Още една стъпка по пътя на скомрасите

Обикновено изкуството на скомрасите – пътуващи актьори, певци, музиканти, танцьори, акробати, жонгльори, фокусници, дресьори на животни, смешници, шутове – се свързва със средновековната руска култура. Скомрашеството има синкретичен характер и широка рефлесия – изпълнения на музикални инструменти, песни, танци, представления с кукли или маски, фокуси, дресировки на животни (особено мечки). Сведения за скомраси като участници в празненства и зрелища са засвидетелствани в средновековни руски текстове до XVII в.[1] Тук няма да се занимавам с феномена скомрашество, несъмнено част от културната история и духовния живот на средновековна Русия. Обект на внимание ще е лингвистичната интерпретация на лексемата скомрахъ и нейните деривати, поставени в контекста на българско писмено наследство и на съответните византийските образци. Отсъствието на номинацията скомрахъ в класическия корпус старобългарски паметници, както и липсата на исторически свидетелства за съществуване на скомрашество сред южните славяни, предопределят възприемането ѝ като източнославянизъм. Налице са обаче нейни регистрации (и на производните ѝ) в ранни български съчинения, запазени в по-късни славянски (руски) преписи, а също и фиксации в среднобългарски текстове, които ще бъдат коментирани по-нататък.

В преводната старобългарска книжнина най-често скомрахъ превежда гр. μῖμος ‘актьор, шут, имитатор’. Например в Златоструя (Слово како достоить въ ц͠ркви стоꙗти на молитвѣ)[2] Йоан Златоуст си служи с една антична реалия, отбелязвайки, че е срамно в театъра да е тихо и безмълвно, а в църквата смехът да е по-силен от този на актьорите (л. 40б нꙑне же вꙑ пае скомрахъ смѣхъ творите μίμου μέν γελωτοποιοῦντος поꙁорище же ваше стоить беꙁмълвьно, Георгиева 2003: 97; PG 61: 313). Преводачът използва лексемата скомрахъ като номинация на понятието ‘актьор, който играе в театър’, макар тя да не е била точният референт, доколкото в България от началото на Х в. театър в античния смисъл на думата не е съществувал.

Гръцко съответствие μῖμος за скомрахъ се открива и в Синайския патерик[3], запазен в най-ранен руски препис от края на XI в. (ГИМ, Син. 551). В слово 32 от неговия състав се разказва за артист (скомрахъ) на име Вавила, който имал две наложници и живял блудно, но впоследствие се разкаял и станал монах (Скомрахъ μῖμος бѧше въ градѣ тарьсѣ киликиистѣмь именемь вавѹла; слꙑшавъ то скомрахъ абие самъ въ ꙁатворъ въниде, Синайский патерик 1967: 74–75; PG 87: 2852–3112). В слово 47 пък се съобщава за актьор (скомрахъ) на име Гаиан, който в театъра пародирал оскърбително и подигравателно Божията майка, и в замяна получил справеливо възмездие (скомрахъ μῖμος бѧше нѣкто именемь гаинъ. и на всѣхъ игрищихъ с͠тоѭ бцеѭ рѹгаѧ сѧ кѹжаше ѭ, Синайский патерик 1967: 100–101, PG 87: 2852–3112). Извлечение и редактиран превод на Синайския патерик представя сборникът Лимонис[4], в който заглавието на един от разказите гласи: О нѣкоем скомрасе хѹлившем преистѹю богородицѹ (Цибранска 1999: 34).

