Народите: амалгама от езици, гени и обичаи

Всеки народ е смесица от племена и етноси. Още в училище се запознаваме с произведението, което е изиграло решаваща роля за нашето национално самосъзнание – Паисиевата история. В нея са изведени двата основни компонента на нашия народ – славяни и българи. Ние дължим името си на народ, който е говорел на тюркски език. Езикът ни е славянски, но структурно се различава от всички славянски езици. Граматиката му прилича повече на балканските езици – румънски, албански и гръцки. В антропологично отношение сред българите има представители на средиземноморска, северна, понтийска, динарска и други раси. В обичаите, народните вярвания и фолклора ни се преплитат елементи от славянски, тракийски, римски и източен произход. Но в крайна сметка националното самосъзнание не се определя нито от гените, нито от езика.

Националното чувство не е нещо, което е съществувало откакто свят светува. То се оформя някъде към ХVІІІ–ХІХ век след наполеоновите войни. Показателно е, че за новия концепт нация езикът ни прибягва до заемка, защото нашата дума народен съчетава значенията на две различни френски понятия – populaire и national. В древността много хора са живеели в етнически недиференцирано състояние. Преди националното чувство са съществували други, по-силни връзки и прояви на солидарност: икономически (отседнали земеделци – чергаруващи скотовъдци), религиозни (правоверни – неверници), локални (балканджии – полянци). Чувството за принадлежност към даден военен съюз поражда различни значения в български (полк) и в немски (Volk ‘народ’) – ОЕР/folk. Военната солидарност по-късно може да прерасне в етноним, ср. čехъ, умалително от četьnikъ (Фасмер/чех).

Византийската класификация на народите се базира на географски принцип: народите на север от Черно море са били наричани скити, независимо дали става дума за славяни, маджари, хуни или кумани. Жителите на Западна Европа фигурират като гали или франки. По-късно, след източно-западната схизма, всички „еретици“, подчинени на папата, са били наричани латинци. Самите византийци са се смятали за поданици на Римската държава и са се наричали ромеи, независимо от езика, на който говорят (Шукуров 2017). Принципът „една държава – един народ“ е бил възприет още при основаването на нашата държава и всички поданици на българския цар са започнали да се наричат българи: славяни, прабългари, готи, романизирани траки, печенези, кумани.

Смесвания на племена и народи стават постоянно. Дълго време исландците са смятани за генетично хомогенен народ, поради дългата си изолация на острова. Съвременните генетични изследвания сочат, че докато исландските мъже имат предимно скандинавски произход, много от женските линии произлизат от Британските острови (предимно Ирландия и Шотландия), откъдето древните викинги са си набавяли жени и робини (Helgason 2000).

И в по-ново време смесванията на различни народи могат да доведат до образуване на нови етноси. В Южноафриканската република съществува етническа група, наричана капски цветнокожи (Kaapse Kleurling). Те са основно население на провинция Западен Кейп. Носители са основно на езика африкаанс. От 17 век нататък европейските заселници в Капската колония си взимали жени от местното население. Според местните обичаи, за жената се плащал откуп. Предпочитали жените на бушмените и хотентотите, защото стрували по-евтино от жените на зулусите. По-късно потомците на това население са сключвали бракове и с други народи от холандската и британската империи – малайци и индийци. В резултат южноафриканските цветнокожи са един от най-смесените в генетично отношение народи (Razib Khan 2011). Сред тях могат да се открият примеси от койсанските и бантуезичните народи, европейски, най-вече холандски, немски и британски, а също компоненти, свързани с Южна и Югоизточна Азия.

В много страни има кръгове, които държат да свържат произхода на съвременните си нации с някой славен народ от миналото. Така през 30-те години на ХХ век в Съветския съюз се развихря кампания около държавата Урарту – първото държавно образование на територията на Съюза. Това е предмет на всесъюзна гордост, но най-вече за народите, които живеят в Задкавказието – арменци или грузинци. Те се смятат за потомци на древните носители на тази изключително висока култура. Обаче езикът в Урарту няма нищо общо нито с грузински, нито с арменски. Между грузинските и арменските историци възниква спор, докато накрая не излиза учебник по историята на СССР, в който Урарту се определя като „държава на родоначалниците на днешна Грузия“. И могло ли е да бъде иначе, като начело на страната е стоял Йосиф Висарионович Джугашвили! Държавата Урарту обаче се е намирала значително по-южно, върху териториите на сегашна Армения, Турция и Иран. В крайна сметка, след дискусия във в. Правда, за наследници на Урарту са признати и двата народа – и грузинци, и арменци (Клейн 2015). В наши дни за наследници на прабългарите претендират, освен нас, татари, чуваши, балкарци и други народи. От 1487 до ликвидирането на руската империя руският цар се титулува и „великий князь болгарский“, като се има предвид Волжка България. Дако-тракийските ни корени се споделят от румънци и албанци. Вследствие на феодалното право, от 1202 г. в титулатурата на унгарските крале присъства и „крал на България“.

