В условията на съвременния глобализиран свят преводните проблеми все по-често стават предмет на изследвания, в които фокусът на наблюдение постепенно се отмества от традиционните транслатологични категории като вярност към оригинала, еквивалентност, адекватност, превръщане на чуждото в свое, продуктивност на рецепцията и т.н. (Колер 1992: 215). Вниманието се съсредоточава по-скоро върху медиалните характеристики на превода като особена пресечна точка на контактните и трансферни процеси между езиците и културите, а в полезрението на по-новите изследвания навлизат и теоретичните осмисляния на превода в другите хуманитарни дисциплини, като например в културологията (Бахман-Медик 2004: 10).
От друга страна, в съвременното преводознание се наблюдава засилен интерес към едно модерно, ревизирано рефлектиране на пътищата, по които са вървели преводната практика и теория в исторически план. На този фон на развойните тенденции в изследванията върху преводните проблеми в статията се прави опит за анализ на преводаческата задача в текста на Валтер Бенямин, който десетилетия наред е бил загърбван заради поставянето на другите акценти в традиционната транслатология.
Валтер Бенямин публикува своето преводоведско съчинение под заглавието „Задачата на преводача“ през 1923 г. Създаването на този емблематичен текст с усложнен херменевтичен подстъп към преводните проблеми е мотивирано от собствената преводна работа на автора върху лириката на Шарл Пиер Бодлер, един от най-значимите френски поети през 19-ти век. Бодлер е считан от Валтер Бенямин за проводник на европейския модернизъм и за една от най-влиятелните и противоречиви фигури във френския културен живот.
Централно място в преводната теория на Валтер Бенямин заема възгледът за несъвършенството на човешките езици. Несъвършенството е и причината, поради която отделните езици се стремят към допълвания помежду си в полето на превода. Като финална цел изкристализират домогванията на езиците чрез разширяванията си в превода да се доближат до един „чист“ език на човечеството.
В този контекст за автора на „Задачата на преводача“ е наложително да се преформулира същността на самата преводаческа задача, която трябва да се състои не в обикновеното предаване на смисъла на оригинала, а в предаването на неговата форма. Последната се извежда като онази релевантна категория, чрез която става възможно описанието на трансферните и контактните процеси между езиците. Същевременно и самият художествен превод се предефинира като форма в смисъла на Бенямин.
Отправната точка за преосмислянето на задачата на преводача е идеята за самостойното и затворено съществуване на изкуството и неговите произведения. Художественото творчество се третира като една автономна дискурсна система, която не е обвързана с релацията към реципиента. В същия смисъл се гледа и на литературния превод, чието предназначение не е конкретният читател. Несъществени за преводаческата задача в смисъла на Валтер Бенямин са както рецептивният хоризонт, така и самоцелното предаване на съобщаваното в литературния текст. В тази връзка се очертават двата отличителни белега на лошия превод. От една страна, това е стремежът в превода да се предава само съобщаваното в оригинала, а от друга страна, това са домогванията на преводача за ново пресъздаване на оригинала по пътя на собствено художествено творчество. Същностното в преводаческата задача следва да се търси според Валтер Бенямин в пресътворяването на „неуловимото“, „енигматичното“, „поетическото“ (Валтер Бенямин 1972: 9).
Във възгледите на автора преводът е тъждествен на форма, а въпросът за преводимостта на художественото произведение се свежда едновременно и до шанса на творбата да открие своя удовлетворителен преводач, и до въпроса дали нейното особено естество предполага и изисква някакъв превод на чужд език в съответствие със специфичното значение на тази форма. Характерно за преводната теория на Валтер Бенямин е, че в нея релацията между оригинал и превод се разглежда не като човешки конструкт, а като хипотеза за съответствие на някакъв божествен промисъл (Бенямин 1972: 15).
Теорията разчупва рамките на традираното преводоведско мислене и в една друга посока. Тя търси разширяването на значението на оригинала тъкмо в неговата преводимост. На превода се гледа като обозначение на специфичен стадий от продължаването на живота на оригинала. В този смисъл не буди учудване, че авторът оглежда релацията между оригинал и превод и през въпроса за значимостта на превода и стига до наблюдението, че колкото по-малко е значението, което преводът има за оригинала, толкова по-силно се откроява вътрешната взаимовръзка между тях (Бенямин 1972: 12).
Интересен е въпросът какво има предвид Валтер Бенямин под продължаване на живота на художественото произведение и как това продължаване се съотнася към оригиналната и преводната литература. За автора животът е принципно присъщ не само на биологичните организми, но и на всичко онова, което има своя засвидетелствана история. Историята на големите произведения на изкуството е разпознаваема по техните следовници, а периодът на продължаването на съществуване на големите произведения става видим чрез времето на тяхното прославяне.
