Константин-Кириловата азбука и византийското писмо

Сред многобройните опити да се обясни произходът на първата славянска азбука с най-дълготрайна популярност се е ползвало мнението, според което глаголическите буквени начертания са получени от всевъзможни видоизменения на знакове от византийското писмо и по-специално на знакове от византийския минускулен шрифт. Както е известно, някои изследователи са се насочвали и към различни източни, преди всичко семитски азбуки, докато други, начело с Тейлър, са се стремели да останат в пределите само на византийската графика, което пък ги е принуждавало да прибягват понякога към съвсем неубедителни комбинации, срв. у посочения автор извеждането на ⰶ от τσ (и поправката на Ягич – ⰶ от θθ) на ⱌ от σ/τ[1] (Ягич – от ζ), на ⰷ от э (Ягич – пак от ζ), на ⱎ от σσ, на ⱍ от σσ/τ, на ⰹ, ⰺ от η, на ⰻ от ει (Ягич – от η), на ⰱ от β (Ягич – от μβ) и т. н. Но и едните, и другите са пренебрегнали конструктивната и естетическата характерност на глаголическите фигури, не са отчитали достатъчно значението на тяхното стилово единство и по принцип не са се занимавали със специфичните връзки, с вътрешните взаимозависимости между елементите, от които е изградена глаголическата система. А, както на друго място беше показано[2], именно това изисква от нас съвременното състояние на лингвистичната теория.

Третирането на глаголицата като цялостна и самостоятелна семиотична система, която има своя собствена иманентна логика, обаче трябва да се предхожда от достатъчно изчерпателен анализ на нейната чисто метериална графико-техническа страна. Това значи, че глаголическите букви трябва да се проучат най-напред просто като геометрични чертежи, като линейни конструкции, без в този етап да се взема под внимание техният знаков характер, т.е. техните съответствия в някаква друга (фонетична, числова, морфологично-мнемоническа, криптографска и под.) система: да се установи кой е основният градивен елемент на буквените фигури „минималният знак“), да се намерят правилата, по които тези елементи се съчетават, да се регистрират най-важните, т.е. най-често повтарящите се структури (буквените части), да се определи как се изгражда цялата конструкция и какви геометрични и естетически принципи действат тук, да се види как се оформя буквеното поле и целият буквен ред, как се разполагат в него отделните начертания и т.н.[3] И едва след като сме анализирали графичните особености на глаголическото писмо и сме установили принципите на неговото знакоизграждане, можем да се насочим към друг род изследвания на глаголицата. Тук (както изисква посочената в заглавието тема), ще се занимаем с една съпоставка между първата цялостна славянска писмена система и византийските минускулни шрифтове, в които славистичната традиция търси първоизточника на голяма част от глаголическите буквени фигури (или дори всичките).

Това сравнение е напълно правомерно и важно. Константин Философ е усвоил гръцката азбука още в детските си години и тя е останала в неговото съзнание през целия му живот; при това за Константин Философ гръцката азбука е не само първата графична система, с която се е запознал, но и основа на неговото езиково мислене – с нея той се е оформил като граматик, филолог и лингвист. Чрез тази азбука славянският първоучител е вниквал в сложните отношения между звукова и писмена реч, от нея е извличал принципите за сегментиране на фонетичните комплекси в лингвистични единици – фонеми. От друга страна, именно с гръцката азбука Константин Философ е сравнявал другите писмености, които са му ставали известни и по-късно. Той е разбирал много добре превъзходството на гръцкото писмо над семитските консонантни системи, знаел е също, че то е родоначалник на други повече или по-малко авторитетни писмености (на първо място латинската), уважавал го е като инструмент едновременно на старогръцката и на християнската книжовна култура, но е виждал и неговите недостатъци, напр. отбелязването на един и същи звук с няколко различни знакове или съчетания от знакове, както е при някогашните и-дифтонги, и, обратното – отбелязването на два звука с един и същ знак (както е при буквите ξ и ψ) и се е стараел да ги избегне в своята творба. Съвсем естествено е прочее да предполагаме някакво отражение на гръцкото графично мислене у Константин Философ върху първата цялостна славянска азбука.

Близостта между двете графики може да се прояви не само в различна степен, но и в различни отношения; възможното влияние на византийското писмо върху глаголицата трябва да се търси следователно в няколко направления, затова при неговото разглеждане ние сме изправени пред няколко различни въпроса:

1. Еднакви ли са в двете графики принципите на изграждане на буквените фигури, тяхната собствена конструкция, видът на редовото пространство и разполагането на начертанията в него.

