От дълго време се смята, че първият изследовател, който обръща внимание на старославянските елементи в румънския език, е словенецът Франц Миклошич, в познатия труд Die slavischen elemente im Rumänischen, представен през 1860 г. на две заседания (на 18 юли и 17 октомври) на Секцията по философия и история на Виенската академия на науките и публикуван година по-късно (Miklosich 1861).
След този момент всички румънски слависти определят Миклошич като основател на румъно-славянските проучвания, като първия славист, изследвал думите със старославянски произход в румънския език. Така чрез Овид Денсушану (1873−1938) тази идея придобива известност в международен план през 1901 г.[1], а ще я срещнем и у създателя на румънската славистика, езиковеда и филолог Йоан Богдан (1864–1919)[2]. Трудът на Миклошич продължава след тях да бъде единодушно признат за начало на славяно-румънските изследвания, включително и от Г. Михаила[3].
Но преди всички тези езиковеди и филолози славянското влияние върху румънския език е отбелязано още през 1837 г. от един голям словашки учен, Павел Йозеф Шафарик.
Много е странно, че нито един от румънските филолози, занимаващи се с историята на славяно-румънските изследвания, не споменава Шафарик, въпреки че Миколошич го е цитирал много коректно не по-малко от три пъти в предговора на своята работа, толкова често споменавана от тях: „Das is nicht, wie Šafařík Starož. 198, meint, aus dem Slavischen zu erklären“ (с. 1); „Eine zwischen Dalmatien Croatien und Bosnien gelegene Gegend hiess ehedem Vlachia, was Šafařík Starož. 199 daraus erklärt; […] Celten seien, Starož. 49, auch jene Wlachen, welche nach Nestor XIX. […] vertrieben wurden“ (с. 2). „Ungegründet is die Ansicht Šafařík’s, der die Rumunen erst im fünften oder sechsten Jahrhunderte aus einem Gemenge von Geten, Römern und Slaven entstehen lässt.“ (с. 4) (Miklosich 1861).
Най-важният научен труд на Павел Йозеф Шафарик (1795−1861) е Slovanské starožitnosti. Т. 1–2. Praha, 1836–1837 (Machala, Petrů 1994: 101; Slovník 2000: 618; Lehár, Stich, Janáčková, Holý 2008: 187).
По същество той е исторически труд и е от изключително значение за историята на чешко-румънските отношения, защото посвещава цяла глава на българските славяни в Дакия: 2. O Slovanech bulharských v Dacii, 215−223. (Карел Паул не споменава изобщо главата за славяните в Дакия в част IV. Vědecká činnost v Praze. 1. Slovanské starožitnosti (Paul 1961: 177–201).
Освен наблюдения с исторически характер авторът представя и анализ на румънския език, като отбелязва и старите южнославянски заемки, което го прави инициатор на системните славяно-румънски проучвания в езикознанието.
Трудът на Шафарик не е обикновено емпирично изследване или изреждане на думи със славянски произход, каквото срещаме у неговите предшественици, цитирани от Й. Богдан, Г. Михъила и др., а убедително доказателство за факта, че авторът е научил румънски език и добре познава старите текстове.
Всъщност интересът на Шафарик към старите румънски текстове се вижда и в неговия личен архив, в който се намират много румънски ръкописи и стари книги, измежду които ще цитираме: Sintagma lui Matei Vlastaris (1390−1408, с бележки на Шафарик от 18 юни 1830); един законник (Pravilă) от Влахия, написан на славонски[4] (ръкопис 22 от колекцията Шафарик); един Служебник от Молдова, XVI век (колекция Шафарик VII); едно четвероевангелие (Tetraevanghel) от Молдова, от края на XVI в., с бележка на Шафарик (колекция Шафарик, ръкопис II); един сборник (Miscelaneu) от 1646, включващ и текста: За завладяването на градовете по Дунав от турците (ръкопис Шафарик 19); Miscelaneu от манастира „Студеница“, 1619 (колекция Шафарик, ръкопис 10) и т.н. (Cândea 2010: 438−440).
Фактът, че повечето от тези ръкописи имат бележки, направени от ръката на Шафарик, потвърждава още веднъж научната коректност, с която авторът е проучвал румънския език. В своя анализ Шафарик заявява от самото начало, че славянските заемки в румънския език имат южнославянски произход: „Slova nalezající se ve valaštině, jež, jak vědomo slovančinou hojně napuštěna jest, pronášejí na sobě patrné známky jazyka Slovanův zadunajských. Všecko, cožkoli jest vlastností nářečí bulharského, i v těchto slovech se pozoruje“ (Šafařík 1863: 216).
