въпросите, господин Панов, защото не може да заглушите със съдебна охрана гласа на хората. (http://www.blitz.bg).
В неформално общуване в градска среда може да се срещне и употреба на индексално обръщение и лично име от типа госпожа Ветке или господин Александър, практика, която е била често явление в градска буржоазна среда преди 1944 г.
Не се среща в директната комуникация обръщението, съчетаващо лично и фамилно име, което е нормална употреба във френската реч например, особено в публични ситуации. В замяна на това е доста честа употребата на фамилното име като форма за адресиране – практика, характерна най-вече за общуването при мъжете:
– Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен (П. Вежинов, Нощем с белите коне).
– Я кажи, Костов – събирайки в шепа попилените корички от баницата, бодна най-сетне малките си очички в моя съученик той, – я кажи какво точно пошушна на Иван? (В. Даверов, Вчера).
Разглеждано през призмата на речевото взаимодействие, личното име функционира в три ситуативни сфери:
1) назоваване на трето лице най-често в наративен режим на разказ, повествовоние, описание – Елена Поптодорова отива при Паси в Атлантическия клуб. Иво Христов предизвика фурор с новата си книга. (заглавия от пресата);
2) самоназвания за първо лице в ситуация на запознанство без посредник, а също и назоваване на трето лице от посредник в режим на непосредствена комуникация, когато говорещият избира тази форма на името, която би искал да получи като обръщение – Казвам се Ива. Аз съм професор Александра Грозева. Приятелите ме наричат Лекса.
Посредникът в запознанството се съобразява със ситуацията и избира най-подходящата от негова гледна точка форма – Това е Александра Грозева. Завършекът на писмото също е своеобразна форма на самоназоваване – Финален израз на писмо Твой Ваньо вместо Иван или Иван Добрев например сигнализира за скъсена дистанция между адресанта и адресата на съответното епистолярно изказване.
3) обръщението към второ лице при привличане на вниманието за влизане в контакт и последващо общуване само в комуникативен режим: Николина! Нина! Нинче! Госпожо Николова! Всяка от формите на обръщението съответства на определена тоналност на общуването в зависимост от ролевите и личностни отношения между партньорите, официалността или неофициалността на ситуацията на общуване и т.н. Изборът на една или друга форма на антропоним се определя от конкретната речева ситуация, от характера на отношенията между комуникантите, статусно-ролевите им позиции, предмета на разговора, целта на общуването, официалната или неофициална обстановка, а също семейните и локални традиции: Верче, преди да тръгнеш за училище, изяж закуската! Вера, сваляй престилката, Мика е долу! (Св. Бабаков, Червеният автобус).
Внимание заслужават национално-специфичните суфиксални деривати на личните имена, прагматическите значения и конотациите, които съдържат в себе си. Антропонимните суфикси са интересни езикови средства, които засилват емоционално-оценъчните възможности на българските лични имена и често внасят допълнителни конотации в тях. В общуването си хората много често прибягват до съкратени форми на личните имена. Правилният избор на една или друга кратка форма се формира от конкретната речева ситуация, от отношенията между адресанта и адресата, от статуса и позицията на събеседника, а също от традициите и речевия етикет, които са приети в дадено общество. В речевия етикет на единиците за адресация (множеството лексеми, на чиято основа се гради обръщението: всички собствени имена, във всички форми, прозвищата и прякорите, статусните названия и социалните роли) е отделено особено място. Обръщението е единица с висока честота на употреба в речта. При установяване и поддържане на контакт с партньора, избирайки подходящото обръщение, говорещият отчита възрастта, пола, положението на адресата в обществото, променливите роли, психологическите и личните отношения. Затова различните говорещи в различни ситуации наричат един и същи човек с различни форми на името му (Формановская 2002: 24). Прагматическото съдържание на съкратените форми на личното име се проявява в речта и има сложен характер, обусловен от компонентите на комуникативната ситуация. Прагматиката на собственото име предполага съотнасянето му с някаква психическа същност, представена в съзнанието на говорещия или слушащия. Собствените имена се прикрепват към обекта и придобиват референция само в процеса на именуването. Това, какво съдържание съотнася носителят на езика със собственото име, зависи от характера и обема на неговите знания за именувания обект, от значимостта на този обект за говорещия. Планът на изразяване показва, че посредством определена форма на името и неговата звукова обвивка се актуализират определени прагматически значения в процеса на комуникацията (отношението към носителя на името, неговото възприятие, въздействието на адресата и т.н.). Това най-отчетливо се проявява в прагматически маркираните кратки и деминутивни форми на личните имена, които в съвременния български език се образуват по морфологичен начин – по пътя на съкращаването или афиксацията. Форми от този тип придобиват нов статут – започват да ги употребяват като самостоятелни имена. По този начин деривацията води до разширяване съдържанието на името и до категоризация, която може да включва различни прагматически параметри. Особеното на дериватите се изразява в това, че афиксацията действа като своеобразна вторична деривация по отношение на съкращаването и по-често се използва заедно с него. Така картината на образуването на деривати на българските имена може да се представи с няколко примера:
Антоанета – Ани – Аничка – Анче; Антоанета – Тони – Тоня – Тонче – Тоничка и др.; Евгения – Жени – Ния; Димитър – Митьо – Митко – Митак – Мите – Митенце; Димитър – Димо – Димчо.
