Трудно ми е като журналист да погледна себе си отстрани и да преценя доколко мога да участвам в дискусия за промените на българския език под влияние на медиите.
Когато проф. Анна-Мария Тотоманова ме покани да взема участие в тази кръгла маса, лекомислено, както подхожда на един журналист, се съгласих. Първо действах, после мислих. После се уплаших, че не съм филолог, учен, теоретик и прочие, а само практик, който в ежедневието си се опитва да формулира какво му пречи, за да върви нататък. С риск да изговоря неща, за които има по-добри теоретични формулировки, аз искам да повдигна един морален езиков казус, като предварително уточнявам, че все още има много колеги, които талантливо, умно и почтено, и без да се щадят, вършат работата си всеки ден. Давам си сметка, че подобно изследване изисква време и екип, но аз ще споделя само личните си безпокойства.
Бих искала да говоря за езика, разбиран като средство за общуване и обмен на мисли, които влияят и променят и двете страни в този процес.
От известно време съм доста неспокойна, че някак си журналистическата гилдия предпочита да превърне едно събитие винаги, когато е възможно, в лайфстайл събитие, разбира се, ако не е възможно да го представи като сензация. При такъв наратив конфликтите и проблемите се свеждат до споменаването на светски или бизнес отношения и интереси, главните действащи лица обикновено са много известни хора и това е достатъчно, не се изясняват логично и докрай нещата и връзките между тях, бекграундът не е на мода, защото прави по-дълги и тромави текстовете и общественият интерес влиза във властта на развлекателната информация, в което често няма нищо лошо, но невинаги и не на всяка цена.
Ярки примери има във всички области. Най-значимата криза, която преживява светът в момента, е мигрантската. Наскоро, по време на среща с ръководителите на италианската гилдия на журналистите, Папа Франциск, цитиран от вестник „Гардиън“, а впоследствие и от радио „Дарик“ и многобройни интернет сайтове, нарече „форма на тероризъм“ журналистика, която се базира на слухове и лъжи, а медиите, които създават стереотипи на населението или разпалват страха от мигрантите, според Папата действат разрушително. Той смята, че репортерите трябва да полагат повече усилия в търсене на истината, особено във време на непрекъснат поток от новини. Разпространяването на слухове е пример „за тероризъм, за това как можеш да убиеш човек само с език“, добавя Папа Франциск. „Това важи в още по-голяма степен за журналистите, защото техният глас може да достигне до всеки и е изключително мощно оръжие.“ Папа Франциск, който често се изказва в защита на бежанци и мигранти, смята още, че журналистиката не бива да бъде използвана като „оръжие за унищожаване на личности и дори на цели народи“.
Само преди две седмици бях силно впечатлена от интервю на президента Петър Стоянов в „Панорама“, когато той заговори за образа на съвременната политика и политици в медиите и в обществото. „Без да влизам в детайли, каза президентът Стоянов, намирам голяма разлика между въодушевлението и ценностите, които имахме преди 20 години и днешният начин да се говори за политика. Тогава имаше борба на идеи, а сега се казва: „Аз ще играя за кмет“. Друг щял да играе за депутат, друг – за президент. Но политиката не е игра, тя е призвание, колкото и високопарно да звучи. Трябва да искаш да помогнеш с нещо на другите. Фундаментът на демокрацията са преди всичко зрялост и традиция, каквито ние нямаме. Когато казваме – мнозинството решава всичко, даже не сме наясно, че мнозинствата много често грешат. В незрелите демокрации мнозинствата даже обичайно грешат. Перикъл е казал, че не всички можем да управляваме, но всички можем да съдим за управлението, т.е. всички можем да гласуваме, но не всички можем всичко. У нас сякаш това се забрави и на демокрацията се гледа като на тържище на обикновеността. Но когато поверяваме своето управление в ръцете на някого, трябва да бъдем много внимателни. Крайно време е да се разбере, че политиката не е игра, тя е много сериозно и много отговорно занимание.“
За мен анализът на Петър Стоянов на съвременните отношения в българската политика до голяма степен описва проблемите на съвременната журналистика. Къде е границата между играта, забавлението и профанизирането, как става възможно един комерсиален по своята същност телевизионен проект за концерт да се изживява като протестен митинг на Орлов мост, как успяваме да превърнем важни неща в лайфстайл събития – разбирани като светски успех, сензация, шоу, да ги изпразним от съдържание, да внушим, че ако нещо не е светско, то е скучно и излишно, къде е границата между доброто чувство за хумор в телевизионния ефир и жалките напъни за сексистки смешки... В днешно време все по-трудно се намират отговори на тези въпроси и те остават да тежат на личната съвест на всеки един от нас, журналистите. И отговорите не са нито прости, нито еднозначни. Учените твърдят, че чрез езика, независимо дали става дума за писана реч или аудиовизия, медиите предават идеи, образи, представи и формират послания. Според невролингвистиката езикът съдържа описание на света, което организира по определен път психиката на човека, а мисленето и езикът са дотолкова свързани, че с промени в езика могат да се променят представите и действията на човека.