И ранната славянска агиография съдържа сведения за скомраси – например житието на Нифонт Константинополски[5] споменава за роб на име Василий, шивач по професия, с лош нрав и сквернословец, съ скомрахꙑ игрьць бестѹднꙑи (Выголексинский сборник 1977, л. 106). В друго житие – на Кириена и Юлияния от състава на нестишния Пролог (под 1.11., кратка редакция)[6], се описват страданията на Кириена в името на християнската вяра, която била бита с пръчки от ученици, актьори и безпътни войници (отъ дѣти и скомрашьнꙑими бесъ ина воинꙑ ὑπὸ σχολιτῶν παίδων ἐτύπτετο ϰαὶ ὑπὸ μίμων ϰαὶ ἀτάϰτων στρατιωτῶν, Славяно-русский пролог 2010: 286–287; СДРЯ 11: 209). Тук скомрашьнꙑими (в други преписи скомрашинꙑ, скоморошнꙑми, сикомраиими!) е субстантивирано прилагателно отново като съответствие на гр. μῖμος. Още едно житие съобщава за скомраси – това на Симеон Юродиви от епископ Леонтий, запазено в Севатияновия сборник, среднобългарски паметник от началото на XIV в. (РГБ, Сев. II.41/M.1467, л. 39б–78б): скомраси μῖμοι иногда играахѫ на поꙁорищи εἰς τὸ θέατρον. бѣ же ѥдинъ ѿ нихь ѱифа. хотѧ же сты ꙁлое ѿ него ѿсѣщи. имѣше бо дѣло етеро добро. рекомы ѱифа иде и ста на тлѣхь εἰς τὸ πέλμα[7] идеже играахѫ скомраси οἱ μῖμοι творѧща неподобныѭ вещи ἀθέμιτα πράγματα (Лалева 2004: 115–116, PG 93: 1716)[8]. От пасажа става ясно, че скомраси-те (гр. μῖμοι) са артисти, които играят в театъра (на поꙁорищи εἰς τὸ θέατρον), където извършват нечестиви действия. Иначе историята на скомраха Псифас напомня историите в патериците – за да го откъсне от небогоугодните занимания, преподобният Симеон взел едно малко камъче и го хвърлил по Псифас, улучвайки дясната му ръка, която начаса изсъхнала. По-късно насън преподобният го заклел да не върши тацѣхъ дѣани, Псифас обещал в името на Света Богородица, че не имамъ ити на таковыа игры и като станал, ръката му оздравяла.

В други случаи скомрахъ превежда гр. ὁ σϰηνιϰός ‘актьор’, например в съчетанието скомраⷯ лицекрыѧ ‘преструващи се актьори’ във всички преписи на Диалозите на Псевдо-Кесарий (текст на Йоан Златоуст, въпросоотговор 220) (Милтенов 2006: 255–256). В пасажа Св. Йоан укорява любителите на театралните представления, които от полунощ до обяд чакат кой актьор ще се покаже, надсмиващ се над множеството, но и самият той осмиван от всички (или кто ѿ скомраⷯ лицекрыѧ. рѹгаѧ сѧ многоⷨ. ѿ всѣⷯ же порꙋгаеⷨ. ѿкрыетьⷭ ἢ τίς τῶν σϰηνιϰῶν ὑποϰριτῶν γελῶν μὲν πολλούς, ὑπὸ δὲ πάντων γελώμενος ἀναρρηθῇ). Преводачът на Диалозите сполучливо предава античната реалия ‘преструващи се актьори’ със скомраси лицекры, а контекстът сочи недвусмислено, че те са били своеобразни комедианти, шутове.

Интересна гледна точка представя пасаж от Юдейската война на Флавий (4 книга, в Архивския хронограф л. 424b)[9]. В него се разказва как евреите избират първосвещеник чрез жребий – той се паднал на един неподходящ човек, недостоен да носи това звание, който нямал никаква представа за първосвещенството. Против волята му го измъкнали от селото, облекли го в свещенически дрехи и като на сцена му поставили маска (ὥσπερ ἐπὶ σϰηνῆς ἀλλοτρίῳ ϰατεϰόσμουν προσωπείῳ и привлекшеи ѿ вее́си, ꙗко скомрахъ. и ѹкрасиша и ст͠ьсками риꙁами. ꙗко и грълива южимъ лицемъ). Вероятно във фразата ꙗко скомрахъ грълива ὥσπερ ἐπὶ σϰηνῆς преводачът е възприел гр. σϰηνή ‘сцена’ като σϰηνιϰός ‘актьор’, т.е. скомрахъ[10], а освен това е допълнил, че той е бил гръмогласен (гръливъ). Преводът, който представя скомраха като гръмогласен актьор с маска, е един и същ в хронографската редакция (Архивски и Вилнюски хронограф) и в самостоятелната редакция (ръкописи със сигли МДА и Ч, вж. Пичхадзе, Макавеева, Баранкова, Уткин 2004: 247), т.е. той отразява протографа на славянския превод на Юдейската война.

