Музикалният свят на българина в средновековната книжнина и в българските диалекти

Народната музика е важен елемент в живота на българина. Тя е неизменна част от календарните и семейните празници. Богатството на българската народна музика и разнообразието на музикалния инструментариум е резултат от разноплеменните култури, които са се влели през вековете в руслото на общобългарската култура – тракийска, славянска и прабългарска. В своята същност българската народна музика е клон от народната музика на останалите славянски народи, но се родее и с музикалния фолклор на балканските народи, като при това притежава редица специфични черти.

Обект на изследването са названията за народни музикални инструменти в средновековната книжнина и в българските диалекти. Като източници на езиков материал са използвани средновековни паметници, речници, описания на говори, музиколожки и етноложки монографични изследвания, архивни материали.

В достигналите до нас текстове от античността се споменават певческите и инструменталните умения на траките. И до днес се вярва, че тракийската музика е очаровала и омайвала всеки, който е имал щастието да чуе гласовете на Орфей, Линей, Тамирис, Музей, Филамон и Евмолп. В техните ръце китарата, лирата и флейтата се превръщат в инструменти на магията. Неслучайно някои от тях са обожествени след смъртта им. За обществото на траките е характерен музикалният синкретизъм на поетичен текст и музика.

Източник на информация за употребяваните в средновековна България музикални инструменти и за музикалните изпълнители са стигналите до нас изображения в летописи и миниатюри, запазените образи по стенописи, релефи и резби, както и разказите на чужди пътешественици. Музикалните инструменти се откриват и в иконографията, но по-рядко заради съществуващите иконографски правила. Все пак иконографите невинаги се придържат към изискванията и рисуват гъдулки, тъпани и други инструменти, срещани в музикалната практика през Средновековието. Изображение на мъж с тъпан може да се види на фреска от XIV в. в скалната църква край с. Иваново, Русенско. От същото столетие е и образът на човек с тъпан в Хрельовата кула, Рилския манастир. На стенопис от XV в. в църквата на Погановския манастир също е нарисуван тъпанджия, който бие тъпан.

В средновековната българска книжнина – проповеди, жития, похвални слова, псалми и др. – названията на музикални инструменти имат своето безспорно място (Ангелов 1957: 219). Важно е да се подчертае, че названията на струнни музикални инструменти имат по-голяма фреквентност в сравнение с имената на останалите видове инструменти. В старобългарските класически произведения са регистрирани 15 употреби на формата за множествено число гѫсл от стб. гѫсла. Наименованието е народно. Навлязло е в книжовния старобългарски от говоримия език, но се среща дори в престижни контексти, свързващи го с Бог.

Още в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ от втората половина на IХ в. се говори за гусли и пищяли – Ꙍбае беꙁгласнаа  беꙁдѹшнаа глас дающа, аще пщал, аще л гѹсл, аще раꙁньствїе пскѡм не подасть се, како раꙁѹмѣет се псканїе л гѹденїе ЖК 734б (Климент Охридски 1973: 106–107). От изследваните контексти става ясно, че това българско название съответства на гръцките китара и псалтир – κιϑάρα, ψαλτήριον. В ексцерпирания материал от този и други паметници инструментът гусла се свързва с възхвала на Бога. Единствено в Рилските глаголически листове става дума за дяволска музика. Названията псалътꙑрь, гѹсла се съхраняват в средновековната ни литература. Можем да ги открием в Бдинския сборник от 1360 г. в Описанието на светите места в Йерусалим. В него се споменава пещерата, в която се скрива Давид, бягайки от цар Сеул. Там, прочутият с уменията си на добър музикант Давид, свири на псалтир и гусла: прьвооѥ ѹбо на вьсходь светаго ѥрѹсалма ѥсть врьтопь давдовь на нѥмже състав ѱалтрьѡ  гѹсл 234.5 (Scharpe, Vyncke 1973: 235).