2. Приличат ли по форма глаголическите буквени фигури на притежаващи същата (или приблизително същата) фонетична стойност знакове от някой византийски шрифт, има ли пряко заимстване на начертания или подобие във външния вид на конструкции от едното и от другото писмо.

3. Може ли да се говори за паралелизъм между отношенията знак:знак или знак:звук в гръцката и славянската писменост, съществува ли въобще вътрешна мотивираност при византийските и при глаголическите букви.

4. Докъде се простира влиянието на гръцката книжовна практика в областта на небуквените знакове, доколко глаголическите ръкописи следват своите оригинали в начините за сегментиране на текста, в ортографията, в употребата на графични средства, които да улесняват четенето, в означаването на числата и т.н.

С това не се изчерпват напълно областите, в които може да се реализира взаимодействието между двете писмености. Специален интерес представя например византийското влияние върху старобългарския орнамент (инициалки, заставки, миниатюри), но разглеждането на тези въпроси излиза извън рамките на поставените тук задачи. В настоящата статия ще се занимаваме преди всичко с първия от формулираните по-горе проблеми; към отговора на втория и на третия ще ни насочат разсъжденията, изложени във второто поместено тук проучване[4]. Що се отнася до последната тема, тя подлежи на допълнителни подробни изследвания[5].

Тъй като за образец на глаголицата се сочи византийският минускул от IX в., сравнението, което ще направим, се отнася преди всичко до него; взети са обаче предвид и други, по-стари шрифтове, особено минускулният курсив, който е започнал да се оформя към средата на IV в., а е просъществувал известно време и след победата на минускула[6]. Ранният минускул, който се явява в напълно завършен вид през първата трета на IX в.[7] е всъщност до голяма степен стилизация на курсива – някои типични негови особености са вече налице в края на предишното столетие.

И така еднакви ли са в минускула и в глаголицата принципите, по които се изграждат и се разполагат в редовото пространство буквените начертания? На този въпрос може да се отговори само отрицателно – двете графики не само не си приличат в това отношение, но се и противопоставят една на друга. Ето съществените отлики на глаголицата от минускулния шрифт:

1. Глаголическата буква е съставена от няколко отделни къси черици, като след нанасянето на всяка от тях или най-много на две непосредствено съседни пишещият инструмент се отделя от пергамента; това става поне три пъти при начертанието на който и да е глаголически освен единствено на фигурата за к. Напротив, една от най-характерните особености на неунциалните гръцки шрифтове е ясно осъзнаваният стремеж буквата да се изпише наведнъж, без паузи и без вдигане на перото, затова почти всички минускулни фигури са образувани от една единствена много дълга и извита линия; когато тези линии са две (напр. при знаковете за т или за п), едната от тях участва и в изграждането на съседната буква.

2. Направленията, в които може да бъде прокарана една глаголическа чертица, са строго определени – или отгоре надолу, или от ляво към дясно. Минускулната линия не познава тези ограничения – тя може да върви и отдолу нагоре, дори да бъде обратна на нормалното графично движение, т. е. да минава от дясно към ляво.

3. Късите глаголически чертици са или прави линийки, или съвсем леко извити дъги. При повечето минускулни знакове една и съща линия се извива на 180°, т. е. в направление, противоположно на началното (тип υ), а при 10 от буквените начертания – значително повече от една трета! – тя изменя поне веднъж посоката на движението си и образува затворени епилептични фигури (такива са начертанията за α, δ, ε, θ, ο, π, ρ, σ, φ и ω).

4. Най-характерният конструктивен и стилов компонент на глаголицата е затворената фигурка, която не докосва едновременно и горната и долната редова ос – петлицата; тя се явява в състава на пет шести от буквените начертания, и то по-често в хоризонтална или вертикална двойка. Минускулът има подобен знаков елемент, но той винаги обхваща цялото редово пространство между двете основни линии; поради това в минускула изобщо няма вертикална двойка петлици, а в хоризонталната двойка от състава на π и ω елипсите са силно притиснати една към друга, докато в глаголицата хоризонталните петлици по принцип не се докосват[8].

