Историята[1] на звуковете, животът на думите, пътищата, по които се развиват техните значения са вълнуващо пътешествие, често с неочакван край. Това е и едно от любимите научни занимания на проф. Борис Парашкевов, чийто плод са няколко великолепни книги:
Етимологични дублети в българския език. (Народна просвета, София, 1987), Етимологични дублети в българския език. Енциклопедичен речник на думи и имена с единно лексикално първоначало (ИК ЕМАС, София, 2008), От дума на дума... Занимателна лексикология. (Издателство „Изток-Запад“, София, 2017), както и Народни етимологии. Думи и имена с вторична семантична и морфологична мотивация. Издателство „Изток-Запад“, София, 2013.
Затова бих искала да му засвидетелствам моето дълбоко уважение с тези кратки бележки за завладяващата, но и трудна наука, търсеща произхода на думите.
Казват за етимологията, че е поезията на езикознанието[2]. И действително тя е виртуозно и омагьосващо занимание, но все пак не бива да забравяме, че е наука със своите строги принципи. Нека ги припомним накратко, понеже именно въз основа на тях етимологията се превръща от художествено творчество в точна наука:
- съблюдаване на звуковите закони;
- анализиране на цялата дума и търсене на словообразувателни съответствия;
- надеждно обяснение на семантичното развитие.
Иначе резултатите биха наподобявали забавните и находчиви умотворения и обяснения на античните и средновековните етимолози, които изхождат от наличието на дълбока взаимовръзка между думата и това, което тя обозначава. Основната им техника е резюмирана от Кац: извеждане на дума X от език E от друга дума Y с близко звучене и свързана семантично положително или отрицателно от същия език E (Katz 2010).
За пример ще посоча два прочути пасажа от Исидор от Севиля:
„Казват, че мечката (ursus) е наречена така, понеже оформя малките си със своята уста (ore suo), така да се кaже orsus. Казват, че тя ражда малките си безформени и те се появяват на белия свят като парчета плът, които майката превръща в крайници, като ги ближе…“ (Isidor of Seville 2006: 252).
Тази етимология се основава на разпространеното през Античността и Средновековието вярване, че мечката е много сластолюбиво животно и бърза да роди малките си едва оформени, за да може отново да се радва на любовни ласки. То е фосилизирано във френския израз ours mal léché, буквално ‘недобре облизана мечка’, който днес се отнася до недодялан човек с грубо поведение, но в миналото е означавал ‘човек с груб външен вид’ или ‘нежелано дете’ (Trinquier 2009).
Ето и още едно интересно свидетелство за поетичния и морализаторски дух на ранните етимолози у Исидор от Севиля – обяснението на латинската дума mors ‘смърт’ от morsus ‘захапване’: „от захапването (morsus) на първия човек, който, отгризвайки ябълката от забраненото дърво, си навлича смърт“ (Isidor of Seville 2006: 243).
Съвременният етимологичен метод, утвърдил се в лоното на Младограматическата школа през XIX в., изисква много черен труд от страна на учения. Лингвистите вече не вярват във вътрешната връзка между думата и предмета, който тя означава, и работят по нова формула: сравняват X в езика Е и Y в езика М, като ги извеждат от *Z от езика N, където знакът астериск показва, че Z е реконструирана праформа, а N е незасвидетелстван реконструиран език (праезик), чието съществуване предполагаме, за да обясним съответствията между формите от езиците Е и М (Katz 2010). Много е важно тези взаимовръзки да бъдат разбрани правилно, защото те обосновават смисъла на праезиковата реконструкция. Тя не е просто забавен ребус за решаване, самоцелна задача в духа на l’art pour l’art, а научен инструмент – формула, показваща ни съответствията между родствените езици.
Вече е несъмнено, че гръцката дума за бог θεός (theós) не може да бъде сродна с близката по звучене и значение дума от индианския език нахуатъл teo. Изненадата е голяма: тя не е сродна дори и с лат. deus! Латинската дума за бог произлиза от индоевропейския корен *deyw- ‘небе; божество, бог’, който е дал начало и на българските думи дивен ‘чудесен, прекрасен’ (производна от стб. дивъ ‘чудо’), както и на приказните диви (БЕР I, Дукова 2015: 35)[3]. Съвсем изненадващо за нетренирания в етимологическото изкуство ум е, че с тях е сродна и думата дъжд < стб. дъждь. Тя е композит, образуван от ие. *dus- ‘лош’[4] и друга отгласна степен на същия корен dyu- ‘небе’ с първоначално значение ‘мрачно небе’ (БЕР I: 454)[5].