Като по-общо родово понятие използва номинацията скомрахъ преводачът на Хрониката на Йоан Малала, в която се разказва как след смъртта на болярина Совий в негова памет на всеки 5 години в Рим започнали да устройват различни игри: творити на все приходѧщее •е҃• лѣтъ... игры скомрашьскыѧ ἀγῶνας ἀϰροαμάτων ϰαὶ ϑυμελιϰῶν, σϰηνιϰῶν (Истрин 1994, книга IХ.V; Corpus VIII: 224–225). Прилагателното скомрашьскъ предава следните три вида зрелища от гръцкия образец на Хрониката: (1) акроаматични (ἀϰρόαμα ‘възприемани чрез слуха’, т.е. с участието на певци, четци, музиканти), (2) изпълнени от хористи и музиканти (θυμελιϰός ‘театрален, сценичен’, οἱ θυμελιϰοί ‘участници в хора, музиканти, танцьори’) и (3) сценични, представени от актьори на сцена (σϰηνιϰός ‘сценичен: ὁ σϰηνιϰός актьор’). Преводачът може би е бил затруднен как да предаде тези многообразни прояви и е избрал общото определение скомрашьскъ. Този избор подсказва, че лексемата скомрахъ е притежавала широко семантично поле и е назовавала синкретично художествено изкуство. Подобно предположение се потвърждава и от факта, че в по-късната средновековна южнославянска и източноскавянска книжнина (пролози, кръмчии, жития, минеи, летописи и др.) скомрахъ (скомрашьскꙑ) имат и други (освен вече отбелязаните μῖμος ‘актьор, шут, имитатор’ и ὁ σϰηνιϰός ‘актьор’) гръцки съответствия, νΰοπθμεπ ἀγορητής ‘оратор’, λώταξ ‘флейтист’, ὀρχηστής ‘танцьор, участник в пантомима’, ἀγύρτης ‘измамник, мошеник; фокусник’, παιγνιώδης ‘шеговит, забавен’, ὀχλαγωγός ‘шарлатанин’ (Miklosich 1862–1865: 847; Срезневский 3: 380; Бончев 2: 159; Райнхарт 1983: 45–48; СДРЯ 11 : 208).

Можем да предполагаме, че лексемата е била предпочитана за номинация на реалията ‘шут, артист, който развлича хората’, щом като се среща и в оригинални български творби. Например в Златоструя в Псевдо-Златоустовото слово за засухата и Божиите наказания (Слово ѡ ведрѣ, с неустановен източник, без византийски аналог)[11] скомрасите са посочени сред коварните хитрости, отклоняващи хората от Бога: (Сотона) лкꙑ врагꙑ бѹ сътварѧѥть вьсѧкꙑими льстьми• прѣваблѥꙗ нꙑ ѡⷮ ба трѹбами и скомрахꙑ и инѣми игръми влѣкꙑи къ собѣ гѹсльми свирѣльми плѧсании смѣхꙑ пѹстошьнꙑими (Георгиева 2003: 185)[12]. Не е изключено тук преводачът да визира реални пътуващи актьори, които веселят събралите се с песни, танци, шеги и пародии. Друго ранно българско известие за скомраси се открива във Второ слово за Рождество Христово на Йоан Екзарх[13] – в него се споменават лекомислените християни, които вместо да кажат „така рече апостол Павел или Йоан Богослов“, казват „така рече този или онзи шут“ (сице г͠леть ѡнсица скомрах, Яцимирский 1906: 50–59, Иванова-Мирчева 1993: 26). Според Йоан Екзарх тези думи изричат войните Христови, които губят сили за подвиг, и Сатаната се старае да ги придърпа към себе си чрез зрелища, смях и глуми, лекомислие и неприлични дела. Явно тези конотации са били присъщи на скомрасите.

Хапакс-дериват от скомрахъ е скомрашина ‘фокусничество’, засвидетелстван в Княжия изборник за възпитанието на престолонаследника – сборник с нравоучителни текстове с адресат българския владетел, съставен от три книги: Минеен изборник (около 900 г.), Княжи изборник (около 930 г.) и Изборник на грешния Йоан (около 960 г.) (Федер 2008, 1–2). В глава девета на Княжия изборник (Избор от много отци) в извадка от хомилия на Йоан Златоуст[14] се чете: тако бо и дѣтищь творитъ. скоморошинꙑ боитъ сѧ а ꙁмиѩ не боитъ сѧ. тако и грѣшьнꙑи съмрьти боитъ сѧ а грѣха не боитъ сѧ (Федер 2008, 2: 176). Византийският паралел на този пасаж е неустановен.

