За един особен словообразувателен модел в старобългарски

Отдавна обмислях идеята за това кратко съобщение, но все не намирах подходящо начало и отлагах написването му за по-добри времена. Преди по-малко от месец обаче, когато с проф. Татяна Славова подготвяхме статиите на незабравимия Петър Илчев за отпечатване в сборника, посветен на 90-годишнината от неговото рождение, попаднах на едно от типичните му, но изключително остроумни и точни наблюдения. Наблюдението е направено в рецензията му за обемистия труд „Хиляда и сто години славянска писменост, 863–1963, сборник в чест на Кирил и Методий“, София, 1963, и се отнася до статията на Иван Дуриданов за старинните славянски земеписни названия. Рецензентът Петър Илчев дава на тази статия изключително висока оценка, но прави и някои, напълно уместни, забележки. Сред тях е и тази, която ме подтикна да се захвана за работа и да напиша тази статия в негова чест, защото се оказа, че преди повече от половин век 36-годишният тогава Петър Илчев се е вълнувал от старинните словообразувателни модели, за които ще говоря по-долу. Забележката гласи: „Допусната е грешка при думата водотѣѧ, пак от Супр. сб. – предполаганият номинатив *водотѣь f не може да има в старобългарски форма с такова окончание, а ако думата е *водотѣа, мъчно може да се обясни удължението на коренното *е (рѣь е i-основи!); можем да предполагаме тук сегашно причастие на *тѣкат, но и това е несигурно“ (Илчев 1964: 452).

Това, което ме порази, е, че аз самата вече бях установила погрешната лематизация на думата в „Старобългарски речник“, издаден от ИБЕ при БАН, където обаче тя е посочена като дума от м. р. именно за да се обясни малката носовка като окончание за вин. п. мн. ч. Всъщност единственият старобългарски пример гласи обрат плѣн҄ен наше акꙑ водотѣꙙ вь югъ С 349.5. Името превежда гръцкото прилагателно χειμάρρους, което според речника на Liddell-Scott има следните значения:

1. Като прилагателно означава winter-flowing, swollen by rain and melted snow, затова и първата му съставка е χειμά[1], което се родее с нашето ‘зима’, а във втората му съставка се разпознава производно на глагола ῥέω ‘тека’.

2. Като съществително може да означава както a torrent, така и a conduit, сиреч както ‘естествен воден поток, набъбнал поради проливен дъжд и/или топящ се сняг’, така и ‘изкуствен воден поток, канал’.

При това целият пример всъщност е цитат от Псалтира – псалм 125.4, като в най-стария запазен текст Синайския псалтир и в хърватските глаголически псалтири същата гръцка дума е преведена като потокъ, срв. Въꙁврат гь плѣнене наше ѣко потокъ югомь (Северянов 1922: 170). Преводът в наскоро издадения глаголически Псалтир на Димитър е по-точен спрямо гръцкия текст ἐπίστρεψον κύριε τὴν αἰχμαλωσίαν ἡμῶν ὡς χειμάρρους ἐν τῷ νότῳ, защото потокъ е в мн. ч. и гръцката звателна форма е предадена пак като обръщение, срв. л. 128v Въꙁврат гі плѣнене наше ѣко потокъі югомь (Миклас 2012: 277). С него вървят и кирилските Чудовски, Погодински и Болонски псалтир. Същият превод е запазен и в Елизаветинската църковнославянска библия. Простото сравнение между псалтирния превод и превода в Супр. сб. показва, че преводачът на сборника е подходил по-формално към гръцкия текст, в който обръщението κύριε липсва, като е потърсил съответствие на сложната гръцка дума. Съставителите на Старобългарски речник явно са разпознали псалтирния цитат и затова са превели думата като поток, порой, което е доста спорно, като се има предвид по-нататъшният контекст в Супр., където се тълкува благотворното влияние на юга (южния вятър), който възвръща на замръзналата вода първоначалното ѝ естество, така както благодатта Христова ни прави нетленни (Супр. 349, 6–12), и от който става ясно, че Йоан Златоуст, който е авторът на Словото за смокинята във Велики понеделник, откъдето е примерът, има предвид придошлите пролетни води. Преводът в Чешкия речник ’tok vody, bystrina; поток воды; Wasserlauf, Wildbach’ е доста по-близо до значението на думата, като при това съставителите на този речник са поставили въпросителен знак след означението за мъжки род (SJS: 206).

