Лексикални бележки III

5. Наречия за време със значение ‘винаги’ в българския език[1]

В съвременния български книжовен език съществуват четири различни подхода към изразяването на това значение. Първо, може да бъде представена безкрайната поредица от моменти или точки във времето, относно които изразената в изречението мисъл е вярна. Това е като че ли най-универсалният израз на това значение и той присъства в най-чист вид в наречието всякога. Второ, може да се обърне внимание на непрекъснатостта на някакво действие, на това че то протича, без да спира. Най-често тази мисъл се означава с наречието постоянно. Трето, ударението може да пада върху факта, че изречението съобщава за факт, който е общовалиден в настоящето и се предвижда да остане такъв и за в бъдеще. Типичен изразител на тази мисъл е наречието вечно. И четвърто, може да се набляга, че става дума за положение, което е било такова, откакто се помнят хората, и продължава да е такова в настоящето. Изразът, който най-точно отразява тази идея, е открай време. Макар и различно концептуализирани, между наречията всякога, постоянно, вечно и открай време и техните синоними, както ще видим по-долу, не стоят непреодолими прегради. Тези четири начина за изразяване на значението ‘винаги’ могат схематично да се представят по следния начин:

*

Началната литература на новобългарски език от XVII–XVIII век – текстовете от тип тогива, тогази и тогизи в дамаскините – засвидетелства употребата на такива наречия по следния начин.

Многозначително е пълното отсъствие в новобългарските текстове на всегда, което е основна дума със значение ‘винаги’, както в архаичните дамаскини от всички типове, така и в по-старата старобългарска и среднобългарска литература, където това е най-честотното съответствие на гр. πάντοτε (SJS 1: 364).

Форми сѣкога и сѣкогы се срещат в Троянския и Ловешкия дамаскин (Иванова 1967: 373; Младенова, Велчева 2013: 395), а също така и в Тихонравовия дамаскин; например, сѣкогы в дамаскиновите слова За Цветоносие (7), Св. Николай (6), За Възнесение (1), Архангели Михаил и Гавриил (5), За Рождество Христово (4), Св. Димитър (2) и За Възнесение (1) и сѣкога в дамаскиновите слова за Св. Евстатий (1) и Св. Димитър (2) (вж. Демина 1968–1985, 2: passim; наречията са пропуснати в новия Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век). Същите форми присъстват и в текстовете от тип тогизи: например, сѣкогы, сѣкоги, и сѣкуги в За чудесата на Св. Богородица (10), сѣкогы (1) и сѣкога (1) в За Богоявление в Свищовския дамаскин (Милетич 1923: passim). И в трите типа текстове преобладава формата сѣкогы.

Формата винаги (изписвана и винагы, виньги) присъства само в слова от тип тогизи и то доста рядко: За Съшествие на Св. Дух на Дамаскин Студит (Св: 102б, 103а; Милетич 1923: 141, 142; Брл: 142а, 142б), За дванайсетте съставни части на вярата на Теофан Елеавулк (BAR 638: 28а, 33б, 34а, 38а, 41б), Мъчение на св. Георги (Л4: 279а). Значението е в повечето случаи в рамките на това, което очакваме въз основа на употребата на винаги в книжовния български език в наше време с едно изключение: „Поди́ръ ва́ре ко́лⸯко дны̀ и҆съхⸯна пото́кꙋ и҆ нема́ше ве́ке во́да⸱ ꙁащото̑ дъждъ не́ бы вина́гы“ (Св. пророк Илия, Св: 309а, вж. и Милетич 1923: 296), което съответства на гр. „μετὰ δὲ ἡμέρας τινὰς, ἐξηράνθη ὁ χείμαρρος, καὶ δὲν εἶχε νερὸν, διότι βροχὴ δὲν ἔγινε παντελῶς“ ([Σουγδουρής] 1685: 333), така че „вина́гы“ превежда тук παντελῶς ‘напълно, съвсем; никак’. Явно неслучайно преписът на това слово в Берлинския дамаскин пропуска думата винаги (Брл: 149а). Предшественикът на винаги – стб. вꙑнѫ (изписвано още и вꙑинѫ, въинѫ), което е най-честотното съответствие на гр. διὰ παντός (SJS 1: 357), доколкото мога да преценя, не се среща в архаичните дамаскини.

От групата наречия със значение ‘постоянно’ в новобългарските дамаскини намираме само непрѣстанно (РКБЕ: 560; Младенова, Велчева 2013: 366): в словата за Видение Павлово (4) и Св. Георги от Дамаскин Студит (1) от тип тогива, в словата за Рождество Богородично (1), Св. Петка (2), Апостол Тома (1), Св. Йоан Златоуст (1) и Рождество Христово от Дамаскин Студит (1) от тип тогази и в словото Мъчение на св. Георги (1) от тип тогизи (Л4: 263а), което те явно наследяват от старобългарската традиция (SJS 2: 393), откъдето наречието попада и в архаичните дамаскини, например в дамаскиновите слова за Второ пришествие (Др: 135а), за Св. Никола (Лк: 78) и за Съшествие на Св. Дух (Ел: 238б).

