Преосмисляне на морфемата -то от nt-основите в определителен член при съществителни от среден род

Наследниците на старобългарските съществителни от nt-основа среден род (които включват имена на млади същества, предимно животни, но и техни органични части с умалително значение, и се скланят по модела отроѧ, отроѧте, отроѧти ..., в мн.ч. – отроѧта, отроѧтъ, отроѧтьмъ и т.н.) днес се членуват с определителен член -то, каквото е положението при съществителните от среден род: отрочето, агнето, козлето, рогчето, дупето (в мн.ч. отрочетата, агнетата, козлетата, рогчетата, дупетата), наред със селото, рамото и т.н. По този начин, разбира се, образуват плуралните си форми и се членуват и личните имена от типа Анчето, Стефчето, Колето, Ванчето (в мн.ч. Анчетата, Стефчетата, Колетата, Ванчетата), които, бивайки умалителни, по принцип семантически също се отнасят към имената на млади същества и формално са в среден род, макар че имената, от които са образувани, могат да са от женски род (Ана, Стефка), от мъжки (Кольо) или и от двата (Иван, Иванка – по отношение на Ванчето). По подобен начин са възприети в българския език заедно със способността да се членуват, и някои умалителни турски лични имена: Айшèто (от Айша) – мн. ч. Айшèтата, Фатмèто (от Фатма) – мн. ч. Фатмèтата и др., а също и умалителните етноними турчèто – турчèтата, туркùнчето – туркùнчетата, вероятно послужили за модел на посочените лични имена. Така се възприема и циганската заемка гаджето – гаджетата, явно осмислена като обозначаваща младо същество, както и умалителните на заемки от други езици: химикалчето (от химикал) – химикалчета, сезалчето (от сезал) – сезалчетата. За разлика примерно от гръцки език българските имена на лица по принцип не се членуват, но това не се отнася за изброената категория умалителни имена – вж. и Младенова (Mladenova 2007: 189), които по принцип дори не звучат естествено, ако не приемат определителен член: *Анче дойде (вм. Анчето дойде) – с някои изключения (вж. по-нататък). Посоченият факт е показателен за това до каква степен елементът -то се е сраснал с личното име и ни дава основание да се замислим дали в случая наистина става въпрос за определителен член или за нещо друго.

Като цяло само малка част от българските лични имена могат да се членуват и сред тях преобладават споменатите умалителни имена. В Граматиката на съвременния български книжовен език (ГСБКЕ 1983: 124–126) са посочени употреби, при които нечленуваните форми се използват само като обръщения (Сàвичката/Анчето ще пасе магаретата..., но: Ела, Савичка/Анче!). Споменатите категории лични имена, които се подлагат на членуване, са следните:

1. Някои лични мъжки имена на -а: Сàва – Сàвата, Томà – Томàта, Пèра – Пèрата. По-долу отново ще стане въпрос за тях, но засега искам да отбележа, че те невинаги и не навсякъде се възприемат като имена от м.р. ед.ч. Каневска-Николова (Каневска-Николова 2006: 123) например отбелязва, че личните имена, които в книжовния език завършват на -а (и посочва точно Сава и Тома), в родопските говори завършват на -о и затова се членуват с -но, -со, -то (тоест с член за ср.р. ед.ч. – б. м. Ив. Ил.): Сàвọсọ, съответно Сàвọтọ, Сàвọнọ. Всъщност по законите на среднородопската фонология изказаното твърдение е вярно за Сàва, където крайната гласна е неударена, но в Томà, където би трябвало да има ударение на крайната гласна, наследникът на старото винително окончание трябва да е -ồ – *Томồ, членувано Томồсạ, Томồнạ, Томồтạ – също като гọрồсạ, гọрồнạ, гọрồтạ ’гората’ (Кабасанов 1956: 16–17).

2. Умалителни и ласкателни лични женски и мъжки имена (на практика от nt-основи): Àнче – Àнчето, Àне – Àнето, Лèнче – Лèнчето, Мùче – Мùчето, Вàсе – Вàсето, Вàсенце – Вàсенцето, Бòре – Бòренцето, Кòле – Кòлето; Бòрка – Бòрката, Вàнка – Вàнката, Мòнка – Мòнката. Последните две имена също имат nt-варианти: Вàн(ч)е – Вàн(ч)ето, Мòне – Мòнето – б. м. Ив. Ил.;

3. Прякори: Иванчo Йотата, Димо Казака, Калмука;

4. Някои географски названия и имена на местности: В неделя бяхме на Искъра, Дунавът е придошел, Родопите, Билото, Вадата, Локвата.