В статията от Старобългарски речник са приведени и формални новобългарски съответствия на лексемата: водотеч, водотек, водоток, като всички означават изкуствен воден поток, канал, вада и т.н., което няма нищо общо с определеното от съставителите на речника значение. Тези диалектни или вече остарели новобългарски съответствия обаче ни навеждат на мисълта, че преводачът на Супр. вероятно е схващал гръцката дума в нейното по-общо значение на воден поток и затова се е отказал от традиционния превод с потокъ, който несъмнено е познавал. Това, че думите водотеч, водотек, водоток в съвременния български са от м. р., съвсем не означава, че и старобългарската дума е имала същите граматически характеристики. В случая имаме типичен преход на дума по i-основи от типа на рѣь, което обяснява удължената степен на коренната гласна според забележката на Петър Илчев, в ja-основи, което става чрез прибавянето на форманта -а на а-основите. Такъв общо взето е произходът на самите ja-основи, в които крайната палатална съгласна на основата е получена от превръщането на тематичното i в йота, която се слива с предходната съгласна и я палатализира. Заедно с имената с основа на мека съгласна, получена по трета палатализация, тези имена, наследници на стара i-основа, образуват мекия вариант на а-основите. Такъв преход на имена от ж. р. по iоснова към а-основа се е извършвал и в историческо време, а не само в праславянски, но с различни резултати от йотацията на шумовите съгласни и сонорното м, срв. съвременните пед’а/пег’а; къдел’а, Битол’а/Битола, също и топола със затвърдяло л и техните старобългарски съответствия пѧдь, кѫдѣль, обтѣль, тополь по i-основи (Тотоманова 1990, Тотоманова 1999). Така че основната форма на съществителното следва да бъде изведена като водотѣа по ja-основи, а родът без никакво съмнение е женски.

Всъщност средновековните славянски паметници познават думата водотѣь по i-основи. Тя е засвидетелствана в речниците на Срезневски и на Миклошич, като е лематизирана във варианта водотеь, който е по-чест в паметниците от руска и сръбска редакция, но от петте примера, приведени от Срезневски, два са изписани с ят, като най-ранният е от словата на Григорий Богослов от ХІ в., а примерът водотеѣ ѹстро от Числа 21.15 по препис от ХІV в. очевидно се отнася към основна форма водотѣа (СДЯІ: 279), тъй като ученият е обединил двете водотѣа и водотѣь в една речникова статия. Миклошич, от своя страна, коректно отбелязва, че лексемата има и вариант с ят в пророческите книги с коментар от ХV в. (Микл.: 70). Лексемата се среща много пъти и в превода на Осмокнижието, запазен в Архивския хронограф, където има и словообразувателни варианти водотоь и водоте/ водоте[2]. Р. Златанова отбелязва водотѣь и в текста пророк Иоил 3.18 (Златанова 1998 І:146). В Хрониката на Амартол на л. 466,9 се открива и още един словообразувателен вариант водотоа срещу гр. ἀγωγὸς (Истрин, Книги III: 5), който се отнася към водотоь, така както водотѣа към водотѣь. Разликата между различните типове образувания е само степента на коренната гласна. Няма съмнение, че дългата степен на коренната гласна има интензифициращо значение, подобно на това в девербатива рѣь по i-основи, което е различно от това на другия девербатив от същия корен рокъ, срв. отрокъ, пророкъ, нарокъ и под., но очевидно е свързана с дългата степен на праславянските итеративи от типа на -тѣкат, лѣгат и под.