От адвербилизирани фрази за честота със значение ‘всеки ден’ и ‘всеки час’, често употребени заедно, в дамаскините са се развили изрази със значение ‘постоянно’. В текстове от тип тогива такова развитие са получили фразите ката час (в словото За покаяние душевно, Младенова, Велчева 2013: 230) и ката ден, ката час (в словото За второ пришествие на Дамаскин Студит, РКБЕ: 395; Младенова, Велчева 2013: 230). В текстове и от трите типа в значение ‘постоянно’ намираме повече или по-малко лексикализираните изрази на сѣки час (Видение Павлово, РКБЕ: 988; Младенова, Велчева 2013: 251, 254, 257; Св. Мария Египетска, РКБЕ: 988), на сѣкы день и чась (За Сретение на Дамаскин Студит, Св: 80б; Милетич 1923: 125), на сѣкы день и на сѣкы чась (Видение Павлово, РКБЕ: 988; Младенова, Велчева 2013: 255), на сѣкыи день (Св. Архангели Михаил и Гавриил и Св. Димитър, РКБЕ: 988), сѣкы день и сѣка нощь (Св. Николай, РКБЕ: 988), на сѣко врѣме (Видение Павлово, РКБЕ: 988; Младенова, Велчева 2013: 270).

В тоя контекст представлява интерес еднократно употребената предложна фраза „ꙋ͗ замань“, която има значение ‘постоянно’ в словото от тип тогази за Св. Мария Египетска (РКБЕ: 288). Показателно е, че в преписите на това слово в дамаскини от втора група на фразата съответства „ꙋ монастирь“ (ДрА: 79б), „ꙋ монасти“ (Ктл: 89б). С други думи, тази употреба вероятно е била неясна за книжовника, отговорен за редакцията на словото в дамаскини от втора група, и той доста радикално я е парафразирал.

Архаично звучащото присно понякога се пази като част от заключителната формула „и нынѣ и присно и вь вѣки вѣком“ в слова от тип тогива, тогази (РКБЕ: 762) и тогизи (напр. в дамаскиновото слово за Св. Мария Египетска, Л9: 136б), където е наследена от средногорския превод в съответствие със старинни образци, където е най-честотното съответствие на гр. ἀεί (SJS 3: 305).

Наречие вѣчно не присъства в познатите ми архаични и новобългарски дамаскини, макар че е засвидетелствано в Супрасълския сборник (SJS 1: 383). В архаичните дамаскини обаче, както и в други текстове от средновековната литература (Бончев 2002–2012, 1: 125), се среща наречието вѣнѣ, срв. вѣнѣ́ в слово За второ пришествие (Др: 135а) като превод на гр. αἰωνίως. Много по-разпространена е адвербиализираната предложна фраза въ вѣкъ (разширено въ вѣкъ вѣкоу) или въ вѣкꙑ (разширено въ вѣкꙑ вѣкомь), където ‘век’ може да присъства в единствено или множествено число, както е и на гръцки, срв. εἰς τὸν αἰῶνα (τοῦ αἰῶνος) и εἰς τοὺς αἰῶνας (τῶν αἰώνων) (SJS 1: 376); вь вѣ́ки (Бук: 51б), вⸯвѣ́ки (Боб: 28а) в словото За Сретение, въ́вѣкы в словото За Рождество Христово (НБКМ 1050: 24б). Относително по-рядко в старата литература се среща и до вѣка (или до вѣкь вѣка) като съответствие на ἕως αἰῶνος (SJS 1: 376). На такива изрази отговарят в новобългарските текстове адвербиализирани предложни фрази довѣка, въвѣкы, докрай вѣк (или свѣть), дори докрай вѣк (или свѣть), безкрайно, които противопоставят текстовете от тип тогази, където отсъстват образувания съдържащи край, на текстовете от тип тогива и тогизи, където те присъстват.

Предложната фраза до́вѣка с ударение върху предлога намираме в слова от тип тогази и тогива (РКБЕ: 119; Младенова, Велчева 2013: 216), а също и в слова от тип тогизи (Мъчение на св. Георги, Л4: 285а; За Преображение на Дамаскин Студит Л4: 308б), където се среща и ударение довѣ́ка (За Благовещение, Л4: 222б).

Предложната фраза въвѣ́кы фигурира в слова и от трите типа: тогива (Десетте божи заповеди и Св. Георги), тогази (Св. Никола и Архангели Михаил и Гавриил) и тогизи (За Сретение, Брл: 39б; Св. Теодор Стратилат, Брл: 322б; За пренасяне на мощите на св. Йоан Златоуст от Агапий Критски, Л9: 226б). В заключителни формули, в съответствие с традицията, наследена от средните векове, често се явява в разширен вид: вь вѣки вѣком (РКБЕ: 119–120).

Предложната фраза докра́й вѣ́к с вариант дори докра́й вѣ́к присъства в слова от тип тогизи: докра́й вѣ́к (Св. 40 мъченици, Л4: 202а), дори докра́й вѣ́к (За дявола как дойде при великия Антоний да се покае, Л4: 360б).

