Когато обсъждат произхода на фразеологичните единици, специалистите често посочват връзката им с Езоповите басни. Те ги извеждат от пространни сюжети, които с времето се съкращават поради своя клиширан характер, и употребата само на част от фразата извиква в съзнанието на слушащите значението на цялото.
Но кой е Езоп? Още от ранните класове в училище децата сричат неговите произведения. Това е едно от първите имена, с които ги запознава школската традиция, но изследователите го определят като легендарна личност.
Какво знаем за живота му
Херодот го смята за роб на Иадмон, живеещ на Самос (Херодот 2000: 151), Плутарх го помества сред седемте мъдреци и го представя за пратеник на цар Крез, натоварен с дипломатическа мисия (Плутарх 1990), а Федър говори за паметника, издигнат в негова чест от атиняните като за доказателство за славата му (Уийтли 2003: 22). В ръкопис от Х в. е запазен негов животопис (Perry 1933), но спецификата на текста отвежда към по-ранни източници, според някои автори I–II в. (Йонова 1991, Wheatley 2003: 13), според други – дори IV в. пр. Хр. (Hägg 2004: 50). Все пак въпреки многото спорове житейският му път се разполага в периода VI в. пр. Хр. С други думи, първата му биография, достигнала до нас, датира девет века след неговата смърт. Томас Хeг посочва, че елементите, съставящи разказа в Романа на Езоп, принадлежат към различни времеви пластове. Вавилонската част е заимствана от асирийската Книга на Ахикар, разказът за пребиваването на Езоп на Самос и робството при Иадмон, както и службата му при философа Ксант, има пределинистичен характер. Уводът съдържа стара и нова част, тъй като обединява обреда на фармакоса с елементи от религиозния синкретизъм в Египет. Финалът е също смесица между стари и нови наративи (Hägg 2004: 48–50). А смъртта на Езоп поради набеждаването му от делфийските жреци за кражба от храма на Аполон има паралел в историята на библейския Йосиф и неговите братя (Йонова 1991).
Творчество
Въпреки че го наричат баснописец (λογοποιός), смята се, че Езоп не е оставил свои произведения. За първи събирач на неговите разкази се приема Деметрий от Фалерон, чието дело не е оцеляло във времето (Богданов, Николова 1988). Нещо повече, както ни посочват изследователите, представите за басните в Античността значително се отличавали от нашите. Днес, вдъхновени от просвещенската традиция, ние откриваме ясни очертания както във формата, така и в характера на жанра, изграден по твърд композиционен модел, съдържащ задължителни елементи, разположени в относително постоянен ред (Добрева, Савова 200: 92). В Античността обаче басните дори не са имали общо название. Древните обозначават жанра с гръцките думи αἶνος, λόγος и μῦθος (Van Dijk 1997: 110), понякога с γέλοιον (Adrados 1999: 14), т.е. те са ‘съвети’, ‘слова’, ‘речи’, ‘истории’, ‘шеги’. Първите реално дошли до нас произведения принадлежат на римския поет Федър (I в.) и са получили жанровото си определение именно чрез позоваването на Езоповата традиция – Fabulae Aesopi ‘Езопови приказки’. Следващият оцелял ръкопис, принадлежащ на Бабрий (който обаче не е оказал влияние върху европейската култура, тъй като е открит късно – през 1844 г.), пък ги нарича Μυθίαμβοι Ἀισώπειοι (Adrados 1999: 21).
Огромният брой сборници с текстове от Античността и Средновековието, а и от по-ново време, включва различни сюжети. Между тях има повтарящи се разкази, но и нови фабули (Gibbs 2002).
Античността схваща баснята като жанр с широки и неясни граници, сред текстовете откриваме еротични истории, действителни случки, разкази за животни, митове, дори загадки и примери от естествената история. В Античността баснята е разказ, неактуално действие, с конкретен характер, което има символично значение. Говорещият го припомня във връзка с определена ситуация, за да го свърже с настоящия контекст и да коментира актуалното чрез направената аналогия (Adrados 1999: 28–29, 32).
До нас са достигнали повече от 100 сборника, претендиращи да представят Езопови басни на латински, гръцки, в стихове и проза (Gibbs 2002). През 1952 г. Бен Пери прави индекс в опит да обхване разнообразните сюжети и техните варианти, който включва 725 единици (Wheatley 2003: 8).
С други думи, съотнасяйки определен фразеологичен израз с Езоповата традиция, изследователите на неговата етимология се позовават на една легендарна личност, чието наследство обхваща сюжети, вълнували въображението на преписвачите, компилаторите и съчинителите в продължение на 23 века. Това е традиция с неясни граници, която обаче често съдържа познати фабули.