5. Основната част на няколко глаголически знака (броят им достига до една четвърт от цялостния състав на тази азбука) е корпусът – затворена фигура, вътре в която има прокаран щрих; както и останалите буквени компоненти, корпусът никога не излиза извън очертанията на буквеното поле[9] и никога не образува сам цяла буква. Византийските знакове Θ и Φ имат същата структура[10], но и двете начертания не са минускулни, а са пренесени от унциала (в по-късния минускул те ще се променят, срв. днешната им форма ϑ и φ), при това хоризонталната чертица на тета често излиза встрани, а и цялото начертание стърчи над реда, вертикалната чертица на фи също е по-висока от корпуса (излиза и отгоре, и отдолу), а и той в унциала нерядко е отворен горе, та се доближава до фигурата на друга буква, пси (тип ψ; в минускула буквата много прилича на обърнат наляво музикален ключ сол), и най-после – за разлика от глаголическите букви, които имат корпус, тук знакът не съдържа други части.

6. Почти всички глаголически буквени конструкции с изключение на знаковете за т и за ш (понякога и за в и д) имат вертикална двуделност – те са изградени от две поставени една върху друга части. В минускула такива структури няма – възможно е само отделни чертици да стърчат или да висят; при знака за фи линията се извива така, че образува нещо като горна петелка, каквато може да се яви от края на X в. и при минускулното начертания на тета (то не успява да измести в минускулна унциалната фигура). За вертикална разчлененост може да се говори единствено при знака за з и при рядкото кси, но те са съставени от отворени компоненти, всеки от които обикновено има вид на обърнато наляво с; при з тези съставки са две и така буквата е много близка до съвременното з, но при кси – три.

7. Изобщо буквените знакове в глаголицата са графично сложни чертежи, образувани от няколко части – не само горна и долна, но често също така лява и дясна; повечето от тях имат вертикална симетрия. Минускулните начертания структурно са прости; някои от тях (до една трета от буквения състав) могат да бъдат вертикално симетрични, но това зависи в по-голямата степен от почерка на отделния калиграф. Забележително е, че знакове, които бележат едни и същи фонеми, ако са вертикално симетрични в едната графика, в другата не са, срв. напр. византийските фигури за г, о, п, х, евентуално ипсилон и тета със съответните глаголически начертания и, обратно, глаголическите букви за д, и (десетирично и двайсетирично), симетричния тип на л, м и пр., дори фигурата на ф с паралелни знакови начертания в минускула[11].

8. Глаголическият ред е разделен на две ивици (писти) – той има три оси, които се намират на еднакво разстояние една от друга; в класическата глаголица ясно се вижда ориентацията на буквените фигури към горната редова линия. Минускулните шрифтове имат четирилинейна редова схема[12] – над и под основната писта минават още две, при това по-широки от нея (сх. ₌⁼⁼, срв. днешните тетрадки за малките ученици с широки и тесни редове); по-тясната свързаност на буквените чертици с една от линиите тук няма, макар понякога да се забелязва ориентацията им към долната от двете основни черти. Затова глаголическите букви са, общо взето, еднакво високи, за минускулните са установени няколко размера, така че три четвърти от тях редовно са два или три пъти по-големи вертикално от другите, като се подават или нагоре (напр. знаковете за е, ета, д, к), или надолу (напр. знаковете за г, х, м, н, р) или в двете посоки (напр. знаковете за л и за ф).

9. При сравнително еднаквата си височина буквените конструкции в глаголицата се разгръщат хоризонтално, на широчина – техните полета са лежащи върху по-дългата си страна четириъгълници. Почти всички минускулни начертания – с изключение на знаковете за пи и омега (понякога още сигма и тау) – се развиват вертикално, затова са много по-високи, отколкото широки, т.е. вместват се в очертанията на изправен върху по-късата си страна четириъгълник.

10. Нито една глаголическа буква не съдържа графичен елемент, предназначен за свързване с предходното или следващото начертание – външни, т. е. излизащи извън буквеното поле лигатурни щрихове в глаголицата изобщо няма, буквените фигури по принцип са изолирани една от друга и пространството между тях (мезограмата) е абсолютно празно; затова глаголическите букви имат характер на самостоятелни, вътрешно завършени и независими от съседите си затворени графични цялости, дори и знакът за назалност, въпреки че той се е употребявал първоначално само след друга буква, а не самостоятелно; така е и при вторите части от състава на диграмите за ери и за у. Нещо повече: дясната хоризонтална къса чертица в диграмата за у има точно противоположна функция – да отдели съчетанието от следващия знаков чертеж. Всяка минускулна знакова фигура – без изключение! – може да бъде свързана с тази, която се намира непосредствено пред или след нея, чрез специален външен лигатурен щрих; наистина този щрих зависи от графичния вид на буквата – при едни начертания той се явява почти само отляво (напр. при знаковете за йота, ипсилон, н, р, о, омега, з, кси), при други предпочита дясната страна (напр. в знаковете за а, в, г, д, е, ета, л, м, п, с), – така че и в минускулния шрифт може да има празна мезограма от едната, дори от двете страни на някой буквен знак, но това е много по-рядко, отколкото в глаголицата, среща се само при някои фигури, и то непоследователно, свързано е до известна степен и с отделния почерк, затова не бива да се смята за проява на осъзната и обща графична закономерност – напротив, в минускула никога не е заглъхвал наследеният от курсива стремеж да се напише колкото е възможно повече с едно докосване на перото[13], което придава на минускулните начертания характер на несамостоятелни, зависещи от графичното си обкръжение отворени фигури.