Преди 5 години като журналист самата аз реших да направя нещо, което ми се струваше важно. Вдъхновена от конкурса за млади учени „Лаборатория за слава – Феймлаб“ на Британския съвет, осъзнах, че медиите в България са длъжници на една конструктивна и твърде важна част от историята на човечеството – историята на научната мисъл. Реших – ще правим предаване за наука. Това трябваше да бъде едно предаване за най-ценния човешки ресурс – умът, едно предаване за пътя на мисълта, огрян от надеждата. Защото познанието е сила и бъдеще. Според Бенджамин Франклин инвестициите в знание носели най-добра лихва. Всичко това бяха предимно аргументи в писмата с молба за спонсорство, които отправихме към големи технологични и фармацевтични компании. Обещавахме участието на млади експерти, които да направят шоу, и то различно шоу, докато защитават каузата, че науката може да бъде красива и секси, че образът на учения отдавна не е „мухлясал чичко“ и „неприветна лелка с бяла престилка“, че новият знаещ и можещ човек е човекът на бъдещето. Това може да бъде онзи „готин пич“, който е биохимик и използва знанията си, за да направи пяната в чашата бира възможно най-голяма. Или инженер, който измисля кухненски роботи, за да има повече време за джогинг сутрин, или пухкав очилатко, без когото прогнозата за времето е невъзможна, а уикендите остават без посока... Всичко това и още нещо: „Удоволствието да знаеш“. Това трябваше да бъде слоганът на шоуто. И познайте – не намерихме финансиране. Все пак започнахме проекта със скормно финансиране и средства от обществената телевизия, но издържахме 3 месеца, след което екипът се разпадна. Беше усилие, за което никога няма да съжалявам. Една година по-късно даже получихме голямата награда на Мтел Медия Мастърс от ръцете на самата Елиф Шафак, но все едно – по-добро финансиране не се намери и проектът се затри.
Горе-долу по това време започнах да следя внимателно как медиите отразяват събитията от научния свят.
„Тъпчем го под краката си, а е по-ценно от злато: за 16 часа това невзрачно наглед растение убива 98% от раковите клетки! Рядко онколозите се радват на положителни резултати, въпреки че, разбира се, има и успехи. За един от тях може смело да провъзгласим откритието на тази година, което накара светилата на медицината да зяпнат с уста от учудване!“, пише zajenata.bg. „Едногодишен плевел, наричан от обикновените хора „майката на всички билки“ заради своите лечебни сили. Това е пелинът.“ И т.н. Да ти е драго да не повярваш. А пък за т.нар. хомеопатия и алтернативни медицински практики, информацията в медиите е необятна и стряскаща.
Във фейсбук открих много интересен профил под името „Наука и критично мислене“, който се определя така: „Тази страница не е за хора, които смятат, че водата има памет, линиите в облаците са химикали, разпръснати от масони, вирусите са изпуснати от лаборатории, а Баба Дочка от пазара лекува всичко с магическите си ръце!“. Тук следят българските медии изкъсо и никак не са снизходителни към грешките. Като че ли най-много са те, когато става дума за публикации, свързани с Космоса, в които не само че няма нищо вярно, но могат да всеят паника сред населението с описание на бъдещи апокалиптични картини, подобни на филма „Армагедон“ или на току-що открити извънземни мегаструктури. Дори не се прави разлика между астероиди и космически отломки-боклук, които орбитират около Земята, смесват се реални проекти на НАСА с набързо преведени таблоидни информации – това са упреците на „Наука и критично мислене“, включително към големи национални медии.
Вероятно медиите страдат от същата криза на идеи, които владеят и света. Наскоро директорът на Александрийската библиотека беше в България и каза в интервю за БНТ, че именно кризата на идеи е причина за войните с различни средства и на различни фронтове, в които сме въвлечени. Липсва ни визионерството на Робер Шуман след Втората световна война, което осмисли живота на няколко поколения. В съвременното общество диалогът и културата трудно се противопоставят на екстремизма и колкото повече медиите снижават нивото на диалога и културата в своята работа, толкова по-трудно ще спечелим тази нова война – това е притеснителното според египтянинът Исмаил Серагелдин. Идеите се побеждават с идеи, твърди този голям интелектуалец.
Медиите стават все повече. В началото на тази година във Франция излезе книгата „Езикът на медиите: деструкцията на езика и фабрикуването на съгласие или производство на послушание“ на Ингрид Риокрио, доктор по литература на Сорбоната. Авторката е трийсетинагодишна, образована във Франция и Великобритания. Книгата беше много коментирана в издания с различна политическа ориентация. Проблемът за авторката не е само количеството дезинформация, която присъства в медиите, а начинът, по който журналистът гледа света: през очила, които му показват това, което той иска да види. Ингрид Риокрио иска да докаже, че отвъд несъвършенствата на журналистическия език, които са просто отражение на падналото ниво на образователната система като цяло, всъщност журналистите са слуги на доминиращите идеи и идеологии и се превръщат в пазители на Кодексите, така че накрая убеждават своята аудитория, че нещо е истина, че нещо е правилно, защото са го казали по телевизията. Не става дума за заговори в четвъртата власт, но трябва да си даваме сметка, че техниките за манипулация съществуват и че медиите често са техни инструменти. Авторката дори изразява мнение, че самите журналисти са доминирани от сили, които ги превъзхождат, особено когато се хвърли поглед към големите финансови групировки, които притежават медии, и към държавата, която също е играч на медийното поле. Но трябва да се каже, че най-опасният инструмент в медийния свят е автоцензурата.
Да се анализира журналистическият език на практика означава да се разберат подсъзнанието на нашето общество и ирационалните му прояви. Този език не просто отразява съвременната деструкция на словото т.е. на онова, което прави възможни връзките между хората. Този език кристализира мисловните парадигми на обществото: думите на журналиста са носители на всички предразсъдъци и условности на нашето време, на всички истини, смятани за очевидни, на разделението на добри и лоши, думите на журналиста отразяват йерархията на морала при различните политически режими, една предубедена визия към смисъла на историята и т.н. Да наблюдаваш журналистическия език, това означава да направиш снимка на това толкова ефимерно нещо, каквото е духът на света.
С тази информация за френската изследователка ще завърша краткото си изложение, като си пожелая да имаме и успехи в гонитбата на времето.