Според Уийтли съотнасянето на разнородните текстове с името на Езоп е начин да бъдат приети и признати в рамките на античната култура. Тук всеки жанр се съотнася със своя легендарен създател или се утвърждава чрез митологичния си произход. Приписването на множество текстове на един автор е гаранция за тяхната автентичност, хомогенност, за родството помежду им. То предполага взаимното им обяснение, обща употреба и възприемане (Wheatley 2003: 15).
Кои изрази водят началото си от сюжети, приписвани на Езоп?
Според А. В. Кунин тук трябва да причислим: Убивам гъската, която снася златни яйца; лъжливото овчарче (cry wolf too often); лъвски пай; Гроздето е кисело; Отглеждам змия в пазвата си; магаре в лъвска кожа; Планината родила мишка (Кунин 1972: 70). Други автори добавят към списъка: Бързата кучка слепи ги ражда; Една лястовица пролет не прави; лебедова песен; Оставили вълка за овчар/оставили котката да пази млякото; Сега се мъчи, но после ще се пъчи; Играя по свирката на някого (Тимошенко 1897: IV). Въз основа на самите сюжети бихме могли да посочим още: Режа клона, на който седя; нож с две остриета; накъде духа вятърът и пр. Всички те имат съответствия в повечето европейски езици поради огромната роля, която е играел и продължава да играе Езоп в обучителната традиция.
Още през 1922 г. Д. Марвин посочва, че to kill the goose that laid the golden eggs ‘убивам гъската, която снася златни яйца’ се използва като предупреждение срещу разрушителното поведение на индивида, който с действията си застрашава източника на своето благополучие (Marvin 1922: 189). Изразът е познат на фр. la poule aux oeufs d’or; исп. matar a la gallina de los huevos de oro; ит. ammazzare la gallina dalle uova d‘oro; рус. Зарезать курицу, несущую золотые яйца; тур. altın yumurtlayan tavuk kesilmez (букв. ‘кокошка, която снася златни яйца, не се коли’) (Yurtbașı 2003: 7).
Върху познатия сюжет оказва влияние друга Езопова басня – Селянинът и златната змия, която има съответствие в индийската Панчатантра.
У нас тази Езопова басня е включена в Рибния буквар на Петър Берон, като домашната птица не е гъска, а кокошка (Баева 1972: 77). Преводът на Езоповите сюжети в България има дълга традиция. Една любопитна публикация на Бешевлиев разкрива, че дори историята за Кубратовите синове и снопа пръчки вероятно води началото си от разказ, разпространяван като Езопова басня (Бешевлиев 1937: 20)[1]. Според Ничев популярността на Езоп в България се дължи, от една страна, на гръцкото образование на част от князете и върхушката. От друга страна обаче, без съмнение поради достъпната си форма, забавния и практически характер басните са прониквали паралелно сред населението по устен път. Това обуславя ранния превод на Езоповото жизнеописание в България (Ничев 1962: 58). Редица сюжети преминават в народното творчество и намират отражение не само в битовата приказка и анекдота, но и в народни песни (Ничев 1962: 58–60).
Продължителното взаимодействие на устната и писмената традиция води до формирането на множество варианти при фразеологизмите, възникнали въз основа на басните.
Изразът играя по свирката ‘действам не по собствена воля’ е фиксиран във ФРБЕ (1974) в четири варианта: вървя по свирката, играя по гайдата, уйдисвам по гайдата, без сведения за неговия произход. Според Ив. Тимошенко той води началото си от Езоповата басня, която Херодот в книга I от своята История ни разказва по следния начин: Когато Кир Стари покорил Лидия и йонийците, и еолийците, противопоставящи се по-рано на неговата власт, пожелали да сключат мир при същите условия, при които се подчинявали на Крез, той им припомнил следната случка. Някога млад музикант се опитал да налови риба. Той извадил флейтата си и засвирил, но рибите продължавали да плуват в морето и нито една не излязла на брега. Наложило се да хвърли във водата своята мрежа. В нея се уловили множество сребристи създания, които започнали да извиват тела, сякаш танцуват. Възмутен, музикантът им казал: „Стига сте ми танцували! Когато ви свирех с флейтата, не искахте да излезете от водата!“ (Херодот 2000: I, 141). Подобен израз срещаме в два почти идентични пасажа на Евангелието от Матей (11, 17) и Лука (7, 32).
