Статията тематизира възгледите за езика в пионерския труд на проф. Любомир Огнянов-Ризор в областта на преводната теория в България. На преден план е изведен приносът на автора към разглеждането на езика на оригинала и превода по релациите между индивидуалния и литературния стил, между формата и съдържанието, между частното и общото, между епохата на произведението и времето на превода.
Във фокуса на научния интерес е дихотомното представяне на феномена на езика при превода. То представлява принос както само по себе си, така и във връзка с последвалото развитие на теорията на общия и на литературния превод в българската германистика. На тази връзка би могло да се посвети едно по-нататъшно специализирано изследване, което да има за предмет развоя на идеята за дихотомията при Анна Лилова (Лилова 1981: 51–184), Ана Димова (Димова 2000) и при други изтъкнати представители на преводната теория у нас и в немскоезичния свят.
Въпреки че „Основи на преводаческото изкуство“ на Любомир Огнянов-Ризор е сред най-често споменаваните първи академични изследвания върху теорията и практиката на превода в България и от него тръгват известни развойни линии, досега липсва специфично проучване на авторовите възгледи за езика. Основната цел, която се поставя в статията, е да се попълни тази празнота и да се осветли ролята на тези възгледи при разглеждането на преводните проблеми.
В труда на Любомир Огнянов-Ризор въпросите за характера и особеностите на езика на оригинала и на езика на превода се поставят на преден план, а тяхното специфично преводоведско осветляване тръгва от определени философски и методологически позиции на автора, чиято функция тук е двояка.
От една страна, още в началото се цели отграничаване от възгледите на философско-идеалистическото направление в известните дотогава немскоезични изследвания, посветени главно на проблемите на езика, литературата и изкуството. В тези добре проучени от автора изследвания въпросът за релацията между формата и съдържанието се решава едностранчиво и се постулира първичната и водеща роля на формата. Любомир Огнянов-Ризор търси общия знаменател за различните разновидности на това направление в ясно заявената ориентация към първичността на формата, като самият той застава на точно противоположната позиция. В духа на диалектическата естетика, която се налага по това време в България и в която съдържанието се счита за основата и за изначалната същност на всяко произведение, авторът не подлага под съмнение първичността на този елемент и обусловеността на другия елемент от първичния, но от гледната точка на преводоведския научен интерес за него е важно да се обследва с особено внимание тъкмо проблематиката за свързаността и взаимодействието на тези два елемента. Тяхното отделяне или противопоставяне един спрямо друг се явява като че ли само една чисто механическа операция, при която от погледа на изследователя не бива да се изпускат такива важни неща като взаимната връзка, взаимното проникване и функцията на взаимното повлияване между съдържанието и формата, както при оригинала, така и при превода.
От друга страна, разглеждането на езика и преводните проблеми в определените методологически и философски рамки е необходимата за автора основа при изграждането на една сравнително добре подредена система на описание. Същевременно те дават възможност и за превъзмогване на препятствията при обобщаването и типологизацията на онези немалко на брой, трудни за осмисляне, а понякога дори противоречиви ситуации, на които изследователят се натъква в самата преводаческа практика. Очевидно е, че иначе „в хаоса от емпирически факти и дребни практически констатации“ (Огнянов-Ризор 1947: 8) ще се затрудни погледът за цялостните измерения на изследвания феномен на преводаческото изкуство.
С поставянето на този феномен върху разширената методологическа и философска основа пред Любомир Огнянов-Ризор възникват някои специфични трудности, като например осмислянето на проблема за езика и неговите изразни средства в епохата на оригинала и във времето на превода. Оригиналът е ситуиран еднократно във времето, той има изначалното си присъствие в дадена културна среда, той възниква в определена епоха и е изконно вписан в конкретен социокултурен контекст. Обликът на оригинала се разкрива според автора по най-подходящ начин именно чрез опознаването на условията на неговото време и неговата социална и национална среда.