В древността и до късно в Средновековието разликите между народите са се описвали предимно чрез разликите в обичаите: как се обличат, с какво се хранят, какви култове практикуват, как се разпределя наследството. Например германците са въоръжени със щитове и мечове, бръснат се и ядат твърда храна, която разквасват с питиета. Славяните имат други оръжия, ходят брадати и ядат полутечна храна – чорби и каши. Затова когато археолозите открият в спорно землище мечове, бръсначи и потири, те определят културата като германска. Разликата в културите е отразена в етимологията на гръцката дума ethnos, от разширения корен *swe-dh-n ‘свой’ – „група хора, живееща според свои общи обичаи“ (ОЕР 2017/ethnic.).

Важен фактор, обединяващ народа, е езикът. И сега, когато говорим за славянски народи, имаме предвид народите, говорещи на славянски езици. Така е от древността – народите, които са се разбирали с еднакви словеса, са чувствали общността си като словени. Най-близките им съседи, говорещи на неразбираем език са наречени немци. В старобългарски думата език има и значение народ: Въскѫѭ шѧташѧсѧ языцы, и людіе поуишѧсѧ тъщетнымъ? − Защо се вълнуват народите, и племената замислят суетни неща? (Псалом 2). В Библията языцы предава еврейския термин goyim, който се употребява предимно за чуждите народи — идолопоклонниците, които не вярват в истинския бог. Тази употреба е в основата на думата езичник.

Достатъчно е да си спомним конфликтите между ирландци и англичани, като и много подобни разпри между етноси, които говорят на един и същи език, за да видим, че и езикът не определя народността.

Като правило, повечето народи говорят един език – случаи като швейцарците са по-скоро изключение. С гените, обаче, е по-сложно. От генетична гледна точка всички народи са смесени: във всеки народ присъстват разнообразни генетични елементи. Нещо повече, всеки отделен човек носи у себе си примеси от различни популации. Затова е абсурдно да се говори за генокод на даден народ като цяло.

Произходът на народите се проучва от антрополози, етнографи, лингвисти, генетици, историци и др. Тези изследвания разкриват, че може да се случи така, че език, култура и гени частично да се припокриват. Но по-често тези компоненти се движат по различни линии. Затова според израза на известния филолог от 19 век Макс Мюлер, археолог, който говори за индоевропейски кости или индоевропейска керамика, греши точно толкова, колкото лингвист, който говори за долихокефален речник или брахикефална граматика. Индоевропейците например са просто една езикова група. И народите, говорещи на индоевропейски езици, могат да се различават помежду си толкова, колкото сега се различават носителите на английски в Обединеното кралство, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка. Из бившите британски колонии в Азия, Африка и Америка живеят хора, смятащи английския за свой роден език. Родителите на Фреди Меркюри са от Гуджарат, Енгелберт Хъмпардинк е от Мадрас, а Клиф Ричард − от Лакнау.

Специалистите по популационна генетика често работят с така наречените еднородителски линии: Y-ДНК, която се предава само по мъжка линия, и митохондриална ДНК, която се предава по женска линия. Чрез мутационните маркери може да се проследи произходът на много поколения назад. Хората, произлизащи от общ прародител, се обединяват в хаплогрупи.

Сега сред повечето народи, живеещи в Европа, преобладава Y-ДНК хаплогрупата R1. Смята се, че тази хаплогрупа е донесена от индоевропейците, макар че се среща и у много неиндоевропейски народи в Азия и Африка. На Балканския и Апенинския полуостров са се запазили значителни остатъци от по-древни популации, така че сега там няма преобладаваща хаплогрупа. Например въпросната R1 обхваща 28% от българите и 30% от южните италианци, а в Сардиния е 19.5%. (Distribution of European Y-chromosome DNA). Преди идването на индоевропейците картината в Европа е била съвсем различна.

