Към българската средновековна антрoпонимия (по надписите на Добърската църква)

Посвещавам на светлата памет
на моя преподавател доц. Петър Илчев,
който ме предпази от предоверяване
на закостенели научни постановки.

Село Добърско отдавна е известно с уникалната си богато изографисана църква „Св. Теодор Тирон и Св. Теодор Стратилат“, която е построена в годината, отбелязана над ктиторския портрет в западната стена на южния кораб. Въпреки всички съмнения относно това изчисление и пренията по въпроса за по-ранна датировка досега не са открити по-съществени доказателства за такава. Под стенописа Успение Богородично на западната стена на средния кораб също е посочена споменатата по-горе година. В долния десен ъгъл на Стенописния поменик на северната стена под Видението на Петър Александрийски също се вижда изписана година, за съжаление по-ясни са само първите две букви – ꙁр...(?)

Историята на самото село, на църквата и на прочутите в цял свят стенописи са коментирани многократно и обстойно. Според редица изследователи стенописите показват сходство с тези в Бобошевската църква, в Сеславската църква, в Погановския манастир и др. Храмът е обявен за културен паметник и е под егидата на Юнеско. Многобройни са изследванията на църквата и на нейните стенописи, но малко внимание е отделено на интересните лични имена, регистрирани в нея.

Тук ще се спра именно на някои от тези антропоними, които вековете са съхранили непокътнати. Те са засвидетелствани в Ктиторския надпис, в Стенописния поменик на северната стена и в надписа на западната стена над самия вход.

Отлично са запазени изображенията на дарителите и на строителите на храма. Общоприето и многократно повтаряно е твърдението, че в класическата схема дарителите Хасия, Богдан и Спас държат макет на църквата и са зографисани в цял ръст отдясно на този макет, а отляво той е поддържан от строителите Станко, Смилен и Спас, също представени в цял ръст (Димитров Църквата..., с. 10).

В приложената снимка от рекламната брошура ясно се виждат имената и на дарителите, и на строителите. В интернет сайтове, които претендират за достоверност на поднасяната информация, се преповтаря механично една грешка около тези имена, която за съжаление е пренесена и в рекламната брошура, издание на НИМ, преведена на чужди езици. При изброяване на имената на ктиторите и на дарителите от по-стари автори те са разместени, вероятно неволно, виж напр. http://medchurches.livejournal.com/27431.html.

Текстът в десния ъгъл документира факта, че ктиторът Хасия е ходил до Йерусалим, поклонил се е на Гроба Христов и след като обиколил Светите места, се завърнал, за да съгради този храм вь лѣто ҂ꙁр͞кв (7122 = 1614). Тази година е повторена още веднъж над главата на строителите, за които ще стане дума по-долу.

В действителност при огледа ми на място в самата църква ясно се виждат следните ктиторски имена, изписани в последователност отляво надясно над главите на изобразените: БОГДАНЬ (под името има пояснение, на което не са обърнали внимание: хасовь ѡца) ХАСА ͗ С͞НА ХАСОВ БОГ(Д)Н ЕРЕ. Тоест, двамата изографисани възрастни мъже са Богдан, бащата на Хасия, и самият Хасия, а третият, младият, е синът на Хасия, също носещ името Богдан като дядо си. Сред имената на дарителите няма име Спас, което се повтаря като масова грешка и би следвало да се коригира. В различни авторитетни сайтове тази грешка в имената продължава да се пренася механично, срв.: http://pravoslavieto.com/hramove/dobarsko/index.htm.