В контекста от Супрасълския сборник се споменават няколко музикални инструмента, сред които и цевницата. В Триодния фрагмент звукът на благословената цевница спасява Христовите ученици от дяволската лъст и мерзост. По данни на Ат. Бончев в Минея има съчетание петострунна цевница. Названието цевница е запазено и в новобългарски (Атанасов 2015; Арх БДР).

В старобългарските класически произведения е засвидетелствано и названието прѣгѫдьнца със семантика ‘струнен музикален инструмент, използван в древността’. Словосъчетанието прѣгѫдьнца красъна е едно от образните сравнения, назоваващи истинския християнин, приближил се до Светия Дух. От същия корен гѫд->гъд- е производно названието гъдулка. В църковнославянски от корена гъд-//гуд- са образувани лексемите гѹдене със значение ‘свирене’ и гѹдець със значения ‘гъдулар’или ‘гуслар’ (Бончев 2002: 136).

От старобългарския облик съсѫдъ, който се среща със значения ‘съд’, а също и ‘уред, инструмент’, по метафоричен път (чрез уподобяване тялото на музикалния инструмент с формата на съд) или чрез стесняване на значението ‘уред, инструмент’.се развива нова семантика –‘музикален инструмент’. Лексемата съсѫдъ се употребява в контекст с други названия на музикални инструменти като гусли, свирки, цевници (СтбР 2009: 868).

В старобългарските класически произведения се открива едно название на ударен инструмент. Гръцката по произход лексема тѹмьпанъ ‘тъпан’ (срв. τоύμπανον) е засвидетелствана еднократно в Синайския псалтир в съчетание с псалтир и гусла при изброяване на инструментите, с които се възхвалява Господ: пріїмѣте пъсаломъ дадте тѹмьпанъ. пъсалтꙑрь красенъ і съ гѫсльмі СП 80.3 (СтбР 2009: 980). В Речника на църковнославянския език се споменава още един ударен инструмент, чието название се среща в Първа книга Паралипоменон от Стария Завет и в Псалтира и е гръцко по произход (Бончев 2002: 250). Лексемата не е запазена в старобългарските класически произведения, но най-вероятно е съществувала в старобългарски. Става дума за кѵмвалъ със значение ‘старинен музикален инструмент, който се състои от две метални плочки или полукълба, удрящи се едно в друго’. В засвидетелстваните контексти се споменават меден кимвал (кѵмвалꙑ мѣднꙑ Първа книга Паралипоменон 15.19) и доброгласен кимвал (хвалте его въ кѵмвалѣхъ доброгласнꙑхъ Пс 150.5). Заемките от средногръцки тѹмьпанъ и кѵмвалъ са част от византийско-славянското културно наследство, което старобългарската литература съхранява и предава на останалите славянски народи, приели християнството след българите.

В средновековните паметници преобладават лексеми за музикални инструменти от български произход: гѫсла, прѣгѫднца, цѣвьнца, съсѫдъ, стрѹна, сврѣлъ, трѫба, пщѣлъ и др. Някои от тях имат наследници в съвременния книжовен език и в диалектите.

България се дели на няколко основни фолклорни области, отличаващи се помежду си по характера на народната песен, инструментариума и инструменталните мелодии. Очертават се различни мелодични диалекти без строго определени граници (Кауфман 1970: 61–62).

Най-разпространените струнни народни музикални инструменти са гусла, гъдулка, тамбура. Еднострунната гусла се среща до края на XIX в. и началото на ХХ в. (Колев 1987: 225; Енциклопедия 1967: 217). Въпреки ограниченото разпространение на музикалния инструмент, названието гусла придобива широка известност и започва да се смесва с това на другия лъков струнен музикален инструмент, употребяван в българския музикален фолклор – гъдулката.