Предложната фраза докра́й свѣ́ть и нейните вариации дори докра́й свѣ́- ть, дори краѝ свѣ́ть се срещат в слова от тип тогива и тогизи: докра́й свѣ́ть За десетте аповеди (НТД: 99а), За второ пришествие и За покаяние душевно (Младенова, Велчева 2013: 216, 249), дори докра́й свѣ́ть Видение Павлово (Младенова, Велчева 2013: 302), За преставление на св. Богородица от Климент Охридски (Л4: 346б–347а), дори краѝ свѣ́ть За второ пришествие (РКБЕ: 420).

Наречието безкрайно със значение ‘вечно’ намираме в словото от тип тогива за Десетте божи заповеди в Тихонравовия дамаскин (РКБЕ: 32).

Както в архаичните, така и в новобългарските дамаскини от тип тогива, тогази и тогизи срещаме адвербиализирани предложни фрази ѿвѣ́ка като съответствие на гр. ἀπ’ αἰῶνος ‘открай време’: ѿвѣ́ка Св. Георги, за Погребение Господне (РКБЕ: 119–120), За Благовещение (Л4: 209а), За Успение Богородично (Л9: 378б), и то отговаря на ѿ́вѣка, например в архаичните дамаскинови слова за Лазар и За погребение Христово (Ел: 114а, 134а), а в словото Св. Георги от тип тогива еднократно ѿпрѣдѝ вѣ́ка (РКБЕ: 119–120).

*

И така в новобългарските дамаскини намираме следните форми, които тук се изброяват в азбучен ред и съвременен правопис: безкрайно; винаги; въвеки; въвеки веком; довека; докрай век; докрай свят; дори докрай век; дори докрай свят; дори край свят; ката ден, ката час; на секи ден; на секи ден и час; на секи час; на сяко време; непрестанно; отвека; отпреди века; присно; секи ден и сяка нощ; сякога; сякоги; у заман. В българската литература от по-ново време намираме почти всички тези форми, а също и такива, които се срещат само в архаичните дамаскини, и това е закономерно, ако не забравяме, че ранната новобългарска книжнина е по-радикална в стремежа си да се придържа към стихията на говоримия български език отколкото книжнината ни през XVIII век, която се ориентира отчасти и към църковнославянски образци, а възрожденската литература през XIX век е наследник не само на творчеството на дамаскинарите от XVII век, но и на техните по-консервативни в езиково отношение последователи от XVIII век. Така всегда (РБЕ) – с производни завсегда, навсегда и всегдашен – се срещат у Софроний Врачански, Георги С. Раковски, Васил Попович, Иван Вазов, Кирил Христов, Елин Пелин, Николай Лилиев, а присно (РБЕ) – с производни приснопаметен и присноблажен – у Любен Каравелов, Елин Пелин, Стоян Загорчинов, Емилиян Станев, Блага Димитрова. Докато употребата на присно винаги отпраща към религиозната сфера, то всегда у авторите, които го използват, може да има по-универсален характер.

Предложна фраза у заман ‘винаги’ от заман ‘време’ (Геров 1895–1904, 2: 90; 1: 173 под всякога; БЕР 1: 596; РБЕ), която явно е имала разговорен характер през XVII в. в някои – вероятно предимно западнобългарски (ИДРБЕ: 495–496) – говори и прониква във фолклора също и като наречие заман със значение ‘винаги’, срв. „Да даде Господ, синко, да станеш на такова животно (т.е. невестулка), та заман да си невеста и заман да предеш!“ (Маринов 1891: 10), „Ꙁаман гиꙁда гиꙁдава, на Велиден гн̀идава“ (пословица, записана в Дупнишко, ПСп 13, 1885, 153), „Като г’и виде ала неситна, Като г’и виде, зарадова се: Заман е яла по един човек, Па сегана ще два да изеде“ (народна песен, записана в Етрополе, ПСп 13, 1885, 148), „Да е детето заман здраво, Заман здраво като здравец!“ (народна песен, записана в Софийско, СбНУ 2, 1890, 21), „Ꙁаман са вино не пие“ (народна песен, Миладинови 1861: 191). Това наречие се използва в художествената литература рядко – например у Тодор Влайков и Стоян Даскалов.

Що се отнася до формите (в)сякоги и (в)сякога, с варианти (в)сякогаш, (в)сякогаж (Дювернуа 1885–1889, 2: 2144; Геров 1895–1904, 1: 171; ИДРБЕ: 495–496; РБЕ), то за разлика от дамаскинарите през XVII век, по-късните автори започват с течение на времето явно да предпочитат формата сякога пред сякоги. У Софроний Врачански, Елена Мутева, Георги С. Раковски и Добри Войников все още намираме само сякоги, Цани Гинчев употребява както сякоги, така и сякога, а у Любен Каравелов, Илия Блъсков, Христо Ботев, Елин Пелин, Тодор Влайков, Петко Тодоров вече срещаме изключително сякога. Опирайки се на наблюденията на Боряна Велчева за разпространението на маркера на наречията за време -ги- в северните български говори, а на -га- – в балканските и южните (Велчева 1964: 218–219), можем да интерпретираме това изменение като отражение на постепенното изместване през XIX век на културния център на България в южна посока. Вариантът сявга (Дювернуа 1885–1889, 2: 2305; ИДРБЕ: 495–496) на (в)сякога присъства у Добри Войников, Иван Вазов, Светослав Н. Миларов, Атанас Т. Илиев, Асен Разцветников. Вариантът (в)сякогаш или (в)сякогаж (Теодоров-Балан 1954–1961, 4: 427; ИДРБЕ: 495–496) на (в)сякога се среща у Неофит Хилендарски-Бозвели (Арнаудов 1971: 521), Любен Каравелов, Иван Богоров, Васил Друмев, поп Минчо Кънчев, Иван Вазов и Пенчо П. Славейков.