Лексемата по ja-основи водотѣа не е единствената, образувана по този модел в средновековните ни паметници. Нейното пълно формално съответствие е сложната дума водоважда, което е калка на латинското aquaeductus и обикновено превежда гръцкото ὑδραγωγὸς. Според Б. Велчева водоважда се открива в български ръкописи от ХІV в. нататък (Велчева 2004: 48–49), но лексемата е позната и на руските хронографи. С. Богданова я открива в Евтимиевата редакция на Никоновите пандекти, а Р. Златанова в среднобългарския превод на Хрониката на Симеон Логотет (Богданова: 435; Златанова 1985: 218). Напоследък открих водоважда и в Станиславовия миней, а Марияна Цибранска-Костова съобщи, че водоважда и водоваждь се срещат в Житието на Никола Нови Софийски от ХVІ в., така че не може да има съмнение, че лексемата е била част от речниковия състав на старобългарския книжовен език. Подобно на водотѣа и водоваждь има други словообразувателни дублети като водоводъ и дори водоведьство в преведената през ранния десети век хронологическа компилация, станала известна като Хрониката на Георги Синкел (Тотоманова 2008:662). Струва си да се отбележи и една обща тенденция в семантичния развой на част от приведените по-горе лексеми, които започват да означават и проводници на телесни течности – кръвоносни съдове, пикочопроводи и под. Срв. такова значение в превода на 13-те слова на Григорий Богослов: наведе гь вѣтръ ꙁнонъ с пстынѧ на нь.  прсшть водотѣ его (venas, φλέβας). Значение кръвоносен съд развива и думата водоважда, срв. Диалозите на Псевдо-Кесарий 160/158 Ноѕѣ же наш крѣплѣш всего вышеносмаго теле[се] ѹстрота сѧ. къ ꙁемл прⷭнѡ прражатⷭ хотѧщ. акы юкотьм пръсты на хоженїе помагаемѣ. мъⷤ стѹденїю л врѣдомь кыⷨ ꙁнемогшⷨ. едва ходт нанемъ. коеⷤ сповѣсть слово сѹщꙋ ютрь в наⷭ творцю премдрⷭть  слѹ. дѹпнныѧ  мѧꙁⷣрнныа распалны ръдрыⷯ мѧсъ соплѣтенїѧ.  жлъ протѧженїа  кост крѣпѡсть.  пѹт  стеꙁѧ нѣкыа невдмо строꙗщꙋ въносмаѧ. еднѣмъ дыханїеⷨ толкѫ тѣлѹ.  слѹ дха  водоважⷣѧ кров.  вселенїе топломѫ.  кръмѹ стѫденомѫ.  елко враевнаѧ съвѣсть хытрость. м же слово ѡставлю то ѹвшм сѧ и 153/152 стонкъ бо кров ѧтра сѫⷮ. пща подаѧнїеⷨ потребно бывающ. вносмое бо прⷭно тѣм кров кыпѣт ѿ ꙗтръ творть. ꙗкоⷤ же на горѣ снѣгъ. своею влагою же пѡⷣ собою потокы наполънѧа. стонкы сквоꙁѣ глѹбнѹ своею мокротою съкровенѣ на длънѧа водоважⷣѧ жⷣмаеⷮ (цитирано по Милтенов 2006). В Хрониката на Амартол словосъчетанието срамь водотоны превежда гр. πόρος τῶν ἀιδοίων, буквално ‘това, което изтича от срамните места’, срв. котынмь срамь водотоны ꙁатыкаахѹ и, жеꙁлы острым оходы ѡканьныхь ѹврааще, нѹжахѹ да горъсть днѹ отрѹбъна поведѧть скровенѹ (Истрин І: 265.18–20). Преводът на това място на съвременен руски език гласи: „Горохом срам мочеточный затыкали и палками острыми отход у несчастных протыкая, вынуждали отдать единственную припрятанную горсть отрубей“ (Матвеенко, Щеголева: 214).

