Кога е започнало обогатяването на българската глаголна система

Датирането[1] на езиковите промени в българското историческо езикознание най-често се основава върху грешките и изключенията в достигналите до нас книжовни паметници. Този подход, разбира се, е правилен, но често води до абсолютизиране на единични форми, които формално наподобяват новобългарските. Подобни опити винаги завършват с това промените да се „дърпат“ назад към класическото старобългарско състояние от IX–XI в., като се приема, че предполагаемите, вече извършени в говоримия език, промени не са системно отразени в ръкописите заради книжовния характер на достигналите до нас писмени паметници. Така на базата на единични примери от типа на ꙁовѣше вместо ꙁъвааше прибързано се решава, че още в късния старобългарски период имперфектът е сменил основата си. Времето на смяната на основата на имперфекта придобива голямо значение за определяне на началото на промените в българската глаголна система след излизането на една статия на Г. Герджиков през 1988 г. Там авторът убедително доказва, че смяната на основата на имперфекта не е случайна и не се дължи на нежелано съвпадение с формите на аориста, а е последица от промяна в значението на самия имперфект – превръщането му в едновременно и относително глаголно време. Затова Герджиков настоява на това, че на промяната при имперфекта трябва се гледа като на начало на трансформацията и обогатяването на българската темпорална система (Герджиков 1988). От позицията на неговите възгледи излиза, че щом форми от типа на ꙁовѣше се явяват още в старобългарските паметници, значи промените в глаголната система са започнали още тогава.

Всички, които смятат, че едва ли не още в края на старобългарския период е съществувала глаголна система, сходна с новобългарската, пропускат факта, че такава мащабна трансформация при глагола, каквато е преживял българският език, няма как да не е била съпроводени от промени в морфонологията. Природата на флективните езици е такава, че морфонологичните средства имат твърде съществена роля, защото подпомагат флексията в изпълнението на нейната функция[2]. Затова е нормално да се очаква, че появата на нови значения при глагола ще предизвика активизиране на допълнителни морфонологични средства. Ако изходим от тази постановка, трябва да търсим доказателства за два типа промени: поява на нови форми и/или категории и промени в морфонологичните средства. Съвпадение на двата типа промени, според нас, има едва от втората половина на среднобългарския период.

Нова за българския език форма, която свидетелства за настъпила промяна в темпоралната система, е бъдеще време в миналото. Тук приемаме тезата на Г. Герджиков, че бъдеще време в миналото е следходно относително (индиректно) време (Герджиков 1999: 221–222). Това глаголно време не би могло да се появи, ако в темпоралната система не съществува неследходно (едновременно) относително време (т.е. новобългарският имперфект). Другото условие за поява на бъдеще време в миналото е да е граматикализирано бъдеще време. Затова появата на форми за бъдеще време в миналото в паметниците е най-яркото доказателство за настъпили промени не само при имперфекта, но и изобщо в темпоралната система на българския език. Неприемлива е тезата за съществуване на бъдеще време в миналото в евангелските текстове от старобългарския период. Според някои учени това глаголно време се образувало с изцяло лишен от лексикално значение глагол хотѣти в имперфект и инфинитив на спрегаемия глагол, например наѧтъ глт . еже хотѣаше бꙑт емѹ Мк 10.23 Марийнско евангелие (Мирчев 1963: 204; Граматика 1991: 305–306).

Според нас в старобългарския език това са синтактични конструкции с модален глагол, които изразяват намерение. К. Мирчев посочва и два примера от Троянската притча: егꙑ хтѣхмꙑ въ отоцѣ ономь ... погꙑнѫт; хотѣше погѹбт менелаѹша царѣ ... аще не б хъ прѣꙗмѹшь ꙁастѫплъ (Мирчев 1963: 204). Последните два примера звучат доста по-убедително, но проблемът отново е в това, че същинско бъдеще време в миналото може да се търси само в паметници с граматикализирано бъдеще време, а подобно състояние все още не е доказано за Троянската притча, в чийто език освен това има и хърватско влияние и това изисква допълнителна предпазливост.