Харалампиев (Харалампиев 1997: 172) добавя, че могат да се членуват и лични мъжки имена на -и: С̀ъбито, Дòбрито, Цàнито, Бòбито. Тук бих могъл да спомена и Дàнито, която подобно на Бòбито всъщност е умалителен вариант и за мъжки, и за женски род. Трябва да се добавят и турските имена от типа на Сабрùто, Салùто, Алùто и др., както и нарицателното съществително пàртито, а покрай него и заемки, окончаващи на -у, каквито са шоуто и ревюто. Твърде възможно е първоизточникът на явлението да е преосмислянето на този тип имена като резултат от редукция на крайното е в и (понеже на диалектно ниво се казва и Вàнчиту, Пèтиту и т. н.). Това се доказва и от плуралните им окончания и членове по стара nt-основа: С̀ъбитата, Дòбритата, Цàнитата, Бòбитата, Дàнитата, Сабрùтата, Салùтата, Алùтата, пàртитата, шòутата, ревютата (когато се набляга обаче на това, че става дума за възрастни хора, ще се каже: Дòбревците, Алùевците и т.н.).

Възможна е и друга причина имената, зaвършващи на -и, да се „членуват“ с -то, както става с тези, завършващи на -е. Интересна диалектна особеност, характерна предимно за източните говори и особено за рупските, е употребата на звателни форми в изрази като ... дỳмат ми Стойàне, п̀ървийа ми м̀ъш са звèше Ивàне (Стойков, Младенов 1993: 230). При такива употреби също може да се получи редуциране на крайното е както при мъжките имена от о-основа, така и при женските, които сега във вокатив ползват старото вокативно окончание на jа-основа (-ѧ → -е): ùмъши тàм ùдин чил’àк, Ивàни гу вùкạạ; тỳù мумùчи гу вùкạạ Пèнки (Ковачев 1968: 178). Нещо повече, при използване на звателната форма в предикативна функция може да се стигне дотам, че тя, когато завършва на -е, да се преосмисли в среден род (nt-основа) и пред нея да се постави числително в ср.р.: ùмъ иннò Йевàне ут Èлхуву – за сравнение вж. и пример с име в ж. р. – Гул’àмътъ момъ е Злàту (Бояджиев 1979: 71). Не на последно място причината за явлението, или една от причините, може да е фактът, че имената от nt-основа на определен етап в косвените падежи са можели да се разширяват с дошлия от ŭ-основи формант -ов-/-ев-, както е в сингуларната дателна форма отроѧтеви от Хлудовия триод (Конески 1966: 113), откъдето при затвърдяване би се получило *отроѧтови, а оттам лесно може да се стигне до вариант на именителна нечленувана форма *отроѧто, по същия начин, както в югозападните български говори има редуване от типа Васè, Зарè – Ванчò, Минчò (вж. по-долу).

О. Младенова (Младенова 2007: 189) обръща внимание на факта, че умалителните имена в български могат да са и от трите рода – Василчо (от Васил), Тодорка (от Тодора), Боре, Борка (от Борис), Ленче (от Елена) и че когато умалителното име не променя рода си (Василчо от Васил, Тодорка от Тодора), то не се членува, но когато името променя рода си, то задължително се членува, освен в позиция на обръщение: Борето, Ленчето, Борката. Това, което споменатата авторка пропуска да добави, е следното – промяната на рода при имена като Борето и Ленчето става в посока към среден род, стара nt-основа (отроѧ), а форми от типа на Борката, наред със Савата, Томата, за които по-горе бе показано, че могат лесно да бъдат преосмислени, съвпадат с плуралния облик на същия тип имена (отроѧта). Още едно доказателство за „предимството“, което имената от стара nt-основа ползват при разширяване с морфемата -то, може да се види в костурския говор, където според Шклифов (Шклифов 1973: 65) от личните имена се членуват само завършващите на -е (на практика от nt-основи): Томе – Томето, Петре – Петрето, Коле – Колето (дали при тези имена -то е член е друг въпрос). Освен това в едно от селата, които костурският говор обхваща – с. Кономлади, явлението не се среща: Дойде Петре; Викни го Ване.