Кратката форма на името се използва главно в устното общуване сред близки и равни. Комуникантите не използват пълното име на адресата при обръщението към него с една или друга молба даже в случая, когато името на последния не разполага със съкратен вариант. Говорещият прибягва до всевъзможни словообразувателни модификации на името на адресата – срв.: – Зорничке, моля те, донеси ми една чаша вода! Зори, не забравяй да се обадиш, като пристигнеш във Варна!
Във всекидневното общуване най-употребявани са формите на съкратените имена (Ина от Клементина, Сия от Анастасия, Ния или Жени от Евгения, Сашо или Алекс от Александър, Светльо от Светослав, Ицо от Христо, Цецо от Цветан, Весо от Веселин и т.н.). Не им отстъпват по честота на употреба и суфиксалните варианти на съкратените форми на имената (на -ко – Сашко, Цецко, Веско). Всеки суфикс има своя психофизичен пълнеж, характеризира и разкрива не само именувания, но и именуващия. Най-употребявани са субективно-оценъчните суфикси на антропонимите: -че – Сийче, Калинче, Дианче Линче, Нелче и др); -е: Боре, Коце, Наде, Доре Кате и др.; -енце: Мименце, Катенце, Петенце и др. -ичка от -ица + (к)а : Еличка, Зорничка, Деничка и др.; -ка: Калинка, Албенка, Раличка и т.н. Както отбелязва К. Чаролозова, същият суфикс, присъединен към лично мъжко име служи просто за образуване на собствено женско име и имената, образувани по този модел, са абсолютно неутрални, срв. Атанас – Атанаска, Стоян – Стоянка, Иван – Иванка, Гроздан – Грозданка и т.н. (Чаролозова 2008: 53). Емоционалната конотация е свързана с гледната точка „нещо малко, добри чувства и ориентация към деца“ (Вежбицкая 1996:17). Основният квалификационен признак „малък“ без съмнение е свързан с признака „дете“, поради важната роля на децата в живота на човека. Затова според Вежбицка в центъра на широкоразвитата полисемия на деминутивите стои прототипното понятие „малък/дете“ (Вежбицкая 1996). Поради положителното отношение към децата и прототипното и конотативното значение на деминутивите е положително (Ницолова 2010).