Шафарик представя най-напред специфичните фонетични черти на южнославянските езици и техните съответствия в останалите славянски езици, така както са познати и досега в по-голямата си част:
„Назалните звукове ѫ и ѧ (ą и ę), рефлексите št и žd на мястото на ср. ć, ď, рус. č, ž, чеш. c, z, преход ja, a в je, e и обратно, je в ja, a, промяна на гласна o в u, промяна на съгласната l в j или в ji, замяна на g с v, обратното използване на средните и меките съгласни, наличието на някои думи, непознати в други диалекти, и т.н.“ (Пак там: 216).
По-нататък се дава списък от близо 100 думи, от които около 20 топонима, групирани според фонетичните особености, които оправдават включването им сред южнославянските заемки.
– Според рефлекса на назалните гласни: Dumbovica (Dâmboviţa), Dumbov (Dâmbov), Lunkavec (Luncavăţ), Dumbrovnik (Dâmbrovnic), Dumbrova (Dâmbrova), Lunka (Lunca), Porumbeni, Strunga, Mundrešti (Mândreşti) и т.н. Същият рефлекс е илюстриран с друг списък от съществителни нарицателни: zimbru (zubr, urus), porunke „poruncă“ (poručení), porunčesku „poruncesc“ (poroučím), dumbravè „dumbravă“ (doubrava, sylva, quercetum), gènskè „gâscă“ (husa), gèngavu „gângav“, grindè (hřada), kolindè „colindă“ (koleda), oglindè „oglindă“ (zrcadlo, слов. hledidlo, ср. ogledalo), munke „muncă“ (muka), munčesku „muncesc“, munčitorju „muncitor“ (mučitel), opinkè „opincă“ (krpec, bačkor), osèndè „osândă“ (odsouzení), pèndarju „pândar“ (pudič, custos vineae, бълг. padar), prundu (arena, sabulum), rèndu „rând“ (řád), pe rèndu (po řádu, ordine), sfèntu „sfânt“ и т.н.
– Наличие на консонантни групи št, žd в топонимите: Vladimirešt (Vladimireşti), Dragomirešt (Dragomireşti), Dragoješt (Drăgoieşti), Popešt (Popeşti), Bogdanešt (Bogdăneşti), Mundrešti (Mândreşti) и мн. др.; и в нарицателни: nèdežde „nădejde“ (naděje).
– Преход на ja, a в e: brézda „brazdă“ (бразда), krèčun „crăciun“ (kračun, vánoce), žèle „jale“ (жал), nèpaste „năpastă“ (напаст), zèloh „zălog“(záloh) и т.н.
– Преход на je, e в ja, a: Njamcu „neamţ“ (Němec), jazu „iaz“ (jez), jazeru „iezer“ (jezero), nevastè „nevastă“ (nevěsta) etc.
– Промяна на o в u: Muskalu „muscal“ (Moskvanin), rudenie (rodina) и др.
– Метатеза на l, r: baltè „baltă“ (blato), gardu „gard“ (hrad) и др.
– Промяна на l в j или в ji: ibovnik „ibovnic“ (бълг. ubovnik, ср. ljubovnik), jubesku „iubesc“ (ljubiti), jute „iute“ (ljut).
– Промяна на g във v: movilè „movilă“ (mogila, mohyla), pèstravu „păstrăv“ (pestrą, pstruh) и т.н.
Като внимателен и взискателен филолог Шафарик посочва, че трябва да се разграничава окончание -ište в думи като Târgovişte, Pepelişte и др. от фамилните имена, от които произхождат названия на села от типа Vladimireşti, Dragomireşti и т.н. (Пак там: 216).
Шафарик разграничава след това група думи, които „или не са обичайни в други диалекти, или имат ясни старобългарски белези“. Думи от тази група са: blidu „blid“ (patina, bljudo), kipu „chip“ (imago, idolum), откъдето и kapiště „capişte“, kobè „cobe“ (omen), krak „crac“ (бълг. krak), gradinè „grădină“ (бълг. gradina, uahrada), lebede (cygnus), teslè „teslă“ (ascia), mréže „mreajă“ (rete), tizu „tiz“ (homonymus), mile „milă“ (misericordia), miluesku „miluiesc“ (misereri) и т.н. По-странно е, че включва тук и думата „apă“: apè (aqua), която сравнява с „vap“ (Пак там: 217).
