Езикът естествено поставя своя субект в центъра на предметната парадигма на науката. Затова лингвистиката след антропоцентризма като принцип се развива и в нова посока – лингвоекология. Трябва да се отбележи, че защитата е в двете посоки – защита на езика от човека и защита на човека от езика. Тази проява на диалектиката не е нито самоволна, нито самоцелна. От една страна, езикът има своите норми и принципи, които осигуряват системно-структурното му единство; от друга страна, властта на езика е основен културоформиращ фактор в цивилизованото общество. Няма да се спираме подробно на триадата език – езикова личност – езикова култура. Те имат безспорна диахрония и, може да се каже, богата синхрония.
Съвременният комуникативен паспорт на информирания гражданин в отвореното общество превръща езика и в модулатор на вербалното пространство. Това е аналог на национална речева култура и национален риторичен идеал. Затова авторитетът на медийния дискурс поставя журналистите в елита – ценностен и рефлексивен, който изгражда стандарти в демократичното общество, един от които е високата култура на общуване. Индексът на тази култура е езикът, разбира се. Високата култура на общуване обаче изисква, освен култура на езика, и култура на мисленето, за да се владее изкуството на разбирането.
В съвременната комуникативна култура се разполагат невербалното общуване, изкуството на диалога и полемиката, в резултат на които може да се променя модусът, без да отсъства и още една култура – културата на емоцията. При тези условия, с наличието на тези параметри властта на езика създава култура и съхранява култура едновременно. Културата на словото и на интерпретацията на словото е модератор на национална етично-нравствена парадигма, на идентичност, защото въздейства на човека и формира личността му като комплекс от множество субкултури, където се съдържат концептите и ценностите на националния идеал и държавността.
Човешкият мозък има своята емоционална характеристика (Симонов 1981). Подсъзнанието и свръхсъзнанието, заедно със съзнанието, правят човека податлив на въздействие – вербално и невербално. Емоциите моделират не само вербалния, но и невербалния свят на личността, в това число и езикова. Емоционалният индекс на човека управлява неговия езиков избор (Шаховски 2015: 12).
Културата на речта като функция на езиковия избор означава степен на грамотност и чистота на речника. Грамотността изисква знание за книжовната норма с автоматизъм на употребата. Умението да се спазват книжовните норми, е резултат от езиково знание и отговорност да го съхраняваме в комуникацията си. Речниковият запас и правилната употреба на думите са цивилизационен феномен. За това не е достатъчно само доброто образование. Важна е и езиковата среда, комуникативното пространство, в което медията – с аудио-визуалната си характеристика, участва продуктивно. Спазването на книжовната норма не само че не е маловажен или пък незначителен факт, но нарушаването ѝ, условно казано, е речево престъпление. Журналистическият ценностен и рефлективен елит следва да претендира за авторитета си и по отнощение на книжовната норма в езиковата употреба. Властта на словото, която е основно средство за статута на четвъртата власт, се осигурява с културата на мислене и културата на езика като експликат. Високата и резултативна култура на вербалното пространство означава продуктивен комуникативен код, с което се формира национална култура и се съхранява културната памет. Отразяването на факти и събития от реалността се допълва и от принципа на реконструкцията заради двояката функция на медийния дискурс – да информира и да въздейства едновременно. Предвид на това няма как да се пренебрегне въздействието и по отношение на езиковата култура, освен, разбира се, и чрез емоцията, както вече се отбеляза и което по-нататък ще бъде анализирано.
Медийният дискурс като форма на модерна риторика изразява в най-голяма степен властта на езика, защото съучаства във формирането на публичното езиково съзнание през и чрез езиковото съзнание на всяка езикова личност – читател, слушател и зрител на медиен продукт въобще. Важно е обаче да се подчертае, че езиковото съзнание и езиковата личност са категории, които не изместват книжовноезиковата норма, нито пък от своя страна могат да я променят, когато става въпрос за основни норми по отношение на системата и структурата на езика. Това уточнение има смисъл, тъй като заради честотността, или заради недоразбрания в същината му авторитет на медийния дискурс се смята, че нормата е претенция в тежест на езиковата личност. Това не е вярно. Въпреки социолингвистиката като направление в лингвистиката социологията не може да подмени нормата в езика по силата на каквато и да е извадка, когато става въпрос например за категорията определеност, или за членуването на имената от м.р., ед.ч. Диференциацията пълен член – кратък член не изразява удобство или прекомерно старание, а се отнася до субектно-обектна корелация при структурирането на мисълта чрез предикацията. Затова субтитри в публицистично предаване на една телевизия „Ще се криминализира ли целиЯ граждански оборот?“ по повод на „Спорни промени в НК“ намаляват властта на езика като част от четвъртата власт. Авторитетът на медийния дискурс е с обратен знак на аксеологическия вектор, защото неориториката на дискурса в медията съдържа този аспект на въздействието върху езиковото съзнание на зрителя (читател). Дискурсът е колективен продукт, разбира се, заради технологията на изграждане в медията – водещ, продуцент, редактор и прочие участници в дооформянето му за зрителската рецепция.