Освен названието гъдỳлка, което е познато по цялото диалектно землище, за този музикален инструмент се срещат и фонетични варианти като дъгỳлка (Русаля, Търновско), гугỳлка (Пловдивско), гадùлкя (Банат), гъдùлка (Троян) и т.н. Други названия на гъдулката са кеменѐ (Долище, Момчилградско), булгарùê (Малкотърновско), бувàлка (Карловско), виòла (Разложко, Софийско), виòлица (Благоевградско), гьòла (Асеновградско, Елховско, Малкотърновско, Пловдивско, Първомайско, Свиленградско, Средецко, Харманлийско, Хасковско, Чирпанско), дрънка (Радовене, Врачанско), дивòлка (Радовене, Врачанско; Габаре, Белослатинско; Ботевградско), кешкùл (Челингирово, Пловдивско), кутèл (Ново село, Троянско), копàнка (Разградско), цигỳлка (Лозево, Шуменско) и др. Названията гъдулка каснàк и гъдулка каснаклùя се отнасят за ‘гъдулка с плосък корпус’ (Ямболско).

Към струнните музикални инструменти се отнася и тамбурата, която е особено популярна в Югозападна България (в Пиринския край). По-често се използва като акомпаниращ музикален инструмент и по-рядко като солов. Някои от нейните диалектни названия са: тръмбурà (Разложко), булгарùна (Шуменско, Видинско), булгарйè (Странджа), дрънка (Благоевградско, Разложко; Света Петка, Пещерско, Чепино, Смолянско; Грашево, Велинградско), зънга (Павелско, Хвойна, Наречен, Асеновградско) и др.

Съвременната класическа цигулка навлиза по-късно в музикалния инструментариум, но в диалектите са регистрирани названия, чието значение е ‘цигулка’: дзигỳлка (Ихтиманско), диòла (Гложене, Тетевенско), зурàло (Либяхово, Гоцеделчевско), кеманѐ (Руховци, Еленско), лаỳта (Кула, Монтанско) и др. Названията брашòвка (Разградско), бришовка (Разградско), ибришòвка (Страхилово, Свищовско) вероятно произлизат от името на гр. Брашов, Румъния и показват пътя на проникване на самия инструмент.

От духовите музикални инструменти гайдата и кавалът са най-тясно свързаните с българската музикална идентичност. Лексемата гàйда се открива по цялото българско езиково землище. На основата на метонимичен пренос са възникнали лексеми със значение ‘гайда’ като мях (Еленско), мѐше (Кукуш), мешнùк (Еленско), мешница (Прилеп), мèшница (Велешко, Неготинско, Прилепско, Скопско, Родопите), мъшнùца (Ново село, Видинско). По метафоричен път в някои тракийски говори са се появили названия като гàга (Дедеагачко, Димотишко, Одринско, Харманлийско, Хасковско), а в Тетовско гàгя (от гàга ‘човка, кука’ ˂ тур. gaga ‘човка’ ‒ БЕР I). Срещат се и други названия за гайда като пискỳн (Гороцвет, Разградско), реванà (Гайтаниново, Благоевградско) и т.н. Наименования за гайда са регистрирани и в някои социални говори, срв. квичàчка (тайни дюлгерски говори) и гегàлница (просешки тайни езици). Лексемата кавал се среща и с фонетичен вариант гавал (Смолско, Пирдопско; Страхилово, Свищовско).

Днес най-широко разпространеният ударен народен музикален инструмент е тъпанът. Той се среща почти навсякъде в страната. Тъпанът е солов инструмент, но и съпровождащ ритъма при изпълненията на гайда, зурна, по-рядко на кавал или гъдулка. Лексемата тъпан има различни фонетични варианти като тòпан’ (Широка лъка, Смолянско), тốпан (Смолян; Костандово, Велинградско), тỳпан (Слатина, Ловешко), тàпан (Хърсово, Мелнишко; Ихтиманско; Църско, Битолско), тèпан (Костурско) и др. В Смолянско е регистриран словообразувателен облик топаниште. Други названия на тъпана, предимно от чужд произход са даỳл (Чанакча, Чаталджанско; Самоковско), дàбоан (Югозападна България), тимбил’èк (Зарово, Солунско), тòба (Ново село, Видинско), тòбош (Видинско). Отбелязано е и названието гоч (Атанасов 2015: 35). Интересен е композитният облик за тъпан гръмодòл, регистриран в говора на с. Смолско, Пирдопско.

