Свободата на словото като едно от основните човешки права[1]
Възможността да се изразяват собственото мнение, мисли и възгледи, а също толерантността, способността да се допусне съществуването на различно мнение, представляват едни от основите, „крайъгълните камъни“ на демократичната държава. Свободата на словото се смята за една от основните характеристики на демократичното общество, едно от главните условия за развитието както на самото общество, така и на отделния човек. Освен като един от елементите на демократичната държава, свободата на словото е важен фактор за себереализацията на отделния човек – благодарение на нея всеки може да търси истината, да задълбочава своите знания, да обогатява опита си, да участва в обществения живот. Свободата на словото е гарантирана от редица международни харти и конвенции, ратифицирани и спазвани от българското право. Например Европейската конвенция за правата на човека в член 10, посветен на свободата на изразяването на мнение, посочва, че всеки има право на свобода за изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Всеобщата декларация за правата на човека в чл. 19 изрично посочва, че всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници. Хартата за основните права на Европейския съюз също обръща специално внимание на свободата на изразяването и на информацията (член II – 71): Всеки има право на свобода на изразяването. Това право включва свободата на мнение и свободата на получаване и разпространяване на информация или на идеи, без да се предполага намесата на публичните власти и независимо от границите.
Конституцията на Република България също постулира свободата на словото като едно от основните права в нашата държава: чл. 39: Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
Разглеждайки свободата на словото, ние говорим за т.нар. обществено субективно право, с което кореспондира задължението на всеки човек да не пречи на никого другиго да изразява своето мнение (Херчег 2004: 9). Въпреки че свободата на словото е експлицитно изразена на конституционно ниво или в международните споразумения (което е важен фактор за нейната защита и за изискване на правото на нейното съществуване от позициите на индивида), става въпрос за едно съвсем естествено право на всяко човешко същество. То е изконно и общовалидно право, обаче упражняването и реализирането на практика на свободата на словото включват не само права, но и известни задължения. Това е изрично упоменато и в Европейската конвенция за правата на човека, в която се посочва, че упражняването на тези свободи същевременно е съпроводено със задължения и отговорности – чл. 10, ал. 2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.
Въпреки че свободата на словото е ключова за налагането и запазването на демокрацията, а също така за политическия, икономическия, научния развой на обществото (а дори и на самото изкуство), винаги трябва да имаме предвид, че тя може да бъде използвана и за подстрекаване на насилие, разпространение на омраза или застрашаване на обществото. Въпреки че може да се твърди, че една широка концепция на свободата на словото допуска и изразяването на екстремни възгледи, укрепва уменията за проява на толерантност в обществото, трябва да си зададем въпроса доколко проявите на омраза в обществото повишават неговата толерантност – и тук именно очакваме да се прояви ролята на държавата да разграничи кои демонстрирани възгледи са дотолкова вредни, че да е необходимо да бъдат регулирани чрез държавни мерки. Друг важен въпрос е дали обществената (държавната) власт изобщо е способна да дефинира и извърши такова разграничение. Проблематиката за намесата на държавата в обществения дебат – т.е. кога и в какви случаи държавата вече трябва да се намеси – се реализира различно в отделните държави. Също така е много важно дали самото общество е способно да се справи само с определен тип възгледи. Дори самата юридическа наука оперира с понятието „език на омразата“, въпреки че то засега не е регулирано точно в българското законодателство и няма общовалидна международна дефиниция, която да бъде посочена и установена в съдебната практика.