Данни за живота на всяка дума дава нейната етимология. За съжаление произходът на скомрахъ все още е неясен въпреки десетките опити за това. Според някои изследователи лексемата има чуждо потекло, свързано с: (1) етнонима Σϰαμάρεις, назоваващ вражески на аварите номадски народ по Дунава през V в. (Шафарик 1848: 85; Miklosich 1886: 301); (2) незасвиделстваното гр. *σϰώμμαρχος < σϰῶμα ‘шега’ и ἄρχω ‘стоя начело’, т.е. ‘който е начело на смешниците’ (Голубинский 1881: 755; Кирпичников 1891: 1–3; Фасмер 3: 648); (3) лит. skamarakas, итал. scaramuccia, фр. scaramouche, ‘шут, нехранимайко’, нем. Schmarotzer ‘който е непоканен на пир’, гот. skairnan, skarn, skaurnun ‘смея се’ и др., от skarn/skorn и macho/matho/machari/machere се е получил композитумът skarmach, т.е. с метатеза скомрах вм. скормах (Срезневский 3: 379, срещу тази теза Преображенский 2: 305); (4) араб., тур. masxara ‘шут, смешник’ (Веселовский 1883: 180–183); (5) гр. σαμάρδαϰος ‘фокусник, акробат, лъжец’. Други учени застъпват тезата за славянска етимология на скомрахъ. Според някои думата е изконно източнославянска от *scom-or-och< *skom-oros-, родствена с горнолуж. skomorid ‘извършвам недостойна постъпка’ (Львов 1974: 109–112). В този случай остават необяснени стпол. форми skomrośny/ skomroszny ‘безсрамен, нескромен’ (Brückner 1957: 494), които Львов тълкува като устно заети от руски. Със сгрешената руска форма скора вм. рус. Шкура ‘обработена кожа’ свързва лексемата скомрах Кондаков и ѝ приписва семантика ‘маскиран като животно човек’ (Кондаков 1891: 154). Други етимолози извеждат праславянски произход (Brückner 1957: 494[15]; Райнхарт 1983: 46–47, 65–66) от звукоподражателен корен, напр. от скоморити ‘правя нелепи движения’ > скомор ‘който прави нелепи движения, т.е клоун, комедиант’, или от скомати, скомлꙗти ‘стена, въздишам, охкам’ > *skomorъ ‘стон, стенание’, аналогично на govorъ, govoriti (Ильинский 1918: 243; Львов 1974: 109–112). Още мненя вж. у Фасмер 3: 648–649; Преображенский 2: 304–305.

Споделям схващането за общославянска изходна форма *skomor(със звукоподражателен корен) и архаичен непродуктивен за книжовния старобългарски език суфикс -хъ за образуване на съществителни, мотивирани от глаголни основи, като при женихъ. Произходът на суфикса -хъ се тълкува или като експресивно *kh, или като преход s > h след i (срв. спѣхъ, грѣхъ, смѣхъ, Мейе 2001: 30, Черных 1: 299, Черных 2: 170). Аналогиите обаче със спѣхъ, грѣхъ, смѣхъ не са уместни, защото глаголи с редувания като посмисати, (ѹ) спѣшити, грѣшити показват, че h е част от корена, а не е суфикс. Затова единствен и сигурен паралел на суфикса -хъ в скомрахъ е женихъ < женити. В случая обаче липсва глаголът, мотивирал появата на скомрахъ, доколкото в ранната славянска писмена традиция не е засвидетелстван глагол от този корен (*скомрити/ *скоморити /*скомрати и др. под.). Би могло с някаква степен на вероятност да се допусне негово съществуване въз основа на глаголи като долнолуж. skomorid ‘извършвам недостойна постъпка’, пол. skomoroszyć и словен. skomodráti ‘пискам, врещя; скимтя’, ако те не са късни образувания. Така или иначе етимологията на скомрахъ все още остава неразгадана.