Електронна медия пише в заглавие на коментар „Утре съдА решава съдбата на Желяз...“, а месец преди това уместно същата тази медия има заглавие „Тотална неграмотност на националния ни празник!“ по повод на субтитри в телевизия при репортаж на живо от националния ни празник „Особености на съвременния български пЪтриотизъм“. Т.е. журналистическият авторитет има самосъзнание за властта на езика и за въздействието на неговата норма, но парадоксално на националния празник национална телевизия представя злополучно нерадостни „особености на съвременния български пЪтриотизъм“. Може би този пример за самоизобличение през изобличението на медийнодискурсивен оксиморон, да го наречем, е най-силната илюстрация на тезата, че езикът трябва да бъде защитаван от човека и заедно с това читателят и зрителят (читател) да бъдат защитавани от нарушенията на нормата. Ненормативната вербалност е посегателство срещу езиковото съзнание и езиковата личност особено когато адресатът е колектив от личности – зрителската аудитория и рейтингът са мултиплицирана вреда. Количественото мултиплициране създава друга личност като нравствено-аксеологично присъствие, чиято множественост не бива да се изражда и легитимира в социологическа извадка за сметка на езиковата норма, защото езиковата норма е продукт на езиков развой, а не на „обществен договор“ за езиковата система и структура.
Спазването на книжовните норми предполага съучастие в компетентностите на читателя, зрителя (читател) и слушателя, като се разширяват компетентности, каквито например са и езиковите.
Греши се употребата на бройна форма при имената от м.р.: „Около 100 камионИ и 70 автобусА блокират днес София“; „Кметицата Фандъкова в ексклузивно интервю пред ...: 80 нови автобусИ тръгват в София до края на 2018 г.“. Във втория пример и властта на езика е отслабена, отслабен е и езикът на властта в лицето на кмета на столицата. Освен това стои отворен въпросът, доколко може да се приеме за безусловен авторитетът на медийния дискурс като колективен продукт и дали качеството на медийния дискурс не е принизило езика на властта неправомерно. Това е случай, който потвърждава тезата ни за необходимост от отговорност на журналистическия ценностен елит като категория, а не като персоналност, да се спазват строго книжовноезиковите норми, преди това те задължително да се владеят и да е последователна правилната употреба в речников състав, строеж на думата, граматическо структуриране и стилистична безукорност.
Това се отнася и до правилната употреба на думите – в това число и чужди, и чуждици: „Отдаваме важно значение на тристранния българо-гръцкИ-турски Център за полицейско и митническо сътрудничество“. Според медията така казва председателят на Народното събрание, но според нас това е отстъп от властта на езика и в езика на властта – и четвърта, и първа. Друга медия пък пише: „Томислав Дончев: В правителството не може да има ПРОЛОБИТА на други страни...“. Тук е разрушен езикът на втората власт, но реконструкцията като принцип в медийния дискурс може да преодолее проблема, ако властта на езика е по силите на медията. Затова и в случая със сложната дума, и в случая с неправилната употреба на чуждата лексема (като словообразуване) е налице доказателство за защита на езиковата норма като иманентна защита на езиковата личност – все едно адресант или адресат, продуцент или реципиент. Когато те са представители на една от властите като ценностен или рефлексивен елит, може да се каже, че се руши в известна степен национално-етичната парадигма, руши се държавността по някакъв начин. Не на последно място, така се руши колективното езиково съзнание и се снижава езиковата култура като национална ценност и концепт от националната идентичност.