Суфиксите често са взаимозаменяеми и подчертават интимния компонент в обръщенията. Сферата на българските обръщения съдържа многобройни антропонимни вариации с описваните суфикси. При това в мнозинството случаи те се употребяват в обръщенията на родители и близки към деца, независимо от възрастта им и на мъже към по-млади жени, а също и в обръщенията между млади двойки. Детските конотации са присъщи и на умалителния суфикс -ко (Митко, Борко, Владко), но в някои случаи образуваните с него мъжки имена са напълно неутрални (Радко, Пенко, Петко, Минко и др), подобно на по-горе споменатите женски имена със суфикс -ка. Според К. Чаролозова, експресивни са и мъжките и женските имена, образувани със суфикс -к(а) от основи на други съкратени имена (Монка от Мони, Борка от Боре, Ванка от Ваньо, Мимка от Мими, Нелка от Нели и др.). Както точно отбелязва К. Чаролозова: „ Тези имена служат за назоваване, както на мъже, така и на жени. Те означават близки отношения и в същото време неопределена положителна експресия, която в зависимост от прагматичната ситуация се конкретизира като интимност, закачливост, игривост, приятелство“ (Чаролозова 2008: 55). Интересно е, че в устното неофициално общуване в професионална медицинска среда се срещат форми на фамилни имена, към които е добавен умалителен суфикс -че. Такава практика е регистрирана сред медицинските сестри, когато общуват една с друга в много болници, срв. Димитровче – сестра Димитрова, Николовче – сестра Николова (личен архив). Кратките и деминутивни форми на антропонимите, както вече се спомена, се използват основно в устното неформално общуване сред близки, равни, но по правило не се използват за назоваване на адресата в официален или публичен контекст. В последните десетилетия в сферата на масовата младежка култура, сред артистичните среди кратките форми на имената имат друг статус, появяват се на афиши, в публичен контекст на шоу спектакли, използват се в медиите. Криско (известен съвременен рапър Кристиян Талев), Ицо Хазарта (Христо Петров) от група „Ъпсурт“, Дими от група Сленг (Димитър Екимов), Васко Кръпката (Васил Георгиев) и др. получиха известност именно с кратките форми на имената си. Подобен неформален подход може да се квалифицира като допустима артистична волност. Анализът на лично събрания от мене корпус от съкратени форми на личните имена без умалителен суфикс оформи констатацията, че най-често тези форми не са експресивни, а неутрални, като употребата им е индикация за комуникативната ситуация и отношенията между комуникантите като степен на близост между тях. Не мога да се обърна към една Надежда със съкратеното Наде, ако не я познавам добре. Не трябва да забравяме, че зад всяко име стои една езикова личност и затова името може да се третира като един от нейните основни параметри, а също и като знак за нейната идентичност. Във всяко човешко име е закодирана определена прагматична информация, която се актуализира в комуникативните процеси. Даването на име и функционирането му в езика и речта имат ярко изразена прагматична насоченост. В хода на речевото общуване комуникантите реализират своите замисли и стратегии, свързани с решението както на конкретни задачи, произтичащи от условията, които съпътстват дадена речева ситуация, така и с осъществяването на по-отдалечени цели, предназначени за постигане на някакви личностни приоритети, за утвърждаване авторитета на говорещия или слушащия, за подчертаването на личните знания, ерудиция или способност да се сигнализира личното отношение към събеседника. Използването на една или друга форма на личното име в голяма степен го определя:
1) като най-разпространеното средство за адресация, обръщението се представя с няколко функции, но една от тях е първична и доминираща и това е установяването и поддържането на контакт със събеседника. В. Г. Гак отнася изразяването на вежливост и ритмичната функция към вторичните функции, които се реализират в условия на излишество, извън установяването и поддържането на контакта със събеседника, когато е ясно към кого е насочена речта (Гак, 2000: 716). В. П. Проничев отделя комуникативна и оценъчна функция. Според него в зависимост от интенцията на говорещия може да доминира едната или другата (Проничев 1971: 86). А. Жобер поставя акцента върху прагматичната функция на обръщението, квалифицирайки го като „ефективна стратегия, която позволява да се съчетаят процесът на идентификация на референта с непосредственото му въвличане в изказването“ (Jaubert, 1990: 28). К. Кербра-Орекиони пък очертава три основни прагматични функции на обръщението: 1) по отношение на речевия акт, който придружават, обръщенията задължително се употребяват във вокативна функция (при предаване на приветствия, благодарност употребата им е узуална, а при молбите – факултативна); 2) по отношение на механиката на разговора – играят важна роля при редуването на речевите ходове (размяната на репликите); 3) по отношение на нивото на взаимоотношенията, играят фундаментална роля при интерперсоналните отношения – могат да изразят почтителност, презрение, нежност, оскърбление и т.н. (Kerbrat-Orecchioni, 1992:26). Сред основните функции са установяването и поддържането на контакта, оценъчната, ритмичната функция и изразяването на вежливост. По отношение на конкретната комуникативна ситуация, в която присъстват адресантът и адресатът, като влизат в комуникативно взаимодействие, всички тези функции реализират прагматическата функция на категорията адресация.