Изводът на Шафарик е ясен и идентичен с този на съвременните слависти: „Z těchto a těm podobných ostatkův jasně vysvítá, že jazyk těchto Slovanův předdunajských, pomichavších se s Valachy, nejen stejné byl povahy s jazykem Slovanův v zadunajské Moesii a Macedonii, nýbrž i ve prodlení času stejných s nim proměn zakušoval“ (Пак там).
В двете румънски княжества, твърди Шафарик, след заселването на власите порядките и обичаите на славяните продължават да се пазят. Славонският език е използван до XVII в. не само като църковен език, но и в администрацията, в съда, в княжеските канцеларии, което доказват документите, съставени в този период и в двете страни. Шафарик обръща внимание, че: „Téměř všickni úřadové zemští a dvořští měli a mají až do dnes slovanské názvy“ (пак там: 222): Veliký Ban „Marele ban“ (велик сановник, управител), Dvornik „Vornic“ (велик сановник в княжеския двор, натоварен с управлението на двора, с ръководенето на вътрешните дела на страната, имащ и съдебни правомощия); Ključar „Clucer“ (сановник, който се занимава с набавянето на провизии за княжеския двор), Komornik „Comornic“ (пазител на склад), Postelnik „Postelnic“ (велик болярин, който се грижи за спалнята на владетеля и организира аудиенции при него; по-късно министър на външните работи), Pehrnik „Paharnic“ (болярин, който се грижи за напитките на владетеля, а при особени случаи или на празник му сервира лично, като отпива преди него, за да се увери, че питието не е отровено).
Изводът на Шафарик е следният: „Z toho, co zde o předmětu tomto podotknuto, dosti patrno jest, že jazyk i historie Valachův s dějinami Slovanstva v těsném jsou spojení, a že skoumateli starožitnosti našich, zvláště pak dějepisci bulharských Slovanův, jedno i druhé bedlivěji na zřeteli míti sluší, nežli posavad se stalo“ (Пак там: 223).
Изводи. От казаното дотук се открояват ясно няколко извода:
- Първият научен анализ на славянските заемки в румънския език се намира в труда на чешкия учен Павел Йозеф Шафарик, озаглавен Slovanské starožitnosti, публикуван в Прага през 1837 г., 24 години по-рано от появата на труда на Франц Миклошич „Die slavischen Elemente im Rumänischen“.
- Трудът на Шафарик е преведен на немски (Лайпциг, 1843–1844), полски (Познан, 1844) и руски (1848), така че е бил много известен в научния свят по онова време.
- Самият Фр. Миклошич го използва и цитира (въпреки че невинаги е съгласен с него) три пъти в предговора на своята работа.
- Павел Йозеф Шафарик се е занимавал с изследване на румънския език, доказателство за което са румънските ръкописи в неговия архив с бележки на самия учен, както и бележките под линия в неговия труд, както ще се види в Приложението.
- Етимологиите на Шафарик не представляват само изреждане на думи, а изследвания, основани на фонетични и исторически аргументи.
БИБЛИОГРАФИЯ
Bogdan 1968: Bogdan, Ioan. Franz Miklosich. In Miklosich, Franz. Scrieri alese. Ed. G. Mihăilă. Bucureşti: Editura Academiei R. P. R.,1968.
Cândea 2010: Cândea, Virgil. Mărturii româneşti peste hotare. Creaţii româneşti şi izvoare despre români în colecţii din străinătate. Serie nouă. I. Albania−Etiopia, București: Editura Biblioteca Bucureştilor, 2010.
Densusianu 1901: Densusianu, Ovid. Histoire de la Langue Roumaine. Tome premier. Les origines. Paris: Ernest Leroux, 1901.
Ionescu 2012: Ionescu, Anca Irina. Literatura cehă veche. Renaşterea Naţională. Romantismul. Bucureşti: Ed. Oscar Print, Colecţia Inter-Verba, 2012.
Lehar, Stich, Janáčková, Holý 2008: Lehar, J., Stich, Al., Janáčková, J., Holý, J. Česká literatura od počátků k dnešku. Praha: Nakladatelství Lidové noviny, 2008.