В този смисъл може да се тематизира и самото време на възникване на големите преводи. То има два определителя според автора на преводната теория: от една страна, това е такова време, в което художественото произведение е достигнало до своята слава, а от друга страна, времето е определено чрез взаимната причинно-следствена връзка между оригиналното произведение и неговите преводи. Става дума за едно специфично време на взаимно попадане в ритъм, в което не само преводите дължат на оригинала повода за своето собствено съществуване, а и оригиналът дължи на преводите повода за продължаване на битието си. Това продължаване се случва в други културни пространства и в различни темпорални измерения. Преводите се превръщат по този начин в своеобразни носители на най-всеобхватното разгръщане на неговия смислов и формален потенциал.
Наред с обследването на езиковите сродявания, мисията на преводите се търси също и на равнището на това специфично разгръщане на художественото произведение, което надскача границите на културното пространство и времето, в които то първоначално е създадено. Дистанциите във времето и в културните пространства задават едно отклоняващо се множествено значение на оригинала, което не може да се отъждествява със значението, което художественото произведение има в изходната култура и литература. Едновременно с това, то е и част от себепознанието на една литература (Ничев 1986: 5). Едно такова разгръщане на смисловия и формалния потенциал на литературната творба не може да не се отличава от другите възможни разгръщания. При Валтер Бенямин различието е маркирано чрез една присъща само на преводите целесъобразност, която е обозначена като „специфична“ и „висша“ (Валтер Бенямин 1972: 12).
Не подлежи на съмнение, че отношението между езиците се експонира сравнително добре тъкмо в преводите, но за автора те имат възможност само да представят едно такова отношение, без да могат да го създават или разкриват. Важното за Валтер Бенямин е, че в превода езиците се сродяват в плана на интенцията на изказа си (Бенямин 1972: 14). Това сродяване се разкрива приоритетно отвъд границите на очевидните или на предполагаемите прилики на повърхността.
Другата важна част от преводаческата задача Валтер Бенямин вижда във вземането под внимание на развойните тенденции и промените на оригинала в рамките на продължението на битието му след времето на създаване, и времето на неговото „допълнителното съзряване“ (Бенямин 1972: 13). При това тук става дума не толкова за промени в рецептивната история на литературния текст, които са свързани със субективността и очаквателния хоризонт на следващите поколения по отношение на художественото произведение, колкото за развойните тенденции и измененията в собствения живот на езика, както и на онези произведения, които междувременно са били написани на този език. Преводаческата задача в този аспект се състои във вземането под внимание на настъпилите в хода на времето изменения както в езика на изходния текст, така и в езика на целевия текст.
В текста на Валтер Бенямин правят впечатление няколко оразличавания, които са предпоставка за разбирането на възгледа му за дихотомията на чуждостта и сродяването на езиците в превода. Едното от тях е, че сами по себе си приликите между езиците не са нито необходимото, нито достатъчното условие за тяхното сродяване в превода. Другото оразличаване се прокарва на равнището на изказа. Макар и да се има предвид едно и също нещо в езика на изходния и в езика на целевия текст, двата езика се различават по начина на своя изказ. Едно от най-важните неща в преводаческата задача според автора е да се направи оразличаването между тях. Валтер Бенямин твърди, че докато отделните елементи на двата езика (като например думи, фрази и изречения и т.н.) фактически са коренно различни и взаимно изключващи се, то модусите на изказ в двата езика са взаимно допълващи се в посоката на онова, което се има предвид (Бенямин 1972: 14). Този феномен остава скрит и независим във всеки един от езиците, но пък става видим според автора точно при срещата на двата езика в превода.
Според разбиранията на Валтер Бенямин тъкмо на превода между езиците следва да се отреди една особена и привилегирована позиция за разбирането на естеството на езиците. Преводът в неговата теория се представя обаче като единственото място, на което може да се проведе дебатът за чуждостта на езиците. Според него човечеството е лишено от всякаква друга възможност за търсенето на решение на този въпрос. Авторът гледа на превода и като на феномен, който е ориентиран към един последен и решаващ стадий от пъзела на общото езиково сглобяване. Опорни точки за това свое виждане той намира, от една страна, в наблюденията си за известен, макар и ограничен по отношение на пълнота и постоянство, растеж на оригинала към едно по-висше равнище на езика, а от друга страна, в интерпретацията на превода като иманентно препращане към иначе невъзможната сфера на помиряване на езиците в посоката на един общ човешки език.
Друга особена характеристика на превода в теорията на Валтер Бенямин е принадената стойност, която той носи в херменевтичен аспект. Както бе споменато в началото на статията, за автора предаването в превода на съобщаваното в текста на литературното произведение само по себе си е нещо несъществено. То не се разглежда като голямата преводаческа задача, а превръщането му в самоцелен акт е дори един от отличителните признаци на лошия превод в теорията на Валтер Бенямин. Авторът се стреми към обследването на онези особености, които са нещо повече от обикновеното предаване на съобщаваното в текста на художественото произведение. Очевидно е, че интересът му е насочен към принадената стойност, която се носи от превода. На практика тази стойност се осъществява в добиването на познание за нещата, които остават непреводими (Бенямин 1972: 15). Те стават разпознаваеми чрез отношението на съдържанието към формата, което е напълно различно в оригинала и превода. Това е и причината, поради която езикът на преводния текст се възприема като непремерен и чужд спрямо изразеното чрез него съдържание на произведението, ако се направи сравнение с отношението на съдържанието към формата в изходния език.