Като най-разпространеното средство за назоваване на адресата на речта, собствените имена в позиция на обръщение служат за отделяне на именувания обект сред други обекти, за неговата индивидуализация и идентификация. Като тактики за реализация на обръщенията се прилагат както личното име, така и фамилията и прозвището. Употребата им свидетелства за това, че адресатът на изказването е познат на говорещия и съответно стратегията за установяване или поддържане на контакта може да се конкретизира в контактна стратегия в общуването с познат:
(1) – А! Минке! Василе! – извика от вратата баба Мавродийца, стара жена, но още изправена и яка. – Хайде де! Слизайте! – Тя се вгледа в Минка, не каза вече нищо, а с бързи крачки доде до нея. (Й. Йовков, Ревност);
(2) В понеделник по радиоточката говориха дълго и все ласкави неща за бригадата на Милутин Петракиев. Вечерта бай Васил, най-старият бригадир на кофражистите, каза:
– Милутине, ти дигна нормата на бетонджиите и избяга. Сега дигна нормата на кофражистите и пак можеш да избягаш. Помисли малко за тия работи. (Д. Цончев, Я живей като другите).
Както вече се спомена по-горе, личното име в ролята на обръщение има пълна (официална) форма, фиксирана в различни документи и неофициална, представена от хипокористични и квалитативни имена, употребявани във всекидневната разговорна реч:
(1) – Чичо Ники, ти какво работиш? – обръща се към Николай Спасов малкият му племенник. (личен архив);
(2) Илинда Обретенова видя сред сватбарите Иван Вълчев, явно го познаваше отпреди, защото се обърна към него приятелски:
– Ваньо, кажи, ще сбърка ли Карагяура, ако се ожени за мене? (А. Калоянов, Девети);
(3) Абе Ленче, абе душко, това ли е най-важното ти посланийце, да ми кажеш, че има десет лафа? Ай, ай, ай...абе на теб на знаци ли ти плащат, душко, че смукваш от пръстите си да изпишеш текста..., оф, не искам да съм груб с Елена, ще се постарая да дам конструктивна критика. (форум http://www.dnes.bg).
Хипокористичните имена са широко разпространени в кръга на приятелите, роднините и представляват имена със съкратена форма на основата или едноосновна форма на мястото на двуосновното име. Така името Криси или Тина съответстват на Кристина, Кольо, Ники на Николай; Светльо, Слави на Светослав; Бранко на Бранимир, Мира на Мирослава, Зори на Зорница, Таня на Татяна, Дени на Деница, Катя на Екатерина, Боби на Борис и др.
Собствените имена с умалително-ласкателно значение по правило служат за изразяване на отношение на говорещия към адресата. Най-висока е честотата на употреба при адресацията към деца, където се съчетават значението на умалителността и субективната оценка. В последствие остават само интимно-емоционалните нюанси. Трябва да се отбележи, че емотивно маркираните антропонимни вокативи могат също да се използват за смекчаване на отказа, настойчивостта или критиката, наред с такива достатъчно ритуализирани митигативни тактики като извинението, обосноваването на отказа, посочването на принудителността на съобщаваното и т.н., например:
(1) Марианче, много съм уморена, не мога да остана;
(2) Катенце, нали няма да забравиш да ми изпратиш файла на електронната поща?
Деминутивността в българския език, подобно на други славянски и балкански езици, е доминантна категория и има доста агресивен характер, разширявайки сферата на разпространението си. В други езици като немски, френски или италиански деминутивността присъства, но играе много по-малко активна роля във всекидневното общуване.
В българската реч се употребяват звателни форми от личните имена от мъжки и женски род, които завършват съответно на съгласна и гласна:
– Трябва, сине, трябва, Димитре, ако не искаш да погубиш душата си (П. Вежинов, Балада за безсмъртната старица и нейните трима сина);
– Минке, Минке мари, да ти кажа: прияло ми се е баница. От онова бялото брашно в малката тепсийка, тъй, натънко да я разточиш, и със сиренце. Дребно сирене имаме ли? (Чудомир, Неизпечената баница).
– Стани, Лилке, стани, бабиното, да ни вденеш тая пуста игла, че цяла нощ с дяда ти се мъчим и не можем. Стани да ни помогнеш (Чудомир, Игла).
Употребата на тези форми в последно време започва да се разколебава, т.е. все по-често се конкурират с общи форми:
(1) – Лельо Мария, ти ли си?
– Аз съм, Донче.
(2) – Лельо Марийо, нека Кристи спи у нас тая вечер… Мама и татко днес са на вилата, та ми е малко страшничко да остана сама! (П. Вежинов, Нощем с белите коне).
(3) – Хей, Борис, ти си дошъл все пак. (Л. Филипова, Анатомия на илюзиите).