Освен тъпан се употребяват и други ударни народни музикални инструменти като тарамбука и дайре.

Една от отличителните особености на народния музикален инструментариум е назоваването на различни музикални инструменти с едни и същи лексеми. Така например лексемата дрънка означава както ‘гъдулка’, така и ‘тамбура’, дивòлка се открива със значения ‘гъдулка’, ‘тамбура’ и ‘цигулка’. В Североизточна България лексемата цигỳлка е название за ‘гъдулка’. Със същото значение е регистрирана и лексемата вùола.

Названията на някои от музикалните инструменти са основа за образуването на антропоними и топоними. У нас се откриват редица фамилни имена, произхождащи от различни народни музикални инструменти: духови (гайда, кавал, дудул, зурна, свирка, борозан ‘тръба’ и т.н.), струнни (гусла, гъдулка, лаута), ударни (тъпан, даул), срв. Гайдов, Гайдев, Гайдурков, Гайдурски, Кавалов, Кавалев, Дудулов, Свирков, Зурнов, Зурлов, Зурлев, Борозанов, Гуслеков, Лаутов, Тъпанов, Тъпанков, Тупанков, Тъпански, Даулов, Давулев и др. Освен музикалните инструменти като основа за образуване на фамилни имена могат да послужат и изпълнителите на определен музикален инструмент (гайдар, гайдаджия, гайдарджия, гуслар, лаутар, тамбурджия, цигулар и др.), срв. Гайдаров, Гайдарски, Гайдаджиев, Гайдарджиев, Гайдаджийски, Свиркаров, Свирчевски, Гусларов, Гъдуларов, Гъдуларски, Тамбурджийски, Лаутаров, Лаутарски, Цигуларов, Цигуларски, Звънчаров, Тъпанаров и др. Образуването на фамилни имена с изходна основа музикален инструмент или музикант става главно със суфиксите -ов, -ев или -ски. Названието на музикалния инструмент тъпан е основа за образуването и на топоними като Тъпаня, Топана, Тъпановото, Тъпанов чукар, Тупанците, Тупаньовото и др. Присъствието на диалектните названия за музикални инструменти в българската топонимия и антропонимия доказва значимостта на този тип лексика в българското езиково съзнание.

Названията за музикални инструменти се откриват като компонент в българските паремии и във фразеологизмите: Вървя по свирката на някого. Девета дупка у дудука. Дорде той разбере, биволът на кавал ще засвири. В гъза ми жичка от тамбура не можеш вкара. Зимам си дрънката. Който е гърмял голям тъпан, дааре не го глуши и др. Гайдата и тъпанът са инструментите, които се срещат най-често, срв.: Гайда свири на гария, а попът играе на меджия. Ако ме не щат в рая, в пъкъла с тъпан ме викат. Като даул спя. Фразеологизмите с компонент гайда и тъпан могат да бъдат обединени в различни семантични гнезда. Най-често във фразеологията гайдата и тъпанът се свързват с веселието: Без гайда веселия – гола неволя. Гайдата се смята за неотменим участник в сватбата, нейна емблема: Сватба без гайда – същи помен. Сватба без гайда и мъртвец без тъжачка не бива. Не може сватба без тъпан и бутилка вино за здраве.

Музиката и музикалните инструменти са неделима част от бита и празниците на българина – сватби, събори, курбани, народни веселия, а свирачът е лице със значима функция в празничната система на традиционното българско общество, активен участник в обредните практики – маскарадни и магико-лечителни. Множество ритуали от българския календарен цикъл са свързани с музиката. Гайдата участва във всички етапи на сватбения цикъл. Гайдарите и тъпанджиите заемат първите места в сватбеното шествие. Специална гайдарска мелодия съпътства коледарите в коледната нощ. Неравноделният такт на коледните песни носи в себе си силната енергия и игривост, характерна за коледните дружини. Русалиите винаги се придружават от свирач на гайда, кавал или свирка и тъпанджия. Песните, изпълнявани по време на пролетните и летни обреди като ладуване, Герман, Пеперуда и др. са своеобразни заклинания към божеството, което определя и вида на мелодията – повелителен. Преосмислени езически мотиви се откриват и в кукерските игри, нестинарството и т.н.