Във формата винаги < стбълг. вынѫ < въ инѫ букв. ‘наведнъж, т.е. без прекъсвания’ фигурира същият севернобългарски маркер -ги-, който намираме в сякоги (Геров 1895–1904, 1: 194; БЕР 1: 148–149; ESSJ 2: 731–732). Това наречие (с производно завинаги) се среща наред със сякоги още у Софроний Врачански, а по-късно и у Васил Попович, Илия Блъсков, Васил Друмев, Захари Стоянов, Иван Вазов, Алеко Константинов, често пъти наред с (в)сякога, (в)сякогаш или (в)сякогаж. Първоначалното значение ‘постоянно’ на винаги продължава да се чувства доста силно у някои автори през XIX век, срв. напр. „Вие ще видите младо едно високо черно татарче с кон, въоръжено добре, то се не дели никак от колата; винаги се огледва на четири страни и с пушка в ръце пази лежа си“ (Захари Стоянов). По-късни автори употребяват винаги вече вътре в рамките, в които значения ‘постоянно’ и ‘всякога’ са неотличими едно от друго.

Показателно е, че даже в наше време, при безусловното преобладаване на винаги над всякога, носителите на езика продължават да употребяват само всякога, когато става дума за първичното му значение ‘безкрайна поредица от моменти’: „Султана дочуваше отдавна шепота на злорадата мълва, но никой не се осмеляваше да ѝ заговори направо и тя мълчеше, стиснала устни, по-горда и по-недостъпна от всякога“ (Димитър Талев); „И тогава поредният грохот – сега вече съвсем близък и по-силен от всякога, накара кръвта във вените ми да застине“ (Петьо Добринов); „Опстанофкътъ в държавътъ /повече от всякогъ изисквъ бързи и ефективни действийъ“ (Корпус Мавродиева). Всякога в тези и други подобни примери не може да бъде заменено с винаги.

Изразните средства със значение ‘постоянно’ претърпяват доста силни промени. Най-представително е самото наречие постоянно (РБЕ), което често се среща у Иван Богоров и до наше време. От адвербиализираните фрази, засвиделствани в дамаскините, намираме само ката час (у Илия Блъсков, Петко Тодоров), което се среща и в диалектите (ИДРБЕ: 495–496), затова пък наречието непрестанно (РБЕ) продължава да се употребява активно, наред с близкия синоним непрекъснато (РБЕ), което влиза в употреба към края на XIX век. По-ограничена и с определено поетично звучене е употребата на безспир, безспирно (РБЕ) и неспирно (РБЕ).

Наречието вечно (РБЕ) е широко разпространено сред автори от всички поколения, започвайки със Софроний Врачански (срв. „Исус не хоче да живей вечно“) и по-нататък у Васил Друмев, Илия Блъсков, Димитър Талев, Емилиян Станев, Антон Дончев, Константин Павлов, Георги Данаилов, Мария Дубарова и др. Подобно на винаги преди него, което разширява употребата си от ‘постоянно’ към ‘всякога’, наречието вечно навлиза на територията на постоянно и неговите синоними. Примери с употреба на вечно ‘постоянно’ намираме още у Иван Вазов (срв. „[Иван Селямсъзът] носеше […] черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли“) и после у Алеко Константинов, Елин Пелин, Пею К. Яворов, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Богомил Райнов, Йордан Вълчев, Дончо Цончев, Георги Данаилов, Христо Карастоянов, Георги Господинов, Мария Дубарова и т.н. Представата, че вечно в новото си значение ‘постоянно’ е много по-често и е на път да измести вечно в прякото му значение е по-скоро илюзорно; просто писателите в по-ново време сякаш имат по-малко поводи да говорят за вечността.

Адвербиалираната предложна фраза въвеки (Георги С. Раковски; Дора Габе) е маркирана като принадлежаща към високия стил, с определени религиозни нотки, а наследените от дамаскинарите докрай свят (Геров 1895–1904, 1: 299 под до́ века) и до́ века (Дювернуа 1885–1889, 1: 525; Геров 1895–1904, 1: 299; ИДРБЕ: 495–496; РБЕ) рядко се срещат през XX век. Моите примери са от Иван Богоров, Добри Войников, Христо Г. Данов, Пенчо П. Славейков, и Георги Караславов.

