Добре би било да се пише и да се говори много сериозно за проблемите на това велико постижение на човечеството – езика като инструмент за изказване на мислите и най-важно средство за общуване между хората...
Книгата на професор Стефан Брезински продължава една силна и утвърдена традиция на именити професори от Катедрата по български език на Софийския университет. Жанрът езикова бележка има свое място в лингвистичните проучвания – тясно специализирани, но едновременно с това насочени и към вниманието на широката общественост. От една страна, кратко са представени лингвистични коментари по определен актуален въпрос, а от друга страна, са представени така, че да предизвикат както интереса на специалиста езиковед, така и да привличат вниманието на обикновения гражданин, на писателя, на журналиста и изобщо на мислещите хора, които се интересуват от проблемите на българския език.
Макар и без претенции за сериозна статистика, може да се направи обобщение, че няма езиковед, който наред със специализираните си изследвания да не е посветил анализационни коментари на конкретни проблеми, които най-често представляват специфично отклонение от наложените стандарти в езика или пренебрегват естетиката на речта и уместната употреба на изразни средства в зависимост от ситуацията на общуването и от събеседниците. Създаването на езикови бележки е част от грижите за българския език, за анализ и обяснение на некоректните употреби, наложени в публичното пространство от журналистите, от общуващите в интернет пространството, от вестниците, от речта на политиците и изобщо на публично говорещите хора.
Много често обект на коментарите са езикови явления, които си проправят път като дублети и налагат своето съществуване чрез агресивно надмощие в узуса, а оттам и в публичната реч. Ако се проследят езиковите бележки по тези теми, може да се направи убедителен анализ върху динамиката на редица езикови явления и норми през последните години. В езиковите бележки на именити учени като проф. Л. Андрейчин, проф. Хр. Първев, проф. П. Пашов, проф. Р. Русинов, проф. В. Попова, проф. В. Радева, проф. Вл. Мурдаров и др. са застъпени проблеми, които представят по същество цялото езиково разнообразие и отразяват конкуренцията между коректни и некоректни употреби в различни сфери на българския език. Езиковите бележки не се ограничават до наблюдение и предписание, а поставят в много широк контекст наблюдаваните явления. Често проследяват произхода и историческия развой, за да могат обективно да дадат оценка на развитието днес с оглед на езиковата динамика и развоя на обществото.
Езиковите бележки на Стефан Брезински често са публикувани в ежедневници, които се ползват с авторитет и с доверие сред българските граждани. Това прави ефекта им още по-значителен, тъй като смисълът е да се достига до широка аудитория, да се разширява информацията в публичното пространство с текстове, които имат отношение към актуални употреби на българския език. Важно е да се отбележи, че това придава малко по-специфичен характер на езиковите съобщения, защото трябва да ги приспособи към потребностите на по-широка аудитория. Иначе казано, ако трябва да перифразираме една известна мисъл на проф. Мирослав Янакиев, ще трябва да отбележим, че голямата наука се изразява в това да обясниш много сложна материя и на малко дете. Кратък поглед върху историята на този специфичен лингвистичен жанр показва, че освен във вестниците (където Ст. Брезински най-често публикува), се срещат и други формати: коментарни рубрики по Българското национално радио, водени от проф. Л. Андрейчин, проф. Б. Георгиев, проф. Вл. Мурдаров; утвърдени сериозни телевизионни предавания като „Език мой“ по Българската национална телевизия, които и до днес нямат друг сериозен аналог в българските телевизии. Не бива да забравяме и специализираните рубрики на утвърдените българистични научни издания като Българска реч, Български език, Български език и литература, Език и литература и др.
Натрупаният опит, изразен в сериозните печатни издания, е сериозен повод голяма част от наблюденията да бъдат събрани и обобщени в самостоятелно издание.