И тъй като стигнахме до темата за отделителната система на човека, струва ми се, че и хапаксът водолажа, който се открива в ранния превод на Житието на Василий Нови от края на ХІ в., би следвало да се разтълкува като образуван по същия модел: първа част водо- и втора част – отглаголно образувание с удължена степен на коренната гласна. Лексемата се среща в следния контекст всѣмъ же въ домѹ гна его  рабъ  свободныхъ ꙁѣло пеальн быша ꙗко не могѹщ емѹ н въ водолажѹ ꙁт беꙁ ошенїа. Изследователката на текста Т. Пентковская предполага значение баня (?) и допуска възможно родство с думата лазня със същото значение, която се среща в късно средновековни руски паметници от ХVІІ в. нататък и която тя след Махек и Фасмер приема за образувана от глагола лазить. Това я кара да определи лексемата като типичен източнославянизъм (Пентковская 1998: 14). В текста на Житието се среща и производното прилагателно водолажьнъ, което, за разлика от основната дума, има и гръцко съответствие, срв.  въꙁлїанъ на нѧ ѧдь  гно  нестота хъ ꙗко водолажьны гно, където словосъчетанието водолажьны гно предава гръцкото ὡς ἐκ βορβόρου ἐπιπορευόμενος и е съвсем ясно, че става дума за нужник, клозет, доколкото в изречението е повторена два пъти думата гно, отглаголно производно от гния, от което идва и хапаксът гнонкъ ‘отходно място’, засвидетелстван в превода на хронологическата компилация, известна като славянска версия на Хрониката на Георги Синкел (Тотоманова 2008: 662). Така че водолажа едва ли значи ‘баня’, защото от нея не изтича такава мръсотия като от отходните места. Освен това лексемата лазня е регистрирана и в речника на Миклошич, който я е открил в „Церковный словарь“ на П. Алексеев, СПб. 1817–1819 г., където тя е попаднала от превода на Беседите на Йоан Златоуст. Авторът на речника не дава повече информация за източника си. По-важното в случая е, че самият Миклошич предлага едно съвсем приемливо обяснение на произхода на лексемата лазня, която според него е свързана с латинското lasanum и гр. λάσανον (Микл.: 331). Нещо повече латинската дума според речника на Lewis-Short думата означава примитивна тоалетна със седалка, на която се е слагало нощното гърне (нем. Nachtstuhl, Nachtgeschirr, англ. close stool, night stool), а не изобщо баня. Според речника на Liddell-Scott в гръцки думата се употребява предимно във форма за мн. ч. λάσανα, което обяснява женския род на лазня. При това положение не е ясно защо, ако лазня е ранна заемка, което е доста съмнително, към неясната основа ще бъде прибавена първа част водо-? Тогава от какъв корен би могла да е произведена втората съставка на думата? Според нас в -лажа трябва да се търси удължената отгласна степен лагна глагола ложт, който е каузатив на лежат, лешт, срв. съложт – сълагат, прѣложт – прѣлагат и под., срв. и днешните сложа-слагам, наложаналагам, изложа-излагам и т.н. Освен това, като се има предвид синонимията между прѣ-ложт и прѣ-водт, пр- ложт и пр-водт, с голяма доза увереност може да допуснем, че водолажа е синоним на водоважда, само че става дума за отвеждане, тоест „отлагане“ на мръсни води, нечистотии, продукт на отделителната система на човека. Вж. по-горе същото значение на съставката водо- в съчетанието срамь водотоьны. А и течностите не лазят – те текат, отвеждат се или се отлагат, както в случая. Срв. тук и значението ‘ложе реки, русло, речное корыто, углубление до уровня воды’, което е развила в руски думата ложе, произведена от същия корен (Даль ІІ: 262). Вж. и съставката -лог в общославянското талог ‘тиня, мръсотия, гноище’.