Machala, Petrů 1994: Machala, L, Petrů, E. and col. Panorama české literatury. Literární dějiny od počátků do současnosti. Olomouc, 1994.
Menclová 2000: Menclová, V. and col. Slovník českých spisovatelů. Praga, 2000.
Mihăilă 1962: Mihăilă, G. Locul lui Franz Miklosich în studierea elementelor slave din limba română. (O sută de ani de la apariţia lucrării Die slavischen Elemente im Rumänischen. Viena, 1861). – Romanoslavica, VI, 1962, 209–220.
Miklosich 1861: Miklosich, Fr. Die slavischen Еlemente im Rumänischen. – Denkschriften der kais. Akademie der Wissenschaften, Phil. hist Classe, XII, Viena, 1861, 1–70.
Novák 1940: Novák, Arne. Zvony domova a Myšlenky a spisovatelé. Praha, 1940.
Novák 1976: Novák, Arne. Czech Literature. Transl. Peter Kussi. Ed. William E. Harkins. Published under the auspices of the Joint Committee on Eastern Europe, American Council of Learned Societies. Ann Arbor: Michigan Slavic Publications, 1976.
Paul 1961: Paul, K. P. J. Šafařík, život a dílo. Praha, 1961.
Slovník 2000: Slovník českých spisovatelů. Praha: Nakl. Libri, 2000.
Šafařík 1863: Pavla Josefa Šafaříka Sebrané spisy. K vydání upravil Josef Jireček. Díl II. Starožitnosti slovanské okresu druhého. Praha, 1863.
Vodička 1960: Vodička, F. (coord.). Dějiny české literatury. II. Literatura Národního obrození. Praha, 1960.
http://zlatyfond.sme.sk/dielo/1246/Safarik_Slovansky-narodopis/1
http://www.rasl.ru/science/Shafarik.php
http://kramerius.mlp.cz/kramerius/MShowPageDoc.do
ПРИЛОЖЕНИЕ
Pavel Josef Šafařík (1795−1861). Despre slavii bulgari în Dacia (За българските славяни в Дакия).
Превод на румънски от: Slowanské starožitnosti. Sepsal Pawel Josef Šafařík. Pomocí Českého muzeum. W Praze 1837. Tiskem Jana Spurného, 215–223.
(Авторката представя преведения от румънски език текст на Павел Йозеф Шафарик)
От историческия преглед, направен по-горе, е ясно, че славяните, които идват в Мизия[5], Тракия и Македония в края на V и в първата половина на VI в., се установяват и в днешна Влахия, в Молдова и в Трансилвания. След пристигането им в посочените области каквото останало от това славянско население, от една страна, намаляло поради тази миграция, от друга страна, постоянно разпръсквано поради атаките на урало-чудски племена, на българи, угри, печенеги, кумани, се смесва с местното население в планинските зони на Дакия, тоест с румънците. Няма никакво съмнение, че тези славяни на север от Дунав, останалото славянско население в Молдова и във Влахия, което изчезва едва през XIII в., имат общ произход със славяните на юг от Дунав, т.е. с тези в Мизия и Македония. На първо място, сигурно е, че последните стигат до Византия оттук, не от Панония или от Татрите. Разказът за по-ранните исторически събития напълно подкрепя това. И античните автори ги наричат с едно и също име и им казват славяни, в тесния смисъл на тази дума. Думите, срещащи се в румънския език, който, както е известно, е богат на славянски елементи, носят характеристиките на езика на южните славяни. Всичко, което е специфично за българския език, се открива и в тези думи: назалните звукове ą и ę, групите съгласни št и žd вместо срхр. ć, ď, рус. č, ž, чеш. c, z, промяната на звуковете ja, a в je, e и обратно, на je в ja, a, на o в u, метатезата на ликвидните l, r, след гласна и пред a, e, промяната на l в j, или ji, замяната на g с v, алтернативната употреба на средните и слабите съгласни, думи, непознати в другите славянски езици. Ето по-нататък само няколко примера: назални гласни в топоними: Dâmboviţa1, Dâmbov, Luncavăţ, Dâmbrovnic, Dâmbrova, Lunca, Porumbeni, Strunga, Mândreşti и др.; нарицателни имена: zimbru, poruncă, poruncesc, dumbravă, gâscă, gângav, grindă, colindă, oglindă, muncă, muncesc, muncitor, opincă, osândă, pândar, prund, rând, pe rând, sfânt и др. Консонантни групи št [şt] и žd [jd] в селищните названия Vladimireşti, Dragomireşti, Drăgoieşti, Popeşti, Sârbeşti, Jupâneşti, Bogdăneşti, Prodăneşti, Mândreşti и много други, завършващи на -eşti, които отговарят на рус. ič, iči, чех. и пол. ic, ici, срхр. ić, iči. Промяна на ja, a в je, e: breazdă, ceas, hreast, crăciun, jale, nădejde, năpaste, năprasnă, nasilnic, zălog и обратно, je, e в ja, a: Neagomir, Neamţ, iaz, iazer, nevastă и др. Промяна на звук o в u: muscal, brudină, rudenie и др. Метатеза на съгласни l, r пред гласна: baltă, bârnă, gard, grădină и др. Промяна на съгласна l в i или епентеза на ii: ibovnic, iubesc, iubire, iubit, iute, iuţesc, boier и др. Замяна на g с v: movilă, păstrăv и т.