Изнесените употреби на скомрахъ и дериватите ѝ скомрашьнъ (субст. Прил.) и скомрашина от текста на ранни книжовни паметници с българско потекло, разгледани в контекста на византийските образци, свързват скомрасите със смешното, шутовското, пародийното начало. В по-тесен смисъл те са актьори (комедианти), които в театъра се превъплъщават в различни роли, носят маски, смеят се гръмогласно и пародират изобразяваните персонажи или публиката. В по-широк смисъл става въпрос за артисти, участници в забави и развлечения. Че семантичното поле на номинацията скомрахъ е било по-пространно от ‘актьор’ показват: (1) прилагателното скомрашьскъ, предаващо няколко вида зрелища от гръцкия образец на Хрониката на Йоан Малала, и (2) значението ‘фокусничество’ на скомрашина в Княжия изборник. От гледище на християнската църква скомрасите са носители на отрицателни конотации – живеят блудно, с пародиите си оскърбяват Божията майка, бият светата жена Кириена заедно с безпътните войници. Те са сред коварните хитрости (наред със свиренето на тръби и различните игри), които отклоняват вярващите от Бога. Регистрациите на скомрахъ, скомрашьскъ и скомрашина в разгледаните паметници с ранна българска хронология, както и следите от тези лексеми в български диалекти[16], обезсилват тезата за източнославянското им потекло и разкриват техния общославянски характер. И лексикографските, и етимологическите данни подсказват, че номинацията скомрахъ е била известна на южнославянските (старобългарските) книжовници. Неслучайно тя и дериватите ѝ се срещат в множество различни по жанр (сборници, пролози, църковно-юридически текстове, патерици) сръбски средновековни текстове от XIII– XVII в., вж. например сръбския Номоканон на св. Сава от 1262 г (Иловичка кръмчая): л. 132а скомрашьское дѣло παιγνιωδες, л.58б скомрахь λώταξ, л. 123а скомрахъ σϰηνιϰός, л. 136а скомрах μῖμος, л. 136а скомраси μῖμοι (Райнхарт 1983: 45–48)[17].

БИБЛИОГРАФИЯ

Бончев 2: Бончев, А. Речник на църковнославянския език. Том 2. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2002.

Веселовский 1883: Веселовский, Н. Разыскания в области русского духовного стиха. VI – X. Санкт Петербург, 1883.

Выголексинский сборник 1977: Выголексинский сборник. Изд. подгот. В. Ф. Дубровина, Р. В. Бахтурина, В. С. Голышенко. Под ред. С. И. Коткова. Москва: Наука, 1977.

Георгиева 2003: Георгиева, Т. Златоструй от XII век. Силистра: РИТТ, 2003.

Георгиева 2004: Георгиева, Т. Значението на Златоструй от XII в. за старобългарската лексикология. В: Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. В. Търново: Университетско издателство „Св. Св. Кирил и Методий“, 2004, 202–213.

Голубинский 1881: Голубинский, Е. Е. История русской церкви. Т. II, ч. 2. Москва, 1881.

Желязкова 1998: Желязкова, В. Общая характеристика лексического состава Софийского пролога конца XII – начала XIII в. // Palaeobulgarica, XXII, 1998, № 4, 75–88.

Иванова 2003: Иванова, Кл. Пролог. В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съставител Д. Петканова. В. Търново: Абагар, 2003, 408–410.

Иванова-Мирчева 1993: Иванова-Мирчева, Д. Йоан Екзарх. Слова. София: Издателство на БАН, 1993.

Ильинский 1918: Ильинский, Г. Славянские этимологии. // Известия ОРЯС. Т. XXIII, кн. 2. Санкт Петербург, 1918.

Истрин 1994: Истрин, В. Хроника Иоанна Малалы в славянском переводе. Москва, 1994.

Кирпичников 1891: Кирпичников, А. И. К опросу о древнерусских скоморохах. // Сборник ОРЯС, 52, раздел V, 1891.

Кондаков 1891: Кондаков, Н. Русские древности в памятниках искусства. Вып. IV. Санкт Петербург, 1891.

Мейе 2001: Мейе, А. Общеславянский язык. Москва: Прогресс, 2001 (1 изд. 1951).

Милтенов 2006: Милтенов, Я. Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция. София: Авалон, 2006.