Първата част на книгата неслучайно е наречена „Език на нашите деди“. В нея Ст. Брезински включва пет текста, в които разглежда специализирани въпроси: от спецификата на няколко прабългарски думи (кавхан, болярин, багатур, багаин, кутре, крагуй и др.) през словотворческата страст (огниво, жабиняк, сновалка, пътулка, погледни-вземи, правдарници) на Иван Богоров до интересни спомени за разговори и срещи с акад. А.Т.-Балан. В този преглед се очертават много образни ситуации, резултат от разговори между именити български учени, а тези разговори биха били ценни като информация както за студентите българисти, така и за обикновените граждани. Както отбелязва Ст. Брезински, отношенията между акад. А.Т.-Балан и акад. Ст. Младенов са били много интересни. Изглежда, продължава професорът, че тогава професионалните закачки са били доста разпространени. Една от тях е за думата творба, която създава А.Т.-Балан, а Ст. Младенов го засяга – била му приличала на торба. Но Балан незлобливо му отговаря: „Тя и неговата дума сръдня понамирисва, но си е пак добра, нашенска...“.
Втората част на книгата е озаглавена Правоговор, правопис, пунктуация и в нея са публикувани текстове, които разглеждат и коментират динамиката на езиковите процеси, свързани с изговора на депалаталните съгласни пред глаголното окончание (Аз мисла и тогава говора); разликите между оставам и оставям; в статията „Издайнически и коварен е изговорът на глаголи“ са разгледани различни употреби като пека~печа, говоря~говоря, вървя~върва, а употребите им са регистрирани в речта на депутати и по страниците на вестник „Преса“. В тази глава са коментирани и употребите на членни морфеми при така наречените nomina agentis. Днес студентите (от филологически и нефилологически специалности) много често допускат грешки при имена като юбилярят, обущарят, вратарят, мислителят и по аналогия пренасят изговорните навици при учленяването на депалатални съгласни (под влияние на западните говори, а днес вече и като маркер за разговорност не само там) в редица други случаи, които изискват употреба на палатална съгласна: върВъ, читалНа, спалНа, сушилНа и други.
В тази глава Ст. Брезински посвещава езикова бележка и на редукцията. В статията Кажете „БЕ-СИ-ПЕ“ и „ГОСТИТИ“ и не се сърдете, ако ви се смеят. Много важно е подзаглавието: И видни личности изпъкват с лош изговор. В съвременната действителност може да се каже, че основно публичните личности допускат подобни грешки и социалната санкция (присмех или ирония) е неизбежна. Преодоловянето на диалектната редукция при двойките гласни е~и е възможна и наложителна, когато става дума за речта на публично говорещите хора в официални ситуации, в които изискването за книжовен изговор е от особена важност. Всеки езиковед цени и уважава българските диалекти; всеки знае, че през Възраждането именно те, при това точно от групата на централните балкански говори, където явлението е широко застъпено, активно се включват в изграждането и оформянето на новобългарския книжовен език. Оправдана е употребата им, когато е уместна и осъзната от участниците в общуването. Когато обаче се премине границата на коректните и уместни употреби, речта придобива друго звучене и не се възприема адекватно спрямо контекста, темата, събеседниците и обстановката. Иронична усмивка предизвикват изказванията на председателя на Държавната комисия по енергийно и водно регулиране Иван Иванов не заради съдържанието, което е по-често тъжно като информация заради вечно увеличаващите се цени на тока и газта, но най-вече заради неовладяната диалектна редукция на е~и: дИцата, кучИтата, тИлИвизията и др.
Темата за употребата на запетаята е широко застъпена в тази основна част на книгата. Проф. Стефан Брезински и до днес си остава доайен на българския синтаксис и може би това е причината толкова внимателно да анализира употребите на този пунктуационен знак. Съчетанието между погледа на специалиста по синтаксис и на преподателя по стилистика, при това оставил един от най-ценните трудове в тази област – Журналистическа стилистика, си проличава много ясно в анализирания случай. На базата на конкретен материал от вестници се извеждат важни правила за избягване на двусмислицата – най-големият враг на добрия стил, по определението на Ст. Брезински. В закачливи заглавия като Запетайката е скромна, но си тежи на мястото. Как да разбираме поканата „Хайде да ядем момчета“? отново са представени интересни примери за некоректни пропуски, които създават условия за различни стилистични недостатъци като амфиболията в подзаглавието на разглежданата статия например. В останалите текстове е поставен акцент върху ролята на коректорите в българските медии, както и върху наблюденията върху речта на публичните личности – най-вече политици и журналисти. Проф. Ст. Брезински коментира употреби, които и други български езиковеди са засягали в свои езикови бележки, като финансов ресурс, голям дебат, технически разминавания между звук и буква и др.