Смята се, че от Езопова басня води началото си и пословицата: Остави питомното, пък гони дивото. Изследователите я свързват със сюжета за славея и орела, запазен в най-ранен вариант в Хезиодовите Дела и дни (Хезиод 1988: I, 203–218). Включването на баснята като част от една поема, която учи на мъдрост, има ориенталски характер. В Дела и дни баснята е поучение към персите и отразява едно разбиране на жанра като иносказателно говорене, чрез което слабият се противопоставя на мощта на властниците, характерно за поведението на царедворците при източните деспоти (West 2000: 94).
Баснята за славея и орела е част от съвременните сборници с Езопови приказки.
СЛАВЕЯТ И ОРЕЛЪТ
Един славей кацнал на един висок дъб и запял. Видял го един гладен орел, литнал въз него и го уловил. Славеят вече на умиране, молил орела да го пусне, като казал, че той не бил толкова голям, за да напълни стомаха на един орел. Орелът, ако е гладен, можел да напада по-големи птици. Тогава орелът отговорил: „Не съм луд да изтърва готовата храна от устата си, за да гоня това, което още не се знае къде е“.
В различна форма (По-добре едно врабче да държиш в ръката си, отколкото хиляди птици по небето) пословицата е засвидетелствана в повестта Акир премъдри, чийто най-ранен превод на южнославянските езици е от XIV в. (Петканова 1997: 345). В Западна Европа паремията е включена в първото печатно издание на Езоп на латински и немски от 1476–7 г., което бързо се разпространява на народен език и скоро е преведено на френски, а оттам на английски. Сборникът става много популярен и е отпечатван многократно. Конкретният разказ излиза под заглавие: Земеделецът и славеят. Според Л. Волфганг в наратива се сливат сюжетите на Езоповите басни за славея и орела и баснята за трите мъдри съвета. Привнесени са мотиви от творчеството на Боеций, добавена е и поговорката: „Който иска всичко, губи всичко“, с която завършва старофренската поема по същия сюжет. По-ранна версия на отпечатания разказ срещаме във Филомела и стрелецът с лък от сборника Disciplina Clericalis (XII в.), чийто автор твърди, че историята има и арабски източници (Wolfgang 1991: 77). Петрус Алфонси, авторът на Disciplina, най-вероятно е ползвал повестта за Варлаам и Йосафат. Според Д. Петканова тя се е радвала на голяма популярност през Средните векове. Счита се, че първоначалната ѝ версия е санскритска, втората – манихейска, третата – арабска, а после са направени и преводи на грузински и гръцки (Петканова 2003). Назад във времето произходът на баснята трябва да търсим в шумерската притча за лъва и козата, в която чрез ласкателство и празни обещания героинята успява да постигне свободата си (Wolfgang 1997: 82; West 2000: 94).
Пословицата се използва в: англ. A bird in the hand is worth two in the bush; исп. Más vale un pajaro en mano que buitre volando; фр. Un tiens vaut mieux que deux tu l’auras; нем. Der Spatz in der Hand ist besser als die Taube auf dem Dach; рус. Лучше синица в руке, чем журавль в небе.
Нека се спрем на още един пример. Изразът (отглеждам) змия в пазвата (си) води началото си от разказа за милозливия овчар, който се отнесъл благосклонно към една замръзнала змия и я поставил в скута си, за да се сгрее, като по този начин спасил живота ѝ. За стореното добро тя му се отплатила със смъртоносно ухапване. Фразеологизмът се използва в рус. oтогревать, пригревать змею за пазухи (неодобр.); англ. cherish a serpent (viper) in his bosom; фр. réchauffer un serpent dans son sein; нем. eine Schlange am Busen nähren; ит. covare una serpe in seno; тур. koynunda yılan beslemek (букв. ‘храня змия в пазвата си’) ‘бивам предаден от близък човек; взимам под крилото си човек, който ми се отплаща със зло’. Фразата е добила широка популярност още през Античността. Вероятно под влияние на тази максима в своята Естествена история Плиний (10.82) пише, че усойниците (които в някои от вариантите на фразеологизма заместват обобщеното название змия) изяждат майчината си утроба при раждането (Vienne-Guerrin 2016: 432).
Сюжетът фигурира и в сборника с поучителни разкази в проза Marzubanname[2], преведен през XIV в. на старотурски от Шейхоглу Мустафа по заповед на Сюлейман шах – владетел на Гермиянския бейлик на територията на Мала Азия. Сборникът е превод от персийски език на произведението на Садеддин Варавини от XIII в., което пък е един от двата текста, основаващи се на незапазения оригинал от края на X в., написан на местно народно наречие от областта Табаристан в Северен Иран, дело на тамошния владетел Марзубан бин Рустам от династията Баванди. В тази версия милозливият човек е земеделец, който се сприятелил с една змия и я хранел с остатъците от своята храна. Един ден заварил змията премръзнала, смилил се над нея, сложил я в торба и я окачил на шията на магарето. От топлината на добичето змията се свестила и го ухапала смъртоносно, а самата тя се прибрала в дупката си (Korkmaz 2005: 395).