Нещо повече, употребата им се възприема като застрашаващ образа на събеседника акт, като особено груби се възприемат звателните форми на -о на женските имена от типа Марийо, Ивано, Катьо, Мариано, Пено и т.н.
В последно време във връзка с развитието на информационните технологии се употребява още едно антропонимно обръщение. Това е ник-неймът (от англ. nic-name). За разлика от другите номинационни средства ник-неймът е резултат от акт на самономинация и основното му предназначение е да идентифицира човек във виртуалното пространсто и да привлича вниманието на виртуалните събеседници. Широката му популярност сред младежите в интернет показва, че набира популярност още един съвременен вариант на антропоним. Формата на тези антропоними не зависи от обстановката на общуването и социалните роли: Препатила, Туткалчев, Herr Flick, Me4o turist, Serena, Mal4o, Ловеца, Трохата и др. (http://clubs.dir.bg). Не може да не споменем и по-старите събратя на тези особени антропоними – прозвищата и прякорите, които обаче винаги са свързани с някаква физическа особеност или черта на характера и не са плод на самоназоваване, а на назоваване от страна на другите. В общуването най-често те застрашават образа на събеседника и неговата лична територия, освен ако не съдържат комплимент и не са израз на ласкаеща стратегия.
Накрая бих искала да подчертая още веднъж колко е важна ролята на антропонимите в организацията на личностните и социалните отношения на общуващите хора. Те показват мястото им в социалната структура на обществото и служат като механизми за определяне на социалната дистанция между комуникантите, за характеристиката на комуникативната ситуация. Те не само показват характера на взаимоотношенията между тях, но и помагат в организацията на тези отношения.
БИБЛИОГРАФИЯ
Арутюнова 1981: Арутюнова Н. Д. Фактор адресата / Н. Д. Арутюнова // Известия АН СССР ОЛЯ. 1981. № 4. 358–367.
Вежбицкая 1996: Вежбицкая, А. Личные имена и экспрессивное слообразование – В: А. Вежбицкая, Език. Култура. Познание., М. 1996, 89–200.
Гак 2000: Гак В. Г. Язык как форма самовыражения народа / В. Г. Гак // Язык как средство трансляции культуры. – М.: Наука, 2000. – 54–68.
Верещагин 1992: Верещагин Е. М. Речевые тактики «призыва к откровенности». Еще одна попытка проникнуть в идиоматику речевого поведения и русско-немецкий контрастивный подход / Е. М. Верещагин, Р. Ратмайр, Т. Ройтер // Вопросы языкознания. 1992. № 6. 82–94.
Гольдин 1987: Гольдин В. Е. Обращение: теоретические проблемы. Саратов, 1987.
Иванчев 1978: Иванчев, Св. Към въпроса за вокатива. – В: Приноси към българското и славянското езикознание. С., 1978.
Каравелов 1985: Каравелов, Л. Народни обичаи и поверия. // Каравелов, Л. Събрани съчинения в 12 тома. Т. VI. Критика, фолклор. София: Български писател, 1985.
Карасик 1992: Карасик В. И. Язык социального статуса / В.И. Карасик. Москва. Инст. языкознания РАН; Волгоградский государственный. пед. институт, 1992.
Лотман 1996: Лотман Ю. М. Понятие границы // Внутри мыслящих миров. Человек – текст – семиосфера – история. Москва, ЯРК, 1996. 175–194.
Ницолова 2010: Ницолова, Р. Денототивни и конотативни признаци в значението на диминутивите. Български език 2010, Приложение, 127–138.
Проничев 1971: Проничев В. П. Синтаксис обращения (на материале русского и сербохорватского языков) / В. П. Проничев. – Л.: Наука, 1971.
Първев 1965: Първев, Хр. Звателните форми на собствените женски лични имена. – БЕЛ, № 6.
Jaubert 1990: Jaubert, Anna. 1990. La lecture pragmatique (Paris : Hachette).
Формановская 2002: Формановская Н.И. Речевое общение: коммуникативно-прагматический подход. Москва, 2002.
Чаролозова 2008: Чаролозова, Катя. Семантика на българските експресивни собствени имена. – Български език 2008, кн. 3, 44–57.
Kerbrat-Orecchioni 1992: Kerbrat-Orecchioni K. Les interactions verbales. Paris: A Colin, 1992.