Разбира се, като втора част на двукоренна дума -лажа може да произхожда и от глагола лаꙁт, лажѫ, който е каузатив на лѣст, лѣꙁѫ. Доказателство за това е съществуването на думата прѣколажа (с вариант прѣкылажа), която също се среща в средновековните ни писмени паметници. Първоначалното значение на думата като название на водното животно рак може да се открие в среднобългарския превод на Манасиевата хроника, срв. ст. 5447 Пръвосъвѣтникы бѡ послоушавъ, пае же навѣтникы, ц(а)рь Рѡмана ꙗко любима присвоꙗетъ и животꙋ и власти своеи хранителѣ поставлѣетъ его, ꙗкоже аще кто | реетъ не неприлежнѣ, ниже непод(о)бнѣ, трохила крокодилъ или пина прѣколажѫ. Няма съмнение, че ракът е животинка, която лази накриво, напряко, така че тук значението на думата е напълно мотивирано. От това основно значение се е развило значението ‘болест’; като лексемата може да означава ‘рак, тумор’, но и ‘водянка’, което е регистрирано в речниците на Миклошич и на Срезневски (Микл.: 1100; СДЯ ІІ: 1516, 1658).

Трудно е да се реши дали думата хѹдолажа, чиято най-ранна поява като превод на гр. οὐδαμινός ‘нищожество’е засвидетелствана в Княжеския изборник в препис от 1076 г. (Федер 2008: 238) и в Златоструя от ХІІ в. (Микл.:1100; СДЯ ІІІ: 1416), възхожда към лазя или лежа. Все пак тук следва да се има предвид, че за разлика от типа на водоважда, водотѣа и водолажа, които назовават естествени или изкуствени съоръжения, по които водата тече, отвежда се или се отлага, лексемите прѣколажа и хѹдолажа са названия на живи същества, вършители на действието от втората съставка, което се определя от първата. В такъв случай това са образувания от типа на стб. прѣдътеа, познато ни още от класическите старобългарски паметници, подобния на него хапакс еѳротеа от Учителното евангелие на Константин Преславски (Жикова 2017: 17), и думи като вельможа, мееноша, вѣстоноша и под., където отношението между двете съставки е субектно-обектно, т.е. първата съставка е допълнение на втората. За разлика от типа на водотѣа, тези образувания нямат удължение на коренната гласна и това ни навежда на мисълта, че и в хѹдолажа трябва да търсим връзка с глагола лазя.

В заключение с голяма доза увереност може да твърдим, че в късния праславянски и ранния старобългарски е съществувал словообразувателен модел за сложни думи, чиято втора съставка е съдържала отглаголно именно образувание с удължена степен на коренната гласна. Образуваните по този начин лексеми са означавали места, по които водата или други течности са се движели и това движение е било интензивно. Първоначално тези сложни думи са били по i-основи, като впоследствие са преминали в ja-основите, за което свидетелстват дублетите водотѣь/водотѣа, водоваждь/водоважда. Всички те са могли да имат и словообразувателни дублети и без удължение на коренната гласна, оформени по различен начин: водотокъ/водотоь, но и водотоа, водоте/водото; водоводъ, водоведьство. Ще дръзна да предположа, че по всяка вероятност тези образувания не са подчертавали интензивното движение на течностите. С течение на времето това значение на основата с дълга гласна се е загубило поради избледнялото значение на старото апофонично редуване, което може да се дължи и на фонетични съвпадения. Т.напр. облик важдможе да има както коренът вед-/вод-, така и коренът вад- (вадт), лаж- както видяхме може да идва от лег-/лог-, но и от лаꙁт, а и в праславянски и старобългарски част от глаголите нямат апофонични редувания в корена, което предполага смесване на двата типа композити за предмети (съоръжения) и за лица (типа мееноша, прѣдътеа, вельможа), където втора съставка е отглаголно образувание по ja-основи, но без удължена отгласна степен на коренната гласна. В резултат на това вече е трудно да се каже по кой тип са били образувани сложни думи като вододрьжа ‘бент, водохранилище’, корабльдрьжа ‘който задържа, спира кораба’, гѫсопаша ‘който пасе гъски’ и под. Конкуренцията на словообразувателните дублети по о-основи от типа на водоводъ, водотокъ/водотекъ и под. окончателно е допринесла за закърняването на този тип композити с втора съставка по ja-основи.