Този популярен сюжет е адаптиран от Шекспир в Ричард II. Бaснята е обработена и от Лафонтен, който я познава от творчеството на Федър. Според изследователите на руски фразеологизмът се появява през XVIII в. в превод на една от комедиите на Молиер (Бирих и др. 1997).
Ще завършим с едно прозрение на Мокиенко, който с изненада открива, че разглежданият от него израз лъвски пай, рус. львинная доля, анг. lion’s share, фр. part du lion, нем. Löwenanteil, тур. aslan payı, изведен от Езоповата традиция, всъщност има източни корени. Той възхожда към Панчатантра, откъдето вероятно достига до Гърция, а после добива широка популярност в Европа (Бирих и др. 1997). Въпреки че много от изследователите подчертават факта, че Езоповите басни не се обединяват в общи наративи, за разлика от източните притчи, бихме могли да разглеждаме Романа на Езоп именно като подобен цялостен разказ. През Средните векове той често е предхождал сборниците с басни.
Източни паралели намираме и при друга пословица, която води началото си от Езопова басня: бълг. Една птичка/лястовица пролет не прави; стгр. Μία χελιδὼν ἔαρ οὐ ποιεῖ. Изразът е разпространен също в иврит и в източните езици. Тя е позната в казахски Бір қарлығаш келгенмен жаз болмайды, бір сауысқан келгенмен қыс болмайды (букв. ‘С идването на една лястовица не става лято, с идването на една сврака не става зима’); в узбекски Bir kaldırgaç bilan bahar bolmaydi, ногайски Bir şeşekey men yaz bolmas (букв. ‘С една лястовица пролет не става’); башкирски Yañgız karga yaz kiltermey (букв. ‘Сама гарга не докарва лятото’). В друга част от тюркските езици, вкл. и в турския, птицата, символ на пролетта, е заменена с цвете или роза – друг символ на възраждащата се природа: тур. Bir çiçekle yaz olmaz, букв. ‘С едно цвете пролет не става’ (Çobanoğlu 2004: 150–151).
Езоповата басня за магарето, облечено в лъвска кожа, води началото си от баснята за маймуната цар, облеченa по същия начин и станала за посмешище, когато е разкрита. Мотивът се среща в Панчатантра – магарето с кожа на пантера. Той има паралел в Джатака и в Хитопадеша, където магарето е с кожа на тигър (Adrados 1999: 326). Въз основа на този сюжет в западните езици възниква фразеологична единица, която обаче не е засвидетелствана на български.
Многобройните съответствия, които басните имат в източни сборници или текстове от Библията и древен Шумер и Акад, карат изследователите да се замислят за произхода на Езоповата традиция. Още Аристотел разделя басните на Езопови и либийски (Аристотел 2013, II. 20). По-късно те са определяни също като египетски, сибаритски, киликийски, лидийски и пр. (Van Dijk 1997: 105–107). Подобни квалификации не са свързани със спецификата в съдържанието, а се съотнасят с етноса на разказвача и подчертават негръцкия, източен произход на сюжетите (West 2000: 93). Спорна остава и родината на техния легендарен автор. Езоп е смятан последователно за тракиец, фригиец (Йонова 1991), лидиец (Holzberg 2002: 15), дори за жител на Нубия (Lobban 2002: 11–12). В неговото житие, достигнало до нас в късни преписи, очевидно са включени източни разкази.
Уест определя баснята като специфичен жанр, който не получава разпространение във всички култури. Изследователят смята, че тя води началото си от Месопотамия. Оттук се разпространява в Индия на изток, в Сирия и Гърция на запад; от Гърция преминава в Рим, от класическата литература баснята е наследена във Византия, преминава при арабите и в Западна Европа и достига до творческото си преработване у Лафонтен (West 2000: 93–4). Басните на Лафонтен са многократно претворявани от руски писатели. У нас сюжетите и фразеологизмите, свързани с тях, навлизат чрез пряк контакт, но също и под влияние на византийската и гръцката литература, а в по-ново време чрез посредничеството на руския език и при преводи на някои западноевропейски текстове.
Чрез Езоповата традиция в съвременната европейска култура нахлуват източни влияния, които ни свързват с отдалечени във времето цивилизации. Благодарение на ролята, която баснята придобива по време на Просвещението, тези разкази се включват в учебната програма и фраземите, възникнали въз основа на тях, се оказват изключително устойчиви в източните и западноевропейските езици.