Милтенов 2013: Милтенов, Я. Златоструй: старобългарски хомилетичен свод, създаден по инициатива на българския цар Симеон. Текстологическо и извороведско изследване. София: Авалон, 2013.

Лалева 2004: Лалева, Т. Севастияновият сборник в българската ръкописна традиция. София: Полис, 2004.

Львов 1974: Львов, А. С. Из лексикологических наблюдений.// Эимология 1972. Москва, 1974, 103–113.

Николова 2003: Николова, Св. Патерик. В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съставител Д. Петканова. София: Абагар, 1992, 322–323.

Павлова 2008: Павлова, Р. Восточнославянские святые в южнославянской письменности XIII–XIV вв. Halle (Saale), 2008.

Пеев 2016: Пеев, Д. Славянската версия на Юдейската война на Йосиф Флавий в контекста на Архивския хронограф. Дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“ (ръкопис). София, 2016.

Пичхадзе, Макавеева, Баранкова, Уткин 2004: Пичхадзе, А., И. Макавеева, Г. Баранкова, А. Уткин. История иудейской войны Иосифа Флавия. Древнерусский перевод. Т. I, II. Москва, 2004.

Преображенский 2: Преображенский, А. Этимологический словарь русского языка. Москва, 1910–1914.

Райнхарт 1983: Райнхарт, Й. Восточнославянское влияние в древнесербской кормчей. Във: Венские доклады к IX Международному съезду славистов в Киеве. Виена, 1983, 1–80.

СДРЯ 11: Словарь древнерусского языка. Т. 11. Москва: Азбуковник, 2016.

Синайский патерик 1967: Синайский патерик. Изд. подг. Голышенко, В. С., Дубровина, В. Ф. Москва, 1967.

Славяно-русский Пролог 2010: Славяно-русский Пролог по древнейшим спискам. Синаксарь (житийная часть Пролога краткой редакции) за сентябрь-февраль. Т. 1. Текст и комментарии. Изд. подг. Л. В. Прокопенко, В. Желязкова, В. Б. Крысько, О. П. Шевчук, И. М. Ладыженский. Под ред. В. Б. Крысько. Москва, 2010.

Срезневский 1867: Срезневский, И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках.// Сборник ОРЯС. Т. 1. Санкт Петербург, 1867, № 24, 34–43.

Срезневский 3: Срезневский, И. И. Материалы для словаря древнерусского языка. Т. 3. Санкт Петербург, 1903.

СРЯ 24: Словарь русского языка XI–XVII вв. Т. 24. Москва: Наука, 2000.

Станиславов (Лесновски) пролог 1999: Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година. Увод и научно разчитане на текста Р. Павлова. Научно разчитане на текста. Календар В. Желязкова. В. Търново: Фабер, 1999.

Фасмер 3: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Т. 3. Москва: Прогресс, 1987.

Федер 2008, 1–2: Кънѧж ꙁборьнкъ за възпитание на канартикина, издаден от У. Федер . Т. 1. Увод и показалци. Т. 2. Текст. В. Търново, 2008.

Цибранска 1999: Цибранска, М. По следите на скомрахите. // Българска реч, 5, 1999, № 1, 31–35.

Черных 1–2: Черных, П. Я. Историко-этимологический словарь современного русского языка. Т. 1–2. Москва, 1999.

Шафарик 1848: Шафарик, П. И. Славянские древности. Т 1, кн. 2. Москва, 1848.

Яцимирский 1906: Яцимирский, А. И. Из истории славянской письменности в Молдавии и Валахии XV–XVII вв. СанктПетербург, 1906, 50–59.

Brückner 1957: Brückner, А. Słownik etymologiczny języka polskiego. Warszawa, 1957.

Corpus VIII: Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, VIII. Bonnae, 1883.

Miklosich 1862–1865: Miklosich, F. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae, 1862–1865.

Miklosich 1886: Miklosich, F. Etymologisches Wörterbuch der Slavischen Sprachen. Wien, 1886.

PG 61: Patrologiae cursus completus, series graeca. Ed. J. Migne. Vol. 61. Paris, 1862.

PG 87: Patrologiae cursus completus, series graeca. Ed. J. Migne. Vol. 87. Paris, 1865, 2852–3112.

PG 93: Patrologiae cursus completus, series graeca. Ed. J. Migne. Vol. 93. Paris, 1865.