Езикът на медийния дискурс не бива да създава мита за снижаване на книжовната норма, защото неориториката на четвъртата власт има немаловажното призвание да придава публичност на политиката като концепт на властта и ценност на демократичното ни общество. Затова естествено медийният дискурс е трибуна с най-силна обществена акустика по въпросите на проблемите в образованието, един от които е обучението по български език и езиковата грамотност на учениците, т.е. на обществото, на нацията ни. Културоформиращият феномен на авторитета на медийния дискурс би бил саморазрушен, ако езикът му е ненормативен. Парадокс тук не може да се допуска. Обратно. Трябва да се осигури комуникативен континуум по този проблем – структуроопределящ и в двете комуникативни ситуации. Стратегията на информационния обмен трябва да обедини аудиторията и да се служи добросъвестно на словото и на способността на езика да моделира – все едно, езиково съзнание, езикова личност, езикова култура, културни традиции.
Културата на емоцията, психологическото взаимодействие като стратегия на общуване и култура на полемиката не могат да допускат тотална негация на информацията и на езиковата тоналност: „Тъй наречените „национални“ телевизии БТВ, Нова, БНТ...“; „В БНТ пък не знаят на кой господ да се кръстят..., шибат ги и оттук и оттам“; „Сакън нещо да не объркат...“; „Няма по-раздорно и разнебитено племе от нашего брата“. Емоцията на негацията руши, включително и езиковото съзнание на адресанта, оттам и езиковата му култура естествено. Словоредната последователност на съчетанието „тъй наречени“ с употребата ‘национални’ в кавички е облигация на негативната емоция в синтактичен оксиморон. Ако отсъстваха кавичките, емоцията щеше успешно да обслужи стремежа към ирония или сарказъм, но явно, че адресантът се е изгубил в емоцията за словото и е изгубил властта на езика. Така се губи аксиологическият вектор на медийния дискурс и няма както информативност, така и въздействие. Похабената словесност е своеобразно унижение на езика и създава самоцелно негативна психоемоционална енергия в обществото. Нормите на семантична съчетаемост са променени, разрушена е метафоризацията, използва се жаргон, просторечие, чуждица, което е в противоречие с лексикалната норма и със стилистичната фигура. Профанацията на езика е насилие над него и някак си речево хулиганство. Неспазването на нормата създава агресивност, която деформира информацията и негативизира вербалното пространство. Изгубената в негацията до разрушение езикова култура преобразява текста в речево престъпление. Тук няма власт на езика, тук властва сляпата емоция, тук е повсеместна негация. Няма обаче оправдание за ругателство на журналистическия ценностен елит, на адресанта на медийния дискурс. Езикът на властта, наречена четвърта, е самоунищожен в тази илюстрация. Само че адресатът не заслужава това насилие; въздействието се е случило обаче. Така не се практикува и илюстрира свобода на словото. По-скоро се злоупотребява със свободата на словото и се ползва за прикритие на нещо друго, но не и отразяване на факти и събития, не и на реконструкция.
Властта на езика изисква компетентност. Езиковото съзнание е ресурс на езиковата личност. Културата за езика означава владеене на нормата и отговорна употреба съобразно това. Кооперативността на лингвистиката не трябва да насочва вектора в обратна, ще рече, отрицателна посока. Кооперативността на лингвистиката е по посока на съхранение на езика, част от което е и добросъвестно отношение към нормата. Когато нормата изразява структурно-системни отношения, подлагането ѝ на рушене и социология е негативно отношение към езика. Лингвистиката трябва да отговаря на въпроса защо?, а не да спира до въпросите как?, какво?
Властта на езика в медийния дискурс задължава. За журналистическия ценностен и рефлективен елит задължението е отговорност за нормативност – правоговорна и правописна; лексикална, граматична и стилистична, защото този журналистически елит не е „раздорно и разнебитено племе“. Това е власт, която съучаства в изграждането на езиковите личности като национален капитал и като израз и пазител на държавност.
За лингвистиката задължението е мониторинг на състоянието на езика в комуникативната мрежа на медийния дискурс и партнъорство в името на езика и за бъдещето на езика като феномен на нацията и държавността.
Т.е. част от комуникативната мрежа на вербалното пространство е и този мониторинг като метакомуникация между лингвистиката и медийния дискурс. И ако медийният дискурс е неориторика, то мониторингът е метариторика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Симонов 1981: Симонов, П. В. Эмоциональный мозг. Москва: Издательство „Наука“.
Шаховски 2015: Шаховский, В. И. Эмоциональная коммуникация как модератор модуса экологичности. // Вестник РУДН, Серия лингвистика, № 1, с. 12.