И тук на първо място се обособява въпросът за дистанцията между езика на оригинала и превода в аспекта на времето. Закономерно идва и наблюдението, че тъкмо в плана на времето преводът изявява като че ли особено силно своята двоякост: „Преводът обаче е двулик: чрез своя оригинал той принадлежи на едно време, страна, класа и пр. – а чрез новия си вид (превод, интерпретация, копие и пр.) на други, различни, понякога и съвсем различни, условия. Така че научното изследване на превода има да се справя с неговата двулика янусова глава“ (Огнянов-Ризор 1947: 8). Проблемът за времевата дистанция между оригинала и превода се схваща не само като един от важните проблеми, на които предстои да се спре една преводна теория, но и като един от първите моменти, по които става разпознаваемо истинското естество на превода.
Важно е да се отбележи, че при Любомир Огнянов-Ризор аспектът на времето, съответно на културната епоха е обвързан както със съдържанието, така и с формата. Основното проучване от страна на автора на известните дотогава немскоезични изследвания върху връзките между дадена културна епоха и характерните за нея изразни средства отново го отвеждат до идеята, че иновативните за времето си изразни средства на практика се оказват изказ на едно ново съдържание, респективно на едно ново светоусещане. За Любомир Огнянов-Ризор е меродавна идеята на Хайнрих Вьолфлин, че изразните средства са функция на времето си и тук той се опира на авторитета на Вьолфлин, за да отхвърли като погрешна представата, че изразните средства в изкуството притежават еднаква стойност в различните времена. За него „не всичко е възможно във всяко време“ (Огнянов-Ризор 1947: 9). Освен това не подлежи на съмнение, че наблюдаваната във времето промяна на формата в действителност е външната проява на вече промененото съдържание.
В този разширен теоретичен контекст авторът на „Основи на преводаческото изкуство“ вписва и самото разглеждане на езика. Това разглеждане е дихотомно и е проведено по релацията между оригинала и превода.
Отправна точка е виждането за непрестанен във времето езиков развой както в изходната, така и в целевата култура. Според автора една от най-релевантните характеристики на езика е динамиката. Тя се разбира най-напред като естествена даденост. На езика е присъщо развитието на всяко едно живо творение: „Езикът не е дадено веднъж за винаги изразно средство. Той се променя, расте, вехне. И преди всичко: той не е техническо средство, той не е като иглата и конеца на шивача“ (Огнянов-Ризор 1947: 9). Според Любомир Огнянов-Ризор езикът не е категория, на която да прилягат определенията за хомогенност и абсолютна единност, а неговото разглеждане не бива да се отделя от разглеждането на общото социално и културно развитие както във времето, така и в пространството.
Така във фокуса на преводоведския научен интерес попадат и вертикалният, и хоризонталният разрез на дадения език. С вертикалния разрез авторът има предвид проучването на особеностите през различните периоди в историята и развоя на определен език, а под хоризонталния разрез разбира успоредното включване на изследвания върху различията на езика у неговите конкретни носители в аспекта на социалната, професионалната, образователната, регионалната и друга обагреност. Двата разреза са едновременен предмет на проучване и тяхното присъствие в преводоведския труд е единно.
В тази връзка се разглежда с особено внимание и въпросът за така наречения „субективен език“, т.е. индивидуален език на автора на произведението, както и за съотнасянето на този специфичен авторов език с по-общите и обективни показатели на езиковия развой в определената епоха. За теоретичното осмисляне на преводаческото изкуство е важно да се тръгне от сигурна и благонадеждна изходна ситуация, като не е случайно, че още в тази част на книгата си Любомир Огнянов-Ризор пледира с особена настойчивост за предпоставеност на обследването на езика на оригинала, което трябва да присъства във всяка преводаческа практика.
Проучването на езика на оригинала се осъществява принципно въз основа на обективни показатели, които са видими в езика на всеки народ и се съотнасят по определен начин с конкретния език на автора на оригинала. Любомир Огнянов-Ризор се води от убеждението, че „всеки език, при дадени обективни условия има свои обективни показатели, които са в тясна връзка и зависимост със „субективния език“ на отделни писатели и човеци, но в никой случай не могат да се сведат до механичния сбор от тия множество субективни езици“ (Огнянов-Ризор 1947: 10). В този смисъл и езикът на превода, който е призван да пресъздаде точно и вярно оригинала, има своята детерминираност в социокултурния контекст на времето си.
Задачата по отношение на превода се свежда най-напред до анализ на езика на оригинала. Тя намира конкретната си формулировка в текста на Любомир Огнянов-Ризор по следния начин: „да се установи обективният социален характер на езика на дадения автор, и второ – на тази основа да се установят индивидуалните езикови особености на автора“ (Огнянов-Ризор 1947: 12).