Тук е мястото да отбележа, че преди време в един разговор по телефона проф. Ст. Брезински ме беше попитал не се ли страхуваме, когато наблюдаваме речта на политиците и обявяваме имената им. Не бях се замислял за това. После си дадох сметка, че с малко изключения българските политици не се интересуват от нашите изследвания, въпреки че ги четат и ги познават. Политическата арогантност и театрализираната езикова агресия не позволяват на нашите управници да мислят върху речта си – не само като стил и реторика, но и като дълбочина на съжденията, бягство от клишетата, умението да се формулира теза и да се отстоява, да се изслушват събеседниците и да не се лъже, да не се демонстрира ценностната система чрез езикова агресия, изразявана с лексика, която е характерна за необразованите прослойки от обществото.
Третата тематично обособена глава в книгата е озаглавена „За думите“. В редица статии авторът разглежда употребата на думи, които са некоректно представени от български журналисти. В отделни текстове са анализирани и редица думи за родствени отношения. В тях ми се струва, че на места се губи задълбоченият поглед на специалиста диалектолог, а това води до някои неточни обяснения. Най-пълно думите за родство и за сватовство са представени в редица изследвания на Хр. Холиолчев и наблюденията му биха допълнили по-достоверно тълкуванията на Ст. Брезински. Анализът продължава с коментар на някои анахронизми и по-точно неуместни употреби на думи в контекст, в който не се разпознава значението им (употребата на думата евро в текст, който се отнася за четиридесетте години на миналия век; катаджии, които са спрели автомобила на цар Борис Трети през 1936 г.; ваучери, с които са платени телефони през 1938г.). Разгледани са и нетипични употреби на думи като електорат, милиция, полицейски палки, катаджии и др. Верен на езиковия си усет, авторът коментира в специална статия навлизащите в езика прякори. Наблюденията му се основават отново върху материали от българската преса и представят широка гама от прякори на българи, които имат различни реализации (най-вече криминални), но силно се запомнят именно с допълнителните си имена. Погледът на Ст. Брезински се спира и върху падежните облици и падежните остатъци в съвременния ни език. Наблюденията му засягат падежни остатъци от типа: майко, майце си, на майка си; кой-кого-кому, на кому, както и някои звателни форми като господинЕ, госпожО, госпожицЕ. Не убягват от погледа на лингвиста и редица некоректни употреби при думи от руския език.
Под екзотичното за лингвистичен труд наименование „Чуждичко – сладичко“ в книгата „Българският език свещен“ са анализирани различни чужди думи, които са употребени в неподходящ контекст. Темата е болезнена за всички езици, това отбелязва Ст. Брезински още в първите текстове. Към това може само да се добави, че когато обществото и медиите поставят остро проблемите на българския език, обикновено ги концентрират в два основни тематични кръга:
- Чуждите думи като заплаха за езика ни;
- Членуването в българския език.
В статията На хепънинга през уикенда му реинкарнирам рейтинга са коментирани думи като уикенд, бодигард, хепънинг, дистрибутор, реинкарнация, инфлация, офис, оферта и др. Някои от тях така са се настанили в езика ни, че дори не се възприемат като чужди. Други пък навлизат, за да обозначат нови реалии. Последни проучвания на Института за български език показват, че през годините навлизат редица думи, които назовават нови реалии, състояния и прочее: номофоб – за човек, който е привързан към телефона си; фабинг – за човек, който дори в компанията на друг човек общува през телефона си; бигорексик – за човек, който е пристрастен към идеята да трупа мускули във фитнеса; за спа процедури в езика ни са навлези десетки думи, които означават специфични понятия и процеси, свързани с процедурите за разкрасяване. Това, което дразни езиковедите, и това, което езикът оставя да съществува или изхвърля от ежедневието обаче, са различни неща. Често е въпрос на езикова мода, на временни употреби, които бързо преминават в архаичния пласт на речника. Процеси, които всеки един език търпи непрекъснато и които във времената на глобализация, общуване във виртуалното пространство, изучаването на много чужди езици и отварянето към различни светове, би трябвало да се възприемат като естествени. Лексикалната система е много динамична, но в същото време има устойчив център, който позволява в различни времена и в зависимост от навлизането на различни реалии да се актуализира лексикалният състав в периферията, като в същото време социално-икономическите и културните отношения, както и потребностите и манталитета на едно общество определят мястото и живота на чуждите думи.