От това сравнение между старобългарската глаголица и византийския минускул се вижда, че по техническото си оформяне като графични единици, по своята вътрешна структура, по взаимните отношения между частите си и по връзките си със съседните букви глаголическите знакове никак не приличат на минускулните – те имат свой собствен, напълно самобитен характер; в начина на изграждането им се открива по-чувствителна близост са с една, и то твърде далечна писменост – етиопската, но за някакво влияние от страна на тази азбука върху глаголицата няма достатъчно сигурни данни, макар че това не е съвсем изключено (дори е много вероятно Константин Философ да е виждал етиопски ръкописи в Цариград). Общият тип на глаголическия шрифт е унциален, но и това само по себе си не е достатъчно доказателство за византийско влияние върху първата цялостна славянска азбука; като шрифт, който се противопоставя на курсива, т. е. в който буквите са отделени една от друга, имат приблизително еднаква височина и се изписват по-бавно и по-грижливи, унциалът е имал много широко разпространение, особено между IV и IX в. и е бил свързан преди всичко с официалната религиозна книжнина – той се е използвал не само във византийската и латинската писменост, но и в редица други графики от епохата на Константин-Кирил, например коптската, готската, арменската, грузинската (хуцури) и т. н. Да се твърди, че глаголическата графика във всяко отношение е напълно независима, че между нея и византийската книжовна култура няма никаква връзка, би било не само пресилено, но и невярно; отражението на гръцката графична традиция обаче трябва да се търси другаде.

И така, би било безмислено да отричаме възможността за влияние от страна на някоя друга писменост – и то не само една – при създаването на глаголицата, особено като познаваме историческия момент и културната обстановка, при които се явява първата устроена славянска азбука и преди всичко личността на нейния автор. Интересите, познанията и целите на Константин Философ, неговата работа като учен, дипломат и обществен деец се развиват в рамките на определена духовна сфера; славянският първоучител несъмнено е един от издигнатите хора на своето време, той достига най-големите духовни и интелектуални висоти на епохата си, делото му надраства и века, и политическите интереси на империята – негова родина, но той остава до края на живота си свързан с онзи многостранен, разнолик, понякога противоречив и все пак единен исторически феномен, който се нарича византийска цивилизация. И затова трябва да търсим византийското влияние при съставянето на глаголицата не само и не толкова във външното сходство на някои знакове от едната и от другата писмена система, а някъде по-дълбоко, в самата идея за графиката, за нейния тип, за техниката ѝ, за вътрешните отношения между нейните собствени знакове и под.

Къде можем да открием несъмнени общности между византийското и глаголическото писмо или, по-точно, кои са онези черти на глаголическата графика, с които тя следва гръцката?

1. Глаголицата е типична буквена система, тя има знакове както за консонантите, така и за вокалите на старобългарския звуков език. Този факт, толкова естествен за нас днес, ни се представя в друга светлина, когато вземем предвид, че немалко графики, създадени векове по-късно за други безписмени народи, са силабични, дори идеоили пиктографични[14].

2. Глаголическият ред е хоризонтален.

3. Буквите се подреждат в посока от ляво към дясно.

4. По принцип знаковете в реда са отделени един от друг, т.е. глаголицата има унциален характер.

5. Освен обикновените по размер букви в текста може да има и по-едри – маюскули (респ. по-дребни).

6. В реда може да се яви и небуквен знак (точка и под.), който разделя поредица от букви и маркира начало, съответно край на дума.

7. Срещат се и различни видове надредни знаци.

8. Някои думи не се изписват пълно, а са дадени съкратено; съкращаването става по няколко начина, които са приблизително еднакви и в гръцки, и в старобългарски.

9. Всяка буква има свое определено място в азбучната последователност.

10. Буквените знакове се използват и като цифри – много от тях има числена стойност.