Писмен паметник, който достатъчно ясно сочи настъпила промяна в българската темпорална система, са влахо-българските грамоти. Може подробно да се покаже, че в езика на грамотите вече са граматикализирани перфектът и бъдеще време. Това ни позволява да приемем, че форми от грамотите, които приличат на новобългарското бъдеще в миналото, наистина са такива:

(1) ... добри людї, та послꙋшахѫ ре господина кралѣ та доидоше съ своеми главами и стоахѫ съ мном въ неволи; понеже аще хтеше погинѫт сїаꙁи ꙁемлѣ, и тїе щехѫ погинѫт, и ꙁемлѣ господина ми кралѣ не щеше имети покои (XXIII, Грамота на Александър, син на Мирча Велики, 1424–1427)

(2) И ека щѫ аꙁь сехъꙁи пръгаръ ꙁа еі дьнї, да видимъ що ми хте ѡтрещи, и пакъ щехъ да допꙋстїмъ а . го дꙋкатарѣ. (CCXV Грамота на Влад I Дракул 1433–1440)

(3) Того радї аꙁъ еках, како да ми прїидет и мене нѣкоа исправа; ѡно ми не прїиде ни едїна исправа, ни ꙁа апоклисари, ни ꙁа тъиꙁи добитьк, що щеше да бꙋдет щит христїанѡм. (CXXVII, Грамота на Млади Бесараб 1472–1481)

(4) Ере ако хощет бити ѡни ꙁли людїе, наиꙁло и страшно и горко съмрътъ хтех господство ми ꙋинити над главе им, понеже съм и господство ми слꙋга свѧтою корꙋне и висоте кралю и приꙗтел вашои милости. (CLXXXIX, Грамота на Радул IV 1496–1508)

В приведените примери глаголът хотѣт в имперфект е загубил своето лексикално значение, а в някои случаи е загубил и част от корена си: не щеше имети, щехъ да допꙋстїмъ, щеше да бꙋдет. Тук е обобщена морфемата щ- като маркер на значението следходност. В примери (1) и (4) формата на бъдеще в миналото се явява вместо условно наклонение в сложно изречение с подчинено обстоятелствено за условие. Пример (4) заслужава особено внимание, тъй като представя действия, които са едновременни или следходни спрямо момента на говоренето (затова и в подчиненото изречение за условие стои бъдеще време). В този контекст появата на хтех ꙋинити вместо условно наклонение би била невъзможна, ако това не беше форма на време с двойна ориентация: следходно време, което обаче е индиректно ориентирано по момента на говоренето. По подобен начин следва да се тълкува и пример (2), където също може да се смята, че бъдеще време в миналото се явява вместо условно наклонение[3]. По отношение на примери (1) и (4) трябва да се отбележи, че в съвременния български език в подчинено изречение за условие настъпва на практика задължителна неутрализация на признака следходност, т.е. явява се сегашно време вместо бъдеще и имперфект вместо бъдеще в миналото[4], срв. ...ако загинеше тази земя, и те щяха да загинат... вместо ...ако щеше да загине тази земя, и те щяха да загинат..., какъвто е случаят с пример (1) от влахо-българските грамоти. По времето, по което са писани грамотите, тази неутрализация очевидно все още не е била наложена в българския език.

Ясно е, че състоянието, отразено във влахобългарските грамоти, не се е появило изведнъж. Затова следва да отнесем промените в българската тепорална система към втората половина на среднобългарския период. По това време имперфектът се е превърнал в индиректно и едновременно глаголно време.

Като ориентир за настъпили промени при морфонологичните средства може да служи появата на появата на суфикс за имперфективация -’ава-. Още в ранните старобългарски паметници има множество форми, в които се открива -ава-, напр. пробьщ-а-ва-т, ꙁавѣщ-а-ва-т, освѣщ-а-ва-т и т.н.[5] В подобни примери обаче не се сегментира видова наставка -ава-, а комбинация от суфиксите -а- и -ва-, напр. обьщь > обьщ--т > пробьщ--т (св.вид) > пробьщ-а-т (несв.вид) > пробьщ-а-ва-т; *zavĕt-i-ti > ꙁавѣщ-а-т > ꙁавѣщ-а-ва-т → завещ-а-я – завещ-ава-м. Може да се смята, че наставката -ава-/-’ава- е била декомпозирана от вторични имперфективи към глаголите по ІV старобългарско спрежение, като видовият суфикс се е разширил наляво и е погълнал предходния формант.