Конституционно гарантираното право на изразяване на собствено мнение само по себе си е ограничено от правата на другите лица, които също могат да бъдат гарантирани от конституцията, или от пречки, постановени в законите, опазващи обществения морал и ценности (напр. посочването като наказуемо деяние, разпространяването на порнография също представлява определен вид ограничаване на свободата на словото). Следователно свободата на словото (освен изричните ограничения), се отнася както до информация или идеи, които биват приемани позитивно или са считани за безобидни, безопасни или дори маловажни, така и до тези, които могат да бъдат смятани за обидни, шокиращи, възмутителни и провокиращи – както държавата, така и индивида. Допускането на широк спектър информация и мнения, които могат да бъдат изразявани свободно в обществото, е много важна характеристика за демократичното общество, тъй като за оформянето на собствена позиция и отстояването ѝ човек има нужда от достъп до различна, дори противоположна информация. Но това, което може да лиши словото от неговата конституционна защита, може да бъде не само съдържанието, но и формата му, която при определени обстоятелства излиза от обществено допустимите граници, всеобщо признавани от всички демократични общества.
Почти всеки ден се срещаме с различни прояви на поведение, което се презентира както в приемливи (социализирани), така и в неприемливи (несоциализирани, агресивно-насилнически) форми. Някои от моделите на агресия се обуславят от личностни черти като недостатъчен самоконтрол или свръхконтрол, авторитарност или представляват своеобразно активно-независимо измерение. Други личностни черти и индивидуални различия, детерминиращи човешката агресия, включват ,,Аз“-овия контрол, самочувствието, ориентацията към постижение (Попов 2009: 32).
Самите прояви на агресия могат да бъдат изразени вербално, неверабално, физически или психически, могат да бъдат насочени към хора, предмети, животни и т.н. Междуличностната агресия може да бъде словесна (присмиване, дразнене, заплашване, обиждане, ругаене) срещу физическа (блъскане, биене, нападане). Някои психолози твърдят, че това разграничение бива доказано не само описателно, но и еволюционно: физическата агресия възниква и се оформя доста рано в еволюцията, с върхови равнища по време на предучилищните години, докато словесната агресия показва малко по-късно начало (Попов 2009: 41). Проявите на агресия в нашето съвремие представляват и рефлексия на модерните времена, на техническия напредък и развитието на информационните технологии, които ни заобикалят отвсякъде и се проявяват във всяка сфера на живота ни.
Съвременният човек е потопен не само в информационна, но и емоционална среда (дори можем да използваме метафората информационна вихрушка или буря), която в голяма степен е формирана от публичната реч и главно посредством средствата за масова комуникация. Проявите на езикова агресия и свързаната с нея езикова манипулация в медиите и публичната реч като цяло не са ново явление, те винаги са били и част от политическия и журналистическия дискурс, и то далеч не само през последните десетилетия. Формите и проявите на тази агресия като че ли стават обаче по-видими в днешния глобализиран свят, където всяка информация е на „един клик“ разстояние. Може би само ни се струва, че днешният свят е изпълнен с много повече конфликти и непоносимост, които рефлектират и в езика ни, смятаме, че вербалното агресивно поведение става все по-интензивно и че неговите форми са все по-изкусни. Но по-скоро изключително се е увеличил и улеснил нашият достъп до проявите на езиковата агресия чрез информационния поток, в който се намираме, и можем да следим като в „пряко предаване“ агресивни типове поведения, отразени и със средствата на речта. Проявите на речева агресия стават постоянен елемент от езиковата практика на участниците в публичната комуникация, те са вече закотвени в речта на журналисти, политици и други обществени личности и като че ли укрепват позициите ѝ в речевото общуване, стигайки до ситуацията, че пряката речева агресия – т.е. обидата или оскърблението, е част от ежедневния журналистически и политически дискурс.
Поради това проблематиката на езиковото насилие, на вербалната агресия, на езиковата манипулация отдавна е в центъра на вниманието не само на лингвисти, но и на психолози, социолози, дори политолози, специалисти по маркетинг и реклама, етнолози. Речевата агресивност се проявява не само чрез езикови единици, свързани с грубо, жестоко, силово поведение (вулгарни думи, псувни, просторечие и груб жаргон), но в много силна степен и с налагане от страна на говорещия на свое речево (или по-общо – комуникативно) поведение, отказ от диалог, неумение да се слуша събеседникът. Човек може да бъде индиректно агресивен по различни начини – например чрез вербални форми (да разказваш истории, за да навлечеш неприятности на някого), или да реагираш така, че ,,жертвата“ (мишената) да реши, че е обект на гняв или враждебност (например чрез мълчание). Речевата агресивност например в средствата за масова информация може да се състои и в нежеланието (или неумението) на журналиста да създава общо езиково пространство на участниците в общуването. Отсъствието на такава комуникативна общност може да се възприеме от аудиторията като комуникативна (контактна и речева) агресивност на журналиста, като негов опит да се покаже езиково (дори информационно) превъзходство (Закоян 2009: 45).