БИБЛИОГРАФИЯ
Аристотел 2013: Аристотел. Реторика. София: Захарий Стоянов.
Баева 1972: Баева, С. Българската басня – начало и развой. // Език и литература, № 2, 74–82.
Бешевлиев 1937: Бешевлиев, Веселин. Една Езопова басня в българската история. // Прометей, 4, 20.
Библия 1992: Библия. София: Свети Синод на БПЦ.
Бирих и др. 1998: Бирих, A., В. Мокиенко, Л. Степанова. Словарь русской фразеологии. Историко-этимологический справочник. Санкт-Петербург: Фолио-Пресс.
Богданов, Николова 1988: Богданов, Богдан, Анна Николова. Антична литература: енциклопедичен справочник. София: Д-р Петър Берон.
Добрева, Савова 2000: Добрева, Елка, Ивелина Савова. Текстолингвистика. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“.
Йонова 1991: Йонова, Мая. Гръцката повест за Езоп и нейният старобългарски вариант. // Литературна мисъл, № 1. [http://www.slovo.bg/old/lit-mis/199901/myonova.htm] 30.03.18.
Кунин 1972: Кунин, А. Фразеология современного английского языка. Москва: Международные отношения.
Ничев 1962: Ничев, А. Една Езопова басня в българския фолклор. // Език и литература, № 2, 57–61.
Петканова 1997: Петканова, Донка. Старобългарска литература IX–XVIII век. София: Унив. изд. „Cв. Климент Охридски“.
Петканова 2003: Петканова, Донка. Старобългарска литература: енциклопедичен речник. Велико Търново: Абагар.
Плутарх 1990: Плутарх. Застольные беседы. Пир семи мудрецов. Ленинград: Наука. [http://www.simposium.ru/ru/node/1083] 30.03.18.
Тимошенко 1897: Тимошенко, И. Е. Литературные первоисточники и прототипы трехсот русских пословиц и поговорок. Киев: Тип. Петра Барского.
ФРБЕ 1974: Ничева, Кети и др. Фразеологичен речник на българския език. Т. 1. София: БАН.
Хезиод 1988: Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. Прев. от стгр. Ст. Недялкова, Р. Константинова. София: Народна култура.
Херодот 2000: Херодот. История. София: Издателство на НБУ.
Adrados 1999: Adrados, F. History of the Graeco-Latin Fable. Leiden/Boston: Brill Academic Publisher.
Çobanoğlu 2004: Çobanoğlu, Özkul. Türk Dünyası Ortak Atasözleri Sözlüğü. Ankara: Atatürk Kültür Merkezi.
Gibbs 2002: Gibbs, L. Aesop’s Fables. Oxford University Press.
Hägg 2004: Hägg, T. Parthenope: Selected Studies in Ancient Greek Fiction (1969–2004). Copenhagen: Museum Tusculanum Press.
Holzberg 2002: Holzberg, N. The Ancient Fable: An Introduction. Bloomington & Indianapolis: Indiana University press.
Korkmaz 2005: Korkmaz, Z. Türk Dili Üzerine Araştırmalar, birinci cilt. Ankara: TDK Yayınları.
Lobban 2002: Lobban, R. Was Aesop a Nubian Kummaji (Folkteller)? // Northeast African Studies, Vol. 9, N 1, 11–31.
Marvin 1922: Marvin, D. The Antiquity of Proverbs. New York and London: Putnam’s sons.
Perry 1933: Perry, B. The Text Tradition of the Greek Life of Aesop. // Transactions and Proceedings of the American Philological Association, Vol. 64, 198–244.
Van Dijk 1997: Van Dijk, G-J. ΑΙΝΟΙ ΛΟΓΟΙ ΜΥΘΟΙ: Fables in Archaic, Classical and Hellenistic Greek Literature. Leiden, New York, Koln: Brill.
Vienne-Guerrin 2016: Vienne-Guerrin, N. Shakespeare‘s Insults: A Pragmatic Dictionary. London: Bloomsbury.
West 2000: West, M. Fable and Disputation. – Heirs of Assyria. Helsinki: Neo-Assyrian Text Corpus Project.
Wolfgang 1991: Wolfgang, L. Caxton‘s „Aesop“: The Origin and Evolution of a Fable: Or, Do Not Believe Everything You Hear. // Proceedings of the American Philosophical Society, Vol. 135, N 1, 73–83.
Wheatley 2003: Wheatley, E. Mastering Aesop. Gainesville: University Press of Florida.
Yurtbaşı 2003: Yurtbaşı, M. Sınıflandırılmış Türk Atasözleri. İstanbul.