Името Спас е изписано при строителите, които поддържат макета на храма отляво. Отляво надясно се четат техните имена: СТАНКО (под името има пояснение С͞НЬ ꙊГРНОВЬ), СМЛѢ С͞НЬ ВЬЛЕВО ͗СПАСЬ БРАТЬ СМЛЕВЬ. Тоест, строителите са Станко, Угриновият син, и братята Смиле и Спас, синове Вълчеви. Името Смилен, което е оповестено в брошурата (Димитров Църквата..., с. 10), всъщност е Смиле, както свидетелства и патронимното Смилев, което иначе би било Смиленов. Специално огледах внимателно надписа да открия надредно Н, но такова не се вижда. Същото име Смиле е изписано не с ятова гласна, а с Е в Стенописния поменик на северната стена, където отново са изброени имената и на дарителите, и на строителите, както и на редица други български православни люде. В поменика откриваме отново Хас̏а, Б͞ьда̏н ере̏ (сина на Хасия, както разбрахме от Ктиторския надпис, като тук името е изписано с Ь вместо с О), както и много други средновековни антропоними: Стоа̏нка, Б̏стра, Б͞ьда̏нь (вероятно другия ктитор, бащата на Хасия, също изписан с Ь вместо с О), Стою, Велко, Рахна Доньнь, Дѹро, Дра̏гна, Драгана, Тодор, Вьрбана, Дѹро (още веднъж), Где, Велко, […]ко, и още православни от рода Малнко, Тодорь (още веднъж, изписан с краесловен ер), Дм̏трь.

На нов ред продължава следното изброяване: Смле, Спась, Вьло (двамата братя строители и техният баща), Стою, [...]ке, Р(?)адѹнко, Нкола, […], Стоко, Стрѣдо Банскего, Кло, Крано, Боа[н]ка (?) Ꙁлат[…], Ꙋгрн (вероятно бащата на строителя Станко), Мло, Станко (вероятно третият строител), Бранко, Пернь, Стоко, след което е изписана и годината.

В Стенописния поменик от Добърската църква се виждат интересни имена с нерегистрирана употреба или с неизяснена етимология в антропонимичните справочници – такива като Хасѝя, Рàхна, Дỳрчо, Гỳде, Стрèдо, Пèрин.

В Речника на Стефан Илчев лично име Хасия липсва, приведени са феминален облик Хàса и фамилен Хàсев с възможна отпратка към ар.-тур. has ’чист, без примеси’ (Илчев 2012: 700 – 701). То липсва и в Именника на Й. Заимов (Заимов 2004).

Името Рàхна в споменатия речник е женска форма срещу Рàхни, регистрирано в Етрополския манастир през 1648 г. и в Зимница, Ямболско, 1919 г. Рàхни и Рàхньо според тълкуването на Ст. Илчев е свързано или с Рàйни, Райно, или с Рàйчо, или с Рàхо, което пък се извежда от Рàфо с преход на ф в х. Последният посочен облик е локализиран в Шуменско през XV – XVI век, като патроним Рàхов – в Сливен и в Банско, а патроними Рàхнев, Рàхньов са битували основно през XIX в. в източнобългарските земи (Илчев 2012: 569). В Именника Рàхна (XV в.) е от Рàхно, което е от Рàхо, изведено от Рàх, от Рàдо и -х, XVIII век (Заимов 2004: 271 – 272).

Името Дỳрчо липсва в Именника (Заимов 2004), а с успоредица Дỳрче според Ст. Илчев е умалително от Дỳро, Дỳре с регион на разпространение Банско и Брезник, което било съкратено от Тòдор с изясняване на неудареното о в у (Илчев 2012: 251). Обаче в Поменика са регистрирани и два облика без редукция Тòдор, а е възможна и друга етимология, свързана с пожелателните имена и отвеждаща към тур. dur ’да се спре, да се запре нщ., да престане раждането на повече деца’.

Същата пожелателност откриваме и в антропонима Крàйно, посочен като производен от Крàйо с регион на регистрация Горна Диканя, Радомирско (Илчев 2012: 366). В Именника Крàйо е хронологизиран в XVI век (Заимов 2004: 182).

Името Гỳде с такъв завършек не е регистрирано в Речника на Ст. Илчев, а са приведени облици Гỳдьо, Гỳдо, които са обяснени с изпадането на р от Грỳдьо, или като галена форма от Геòрги (Илчев 2012: 190), като и двете предположения са малко вероятни, особено второто. Подобно незадоволително обяснение има и в Именника – че Гỳде е умалително от Грỳдо с изпадане на р в детския говор, м. р. от Гỳда, XVI век (Заимов 2004: 182).