В три статии са разгледани и думи, чиято свръхупотреба ги е превърнала в част от юридическото клише. Това са глаголи като касая, касае ме, които много често се използват в речта на юристите и на които специално внимание отделя в свои изследвания Нено Неновски (Неновски, Нено. Езикови тревоги. Правен свят, 1988, кн.2).
Коментирани са думи като удачно, живущи, посуда, ищец, приращение и др. В подзаглавието на една от статиите Може би е време Темида да понаучи български между редовете се поставя голямата тема за юридическата реч, за езика на законодателството, за спецификата на юридическите клишета и за големия брой остарели наименования термини, с които правото работи. Струва ми се, че цялата система от стилове днес трябва да бъде премислена и с оглед на разнообразните модели да бъде направена нова типология, в която отделно място да намери юридическият стил.
В по-кратки бележки е обърнато внимание на възклицанията и на модерните тенденции в употребата им, както и на турските думи, които според наблюденията на автора през последните години се активизират предимно в печатните медии, за да се доближи публицистичната реч до народно-разговорната.
В двата предпоследни раздела („За словосъчетанието“ и „За изречението“), които съдържат кратки езикови бележки, са разгледани различни проблеми, свързани с ненужни конструкции като от страна на, брахиологии на определяемото в примери като Германия атакува; на словосъчетания като обръща значение или оказва роля.
На изреченско равнище са разгледани интересни случаи с така наречения обратен словоред („Поп ухапа кобра“, с. 143), както и една много интересна група от текстове, която анализира езикови проблеми, свързани с ловджийската проблематика и отразяването ѝ в българските медии.
Последната глава от книгата е Стилистични проблеми – езиковата култура, без която (не) можем и спокойно може да бъде определена като венец на изданието. Част от тази глава е послужила като самостоятелно заглавие на друга книга на проф. Ст. Брезински, която се ползва също с особена популярност в научните и в журналистическите среди. Именно в тази част среща си дават специалистът по синтаксис, изтънченият езиковед стилист и преподавателят по езикова култура, чиято дейност в университета е свързана с изграждането на представа у студентите за категории като допустимо~недопустимо; официално~неофициално; книжовно~диалектно.
В кратки по обем, но богати като съдържание текстове са разгледани различни случаи на изпускане на думи; употреби на паразитни думи. Много детайлно е обяснен стилистичният похват оксиморон. Специално внимание е посветено на езиковата агресия и на вежливостта в медиите и в публичната реч. Заглавия като Кавалерството умира пред очите ни, Вулгаризмите шестват необезпокоявани, Цинизмите крещят: „Ниско самочувствие!“ и пр. показват позицията на автора и категорично разграничават подобни употреби в официални ситуации като неуместни и неадекватни. В дълбочина Ст. Брезински е доловил едно явление, което в съвременната публична реч придобива все по-широко място и което най-общо може да се определи като езикова агресия.
Последният текст от книгата е обобщение върху художествените изразни средства в публицистиката, което може да бъде използвано от студенти, журналисти, политици, юристи и от всички, които искат чрез богата реч да покажат уважение към езика си.
Съвременният български език е сложна и динамична система, в която се отразяват различни обществени, социални, икономически и културни процеси. През последните години понятието езикова култура се употребява все по-често и се налага като неделим компонент от представата за интелигентност. Много често обаче и в изследванията на езиковедите, и в публичните анализи се говори за слабата езикова култура (особено на младите хора), за агресията на уличната реч, за неспазването на книжовноезиковите норми. Често обект на обществено внимание стават проблеми, свързани с навлизането на новите думи, членуването, слятото и полуслятото писане. Периодично се коментира и темата за закон за българския език. Псевдогрижите за езика имат по-скоро политически характер, отколкото реален ефект върху една система, която има собствени закони и вътрешни правила в развоя. На фона на тези тривиални „тревоги“ за езика встрани остават съществените проблеми, свързани с обучението по роден език.
Книгата на проф. Стефан Брезински е неизчерпаем източник на ценни съвети за живота и зло/употребата на думите; за смислите, които правят словосъчетанието и изречението огледало на човешката психика и на човешката душевност. Такава книга трябва да прочете всеки българин, който разбира, че без езика няма човек и няма светове; няма разбиране и няма успехи в нито една човешка дейност.