Вербалната агресивност се смята за алтернатива на физическото нападение, както физическата, така и вербалната агресия са действия, целящи нараняване на другите. Човек може да ругае, да отправя язвителни забележки, да порицава, да упреква, да укорява, да се подиграва, да се присмива, да взема на подбив, или да дразни останалите, всяко от които може често да причини психичен дистрес, тревожност или загуба на каквото и да било самочувствие. Вербалното съдържание на нападението често бива придружавано от такива стилистични паралингвистични особености като виене, пищене или крещене. Заплахите също могат да бъдат извършени вербално: например „обещание“ за причиняване на телесна или психична увреда. Противникът, нападайки чрез индиректна вербална агресия, може да започне разпространяването на злостни слухове за някого или да дава публичност на умишлени лъжи (за измама, кражба, изневяра), съсипващи репутацията на жертвата. При политическото съперничество такава индиректна агресия, особено чрез телевизионни клипове и реклами, е толкова разпространена и честа, колкото и директната вербална агресия по време на политически дебати (Попов 2012: 25).
Освен понятието езикова агресия, в лингвистиката, особено през последните тридесет години, се срещат и други понятия с почти идентично съдържание, напр. в руската лингвистика: речевая, вербальная, словесная, коммуникативная агрессия и языковое насилие, словесная агрессия, или на английски най-често language aggresssion, language violence. Често се заменят и понятията езикова агресивност и езикова агресия. Много често във връзка с езиковата агресия се появява и друг термин, на който се обръща голямо внимание не само от гледна точка на лингвистиката, но и от всички хуманитарни науки, дори започва да бъде отразяван и в законодателството на редица държави, а именно език на омразата (hate speech, язык вражди, язык ненависти). Много трудно е да се посочи ясно какво е и какво не е езикова агресия, тъй като тя се проявява в различни ситуации в човешката комуникация и под различни форми, но това, което обединява проявите ѝ, е целта от психологическа гледна точка да се унижи или обиди партньорът в дадената комуникативна ситуация чрез определено речево поведение.
Самото разбиране за това що е езикова агресия не е единно при всички лингвисти, дори при психолози и специалисти от други области, тъй като не е възможно да се даде точна и изчерпателна дефиниция на това понятие и да се определят точните му граници. Също така трябва да се подчертае, че самата вербална агресия може да бъде както явна чрез определени похвати, използвани в речта, така и скрита напр. лоши шеги, непряко осъждане или пускане на слухове за някого, клюкарстване и т.н. В тесния смисъл на думата езиковата агресия бива приемана като речеви акт, които замества физическата агресия, и е изразител на заплаха, присмех, закани, неприятелски забележки, дори изразяване на категорична молба без използването на речевите формули за учтивост, присъщи на контекстовия етикет. Можем също да я определим като форма на речево поведение, насочена към унижение, накърняване или умишлено причиняване на нематериални щети на отделни лица и дори на обществото като цяло.