Членуването на личните имена в диалектите е много по-разпространено, особено в родопските. Един класически пример е този: Росùцата али си дошлàла? ’Росица дали си е дошла?’ Шумнатица, Момчилградско (Кидикова 1977: 37), който може да се види цитиран и у други автори (Каневска-Николова 2006: 123; Младенова 2007: 188). Според Каневска-Николова (Каневска-Николова 2006: 121–123) е логично да се предположи, че в родопските говори членуването на собствени лични имена и географски названия, което е нормално и естествено морфологично явление (Àнгелạн, Гòшọнọ, Раùфът, Хасàнън, Пùтъръс – от англ. Питър), е повлияно от гръцки, където то е редовно и последователно прокарано (ο Γιώργος, ο Βασίλης – б. м. Ив. Ил.). Стоянов (1972: 53–54) също смята, че съществителните собствени лични имена в български се членуват под гръцко влияние. У Ст. Кабасанов (1963: 50) могат да се видят примери за членуване на лични имена и от с. Тихомир, Крумовградско: Айшата и Ахмет’ат са ат аннок бубайк’е, Да дойде Айшата!, Ахмет’ат йе дашôл. Такива примери съм цитирал и в редица свои статии по родопска диалектология, но показаното тук е достатъчно, затова няма да се позовавам на тях.

Такова гръцко влияние може да се предположи и върху някои тракийски говори, както е в Лозенградско (Павлова 1999: 107), където се срещат употреби като Нед’алката, Руменът, Стойчото. Или пък от Съчанли – сл’àзъйме ъв Дервèн’ът (Бояджиев 1971: 112). По-неясна е причината за членуването на личните имена в троянския говор, където се наблюдават форми като Димùтърът, Ивàнът, Пèнчуту, Мàрътъ, Труйàнът, Лòвичът, Дỳнавът и др. (Ковачев 1968: 178). Не е изключено в този случай да има и румънско влияние, понеже в този език, както и в албански, също има засилено членуване на личните имена (Харалампиев 1997: 173).

Наблюдава се още една обща черта между членуването на лични имена и употребата на звателна форма вместо именителна – така както в някои диалекти може да се каже думат ми Стойане, по същия начин в с. Тихомир в същата позиция може да се чуе членувано име: ùма чèтри деца ... È кидè йе аннòто. Звè сe Ахмèт’ạт (Кабасанов 1963: 95). В една друга своя статия (Илиев 2007: 192) пък обърнах внимание на замяната на старите вокативни форми с такива, които формално съвпадат с членните: ... остани сбогом, бре, мùлиот тàтко ... Сборник К. Шапкарев.

Членуването на лични имена може да става не само под чуждо влияние, а и с друга цел, примерно стилистична:

Велико Търново – старата столица/кротичко си дреме до Трапезица,/ гордо я гледа Царевецът скалисти,/а във полите му Янтра се плиска./Моето село на Търново прилича ... (Стойнова 2015: 3).

В тази категория трябва да се причислят и примери като Свищовът, Рилата, Шуменът у Ив. Вазов и В. Друмев (Харалампиев 1997: 176), освен ако причината за явлението на е същата като в троянския говор. B разговорната реч с фамилиарно-шеговита стилистиччна отсянка пък се членуват Пепата, Марията, Румяната, Мимата, Хамлетът (пак там). Чудомир (Чудомир 1980: 321) съобщава, че жителите на Стара Загора навремето подигравали тези на Казанлък, като им казвали: Какво има в Казанлъкът? Тук обект на подигравка е характерният за габровския диалект, използван и в Казанлък, безусловен член -ът.