Въпросът е от кой момент нататък е правомерно да се говори за вторични несвършени глаголи вече оформени с наставката -ава-, а не за комбинация -а-ва-. Тук трябва да имаме предвид това, че отименните глаголи – а IV старобългарско спрежение събира именно такива образувания – по принцип са били видово неясни и затова при тях е напълно възможно по-ранно или по-късно прибавянене на -ва- към имперфективиращата по произход наставка -а- с цел премахване на видовата многозначност. Старобългарският глаголен вид е неотделим от начините на действието, той е класификационна категория, закрепена за лексикалното значение на думите, а вторичните несвършени глаголи първоначално не са образували чисти видови двойки със свършения вид. Затова неясните откъм начин на действие отименни глаголи могат да се окажат и видово неясни, дори когато етимологично са вторични несвършени глаголи (срв. смяната на вида при старите вторични имперфективи завещая и увещая). Това може да обясни твърде странното от съвременна гледна точка лепене на наставката -âà- след видовата по произход наставка -а-.

След като вторичните имперфективи с отименен корен не могат да бъдат показателни, ни остава да търсим несвършените съответствия на словообразувателно оформени с наставката --, но немотивирани глаголи. След десемантизацията на старата словообразувателна наставка -- и превръщането ѝ в темпорална гласна тези глаголи биват преосмислени като непроизводни. При тях вече може да се говори с по-висока степен на сигурност за вторични имперфективи, оформени с наставката -ава-/-’ава-:

поѹити > пѹавати:

и͗ е͗гда ꙋбѡ сѣдить въ келїи, мо́лит сѧ• поꙋ͗ѣвает сѧ• тво͑рить мало рѫкодѣлїе• пее́т сѧ противѫ сїлѣ ѡ͗ помышленихъ• (Слова на авва Доротей)

отѧгъити > отѧгъавати:

ѡ͗ не́мже ре́кль е͗си ꙗ͗ко ѡ͗тѧгѣвае͗ши бра́тїѧ, ꙗ͗вѣ ꙋбѡ ꙗко ѡ͗правданїе есть• (Слова на авва Доротей)

ѹтолꙗти > ѹтолꙗвати:

д҃хъ бѡ б҃ии прѣмодыхааше сладкодыханенъ и ꙋтолѣвааше лютꙑѧ и многомѫтыѧ и бꙋрѧ (Манасиева хроника)

ѹстроити > ѹстраꙗвати:

поеже пророка вꙿ домъ приѧти и того попеенїе въ всемъ ꙋстраавати (Григорий Цамблак, Слово за пророк Илия)

облъгати > облъгавати:

еⷤ добродѣтель на́вꙑка́ти ра́ꙁлиьствꙋеть • и͗ е҄же ѻ҄́блъгавати сѧ вꙿ наалꙿствꙋемыⷯ е҄же ѻ҄́болга́нїа̀ раꙁрѣша́ти̋ • то́лико подобае͗ть пае ꙋ҄ тебѐ б҃лгораꙁꙋмнымъ вѧ́щьше и͗мѣти тⷭи ласкателныⷯ (Послание на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил)

Както може да се види от приведените примери, формите се срещат в паметници, писани през втората половина на среднобългарския период и свързани със североизточните български диалекти, където наставката -ава- действително става много агресивна. Това ни кара да мислим, че наставката -ава-/-̀авае била оформена през среднобългарския период. За това, че през XIV–XV в. вече е съществувал суфикс за имперфективация -ава-/-̀ава-, говори и М. Белова в своята дисертация, посветена на глаголното словообразуване в произведенията на Григорий Цамблак[6]. Но Белова посочва като примери одебелꙗвати, отьмьнѣвати, ѹспокоꙗвати, ѹплождавати и др. (Белова 2008: 122), които според нас не са еднозначни поради отименния корен.

Всъщност най-сигурното доказателство, че в българския език вече е възникнал суфикс за имперфективация -ава-/-’ава- е посочена от самата Белова верига таꙗти сѧ > истаꙗти > истаꙗвати (Белова 2008: 210), тъй като -а- в структурата на старобългарския глагол та-ꙗ-ти, та-ѥ-ши е темпорална гласна на миналата основа и след нея няма как да се яви видовата наставка -ва-, която задължително предхожда тематичните гласни и стои непосредствено след лексикалната основа. След като сегментацията та-ꙗ-ти сѧ > ис-та-ꙗти > ис-та-ꙗ-ва-ти (с темпорална гласна последвана от видов суфикс във вторичния несвършен вид) е невъзможна, остава като единствено възможен вариант ис-та-ꙗва-ти (с наставка за имперфективация -̀ава- след корена та-). Същият глагол истаꙗвати е посочен в речника на Фр. Миклошич (с източник Panoplia dogmatica), както и растаꙗвати (по речници, без конкретен паметник). По същия начин следва да се тълкува и даденият от Белова без друг коментар въꙁоравати, също и прѣоравати, посочен от Миклошич със значение ‘ора’ въз основа на описания на южнославянски ръкописи и пак без конкретен източник.