Еднакво структурираната с довека, но обратна по значение адвербиализирана предложна фраза отвека се замества в по-новата литература с от покон века (Васил Попович, Любен Каравелов), с рядък вариант от покон време (Александър Теодоров-Балан), и особено от памтивека (РБЕ 12: 72), което се среща у Георги С. Раковски, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо П. Славейков, Димитър Талев, Гео Милев, Никола Ракитин, Дончо Цончев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, срв. „Пътят се вие като змия. Не е ясно защо. Няма нито планина, нито скала, която да му пречи. Нито пък друго препятствие. Никой не знае защо се вие. Казва се „Така е от памтивека“. Какво е памтивек, също никой не знае. Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва. Няма логично описание на памтивека и никой не може да го даде. Всъщност не се и мъчи“ (Станислав Стратиев).

Противопоставено на докрай свят е открай свят (Теодоров-Балан 1954–1961, 4: 428), което се употребява рядко, например у Орлин Василев.

Най-често срещаният израз в това значение е открай време (Иван Вазов, Чудомир, Димитър Талев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Богомил Райнов, Дончо Цончев, Донка Петрунова, Мария Дубарова), в конкуренция в по-ново време с от незапомнени времена (Димитър Димов, Йордан Радичков, Атанас Семерджиев, Станислав Стратиев, Киряк Цонев, Алек Попов).

Обрисуваната тук еволюция на фрагмент от българската лексикална система през последните няколко века извежда на преден план сближаването на значенията ‘всякога’ и ‘постоянно’ чрез закрепяването на наречието винаги, което като основна дума, представяща тоя комплекс от значения в българския език, покрива общата за тях семантика. Характерна за значения ‘постоянно’, ‘вечно’ и ‘открай време’, които образуват динамичната периферия на центъра, представен от винаги и допълнен от рядко употребяваното днес всякога, е изменчивостта на изразните средства. В българските диалекти, както може да се очаква, картината е още по-пъстра (ИДРБЕ: 435–436).

6. Скрада

Думата скрада, hapax legomenon в дамаскиновото слово За Възнесение от тип тогази в Тихонравовия дамаскин (Демина 1971, 2: 302), не е попаднала в новия Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век. В бележка под линия към думата Дьомина отбелязва, че и Протопопинският дамаскин има на това място също скрада и си задава въпроса дали това не е грешка вместо склада. Такава дума обаче в българските диалекти изглежда няма отбелязана; най-близко е кла̀да ‘купчина дървета; струпани дървета, които запалват, за да изгори наказан на смърт’, диал. кла̀дни ‘обредни огньове до Сирница’ < клада̀ ‘трупам накуп; трупам дърва за огън; паля огън’(БЕР 2: 411–412; вж. и ЭССЯ 10: 122–123 под *kolda /*koldъ).

Тук привеждам контекста, в който думата се среща по Протопопинския дамаскин: „Като̑ ако ыⷠ би́ла е҆дна̀ скра́да голѣ́ма да го̀ри ѡгⸯнь. и҆ нѣ́кои да ме́тне мла́ко влака́нце̑ ꙋ҆ ѡнⸯзи голѣ́мы̏ ѻгⸯнь. и҆ ко́лⸯко бы́ се стори́ло пепе́ль ѿ ѻ҆нова̀ ма́лⸯко влак̀анце, мни́ ми се ѻти не бы́ се ни́что̑ видѣ́ло ко́лⸯкото да ви́ди ꙫко чл҃чьско ни̏ се̏ бы̑ зазнаꙗ́ло“ (Прт: 225б–226а). Като се изключи погрешното „мла́ко“ в Протопопинския дамаскин вместо „ма́лко“, текстът наистина е еднакъв. Той съответства в архичните средногорски дамаскини на „аще б҄и была̀ е҆ди́на скра́да ѡ῎гньна̏ вели́ка го́рещи. и҆ абїе да б҄и метнꙋль кт҄о ма́лꙋ и҆ малѣи́шꙋ е́сть вла́кна вь вели́цѣмꙿ ѡ҆гни оноⷨ. ѹбо была̀ ли б҄и т҄о ти́нꙗ въ ѡ҆гни ономь; си̏ ре́ь. коли́ко пе́пель сътвори́ла б҄и ма́ла е́сть вла́са о҆нⷢо́; мню̀ ꙗ҆ко не б҄и ꙗ҆ви́ло се нѝ є҆ли́ко зри́ть ꙩко л҃кꙋ“ (Ел: 225а–225б). Текстът е подобен и в други два достъпни ми средногорски дамаскина, като съответната фраза е представена така „е҆ди́на скраⷣ ѡ҆гⷩн ве́лика“ (Ш: 200а), „скар̋да ѡ҆гнь́на вели́ка“ (Адж: 215а–215б). Текстът в Рилския дамаскин е доста объркан на това място и има пропуски, а интересуващата ни тук фраза е изписана така: „е҆ди́на скла́да ѡ῎гньна вели́ка“ (Р: 285б). В архаичните дамаскини от македонски тип формулировката е друга и думата скра́да отсъства: „ꙗ҆ко да бы̀ хо́тѣль бы́ти є҆ди́нь огнь вели́кыи въспа́лень, по тѡⷨ да бы́ хотѣль въврѣ́щи є҆ди́но мало и҆ по ма́ли ко́мать ѿ вла́сы вънь̀ въ огнь ѡнь. є҆да̀ бо̀ бы́ваю́ть и҆скры̀ въ ѡгнь ѡнь; Сы̏ коли́ко пе́пель хо́щеть бы́ти ко́мата ѡ҆но́го власа̀. надѣ́ю сѧ ꙗ҆ко ни́ жѐ лю́бо ꙗ҆вит се ни жѐ (...) виⷣт́ь ꙩко лкѹ“ (Крн: 118б; Илиевски, 1972: 236). Гръцкото съответствие е: „ὅτι νὰ ἤθελεν εἶσθαι μία στία μεγάλη ἀναμμένη, ἔπειτα νὰ ἤθελες ρίξει ἕνα μικρὸν καὶ παραμικρὸν κομμάτι ἀπὸ τρίχα μέσα εἰς τὴν ἑστίαν ἐκείνην, ἆρα γε ἔγεινεν ὕλη εἰς ἐκείνην τὴν ἑστίαν; ἤγουν, πόση στάκτη νὰ ἤθελε γένει τὸ κομμάτι ἐκεῖνο τῆς τρίχας; θαρρῶ ὅτι μηδὲ κἂν νὰ φανῇ οὐδὲ ὅσον βλέπει ὁ ὀφθαλμὸς ἀνθρώπου“ (TLG, слово 9, ред 338–343).