Като езикова агресия в по-широк смисъл на думата може да се подразбира както съзнателното, така и несъзнателното използване на такива езикови средства, които са неразбираеми или много слабо разбираеми за адресата и предизвикват усещането за субективен комуникационен дискомфорт, в резултат на което се поражда неприятно чувство, насочено към говорещия и което нерядко води до ответна реакция, отново изразена чрез някоя форма на езикова агресия. От гледна точка на комуникативното въздействие речевата агресия представлява настройка, атитюд на адресанта към антидиалог в широкия смисъл на думата (Глебов, Родионова 2011). Като проява на езикова агресия можем да квалифицираме дори т.нар. комуникативен саботаж – явление, характеризиращо диалогичната реч и междуличностното взаимодействие, което се причислява към т.нар. некооперативни прояви, тъй като предполага експлицитно изразяване на пренебрежение и игнориране на комуникационния партньор вследствие на вътрешно несъгласие и е противодействие, изразено имплицитно в речевата комуникация. В конкретни ситуации на общуване комуникативният саботаж може да се явява и средство за провокиране на конфликт, но понякога и обратно – като способ за неговата неутрализация.
При такова широко възприемане на езиковата агресивност или на езиковата агресия като нейни средства чисто в езиковата парадигма могат да се приемат например дори немотивираната употреба на нови и слабо разпространени чуждици в речта; също така експанзия на изрази от различни социални или териториални диалекти (диалектни думи, думи от професионален жаргон, жаргонни думи) или дори използване на неясни или прекалено софистицирани метафори, фразеологизми, алюзии, най-различни средства на езиковата игра и т.н. (Газда 2013: 85). С такова приемане на проявата на езиковата агресия обаче нейните граници съвсем се размиват и стават неадекватни и неупотребими за езиков и изобщо мултидисциплинарен анализ. Най-често срещаната в лингвистиката концепция за езиковата агресия е езиков/вербален израз на негативно емоционално-оценъчно отношение към някого или нещо, което е извън границите на етичните норми. Тя е съзнателно речево въздействие върху пряк или индиректен адресат с цел неговата дискредитация и унижение, и често е изразена чрез стилистично ниски оценъчни средства и пейоративни езикови похвати (Бикова 1999, Пеленкова 1999, цит. по Газда 2013).
На термините езикова и вербална агресия очевидно не може да бъдат дадени еднозначно определение и ясна интерпретация. Това, което обаче неизменно е включено в тях, е, че те съдържат описанието на настъпателно, доминиращо речево поведение, съзнателна атака на личния интегритет на адресата с помощта на езика. Същността на езиковата агресия може да бъде открита в умисъла на говорещия да обиди или да принуди за нещо адресата чрез своята реч, т.е. агресивни са примерно интенцията, намерението, а вербалното проявление е секундарно. В заключение може да си зададем въпроса – възможна ли е изобщо комуникацията без проявите на речева агресия? Възможно ли е агресията да бъде абсолютно изключена от нашето езиково поведение?
БИБЛИОГРАФИЯ
Бикова 1999: Быкова, О. Н. Языковое манипулирование. В: Теоретические и прикладные аспекты речевого общения. Красноярск, 1999, Вып. 1(8), с. 99–114.
Газда 2013: Gazda, J. Jazykové prostředky řečové agrese v ruském a českém tisku. In Richterek, Oldřich; Půža, Miroslav. Dialog kultur VII. Materiály z mezinárodní vědecké konference. Hradec Králové: Gaudeamus, 2013. с. 84–92.
Глебов, Родионова 2011: Глебов, В. В., Родионова, О. М. 2011 Особенности речевой агрессии [online]. Достъпно на: http://bit.ly/clAfDs.
Закоян 2009: Закоян М. Выражение агрессии в российских СМИ. В: Вестник российского университета дружбы народов. Серия: Вопросы образования: Языки и специальность. № 2. 2009, с. 44–47.
Пеленкова 1999: Пеленкова, Ю. А. Механизмы речевой агрессии в современной российской прессе, Красноярск, 1999, с. 178–182.
Попов 2009: Попов, Хр. Психология на човешката агресия, клинико-психиатрични аспекти, второ издание, Издателска къща ЛИК, София, 2009.
Попов 2012: Попов, Хр. Човешката агресия. Социопсихологични и психоаналитични аспекти. Информа Интелект, София, 2012.
Херчег 2004: Hеrczeg, Jiří. Meze svobody projevu. 1. vydání. Knihovnička Orac, Praha, 2004.