Причината за членуването на личните имена може да бъде и преосмислянето на родително-винителните форми на личните съществителни от мъжки род в членни форми, какъвто е случаят във Варненско: видях Бориса, Бориса дойде (Георгиев 1955: 252). Примерите са цитирани отново и у Ив. Харалампиев (Харалампиев 1992: 161; Харалампиев 1997: 170). Същото се наблюдава и на запад, в Плевенско – с. Мечка (Ангелов 2002: 19): Ивàн дудè, но: Дàй нъ Ивàнъ (с редукция на гласната в окончанието). В конкретния случай примерите могат да ни бъдат полезни с това, че показват възможността (падежно) окончание да се преосмисли в член, защото в тази статия ще се изкаже хипотеза именно за още едно такова подобно преосмисляне. Впрочем възможен е и обратният процес. В родопския момчиловски говор, където редовният застъпник на стб. ѫ, ъ под ударение е ô, замяната се проявява в окончанията за 3 л. мн.ч. сег.вр. на глаголите (пийồт), в 1 л. ед.ч. сег.вр. (сп’ồ, мрồ), при съществителните от ж.р. ед.ч., които наследяват стари винителни форми (мạг’ồ ’магия’, лạжồ ’лъжа’, мạхạлồ ’махала’, гọрồсạ, гọрồнạ, гọрồтạ ’гората’). Съществителните от ж. р. на съгласна там се членуват с -тồ (сọлтồ, зạхạртồ), но при тях вече членът се възприема като окончание, както е в мạг’ồ ’магия’, лạжồ ’лъжа’ (Кабасанов 1956: 16–17)!

Но примерите извън тези при личните имена в среден род от стара nt-основа стоят встрани от обекта на изследване в настоящата статия и бяха приведени само за сравнение. Склоняемите форми на старото nt-склонение, конкретно при умалителните лични имена, са доста запазени в югозападните български говори, а в сръбски следите от тях се пазят добре и при нарицателните съществителни. B дупнишкия говор (Стойков, Младенов 1993: 156) при собствените имена на -е, а оттам и на -о (Васè, Зарè, Кирè, Ванчò, Минчò) се използват дателни форми на -ти и общи косвени (гломеративни) форми на -те:

Дàдōме Милèти колàта ’дадохме колата на Миле’;
Дойд͞òме с Милèте ’дойдохме с Миле’. Или:
Кога сам се дел’ила со Стефчòте, дадоа ни две тополи Цървени брег, Дупнишко (Младенов, Радева 1995: 54).

Същото е и в каменишкия говор (Васè – Васèте – Васèти; Цекò – Цекòте – Цекòти):
Цекò дошèл; Дàйте Цекòти; Викнàл Цекòте (Стойков, Младенов 1993: 161).

В пиянешкия и благоевградския говор има само една обща косвена (агломеративна) форма на -те (Петрè – Петрèте, Станчò – Станчòте): Станчòте го ỳбаво натепàа Пиянешко; Òтнесете сèме на Станчòте Пиянешко (Стойков, Младенов 1993: 160, 158).

Изненадващо подобно явление, макар и изолирано, може да се види в говорите на българомохамеданите в Североизточна Гърция. Там заетите чрез турски лични имена Ахмед и Мехмед могат да се употребяват по същия начин, както е в примера Дàдōме Милèти колàта ’дадохме колата на Миле’ в югозападните български говори (освен ако не са по i-основи):

Maychinko, moye maychinko / rano sam bosilek posela, / chetri sam strokana rekla / Ahmèti, mayko, Mehmèti, / Hasànu i Huseinu (Коккас 2004: 106).

В сръбски явлението, вече с окончания по о-основите, може да се види в следните примери (по Мароjевић 1985 – страницата се дава след всеки пример, като първо се дава пример на руски):

За дете:
у них родился ребëнок – родило им се дете (208);
кормить ребëнка грудью – доjити дете (208);
судьба ребëнка – судбина детета (245);
рождение ребëнка – рођење детета (210);
нежная рука ребенка – нежна рука детета (132);
духовное воспитание ребëнка – духовно васпитање детета (136);
развить в ребëнке интерес к музыке – развити код детета интересовање за музику (203);
протянуть ребëнку игрушку – пружити детету играчку (199);
у ребëнка поднялась температура – детету се повећала температура (241);
дать имя ребëнку – дати детету име (93);
дать ребëнку конфету – дати детету бомбону (102);
отнять игрушку у ребëнка – одузети детету играчку (152);
гулять с ребëнком – шетати с дететом (212);
играть с ребëнком – играти се с дететом (89).