Важно място в преводната теория на Валтер Бенямин се отделя и на едно друго оразличаване. Става дума за разликата между същността на задачата на преводача и тази на твореца на оригинала. Вече бе споменато, че авторът предефинира превода като форма. В тази форма задачата на преводача се състои в това „да открие онази интенция в езика, на който се превежда, от която в него да се пробуди ехото на оригинала“ (Бенямин 1972: 16). В оригинала интенцията е с естествено даден афинитет към езика, а в превода интенцията се насоча към определени съдържателни взаимовръзки в езика. Валтер Бенямин твърди, че преводачът извършва своята работа с производна и идейна интенция, докато интенцията на твореца на оригинала е първична и нагледна (Валтер Бенямин 1972: 15). В този смисъл дейността на преводача е проникната от идеята за сродяване на езиците, а авторът на „Задачата на преводача“ говори в този контекст за мотива на интеграция на езиците в един „истинен“ език, в който са съхранени загадките, до които се домогва мисленето на човека (Валтер Бенямин 1972: 16). Става дума за един език на финална истинност, който според Валтер Бенямин се крие само в преводите.
Традиционният преводоведски въпрос за дихотомията на верността и свободата на превода към оригинала не може да не присъства в едно такова съчинение като „Задачата на преводача“. Прави впечатление, че за него се търсят решения на една друга плоскост. Валтер Бенямин изхожда от наблюдението, че верността към оригинала в превода на отделните думи не може да предаде напълно онзи смисъл, който те имат в изходния текст. Характерното за литературния текст поетическо измерение се поражда от начина на връзките между отделните думи и техните значения. Споменатата дихотомия е погледната и от една друга страна – как верността към предаването на формата затруднява, а понякога и прави невъзможна верността към смисъла. За Валтер Бенямин най-висшата цел на превода е онази верност към оригинала, чрез която в художественото произведение заговаря „копнежът по допълването на езиците“ (Валтер Бенямин 1972: 18). Мярата за преводната единица в „Задачата на преводача“ е думата, а не изречението, а изискването към превода е да позволява прозрачност по отношение на изявите на „чистия“ език, за който бе споменато по-горе.
Ядрото на „чистия“ език се образува според Валтер Бенямин от символизираното (Бенямин 1972: 19). Авторът оразличава категориите на символизираното и символизиращото в две измерения. На първо място, той вижда символизираното като корелат на онова, за което е говорил в началото на преводоведското си съчинение за задачата на преводача. Става дума за присъствието на нещо, назовано от него най-напред като енигматично. То стои отвъд предаването на съобщаваното в текста на художественото произведение и в него той вижда същността на превода. Символизиращото, от своя страна, има корелат чрез предаването на съобщаваното. На второ място, символизираното и символизиращото се описват като присъствия в различни локализации на езика. За Валтер Бенямин символизираното съществува в процеса на ставането на езика, а символизиращото е налично в образуванията на езика. Единствено на превода е присъща способността да превръща символизиращото в символизирано и авторът формулира задачата на преводача като извеждане на „чистия“ език чрез акта на превод от чуждия език на родния език. Като примери за такива сполуки той привежда преводите на Мартин Лутер, Йохан Хайнрих Фос, Фридрих Хьолдерлин, Щефан Георге и др., за които твърди, че са разширили границите на немския език (Бенямин 1972: 21). Според Валтер Бенямин превеждащият трябва да разширява и задълбочава родния си език чрез чуждия език.
Направените наблюдения върху текста на Валтер Бенямин показват, че „Задачата на преводача“ е не само преводоведско съчинение, но и солидна теоретична разработка в областта на философията на езика, в която чрез проблема на превода се разисква въпросът за същността на езика. Преводът се оказва онова място, на което се състои не само срещата на два езика, но и дебатът за чуждостта и сродяването на езиците в превода, за допълванията между езиците в движението им към изявата на „чистия“ език, за разширяването на границите на родния език. Текстът на Валтер Бенямин не дава конкретни препоръки за някакъв вид точен превод, но подтиква към размисли върху дълбинните измерения на езика, както и към преоценка на традиционните преводоведски категории.
БИБЛИОГРАФИЯ
Бахман-Медик 2004: Bachmann-Medick, D. Kultur als Text. Die anthropologische Wende in der Literaturwissenschaft. Tübingen und Basel: A. Francke, 2004.
Бенямин 1972: Benjamin, W. Die Aufgabe des Übersetzers. In: W. Benjamin. Gesammelte Schriften. IV., Frankfurt a. M.: Suhrkamp Verlag, 1972.
Колер 1992: Koller, W. Einführung in die Übersetzungswissenschaft. Heidelberg und Wiesbaden: Quelle und Meyer, 1992.
Ничев 1986: Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. София: Наука и изкуство, 1986.
