Представител и последовател на най-добрите традиции на езиковото строителство, борец не само за чиста, но и богата и красива българска реч, авторът на „История на новобългарския книжовен език. Избрани текстове“, доц. д-р Владислав Миланов, си поставя на пръв поглед тясно учебната (дидактическа) задача да представи на преподаватели и студенти „Избрани текстове за упражненията по история на новобългарския книжовен език“. Зад тази скромно оповестена цел на преподавателя, осъзнаващ необходимостта от учебно пособие, което да улесни изучаването на историческия процес в сътворяването на новобългарския книжовен език, се разкрива преходът от черковнославянската традиция към новобългарския книжовен език, в действителност се представя самият процес на раждането на съвременния български език. Подобно на древния Сократ, който обучава слушателите си на критическо мислене посредством „майевтиката“ (изкуството да предизвикаш раждането на мисълта у събеседника), авторът на Христоматията представя плавния преход от черковнославянската традиция към новобългарския книжовен език. Отбрани са текстове от трудове на най-изявените автори на новобългарската книжнина (Паисий, Зографските ръкописи, Никифоровия препис, Софроний Врачански, Марин Дринов, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Иван Вазов и др.), творили през три века – ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ вв. Авторът се ръководи от жанровото разнообразие на книжнината през изследвания период и насочва вниманието си към исторически, художествени, научни и публицистични текстове (История славяноболгарская, Болгарска граматика, възрожденските вестници и списания, българска поезия (Петко Славейков – „Песен на паричката ми“), Еровете (1863г. П.Р.Славейков), Кратка българска граматика (Д. Войников), стихове от Хр. Ботев, Л. Каравелов, Ив. Вазов. Представени са всички бележити български книжовници, учители, писатели, дори просветени политически деятели като Марин Дринов ( „Писмо до българските читалища“, 1869 г.), което за съвременния читател, познаващ културното равнище и интелектуалните интереси на преобладаващата част от днешните политици, ще прозвучи твърде екзотично... Това полифонично представяне на възрожденската книжнина е продиктувано от синкретичната природа на учебната дисциплина „История на българския книжовен език“, подчертана от автора още в Предисловието на книгата, както и от обстоятелството, че чрез този учебен предмет се проверява всестранната езикова подготовка на студентите.
Антологията е своеобразно продължение и допълнение на прекрасната „Христоматия по история на българския книжовен език“ (1947 г.), съставена от проф. Л. Андейчин, проф. Хр. Първев и проф. В. Попова. Вл. Миланов прибавя към основните текстове, заложени в конспекта по История на българския книжовен език, произведения, даващи на студентите панорамен поглед към епохата, културата и народопсихологията на българина през посочените три века.
Доц. Вл. Миланов е определено екипен творец, който не страда от параноята на някои автори за единственост и неповторимост. Затова се обръща за сътрудничество към колеги, специализирали се в различните периоди и проблеми на езиковедската наука. Изключително внимание заслужава и колаборацията на автора със студентските екипи, у които той запалва искрата на творческото дръзновение и радостта от точния критичен анализ на съвременните езикови явления. Доц. Вл. Миланов заедно с доц. Н. Михайлова-Сталянова основават Център за наблюдение на политическата и журналистическата реч, в който екип от преподаватели и студенти изследва парламентарната езикова практика. Дори самото включване на Студентския съвет в карето на издателите на Христоматията (наред със Софийския университет, Факултета за славянска филология и Катедрата по български език) подсказва силното обвързване на автора със студентската маса, неговата потребност от съвместно творчество и влияние върху тяхното езиково усъвършенстване. Нищо не започва и не свършва с нас. А уроците на историята на новобългарския книжовен език са неизменно условие за адекватната теория и практика на съвременното езиково творчество.
Преобладаващата част от текстовете са приложени в оригиналния им вид, за да илюстрират конкретните исторически периоди в развитието на новобългарския книжовен език. Добро впечатление оставят и текстовете с „нормализиран съвременен формат“, (откъсите от Паисиевата история, от раздела „Черковнославянска традиция“) – факт, който ще позволи и на читатели без формално филологическо образование да придобият представа за българската възрожденска книжовност и нейните културни и социални ценности.
Задължителната библиография, приложена от автора, ще улесни и обогати подготовката на студентите за упражненията по история на новобългарския книжовен език. Така окомплектовани оригиналните текстове и аналитичните езиковедски изследвания позволяват на Христоматията да изпълнява роля на учебник по история на езика. Авторът дава заявка за бъдещо изследване на развоя на книжовния език, което ще разкрие филологическите спорове, изкуствено създаваните догми, обвързването на езика с партийните системи, прехода от т.н. „дървен език“ към „новобрюкселски клиширан изговор“.
Запознавайки се с Христоматията, непредубеденият читател не може да не му повярва и да очаква с нетърпение следващите научни и учебни трудове.
На добър час на Вл. Миланов и учебното му пособие с пожелание то да повлияе не само върху учебния процес на филолозите, но и върху масовата езикова практика!
