КИРИЛИЦАТА РАЗКРАСЯВА ЗАПАДНИ ТУРИСТИ ЗА СПОМЕН ОТ МОРЕТО
Винаги[1] се намират хора с екстравагантни хрумвания, през това лято – също. Чужденец, като му разказвали за трагедията и величието на българите в Априлското въстание, пожелал да си татуира революционния девиз от знамето на Райна Княгиня „Свобода или смърт“.
Само че снимка в наш седмичен таблоид запечата израза във вида „Свобода или СМРТ“, което може да подскаже, че дедите на госта ни (или на майстора по татуиране) са обитавали по-скоро българските Западни покрайнини. Може би е заговорил нечий ген и са изчезнали изконните български графеми Ъ и Ь в думата от онова време СМЪРТЬ. Но все пак постъпката е нещо патриотично.
Има и други куриози „за спомен от България“ – ликът на цар Симеон с надпис над него „Велика България“; още и „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня“. А родено в Холандия българче поискало да му татуират „Жив е той, жив е...“, като на рамото му блести и ликът на „Ювиги хан Аспарух“.
Намерили са се и зевзеци, които леко са се изгаврили с британска туристка – тя настояла да изпишат на гърба ѝ „Праскова“ – така превели нейното име на български, сиреч сладка и сочна като плода. Все пак това е по-поносимо от случаи, в които чужденци разкрасяват телата си с груби жаргонни думи като „пич“. Най-интересни са им сами по себе си надписите на кирилица, екзотична (за тях) азбука. Например ирландска красавица се означила като СТЕФКА – с такъв неизтриваем спомен от Черноморието ни тя смайвала в родината си приятели и близки. Няма лошо!
Езикът ни е жизнен – слава на Бога! – по много начини. В цитираните случаи – предимно чрез азбуката.
ВСЯКА ДУМА – С ВРЕМЕТО СИ!
Моят учител по стилистика проф. М. Янакиев, изключително културен езиковед, изтъкваше навремето: „Добрият стил е поредица от езикови дреболии!“ Това е просто и вярно, обаче изисква постоянно наблюдение, и най-важното: поука от практиката. Своята и чуждата.
Практиката сочи, че всяка дума живее активно в точното време. Древните римляни и за това правило си имат сентенция: Anno aetis suae! – „Всяко нещо – в своето време“. Сиреч изреченото, написаното да съответства на епохата.
Не може да се възприеме съобщение по една национална телевизия, че „за телефоните през 1938 г. било платено с ваучери“ (??). Такава информация се конкурира по оригиналност със седмичник, според който в Царство България нещо било „заплатено с един милион евро от Чехия“ (През 40-те години на миналия век – евро!?).
Долу-горе така нелепо звучи изразът „катаджии на Витиня спрели автомобила на цар Борис ІІІ в 1936 г.“ (Впрочем цар Борис не е бил показван на снимка във всекидневник и с „любимата му сестра Йоанна“; а тя е царицата – Йоанна Савойска. Цар Борис има сестри Надежда и Евдокия...).
Друг „утвърден“ журналист разказва за 1800 г., когато някой си „ага“ щял бил да задуши богата българка, вдовичка... Добре, да се случваше към края на ХХ век, когато жаргонът вече позволяваше да се „задушват мадами“...
По подобен начин ни уверяват, че през 1933 г. някой си бил плейбой и пак тогава била организирана и пиар акция... Само че май тези думи като че ли тогава не са се вестявали в езика ни.
Да не говорим за килърите. През 1944 г. пишат: килър се припознал, та не успял да убие Елин Пелин... А седмичник връща същите злодеи до 1897 г.; омайва ни с разказ за Алеко, който „пътувал с файтон в провинцията, когато го застреляли наемни килъри“ (не са ли просто убийци бе?).
Да. Всяка дума – с времето си!...
ЧУЖДИЦИТЕ – КАПАН ЗА КОРЕКТОРИ
Вярно е, че и автори, и редактори, и коректори понякога грешат. Но също така е вярно, че грешките в родни думи са значително по-редки. Защото чуждите думи – особено възприети у нас в последните години – са и с доста неясна семантика (значение), па и като се възприемат по слухов път, просто не може да се определя правописът им.
Най-общите правила в нашата писмена практика повеляват да се отразява изговорът на заета дума, не писането ѝ в чуждия език. По същество обаче употребата на не особено позната чужда дума изисква да се намира начин и да се обясни значението ѝ. Какво ще значи например изразът от в. „Видин“:
„Есенните избори ще бъдат най-гърнч“. Защото в по-старите речници на чуждите думи (па и на правописа ни) тя липсва в такъв вид. Само в най-новия правописен речник я намираме като гръндж – тоест в гърнч има дори две грешки в пет букви!
Централен седмичник („Демокрация“) пише: „...да се справи с предизвикателствата на цифрофизацията“ (вероятно цифровизация), но и тя липсва в речници.Така често срещаната дисиденТство я намираме без средното Т, а пък другаде като десиденти (в. „Аз буки“). Нашумялата в последно време екстрадиция я виждаме в седмичник като екстрАдация: Българското правителство не прави постъпки за екстрадАция“; дори я чуваме от кореспондент на Би Ти Ви в САЩ: „Между България и САЩ няма договор за екстрадАция“. А в новите речници има само екстрадиция и екстрадирам, в по-старите думите липсват. Познатата на медиците дума екстременти се появява в седмичник така: „Първите шишенца с косми и секременти вече са предоставени за обработка“ – явно се има предвид значението „изпражнения“. Пак там намираме и пЪрвенющина – не е от пЪрви, а от френската дума parvenue – човек, който се е издигнал бързо в обществото, но няма духовните качества, навици и култура за това (както го определя речникът на чуждите думи). Докато пък кореспондентка на програма „Хоризонт“ говори за инсенитор за отпадъците (двукратно, без да го обяснява, а явно за да се покаже много вътре в проблемите на боклука...).
Ако си послужим и ние с увъртяна чужда дума (но тя е термин!), мнозина страдат от дизлексия – допускат груби правописни грешки. Само че те ловко са поставени като капани в чужди думи и горко му, който не проверява в речниците.