Направеният анализ разкрива лексикалното разнообразие на българските названия за народни музикални инструменти и тяхното голямо етнокултурното значение в българската езикова картина на света. Названията на музикални инструменти в средновековната българска книжнина са част от българското словно богатство през вековете и доказателство за развитието на българската музикална култура.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1955: Ангелов, Б. Ст. Вести за музикални инструменти в старобългарската книжнина. // Известия на Института за музика, 2–3, 504–508.

Ангелов 1957: Ангелов, Б. Ст. Вести за музикални инструменти в старобългарската книжнина. // Известия на Института за музика, 4, 219–232.

Андреев 1955: Андреев, А. Приноси към музикалната история на нашите земи. // Известия на института за музика, 2–3, 443–491.

Андреев 1957: Андреев, А. Сведения от чужденци за музикални прояви на българите през турското робство. // Известия на института за музика, 4, 233–238.

Атанасов 2015: Атанасов, В. Български традиционни народни музикални инструменти. София: Фондация за българска и балканска етноорганология.

Бончев 2002, 2012: Бончев, Ат. Речник на църковнославянския език. T. 1, 2002; Т. 2, 2012. София: Народна библиотека. „Св. Св. Кирил и Методий“.

Вакарелски 1977: Вакарелски, Хр. Етнография на България. София: Наука и изкуство. Джуджев 1975: Джуджев, Ст. Българска народна музика. Т. 2. София: Музика.

Енциклопедия 1967: Енциклопедия на българската музикална култура. София: Издателство на БАН.

Карагьозова 2008: Карагьозова, Сн. Един метафоричен модел на човека в българското словесно творчество. // Българска реч, № 1, 31–40.

Кауфман 1970: Кауфман, Н. Българска народна музика. София: ИК „Славена“.

Колев 1987: Колев, Н. Българска етнография. София: Наука и изкуство.

Тодоров 1973: Тодоров, М. Български народни музикални инструменти. София: Наука и изкуство.

ИЗТОЧНИЦИ

АрхБДР: Архив за Български диалектен речник на Секцията за диалектология и лингвистична география в Института за български език.

БЕР І: Български етимологичен речник. Т. І, А-З. София: Издателство на БАН.

БЕР VІ: Български етимологичен речник. Т. VІ, ПУСКАМ–СЛОВАР. София: Акад. Изд. „Проф. Марин Дринов“.

Геров: Геров, Найден. Речник на българския език. (Фототипно издание). Т. 1, А–Д, 1975; Т. 5, Р–Я, 1978. София: Български писател.

Дуриданов 1952: Дуриданов, Ив. Местните названия в Ломско. София: Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София: Издателство на БАН.

ИРБЕ: Радева, В. и др. Идеографски речник на българския език (авт. колектив). Т. I, А – Д. София: Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия, 2012.

Климент Охридски 1973: Климент Охридски. Събрани съчинения. Том 3. Обработили Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. София: Издателство на БАН.

Павлова 2005: Павлова, Н. Топонимията на Чирпанско. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“.

РРОДД: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. София: Издателство на БАН, 1974.

РКБЕНО: Речник на книжовния български език на народна основа от ХVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин). София: Валентин Траянов, 2012.

СтбР: Старобългарски речник. Т. 1, 1999; Т. 2, 2009. София: Валентин Траянов.

Стойкова 2008: Стойкова, Ст. Български пословици и поговорки. София: Колибри.

ФРБЕ: Фразеологичен речник на българския език. Т. 1, 1974; Т. 2, 1975. София: Издателство на БАН.

Христов 1964: Христов, Г. Местните имена в Маданско. София: Издателство на БАН.

Scharpe, Vyncke 1973: Scharpe, J. L., F. Vyncke. Bdinski zbornik. Bruges.