Гр. θεός от своя страна се извежда от ие. *dʰéh s- ‘бог; свещен, свещено място’. От същия корен произхождат латинските думи fānum ‘храм’, feriae ‘празнични дни’, fēstus ‘празничен, тържествен; радостен’, fēstīvus ‘празничен, весел, забавен духовит’ (поводите за тържества в Древния Рим разбира се са свързани с религиозни чествания).
И така става ясно, че следните думи и собствени имена имат общ индоевропейски етимон:
фестивал ‘1. преглед на постиженията в определен вид изкуство; 2. голям обществен празник’, от фр. festival ‘също’;
фанатик ‘екзалтиран защитник на някаква идея’ и фен ‘страстен почитател’(Парашкевов 2008: 418);
профан ‘1. букв. човек, непосветен в тайнствата на божествената служба’;
‘2. прен. човек, който няма познания в дадена област, неспециалист’;
‘3. прен. невежа, прост човек’ от лат. profānus (образувано с префикса pro- ‘пред’) ‘който е извън храма, неосветен, непосветен, невеж’.
Първият елемент в теолог ‘богослов’, теология ‘богословие’ и собсвените имена Теодор, Тодор.
Друг интересен случай на лексеми от един праезиков етимон, които на пръв поглед нямат нищо общо по отношение на семантиката, а и са доста далечни по своя фонетичен облик, е този на унаследената от праезика дума перо и интернационализма спорт. Нека сега проследим пътешествието на думите и техните значения.
Първоизточникът на лексемата спорт ‘физически упражнения, които се правят системно’ е англ. sport, което през XV в. е засвидетелствано със значението ‘приятно прекарване на времето, забавление, игра’, откъдето се развива значението ‘забавление на чист въздух, основано на физически упражнения’. И в съвременния английски език съществителното sport пази значението ‘шега, закачка, забавление’, а глаголът – ‘забавлявам се, развличам се, шегувам се’. Тази форма произхожда от по-ранната disport (XIII в.) с елизия на първата сричка, което пък е заето от норм. фр. disport < стфр. desport, deport ‘удоволствие, развлечение’, девербативно образувание от стфр. deporter, desporter ‘забавлявам се, развличам се’. Старофренската дума е наследник на лат. dēportō ‘занасям, отнасям, пренасям’, което в народния латински е добило значение ‘развличам’ (CNRTL// déporter)[6], образуван с префиксация от portō ‘нося, пренасям’. Очевидно е, че към латинския етимон на спорт в българския език принадлежат също порт, порта (Парашкевов 2008: 323–324) депортирам ‘изселвам принудително, изгонвам’, рапорт ‘писмено или устно служебно съобщение до висшестоящ служител или организация; донесение, доклад’ и т.н. Латинският глагол portō ‘нося, пренасям’ е по всяка вероятност деноминативен (от *porto/ā-) и възхожда към ие. корен *per- ‘отивам, преминавам; нося’ (de Vaan 2009: 482-3). Сроден е с гр. πείρω ‘пробождам, намушвам’, πόρος ‘проход, брод; преминаване, превозване’, πορεῖν ‘доставям, набавям; докарвам’, гот. faran ‘пътувам, странствам’, farjan ‘пътувам’ и бълг. поря ‘режа шева на нещо зашито; прорязвам, цепя’.
Как обаче се развива семантиката на един корен със значение ‘отивам, преминавам, нося’, за да достигне до значение ‘рогово образуване върху кожата на птиците’? Оказва се, че загадката далеч не е толкова сложна. Една от хипотезите за произхода на думата перо[7] я свързва с лит. spar̃nas, латв. spā̀rns[8] ‘крило’, стинд. parṇá-, авест. parəna- ‘крило, перо’, стангл. fearn, англ. fern[9] ‘папрат’ от ие. *por-no- ‘крило, перо’ от същия индоевропейски корен *per- със значение ‘летя’, което се е развило най-вероятно от ‘нося се (във въздуха)’.