н. Алтернативната употреба на твърди и меки съгласни: dihor (tchoř), срв. вал. varde с нем. varte, бълг. porvad с рус. provat, provatovo и т.н. Думи, които не са познати в други езици или носят ясен отпечатък на южнославянските диалекти: apă (acqua), слав. vap; blid, слав. bljudo; chip (imago, idolum); слав. kap, откъдето capişte; cobe (omen), слав. kob’ (praestigia); crac, бълг. krak; grădină, бълг. gradina; lebedă (cygnus), слав. lebeď; prund, слав. prąd; teslă (ascia); mreajă (rete); tiz (homonymus), слав. tez, ťz; vârtop (locus paluster); milă (misericordia); miluesc (misereri), слав. mil (misericors) и т.н. От тези думи и от други подобни става ясно, че езикът на славяните на север от Дунав, които са се смесили с власите, не само че е от един и същи вид с езика на славяните на юг от Дунав в Мизия и Македония, но че в хода на времето е понесъл и същите промени. Видяхме, че след идването на българите от Урал в Мизия (678), в един дълъг период от време, мисля, че почти до появата на унгарците и печенегите, и двете области, Мизия и Влахия, са принадлежали на една и съща империя. В началото на IX в. и Източна Унгария попада под властта на българите. През 807 г. българите, воювайки с аварите, които по-рано са победени от сина на Карл Велики, успяват окончателно да ги разпръснат и да завладеят цялата долина на Тиса, разширявайки границите на империята си до гр. Песта и оттук, покрай планината Татра, до изворите на Тиса[6]. Тази част от българската империя на север от Дунав е наречена от византийците прездунавска България[7]. Тук, в тези плодородни области на тяхната родина, но по онова време наполовина пусти, българските владетели довели пленници от Тракия и Македония, предимно славяни, или за да заличат северните граници с тяхна помощ, или по-скоро, за да обработват плодородните полета, за които се споменава в документи от 774 и 818 г.[8] Част от тези пленници по-късно били освободени, несъмнено обаче по-голямата част от тях е останала да живее заедно с местните жители, т.е. със славяните и власите. Маджарите, които дошли в областта, наричана сега Унгария, намерили тук славяни, подвластни на българите, и като ги избили или прогонили в планините, превзели техните селища[9]. От славянските селища се създали маджарските поселения, много от които пазят до днес някогашните славянски имена, например Zemplin, Csongrad, Szolnok, Bodrock и др. Словаците и подкарпатските рутени, както и моравците, каринтците, хърватите и сърбите, устояли на бурята и запазили народността си, но техните братя в Трансилвания и Влахия, откъснати от останалите, без съмнение и по-малобройни, се претопили в масата на власите. За бодриците и други славяни от Унгария ще дискутираме по-долу; тук ще се спрем на клоновете, които са изчезнали в Дакия. Старите извори не ни предлагат никакви данни за тези клонове; не могат да се открият дори техните имена никъде и можем да разберем нещо само от названията на селищата, които ни показват къде е бил народът на милошите или на милчаните, милингите и северяните. В често цитираните географски бележки от Мюнхен четем между другото, след изброяването на славянските народи, и следните думи: Те живеят близо до земите на онези, наричащи се остерабтрези, които имат повече от сто селища, милокси, които имат шестдесет и седем селища, феснузите наброяват седемдесет селища и т.н.[10] Съдейки по познатото положение на бодриците на изток и на техните съседи, браничевци, при сливането на Тиса със сръбска Морава и с Дунав, и според реда на изброяването на северните славяни или руснаци, смятам, че милоксите трябва да бъдат търсени най-вероятно във Влахия. А феснузите, разположени от другата им страна, ми се струва, че са печенегите. Милоксите, ако не се лъжа, са милковци, милци, милчани, някогашните жители от епископията Милков, на реката, която и днес пак се нарича Милков, в Южна Молдова, на границата с Трансилвания и Влахия или в т.