Приведените паралелни текстове потвърждават становището на Дьомина, че този новобългарски текст от тип тогази е възникнал в резултат именно на преразказ на новобългарски на архаичен средногорски текст (Демина 1968: 90–93) и уточняват, че оригиналът е бил по-скоро като представения в Еленския или Шуменския, а не в Рилския или Аджарския дамаскин. Конкретно думата скрада е пренесена в новобългарския вариант от архаичния текст, където пък скра́да съответства на гр. (ἑ)στία ‘огън, огнище’. Думата скрада в значение ‘пещ; огън, клада; жертвеник’ е засвидетелствана в старинни текстове, включени сборници като Пролог, Маргарит и Златоструй (Востоков 1861, 2: 174; Miklosich 1862–1865: 849–850; Срезневский 1893–1912, 3: 390). Вариант крада в същото значение се среща още в Супрасълския сборник, а и в по-късни чети-минеи (SJS 2: 58: срв. и Срезневский 1893–1912, 1: 1310–1311). Тъй като етимологията на (с)крада е не докрай ясна, не е сигурно кои съвременни славянски езици – освен словенските диалекти – наистина пазят следи от думата (вж. подробности и по-нататъшна библиография в ЭССЯ 11: 58–60; ESJS 6: 354–355). Ясно е обаче, че в българския език тази дума не се е запазила. Нейното достойно за отбелязване присъствие в слово, преведено от гръцки в българските земи през XVI век на традиционния литературен език, който се е използвал там, а по-късно, през XVII век, запазено в преразказ на говорим език на същото това слово, показва, че българските книжовници от XVI–XVII век (или поне някои от тях – ако имаме предвид неправомерните варианти скарда и склада) не само са познавали тази дума, но и активно са я употребявали.

БИБЛИОГРАФИЯ

Адж: Архаичен дамаскин от XVII в. с приписка от 1686 г., известен под името „Аджарски дамаскин“. Санкт-Петербург, Библиотека Академии Наук, сбирка на И. И. Срезневски, № 23.4.32 (Срезневский 1874: 227–231).

Ангелов 1963–1964: Aнгелов, Боню Ст. Съвременници на Паисий. 1–2. София: Издателство на БАН.

Арнаудов 1971: Арнаудов, Михаил. Неофит Хилендарски-Бозвели: Живот, дело, епоха 1785–1848. Т. II. София: Наука и изкуство.

БЕР: Георгиев, Владимир, и др. 1971–2010. Български етимологичен речник. 1–7. София: Издателство на БАН/Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Боб: Арахаичен дамаскин от края на XVIII в., известен под името „Бобошевски дамаскин“. София, Църковно-исторически и архивен институт, № 1570 (Кожухаров 1965: 151–162).

Бончев 2002–2012: Бончев, Атанасий. Речник на църковнославянския език. 1–2. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Брл: Новобългарски дамаскин от края на XVIII в., известен под името „Берлински дамаскин“. Краков, Biblioteka Jagiellońska, Slav. Fol. 36 (Чарамелла 1996).

Бук: Архаичен дамаскин от XVII в., известен под името „Букурещки дамаскин“. Букурещ, Biblioteca Academiei Române, № 146 (Panaitescu 1959: 180–183).

Велчева 1964: Велчева, Боряна. Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от XVII и XVIII в. // Известия на Института за български език, 10, 159–233.

Велчева, Кочева, Кожухаров 1971: Боряна Велчева, Емилия Кочева и Стефан Кожухаров. Ръкописната сбирка на Троянския манастир. // Старобългарска литература, № 1, 461–493.