Обликът съвсем недвусмислено отвежда към диалектната форма гуда, гудề ’свиня, прасе’ в Разложкия говор (БЕР 1: 293) и няма нищо неестествено да бъде свързана със съответно лично име с подобна семантика, срв. Прàсо от прасè, възникнало като Крàвко, Кучкàн и др. под. (Илчев 2012: 546).

Името Стрèдо не е отбелязано нито в Именника (Заимов 2004), нито в Речника на Ст. Илчев, във втория има само феминален корелат Стрèда, образувано от среда с епентеза на т (Илчев 2012: 633).

Името Перѝн е с колеблива етимология в Именника – или от Пèро с наставка –ин, или от „планина Пирин“, XVI век, като Пèро идвало или от Пèтър, или от старинно Перѝм, „скъсено“ от изчезнало Перимѝр ’да бъде, да печели големи победи, битки’ (Заимов 2004: 254). В Речника на Илчев то липсва, откриваме само женска форма Перѝнка с обяснение ’от планината Перин, Пирин, Банско’ (Илчев 2012: 523). Много по-достоверно е свързването на името с планината Пирин, разбира се, и географски е обяснимо и съответстващо.

От по-разпространените лични имена със старобългарско потекло може да отбележим Дрàгна, която е с епентетично н от Дрàга (Илчев 2012: 241), от стб. драгъ. Според Именника Дрàгна ж. е от Дрàгно, XI в., а то образувано от Дрàго и – ьно, XIII в. (Заимов 2004: 135). Отделно в Поменика има и лично име Драгана.

Родовото Малỳнко е регистрирано в Копривщица и Свищов (Илчев 2012: 424), производно от стб. малъ, със суфикс –ун-, но без умалителното –к-. В Именника се вижда умалителна форма Малỳнко от Малỳн, м. р. от Малỳнка, от Мàло и –ун (Заимов 2004: 210).

Името Радỳнко също очевидно идва от стб. радъ, пак в неумалителен облик като Радỳн е указано в Перник през XV–XVI век, Костинброд, Мировяне (Софийско), Вардун (Търговищко) и др. (Илчев 2012: 563). В Именника виждаме умалителния облик на името Радỳнко, м. от Радỳнка, XVI век, от Радỳн, а то от Рàд, Рàдо и -ун (Заимов 2004: 268).

Кỳло (XVI век според Заимов 2004: 189) с успоредица Кỳльо е регистрирано в Павликени, Кесарево (Горнооряховско), Горна Оряховица, Паскалево, Кубрат, Ямбол, според Ст. Илчев е видоизменено от Никула, както Кольо от Никола (Илчев 2012: 378). Името Никола е изписано в надписа над входа на храма без редукция. По-вероятно е Кỳло да бъде производно от кỳла 3 ’(за кон) с жълтеникав, жълточервен косъм’, чрез тур. kule ’кула’ от араб., срв. също и прил. кýлест ’(за кон) с жълтеникав, жълточервен косъм’ (Павелско, Асеновградско – БЕР 3: 115, 119).

Югозападният облик на името Смѝле, производен от цветето билка смѝл „с хубави жълтооранжеви цветове“ (регистрирано в XIII в. според Заимов 2004: 288), които не увяхват и лекуват редица болести, не е с указана локализация на разпространение (Илчев 2012: 616).

В заключение може да се обобщи, че надписите от Добърската църква са съхранили през вековете множество антропоними, някои от които с доста рядка употреба в съвременността. Тяхното по-задълбочено проучване ще спомогне за уточняване на евентуалната им етимология, на тяхното историческо битуване и ще разшири познанията ни върху регионите на разпространение на личните имена през Българското средновековие.

БИБЛИОГРАФИЯ

БЕР 1: Български етимологичен речник. Т. 1. Съставили: Вл. Георгиев, Ив. Гълъбов, Й. Заимов, Ст. Илчев. София: Издателство на БАН, 1971.

БЕР 3: Български етимологичен речник. Т. 3. Съставили: В. Георгиев, Р. Бернар, Ст. Илчев и др. София: Издателство на БАН, 1986.

Димитров Църквата: Димитров, Б. Църквата в село Добърско. Национален исторически музей (рекламна брошура).

Заимов 2004: Заимов, Й. Български именник. София: Издателска къща „Анимар“, 2004.

Илчев 2012: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012.