За дрво:
перед домом растëт дерево – испред куче расте дрво (65);
сделать что из дерева – направити шта от дрвета (65);
спрятаться за дерево – скрити се иза дрвета (231);
изделия из дерева – производи од дрвета (91);
корни дерева – корење дрвета (103);
дерево ценной породы – врста племенитог дрвета (179);
тень от дерева – сенка (од) дрвета (241);
нижняя ветка дерева – наjнижа грана дрвета (132);
ветви дерева опустились под тяжестью снега – гране на дрвету су се повиле од тежине снега (146).
За jаjе ’яйце’: они похожи как две капли воды – личе као jаjе jаjету (182).

Към същия тип в сръбски се отнася и думата, която в старобългарски е означавала ’малко куче’ (пьсѧ) и която в сръбски и в съвременния български (псе) е заменила умалителното значение с пейоративно. Наред с нея в сръбски се използва и пас, която съответства на стб. пьсъ: пойти на охоту с собакой – поћи у лов са псом (Мароjевић 1985: 204). Cъответствието на бълг. псе в сръбски има облик, който на пръв поглед би могъл да се приеме за членувана форма, ако в сръбски имаше определителен член, а именно псето. Двете думи се използват и заменят свободно – вж. Младенов (Младенов 1992: 272) – (бълг.) куче – (сх.) пас, псето: бълг. Куче, което лае, не хапе – сх. Псето коjе лаjе не уjеда. В един сръбско-албански/албанско-сръбски речник (Туна 2005: 796, 867) като съответствие на алб. qen ’куче’ веднъж се дава pas – qen, а друг път pseto – qen. Въпросната сръбска дума псето може да се окаже ключът към тълкуването на форманта -то в съвременните български умалителни лични имена от разглеждания тук тип Ленчето, Ването, Митето и т.н. Oт Речника на съвременния сърбохърватски език (РСХКJ 1973: 278) се вижда, че от словоформата псето, род. пад. псета или псетета (Проклети Jаго! Псето крваво!; Бавила се дресуром ... псетета), със суплетивна плурална форма псетад, може да се образуват сложни прилагателни („Псетолик“ – коjи jе налик на псето), увеличителни форми на съществителното (псетиште), умалителни (псеташце, род. п. – псеташца или псеташцета, и псетанце, род. п. – псетанца или псетанцета), а също и производни съществителни (псетар ’кучкар’, наред с псар; псетарна ’кучешка колиба’). Запазеният в сръбски рядък пример за съществително от среден род nt-основа с именителен завършек -то е доказателство, че е възможно съвременните умалителни лични имена от типа Анчето, Стефчето, Колето, Ванчето, Ленчето, Митето и т.н. да са образувани чрез преразлагане на плуралните форми на имената от nt-основа по модел на имената от среден род о-основа (села – село). Така се е стигнало до преразлагането на плуралните форми Лèнчета, Мùтета, съвпадащи по форма със сингуларните Томàта, Сàвата (при последното в родопските говори е налице точно такова преразлагане в Сàвọтọ – форма за ср. р., както бе посочено по-горе!, а пак там членът в сọлтồ, зạхạртồ вече се възприема като окончание на думата!), а именно: Лèнчета, Мùтета → Лèнчето, Мùтето, които на един определен етап са започнали да се възприемат като членувани сингуларни форми. Изказаната теза се подкрепя от наличието на подобни косвени форми в югозападните български говори (*Милèто, Милèти, Милèте), които имат своите съответствия в сх. псето, псетета и т.н.

Още едно доказателство за твърдението ми, само че обяснено с влияние от косвените падежи, се открива във фолклорните материали. Както показва Кочева (1999), която започва статията си с изтъкване огромното значение на фолклора при лингвистичните проучвания като „жива старина“, която поднася застинали форми от минали епохи, в тези материали изобилстват примери със запазен отрицателен генитив. В посочените примери с лични имена, в които прякото допълнение след глагола ’нямам’ може лесно да се преосмисли в подлог (нема го оште Ивана; тук го нема млад Стояна и др.), личните имена в даден момент могат да се осъзнаят като членувани. Ако допълнението пък има форма по nt-основа, логично се стига до показания (пак там: 120) пример, взет от П. Р. Славейков (Български притчи или пословици и характерни думи, с. 72): Ако се Иванчоте не научи, Иван вече никога! Оттук до Иванчото/Ванчето има само една крачка.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 2002: Ангелов, А. Говорът на с. Мечка, Плевенско. Габрово (без посочено издателство), 2002.