11. Отношението между фонетична и графична система не е напълно изоморфно – може един звук да се предава чрез диграма (напр. у), може две букви да бъдат хомофони, т. е. да имат една и съща звукова стойност (напр. за и и за о), може на един знак да съответства съчетание от два звука (напр. ξ и ψ в гръцки, х в латински, евент. щ в старобългарски).

12. Не се различава вокално от консонантно и, т. е. липсва специална буква за йотата (така е и в латинското писмо, където един и същ знак предава и у и в).

Нито един от приведените паралели не е специфичен само за византийската и старобългарската графика: много от тези особености – преди всичко първите десет – се явяват и в редица други стари писмености. С това искаме не да омаловажаваме византийското влияние върху глаголицата, а да изтъкнем, че при изграждането на своята графична система Константин Фолософ е изхождал от няколко такива принципа, които не само са характерни за византийската писменост от съответната епоха, но същевременно представляват етап от общия хилядолетен развой на човешкото писмо; при установяването на тези принципи създателят на глаголицата е имал предвид и други буквени системи, на първо място латинската. Но дълбоко в основата на Константин-Кириловото лингвистично мислене стоят анализът и обобщението на факти, присъщи на съвременната му гръцка разговорна и книжовна реч. Следи от такава именно езикова култура може да се открият в различни области от творчеството на великия славянски апостол; ще ги намерим и при изграждането на глаголическата графична система, дори в конфигурацията на някои буквени знакове.

Трябва обаче да се подчертае, че при създаването на глаголицата това влияние никога не се изразява в рабско подражение: тук няма да открием например знакове, заети непосредствено от византийското писмо – било минускул, било унциал[15] – и направо вмъкнати в Константин-Кириловата азбука. Значението на този факт ще ни стане още по-ясно, ако съпоставим първата славянска азбука с онези графики, които се считат за късни разклонения на гръцкото писмо и са свързани с разпространението и утвърждаването на християнството[16]. Така исторически сформиралата се азбука на египетските християни (от края на II и III в. нататък[17]) е в основата си византийският унциал, към който са добавени няколко букви са липсващи в гръцкия език звукове, напр. шеи, джаджа, хеи; начертанията им са заети от демотиката, но са стилизирани в духа на унциала. В същото положение са се оказали покръстените към средата на VI в. нубийци (на юг от Египет): най-напред там като църковен – а това значи литературен

– език се е използвал гръцкият, след това е възтържествувал родният, а нубийската азбука е заета от коптската, в която са включени три знака от мероитската писменост[18]. Подобен е случаят и с азбуката на първото германско племе, приело християнството – готите. Въпреки че тук имаме дело на определена личност – вестготският епископ Улфила (318–388), – в готската азбука[19] (при всичко 27) знака са заети направо от византийския унциал, 6 – от съответния латински шрифт, и два – от руническата писменост; индивидуалната творческа роля на Улфила е минимална. В тази последователност би трябвало да поставим и кирилицата, в която влиза целият византийски унциал, и то без никакви изменения на отделните буквени начертания, но без да изчерпва буквения състав на тази азбука – и тук имаме специални знакове за липсващи в гръцкия, но присъщи на старобългарския език звукове. Произходът на някои от тези букви не е напълно ясен; несъмнена е обаче връзката с графични принципи, характерни за знаковите отношения в глаголицата (геометричната близост между конструкциите за ерове, за носовки, диграмността на знака за ери и др.).

Създателят на глаголицата е бил изправен пред същата задача – да намери знакове за всички звукови комплекси в старобългарската реч, осъзнавани от него като това, което днес наричаме фонеми (чрез основана върху буквеното писмо сегментация на звуковата реч – а първото изцяло буквено писмо, известно на Константин Философ, пък и първото изобщо е именно гръцкото). Общопризнато е, че славянският първоучител се е справил с това по един наистина изумителен дори от съвременна гледна точка начин19. Може определено да се твърди, че като графична система глаголицата притежава особености, които я отделят и я поставят по-високо от всички писмености, употребявани когато и да е в някой човешки колектив – от най-древни времена до ден днешен; най-поразителната от тях е опитът да се изразят графично еднакви артикулационни свойства на различни фонеми, т. е. да се предадат на писмо диференциални елементи, съществени за старобългарската звукова реч.

И така влиянието на гръцката писмена практика върху Константин-Кирил трябва да се търси преди всичко в сферата на графичните идеи, на общите принципи, а не на конкретните реализации. Великият солунянин не само е разбрал челното място на буквената писменост в общия развой на човешкото писмо, но е набелязал и пътя за създаване на една още по-съвършена негова форма.