В очите на съвременния читател резултатите от научната етимология понякога изглеждат като остроумни шеги, подобни на етимологичните опити на античните и средновековните автори. Не е ли изненадващо родството между думите врачка ‘гадателка, ясновидка’ и реторика ‘изкуството на красивото и убедително говорене’? Двете лексеми възхождат към индоевропейския корен *werh - ‘говоря’, богато засвидетелстван в индоевропейския езиков ареал, срв. лит. var̃das ‘име’, лат. verbum ‘дума’, англ. word ‘дума’, гр. εἴρω ‘говоря’, ῥήτωρ ‘оратор’, хер. weriya- ‘викам, назовавам, призовавам’. В старобълграския думата врачь е засвидетелствана със значение ‘лекар, целител’, запазено например в рус. врач и словен. vráč[10], както и в румънската заемка vraci, vraciu. В стари времена лечителите церяли хората с билки и заклинания и следователно изконното значение е било ‘баяч, заклинател’ (БЕР I: 183), което съвсем убедително се извежда от първоначална семантика ‘говоря’.
Впрочем лексемите бая ‘шепна тайнствени думи като помощ за излекуване, за премахване на болка’, баяч ‘човек, който се занимава с баене’ произлизат от друг индоевропейски корен със значение ‘говоря’:*bʰeh2 -, срв. гр. φημί, φαμί ‘говоря, казвам’, φωνή ‘звук, глас, вик, говор’, лат. for, fārī ‘говоря, казвам, известявам’, fāma ‘мълва, слава’, fābula ‘мълва, приказка, басня’, fātum ‘божие изречение, предсказание; предопределение, съдба; нещастие, гибел’, ‘стинд. bhánati ‘звуча, викам на висок глас, говоря’, арм. ban ‘дума, реч’. Първоначалното значение на този корен е съхранено в другите славянски езици, срв. например рус. баять ‘говоря, казвам’, чеш. báti ‘говоря, измислям’, пол. bajać ‘разказвам (приказки)’, диал. баюкам ‘говоря тихо и еднообразно’ (ЭССЯ 1: 138–9, БЕР I: 38) и басня ‘кратка алегорична поучителна история’ (стб. баснь ‘баснословен разказ’). В старобългарския от корена *bʰeh2- ‘говоря, казвам’ е засвидетелствана и още една производна лексема със значение ‘лекар, лечител’ – балии < *bʰeh2-dhl- (ЭССЯ 1: 150). Очевидно е, че в българския език откриваме многобройни продължители на индоевропейския корен *bʰeh2-. Редом с унаследените форми бая, баяч, басня в българския лексикален фонд са навлезли и фонетика, фонология и втората част на думи като телефон, ксилофон от гр. φωνή, както и фабула, фамозен и фатален от латинския и фея от фр. fée ‘фея, вълшебница’ (за последните четири лексеми вж. Парашкевов 2008: 420).
Следвайки научната линия на проф. Парашкевов, с това кратко пътешествие из историята на думите бих искала да събудя повече интерес у българския читател към етимологията, да припомня нейната сила да ни разкрива света на древните хора и начина, по който се развива човешкото мислене.
БИБЛИОГРАФИЯ
БЕР I, VI: Български етимологичен речник. Том I. Том VI. София. 1971, 2002.
Дукова 2015: Дукова, У. Наименования демонов в болгарском языке. Москва.
Парашкевов 2008: Парашкевов, Б. Етимологични дублети в българския език. Енциклопедичен речник на думи и имена с единно лексикално първоначало. София.
ЭССЯ 1, 5: Этимологический словарь славянских языков. Праславянский лексический фонд. Выпуск 5. Москва. 1974, 1978.
CNRTL: Centre National de Ressources Textuelles et Lexicales, достъпено на 12.12.2017 г. на http://www.cnrtl.fr/etymologie/d%C3%A9porter.
de Vaan 2008: de Vaan, M. Etymological Dictionary of Latin and the other Italic Languages. Leiden – Boston.
Derksen 2015: Derksen, R. Etymological dictionary of the Baltic inherited lexicon. Leiden.
Isidore of Seville 2006: The Etymologies of Isidore of Seville. Eds. S Barney, W. Lewis, J. Beach, O. Berghof. Cambridge.
Katz 2010: Katz, J. Etymology (A Linguistic Window onto the History of Ideas). – In: The Classical Tradition, ed. Anthony Grafton, Glenn W. Most, & Salvatore Settis. Cambridge, 342–345.
OED: Online Etymology Dictionary, достъпено на 29.12.2017 на https://www.etymonline.com/word/fern.
Trinquier 2009: Trinquier, J. “L’ours mal léché” : la reproduction de l’ours dans les sources antiques. – Schedae 2, 153–188. Достъпено на 15.12.2017 г. на https://www.unicaen.fr/puc/images/preprint0202009.pdf.