През неолита една от най-често срещаните Y-ДНК хаплогрупи е G. Сега от нея в Европа са се запазили само отделни оазиси. Носителите на хаплогрупата G са тясно свързани с възникването на скотовъдството някъде из Плодородния полумесец преди 11 500 години. Козите и овцете са одомашнени в района на Северна Месопотамия, някъде между източна Мала Азия и Загроските планини в Иран. Най-голямо генетично разнообразие групата G показва в района между Леванта и Кавказ, което е ярък индикатор за мястото на зараждането ѝ. Смята се, че ранните скотовъдци са тръгнали от Северна Месопотамия през Мала Азия към Европа. Хаплогрупата G се открива сред изкопаемите останки от тесалийския неолит, старчевската култура около Дунава, културата на линейната керамика в Германия, културата импресо в Италия, Франция и Испания. Към тази хаплогрупа е принадлежал и „леденият човек“ Ötzi, от епохата на халколита. В австрийски Тирол са открити 19 съвременни мъже, които са потомци на Ötzi (Nolan 2013).

Преди идването на индоевропейците в Европа са били говорени коренно различни езици: в южните части на континента са известни етруски и цялото семейство на тиренските езици в Италия и Гърция, васконски в Испания и Франция, иберски по североизточното крайбрежие на Испания и във Франция на север до р. Гарона и някои други. Привържениците на дълбинната компаративистика причисляват тези езици към сино-кавказкото макросемейство (Starostin 1989). В Западна Европа единственият оцелял реликт от това макросемейство е баският език; към него принадлежат и две езикови семейства от Северен Кавказ: абхазко-адигейските на Запад и нахско-дагестанските на Изток. Някои учени свързват със севернокавказкото езиково семейство с такива археологически култури като старчевската, триполската и линейната керамика (Дибо 2006).

Сред носителите на абхазко-адигейските езици, както и сред географските им съседи, индоевропейците-осетинци, хаплогрупата G обхваща почти половината от населението. В Европа носителите на хаплогрупа G никъде не достигат такива високи стойности. В Северна Европа тя практически отсъства, а из Средиземноморието варира в пределите на 5–10%. Единствените области, където групата надхвърля 10%, са Кантабрия в испанските Пиренеи, в Северна Португалия, Централна и Южна Италия (особено из Апенините), Сардиния и Крит. Други места, където честотите се доближават до 10%, са Астурия в Северна Испания, Оверн в Централна Франция, Швейцария, Тирол, Сицилия и Кипър. Това са все планински и сравнително изолирани области с развито животновъдство (Haplogroup G2a). Неолитните носители на хаплогрупата G са били предимно овчари и козари.

Едно от културните различия между народите са бройните им системи, които исторически възникват от броенето на пръсти. В десетичната система се имат пред вид пръстите на ръцете, а в двайсетичната – пръстите и на ръцете, и на краката.

Особеност на севернокавказките езици е използването на двайсетична бройна система. В Европа тази система, освен сред баските, е разпространена в келтските езици. От езика на галите тя е преминала и във френски, съществува също така в албански и резянския диалект на словенски в италианските Алпи. Например в резянски за 60 се използва изразът trïkrat dwisti (3x20).

Това е по-скоро културна, отколкото чисто езикова особеност. В самата Франция 90 се произнася като quatre-vingt-dix (4х20+10), но френско говорещите белгийци и швейцарци казват nonante – число, базирано на девет десетки. Такива са и другите им десетки – septante 70 (парижки soixante-dix, 60+10) и huitante 80 (парижки quatre-vingts, 4х20). В историята на английски език също има следи от двайсетичната бройна система: думата score се е използвала за числото 20: изразът four score and seven years ago значи ‘преди 87 години’. В библията на крал Джеймс (началото на ХVІІ век) числата, описвани с думата score се срещат 130 пъти. Сега тази практика е излязла от употреба от общия език, но се запазва при броенето на овце в някои области със значително влияние на британските келтски езици.

Двайсетична система е съвместима с десетичната − двете системи могат да се съчетават. Например албанските чами в Епир използват двайсетична система за всички десетки, кратни на 20: 40 означава 2х20, 60 – 3х20 и 80 − 4х20. В книжовния албански върху 20 е базирано само числото −40 – dy-zet, 2х20. В редица гегски диалекти и то е заменено с десетичното katër-dhetë – четири десетки. В езика на арбърешите в Италия katër-zetë 4х20 вече е архаизъм, но tri-zetë 3х20 е все още живо.