нар. област Путна. Епископството на Милков е споменато в историята на тази страна едва по-късно, между 1370−1462 г.[11] Малко по-далече оттук, на североизток, в днешна Бесарабия, между Теленещ и Кълъраш се намира село Милчен, което доказва факта, че там е живяло някога население с това име. Техни роднини със същото име се намират в Пелопонес и в района на Елба. Малко вероятно ми се струва присъствието в т.нар. Северински Банат, в югозападния ъгъл на Угровлахия, на славянско население, наречено северяни, от което е останало и това название. В историческите извори от XIII и XIV в., отнасящи се за този Банат или за област под управлението на специален владетел (бан), някога подвластен на българския, после на унгарския владетел, откриваме често бележки относно тамошните жители.
Още от Нестор знаем, че славяните руси са живели от древността по Днестър до морето и към Дунав и че са имали много градове, тоест крепости; от свидетелствата по-горе научаваме, че и във Влахия още се намират славяни през IX–XII в. През XII в. князете на Халич владеели част от Бесарабия и от Молдова, докато тогава власите или румънците, т.е. произхождащите от смесването на старите гети и римляните[12], живеели заедно със славяните и няколко племена печенеги и плавети. В руските летописи крепостите и градовете Белград (или Акерман), Романов, Сучава, Сирет, Хотин се изброяват сред руските. След падането на княжество Халич Молдова станала окървавена жертва на татарите; тази страна, управлявана от руснаците, се превърнала отново в тъжна пустиня, градовете и селата опустели. Когато после монголите, уплашени от успешните битки на Лудовик, унгарския крал, към средата на XIV в. се отдалечили от Дунав, тогава власите, водени от Богдан или Драгош, тръгнали от планините в Марамуреш и Трансилвания, където дотогава водели спокоен живот на пастири, и се появили на р. Прут, намирайки там много руснаци, и се заселили между тях на р. Молдова. Тези новодошли в началото се харесали на тукашните жители, защото не представлявали опасност и научили от тях гражданските обичаи и порядки; после обаче тези гости се умножили много, изтикали старите господари и основали нови селища, а после основали нова държава с името Мултан[13] или Молдова, която управлявали наследниците на Богдан, получавайки титлата войвода[14]. По същия начин се създало малко по-рано и влашкото княжество. Изглежда, че господството на българите в тази страна и наред с това наличието тук на славяни, притискани вече от унгарци и после от печенеги, плавети, кумани и т.н., в края на краищата намаляло. През XII или XIII в. някакъв войвода Негру тръгнал със своите поданици власи от Трансилвания, завладял и построил отново Търговище, Букурещ и други селища, а после управлявал тук до края на живота си. Негови наследници били други войводи, избрани от народа, които после били зависими от силните унгарски владетели[15]. В двете страни и след населяването им с власи обичаите и порядките, усвоени от славяните, се запазили. Славянският език бил до XVII в. не само език на църквата, а и на правосъдието, както доказват оригиналните документи на канцелариите на влашките и молдовските владетели[16]. Почти всички важни длъжности, свързани с управление на земи или с княжеския двор, са имали и имат и до днес славянски названия[17], например Mare Ban, Mare Vornic, Mare Clucer, Mare Stolnic, Mare Comornic, Mare Paharnic, Mare Postelnic, Mare Medelnicer, Mare Sluger, Mare Şătrar, boieri, jupâni, ispravnici, namesniţi и т.н.[18]
От казаното дотук относно този въпрос е много ясно, че езикът и историята на власите са тясно свързани с историята на славяните и че изследователите на нашата древност, преди всичко историците на българските славяни, трябва да държат сметка за това с повече грижа, отколкото се е правило досега.