Защо времето на декомпозиране на наставката -ва- е толкова и показателно за българската езикова история? Отговорът се крие в това, че този нов суфикс за имперфективация зависи от мястото на ударението. В някои диалекти (предимно североизточни) ударението е започнало да влияе върху избора на видова наставка. В други говори ударението явно е било използвано за други цели (например да маркира категориите време, наклонение и т.н.) и чрез него не се разграничават видови наставки[7]. В този смисъл декомпозирането на наставката за вторичен несвършен вид -ава-, чиято реализация зависи именно от мястото на ударението, е косвено свидетелство за времето, по което акцентът е започнал да придобива морфонологична функция в българския език[8]. Това означава, че появата на морфонологична стойност на ударението би трябвало да е среднобългарско явление.

И така, началото на обогатяването на темпоралната система не е старобългарско явление, но при всички положения предхожда новобългарското диалектно членение. Българските диалекти са били единни по отношение на основната развойна тенденция – обогатяване глаголната система в рамките на доминантата на флективния тип – но са се разделили в зависимост от това как са използвали наличните и новосъздадените морфонологични средства: редуванията в лексикалната основа и ударението. Диалектоложките данни показват, че българските говори са различават и по набора от суфикси за имперфективация и темпорални гласни[9]. Езиковите данни, с които разполагаме засега, показват, че началото на това разграничаване на българските говори в зависимост от използването на морфонологични средства за маркиране на граматически опозиции предхожда новобългарската делитба на източни и западни говори според застъпниците на старобългарската ятова гласна. Но това не означава, че и краят на „морфонологичното диалектно членение“ е бил през среднобългарския период и е предхождал промените с ятовата гласна. Точно обратното, морфонологичните промени предполагат бавни темпове и голяма продължителност във времето. Затова е много вероятно някои от етапите от развоя на морфонологичните средства да са съвпаднали с новобългарските промени с ятовата гласна и дори да са продължили и след края им. Данните от влахо-българските грамоти обаче говорят и за друго – че обоготяването на българския глагол е или едновременно, или предхожда разпадането на падежната система при имената. Затова няма основания да се мисли, че обогятяването на глаголната система е някакъв вид последица от изпадането на падежите; връзката между двете явления явно не е пряка.

БИБЛИОГРАФИЯ

Алексова 2008: Проблемът за неутрализациите на темпоралните опозиции и смяната на гледната точка в българското сложно изречение в преподаването на български език на чужденци, говорещи френски език. – В: Пета международна конференция „Езикът – феномен без граници“, 12–14 юни 2008 г., Варна, с. 173–181.

Белова 2008: Белова, М. Образование глаголов болгарском литературном языке ХІVХV вв. (на материале произведений Григория Цамблака). Диссретация на соискание учëной степени кандидата филологических наук. Москва, 2008.

БДА 2016: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. IV. Морфология. С., 2016

Гаравалова 2003: Гаравалова, И. Школата на натуралната морфология и българската морфологическа система. С., 2003.

Герджиков 1988: Герджиков, Г. Преустройството на темпоралната система в старобългарския период и началото на специфичния път на развитие на българския глагол. – Славянска филология. Т. 19. София, 1988, 127–137.

Герджиков 1999: Герджиков, Г. Темпоралните ориентации, които изграждат значенията на българските глаголни времена. – Български език и литература, XL, 1999, кн. 2-3.

Граматика 1993: Граматика на старобългарския език. София, 1993.

Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език, Част ІІ, Морфология. София, 1983.

Дыбо 1990: Дыбо, Вл. Славянская акцентология. Опыт реконструкции системы акцентных парадигм в праславянском. Москва, 1990.

Мирчев 1963: Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. С., 1963.

Стойков 1962: Стойков, С. Българска диалектология. С., 1962.

ИЗТОЧНИК НА ЕЗИКОВИЯ МАТЕРИАЛ

Електронен диахронен корпус и исторически речник на българския език: https://histdict.uni-sofia.bg.