БИБЛИОГРАФИЯ

Богданова: С. Богданова. Из лексиката на славянските преводи на „Пандектите“ на Никон Черногорец. – В …нѣстъ ученикъ надъ учителемь своимъ. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, член-кореспондент и учител. С. 2005, с. 431-442.

Велчева 2004: Б. Велчева. Старобълг. водоважда ‘водопровод’. – В: Български език LI, 2004, 4, c. 48-49.

Жикова 2017: Ж. Жикова 2017: Учителното евангелие на Константин Преславски – текстологични и лексикални проблеми. Автореферат на дисертация за придобиването на научната и образователната степен „доктор“. С. 2017.

Златанова 1985: Р. Златанова. Хрониката на Симеон Логотет и отношението ѝ към реформата на търновските книжовници. – В: Търновска книжовна школа, 4. Културно развитие на българската държава в края на ХІІ–ХІV в. С. 1985.

Илчев 1964: П. Илчев. Делото на Кирил и Методий през погледа на нашите съвременни изследователи. – Български език, 14, 1964, 4–5, с. 446–457.

Пентковская 1998: Т. Пентковская. Житие Василия Нового в древнейшем переводе. Автореферат дисс. на соискание ученой степени канд. филол. наук., М. 1998.

Тотоманова 1990: А. Тотоманова. Някои наблюдения върху прегрупирането на склонението в българския език – В: ЕЛ, ХLV, 1990, 1, с. 97–100.

Тотоманова 1999: А. Тотоманова. Прегрупирането на склонението в българския език. – В: Venia docendi, С. 1999, с. 78–98.

Тотоманова 2016: Алхимията – бавното изкуство. – В: Български език, LXIII, 2016, Приложение, с. 50–61.

ИЗДАНИЯ

Златанова 1998: Р. Златанова. Старобългарският превод на Стария завет. Книга на дванайсетте пророци с тълкувания, Т. І-ІV. С. 1998.

Истрин, Книги: В. М. Истрин. Книги временные и образные Григория Мниха. Хроника Георгия Амартола в древнем славяно-русском переводе. Т. І, Петроград, 1920; Т.2, Петроград, 1922; Т. 3, Петроград, 1930.

Матвеенко, Щеголева: В. Матвеенко, Л. Щеголева. Временник Георгия Монаха (Хроника Георгия Амартола). Русский текст, комментарий, указатели. М. 2000.

Миклас 2012: Psalterium Demetrii Sinaitici. Band 1. Glagolitica Sinaitica. Hrsg. Heinz Miklas | Robert Sablatnig | Manfred Schreiner | Ioannis Tarnanidis, Wien, 2012.

Милтенов 2006: Я. Милтенов. Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция. С. 2006.

Северянов 1922: С. Северьянов. Синайская псалтырь: глаголический памятник ХІ века. Петроград, 1922.

Тотоманова 2008: А. Тотоманова. Славянската версия на хрониката на Георги Синкел. (Издание и коментар) София, 2008, 684 с.

Федер 2008: У. Федер. Кнѧж ꙁборьнкъ ꙁа въꙁпитанието на канартикина. В. Търново, 2008.

РЕЧНИЦИ

Алексеев: П. Алексеев. Церковный словарь. СПб. 1817–1819.

Даль: В. Даль. Толковый словарь живого великорусского языка. Т. І–ІV. М. 1978.

Микл.: Fr. Mikloschich. Leхicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Scientra Verlag Aalen 1977.

СДЯ: И. И. Срезневский. Словарь древнерусского языка. Репринтное издание, Т. 1–ІІІ. М. 1989

Lewis-Short: Charlton T. Lewis, Charles Short, A Latin Dictionarу. www.perseus.tufts.edu.

LiddellScott: Liddell-Scott-Jones Lexicon of Classical Greek www.perseus.tufts.edu.

SJS: Slovník jezyka staroslověnského. Praha, 1959–1997.