Как своеобразно се разпределят езици, гени и култура между народите може да се види от следната таблица:

Сред абхазко-адигейските народи като черкезите преобладава хаплогрупата G, използват двайсетична бройна система и говорят на сино-кавказки езици. Съседите им от Чечня и Дагестан говорят на друг клон от същото езиково макросемейство и използват двайсетична система, но сред тях преобладават съвсем различни хаплогрупи. Подобно е ситуацията и с баските. Грузинците, от друга страна, говорят на език от картвелската група, но също използват двайсетична система и най-голям брой от населението спада към хаплогрупата G – 30%. Останалите народи в таблицата споделят само по един общ признак с абхазко-адигейските народи: или осезаемо присъствие на хаплогрупата G, или използване на двайсетична система. При това разпределението на признаците не зависи непосредствено от географската близост: кантабрийците и осетинците имат голям дял на хаплогрупата G, но говорят и броят различно от непосредствените си съседи, респективно баски и черкези. Словенците в Резия използват двайсетична система, а сред немскоезичните им съседи в Тирол се шири хаплогрупата G.

Горният пример е ярка илюстрация на факта, че език, гени и култура се разпределят по различен начин у народите. Езикът вероятно е най-подвижният елемент: цели племена и народи могат да го сменят по една или друга причина. В Европа сино-кавказки езици са се запазили само в трудно достъпни планински местности: Пиренеите в крайния запад и Северен Кавказ в крайния европейски изток. Латинският език се е разпространил върху огромни части от Римската империя, населявани от келти, ибери и други народи. Маджарите, които са генетично близки със съседните им народи, са успели да наложат угро-финския си език върху завареното население. С прабългарите и франките се е случило тъкмо обратното – усвоили са езика на местното население.

Генетичните маркери не подлежат на съзнателни промени: за да се промени значително геномът на един народ, населението трябва физически да се унищожи или да замести с друга популация. И точно за това знаем, че в България живеят издънки от най-различни племена и народи, които са възприели славянския език.

БИБЛИОГРАФИЯ

Дибо 2006: Дыбо, В. А. Язык − Этнос – Археологическая культура (Несколько мыслей по поводу индоевропейской проблемы) — В: Глобализация − этнизация. Этнокультурные и этноязыковые процессы. Москва, 2006, 1, с. 75–94.

Клейн 2015: Клейн, С. Знатные предки − http://trv-science.ru/2015/04/07/znatnye-predki (дата на достъп: 26.10.2017).

ОЕР 2017: Online Etymology Dictionary. http://www.etymonline.com (дата на достъп: 26.10.2017).

Фасмер 1973: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Москва, Издательство «Прогресс». Т. І–ІV. 1964–1973.

Шукуров 2017: Шукуров, Р. Византийская классификация народов. − https://postnauka.ru/longreads/81303 (дата на достъп: 26.10.2017).

Distribution of European Y-chromosome DNA. (Y-DNA) haplogroups by country in percentage. − https://www.eupedia.com/europe/european_y-dna_haplogroups.shtml (дата на достъп: 26.10.2017).

Haplogroup G2a: Origins, spread and ethnic association of European haplogroups and subclades. Haplogroup G2a (Y-DNA) − https://www.eupedia.com/europe/Haplogroup_G2a_Y-DNA.shtml (дата на достъп: 26.10.2017).

Helgason, A. et al. 2000: mtDNA and the Origin of the Icelanders: Deciphering Signals of Recent Population History. − https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1288180/ (дата на достъп: 26.10.2017).

Nolan 2013: Nolan, St. Scientists trace 19 living relatives of Ötzi the Iceman whose 5,300-year-old body was found frozen in the Alps − http://www.dailymail.co.uk/sciencetech/article-2453857/Scientists-trace-19-living-relatives-tzi-Iceman-5-300-year-old-body-frozen-Alps.html (дата на достъп: 26.10.2017).

Razib Khan 2011. The Cape Coloureds are a mix of everything − In: Discover − http://blogs.discovermagazine.com/gnxp/2011/06/the-cape-coloureds-are-a-mix-of-everything/#.Wd3ajFuCzIU (дата на достъп: 26.10.2017).

Starostin 1989: Starostin, S. „Etruscan and North Caucasian“. − In Shevoroshkin, V. Explorations in Language Macrofamilies. Bochum Publications in Evolutionary Cultural Semiotics. Bochum. (1989).