Востоков 1861: Востоков, Александр Х. Словарь церковнославянскаго языка. 1–2. Санкт-Петербург: В типографии Императорской академии наук.

Геров 1895–1904: Геров, Найден. Речник на българский език. 1–5. Пловдив: Съгласие.

Демина 1968–1985: Демина, Евгения И. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник XVII в. Исследование и текст. 1–3. София: Издателство на БАН.

Др: Сборник и синодик от XVI в. на архаичен език, известен под името „Дринов дамаскин“. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, № 432 (Цонев 1910: 438–439).

ДрА: Новобългарски дамаскин от XVII в., известен под името „Дряновски А дамаскин“. София, Българска академия на науките, № 89 (Кодов 1969: 224–227).

Дювернуа 1885–1889: Дювернуа, А. Л. Словарь болгарскаго языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. 1–2. Москва: Университетская типография.

Ел: Архаичен дамаскин от 1625–1650 г., известен под името „Еленски дамаскин“. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, № 1418 (Христова, Караджова, Вутова 1996: 131–139).

Иванов 1921: Иванов, П. Котленски дамаскин, преписан от Стойко иерей на 1765 г. (Принос към изучаването на нашите дамаскини). Български дамаскини в библиотеката на Академия на науките в Петроград. // Известия на Семинара по славянска филология, 4, 49–85.

Иванова 1967: Иванова, Ана. Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. София: Издателство на БАН.

ИДРБЕ: Радева, Василка и др. 2012. Идеографски диалектен речник на българския език. 1 (А–Д). София: Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия.

Илиевски 1972: Петар, Х. Крнински дамаскин. Скопjе: Институт за македонски jазик „Крсте Мисирков“.

Караджова, Узунова 1990: Караджова, Даринка, Елена Узунова. Славянски ръкописи в Историческия музей на Шумен. // Старобългарска литература, 23–24: 125–186.

Кодов 1969: Кодов, Христо. Опис на славянските ръкописи на Българската академия на науките. София: Издателство на БАН.

Кожухаров 1965: Кожухаров, Стефан. Две ръкописни книги. // Известия на Института за литература, 16, 147–162.

Корпус Мавродиева: Мавродиева, Иванка. Корпус от парламентарни дебати, излъчени по националното радио на 31 октомври 1990 г. [http://folk.uio.no/kjetilrh/bulg/Parliament/]. Сайт посетен на 7 юни 2018 г.

Крн: Архаичен дамаскин от XVI в., известен под името „Кърнински дамаскин“ (Мошин и др. 1971, 1: 306–310, № 108; Илиевски 1972).

Ктл: Новобългарски дамаскин от 1765 г. на Софроний Врачански. Санкт-Петербург, Библиотека Академии Наук, сбирка на П. А. Сирку, № 13.5.18 (Иванов 1921: 54–85; Куев 1986: 114).

Куев 1986: Куев, Куйо. М. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. София: Наука и изкуство.

Л4: Новобългарски дамаскин от 1690–1700 г. Ловеч, Регионален исторически музей, № 4 (Младенова, Петкова, Узунова 2016: 447–452).

Л9: Новобългарски дамаскин от 1736–1738 г. Ловеч, Регионален исторически музей, № 9 (Христова, Икономова 1982: 259–260).

Лк: Сборник на архаичен език от XVII в., известен под името „Луковитски дамаскин“. София, Църковно-исторически и архивен институт, № 134 (Спространов 1900: 212–217).

Маринов 1891: Маринов, Димитър. Жива старина. Етнографическо (фолкорно) изучавание на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско и Врачанско. 1. Вярванията или суеверията на народа. Русе: Печатница Св. Кирил и Методий.

Миладинов, Димитър, Константин Миладинов 1861: Български народни песни. В Загреб: В книгопечатницата на А. Якича.

Милетич 1923: Милетич, Любомир. Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от ХVІІІ в. София: Придворна печатница.

Милтенова 1980: Милтенова, Анисава. Ръкописната сбирка на Свищовското читалище. // Старобългарска литература, 8, 68–104.

Младенова, Велчева 2013: Младенова, Олга, Боряна Велчева. Ловешки дамаскин: новобългарски паметник от XVII век. София: Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Младенова, Петкова, Узунова 2016: Младенова, Олга, Нона Петкова, Елена Узунова. От датировка на новобългарските дамаскини от IV група към хронология на книжовното средище тогизи. В: Vis et sapientia: Studia in honorem Anisavae Miltenova. Нови извори, интерпретации и подходи в медиевистиката. Съст. и ред. А. Ангушева, М. Димитрова, М. Йовчева, М. Петрова-Танева, Д. Радославова. София: Издателски център Боян Пенев – Институт за литература, 440–455.

Мошин и др. 1971: Мошин, Владимир и др. Словенски ракописи во Македониjа. Т. 1–2. Скопjе: Архив на Македониjа.

НБКМ 1050: Ръкопис на архаичен език от средата на XVII в. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, № 1050 (Стоянов, Кодов 1964: 305–312).