Бояджиев 1971: Бояджиев, Т. Речник на говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. – В: Българска диалектология. Проучвания и материали, 6, 1971.

Бояджиев 1979: Бояджиев, Т. Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско. – В: Българска диалектология. Проучвания и материали, 9, 1979.

Георгиев 1955: Георгиев, Вл. Преосмисляне на падежно окончание като членна форма. – Български език, 3, 1955.

ГСБКЕ 1983: Граматика на съвременния български книжовен език (гл. ред. Ст. Стоянов). Том II. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983.

Илиев 2007: Илиев, Ив. За вокативността на българските прилагателни имена. – В: Илиев, Ив. Падеж и вокативност. Пловдив: Пигмалион, 2007, 182–197.

Кабасанов 1956: Кабасанов, Ст. Говорът на с. Момчиловци, Смолянско. – В: Известия на Института за български език, 4, 1956, 5–101.

Кабасанов 1963: Кабасанов, С. Един старинен български говор – тихомирският говор. София: Издателство на БАН, 1963.

Каневска-Николова 2006: Каневска-Николова, Е. Тройното членуване в родопските говори. Пловдив: УИ „П. Хилендарски“. Пловдив, 2006.

Кидикова 1977: Кидиков, Ст. Неизследван досега старинен български говор. – Родопи, 12, 1977, 36–37.

Ковачев 1968: Ковачев, Ст. Троянският говор. – В: Българска диалектология. Проучвания и материали, 4, 1968.

Коккас 2004: Kokkaς, N. Uchem so Pomátsko. Mθηματα πομακικης γλωςςας. Τευχος Β. Ξανθη, 2004.

Конески 1966: Конески, Бл. Историjа македонског jезика. Београд: Просвета, 1966.

Кочева 1999: А. Кочева. Родителен падеж при отрицание в българските говори (върху фолклорен материал). – Македонски преглед, 3, 1999, 119–123.

Мароjевић 1985: Мароjевић, Р., Р. Мароjевић, В. Можаjева. Основни руско-српскохрватски речник. Руски jезик. Москва, Београд: Просвета, 1985.

Младенов 1992: Младенов, М. Бугарско-српскохрватски речник. Београд: Нолит, 1992.

Младенов, Радева 1995: Младенов, М., В. Радева. Сборник с текстове и задачи по диалектология на българския език за студенти от българска филология. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.

Младенова 2007: Mladenova, O. Definiteness in Bulgarian. Modelling the Processes of Language Change. Mouton de Gruyter – Berlin & New York, 2007.

Павлова 1999: Павлова, Н. За една интересна употреба на определителния член в тракийските говори. Диалектология и лингвистична география. София, 1999, 106–109.

РСХКJ 1973: Речник српскохрватскога књижевног jезика. Књига пета. П – С. Нови Сад. Матица српска, 1973.

Стойков, Младенов 1993: Стойков, Ст., М. Младенов. Българска диалектология. София: Издателство на БАН, 1993.

Стойнова 2015: Стойнова, Т. Пчеларово – моето родно село. Палитра – АР. София, 2015.

Стоянов 1972: Стоянов, Ст. Чуждо влияние върху употребата на определителен член в българския език. – Език и литература, 5, 1972, 53–54.

Туна 2005: Tuna, E. Albanski rečnik. Albansko-srpski. Srpsko-albanski. Informativnoizdavačka ustanova SPC. Beograd, 2005.

Харалампиев 1992: Харалампиев, Ив. История на българския език. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 1992.

Харалампиев 1997: Харалампиев, Ив. Бъдещето на българския език от историческо гледище (върху морфологичен материал). Велико Търново: УИ „Св. Св. Кирил и Методий“, 1997.

Чудомир 1980: Чудомир. Особености на говора в Казанлъшко. – В: Чудомир. Съчинения в три тома. Том трети. Спомени, пътеписи, статии и бележки. София: Български писател, 1980.

Шклифов 1973: Шклифов, Бл. Костурският говор. – В: Трудове по българска диалектология, 8, 1973. София: Издателство на БАН.