НТД : Новобългарски дамаскин от XVII в., известен под името „Нов Троянски дамаскин“. Библиотека на Троянския манастир, № 15 (Велчева, Кочева, Кожухаров 1971: 487–492).

Прт: Новобългарски дамаскин от XVII в., известен под името „Протопопински дамаскин“. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, № 708 (Цонев 1923: 339–347).

ПСп: Периодическо списание на българското книжовно дружество. 1870–1911. Браила.

Р: Архаичен дамаскин от края на XVI в., известен под името „Рилски дамаскин“. Библиотека на Рилския манастир, № 4/10 (78) (Спространов 1902: 115–117).

РБЕ: Чолакова, Кристалина, и др. 1977–2015. Речник на българския език. Т. 1–15. София: Издателство на БАН/Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. Онлайн издание: [http://ibl.bas.bg/rbe/].

РКБЕ: Дьомина, Е. И. и др. 2012. Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин). София: Издателство „Валентин Траянов“.

СбНУ: Сборник за народни умотворения и народопис. 1889–. София.

Св: Новобългарски дамаскин от 1753 г., известен под името „Свищовски дамаскин“. Свищов, Библиотека на читалище „Еленка и Кирил Аврамови“, № 556 (Милетич 1923; Милтенова 1980).

Спространов 1900: Спространов, Евтим. Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на Българската Църква в София. София: Държавна печатница.

Спространов 1902: Спространов, Евтим. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. София: Държавна печатница.

Срезневский 1874: Срезневский, Измаил И. Разбор сочинения К. Невоструева: Слово св. Ипполита об антихристе в славянском переводе по списку XII века с исследованием о слове и о другой мнимой беседе Ипполита о том же с примечаниями и приложениями. Отчет о пятнадцатом присуждении наград графа Уварова. Санкт Петербург: Типография Императорской академии наук, 140–362.

Срезневский 1893–1912: Срезневский, Измаил И. Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам. 1–3. Санкт-Петербург: Типография Императорской Академии наук.

Стоянов, Кодов 1964: Стоянов, Маньо, Христо Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. София: Наука и изкуство.

Теодоров-Балан 1954–1961: Теодоров-Балан, Александър. Нова българска граматика за всякого. 1–4. София: Издателство на БАН.

Христова, Караджова, Вутова 1996: Христова, Боряна, Даринка Караджова, Нина Вутова. Опис на славянските ръкописи на Софийската народна библиотека. София: Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Христова, Караджова, Икономова 1982: Христова, Боряна, Даринка Караджова, Анастасия Икономова. Български ръкописи от XI до XVIII век запазени в България. Своден каталог. 1. София: Народна библиотека „Кирил и Методий“.

Цонев 1910: Цонев, Беньо. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. София: Държавна печатница.

Цонев 1923: Цонев, Беньо. Опис на славянските ръкописи в Софийската Народна Библиотека. София: Държавна печатница.

Чарамелла 1996: Чарамела, Роберто. Нови данни за Берлинския дамаскин. // Старобългаристика, № 3, 120–129.

Ш: Архаичен дамаскин от 1650–1700 г. Шумен, Регионален исторически музей, № 9. (Караджова и Узунова 1990: 142–146).

ЭССЯ: Трубачев, Олег Н. и др. 1974–2016. Этимологический словарь славянских языков: Праславянский лексический фонд. 1–40. Москва: Наука.

BAR 638: Сборник на новобългарски език на Стоян Кованлъшки от 1799 г. Букурещ, Biblioteca Academiei Române, № 683 (Ангелов 1963–1964, 1: 124–25).

ESJS: Havlová, Eva et al. 1989–2014. Etymologický slovník jazyka staroslověnského. 1–17. Praha; Brno: Academia; Tribun EU.

ESSJ: Havránek, Bohuslav et al. 1980. Etymologický slovník slovanských jazyků. Slova gramatická a zájmena. Svazek 2. Spojky, částice, zájmena a zájmenná adverbia. Praha: Academia.

Miklosich 1862–1865: Miklosich, Franz von. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Wien: Guilelmus Baumueller.

Panaitescu 1959: Panaitescu, Petre P. Manuscrisele slave din Biblioteca Academiei R.P.R. București: Editura Academiei Republicii Populare Romîne.

SJS: Kurz, Josef et al. 1966–1997. Slovník jazyka staroslověnského. Praha: Academia.

TLG: Електронно издание на Съкровище на Дамаскин Студит в Thesaurus Linguae Graecae [http://stephanus.tlg.uci.edu/] по Δεληδήμος, Ε. 1943. Θησαυρὸς Δαμασκηνοῦ τοῦ ὑποδιακόνου καὶ Στουδίτου. New York, Atlantis Greek Book, 2–540. Сайт посетен на 31 май 2018 г.

[Σουγδουρής, Γεώργιος] 1685: Βιβλίον ονομαζόμενον Νέος Θησαυρός μετά των προϋπαρχουσών εικόνων των εν αυτώ περιεχομένων ομιλιών νεωστί μετατυπωθέν και μετ ε̆πιμελίας διορθωθέν. Ενετίησι: Παρὰ Νικολάῳ τῷ Σάρῳ.