В рамките на тази задача, свързана с езика на оригинала, се преформулира и тезата за релацията между формата и съдържанието, поставена вече едновременно и на равнището на оригинала, и на равнището на превода. Ако при разглеждането на особеностите на оригинала спецификата на езика на автора се причислява към категорията на формата, при осмислянето на езика на превода тя се включва и в категорията на съдържанието. Докато определени формални елементи като например лексикални, синтактични, ритмични, образни, метрични, музикални и други особености в езика на автора на оригинала естествено се разглеждат като съставна част от формата на самия текст, в преводаческата задача тези елементи се транспонират в частта на съдържанието. Ако индивидуалната обагреност на езика на оригинала спада към изразните средства на формата в изходната култура, за преводача тази езикова обагреност се явява като нещо неделимо от изказа на съдържанието. Докато за автора на оригинала формалните езикови средства са част от стремежа за едно по-плътно и по-съвършено изразяване на елементите на съдържанието, към които принадлежат темата, сюжетът, идеята и т.н., то за преводача използваните от автора езикови средства не са единствено прояви на формата, а преди всичко една релевантна част и от цялостното съдържание, на което трябва да се търси адекватно, точно и вярно предаване в превода.
С посочената частична модификация на релацията между съдържанието и формата Любомир Огнянов-Ризор не цели ревизия на по-общите методологически и философски рамки, в които се движи неговото преводоведско изследване. В тези рамки въпросът за съотношението между двете категории недвусмислено се ориентира по идеята за първичността на съдържанието и вторичността на формата – в духа на утвърждаващата се в България през това десетилетие диалектическа естетика. По-скоро целта на Любомир Огнянов-Ризор се изразява в това, чрез предприетата частична модификация на релацията да се насочи вниманието към същинския проблем за неразривната връзка, взаимното проникване и влияние между съдържанието и формата, разгледани вече и на нивото на превода като процес и резултат, както и да се направлява преводаческата задача по посоката на адекватното пресътворяване на свързаността и взаимодействието на тези две категории.
Очевидно е, че тук в анализа на релацията между съдържанието и формата авторът не включва обективната чуждост на езиците. От гледна точка на преводната теория на Любомир Огнянов-Ризор различията между езика на оригинала и езика на превода по отношение на лексика, фразеология, морфология, синтаксис, стилистика, образност, ритмика и т.н. се явяват обективните прояви на онази езикова чуждост, чието предаване само по себе си не е цел на превода. Те представляват за автора на преводоведския труд непреводим формален елемент. Опитът за пренос на този елемент от езика на оригинала на езика на превода се уподобява на безплоден сизифовски труд, а критиката на автора е особено остра например към онези известни му от преводаческата практика текстове, в които българското словно богатство е вградено в правилата на чужд синтаксис, произтичащи от нормата на езика на оригинала.
Спирането на погледа върху непреводимия формален елемент, който е разбиран в контекста като естествено дадената езикова чуждост, дава повод на Любомир Огнянов-Ризор да направи своето оригинално тълкуване на срещата между двата различни езика и двете различни литератури в превода. Той застъпва възгледа, че при тази среща, от една страна, се състои определено „изравняване“ между тях на равнището на съдържанието (има се предвид съдържанието в смисъла на модифицираната преди това теза за релацията между съдържанието и формата, при което към съставната част на съдържанието в превода се причислява и индивидуалната форма), а от друга страна, се случва намирането на основните различия между тях на равнището на обективно другата форма, дължаща се на езиковата чуждост.
Интерпретацията на съдържанието и формата при срещата между двата езика в превода е и повод за автора да даде два интересни определителя за самия преводен процес, което той прави по следния предписващ начин: „Затова преводът трябва едновременно да бъде и верен, и неверен, но никога само едно от двете. Това диалектическо взаимодействие между вярност и невярност, между преводимо и непреводимо е, всъщност, истинската вярност на един превод“ (Огнянов-Ризор 1947: 15). Очевидно е, че тук под „истинската вярност“ на превода се има предвид вярност към онази природа на феномена на превода, която на друго място в книгата той описва с образността на двуликото янусово същество.
В контекста на по-горе споменатите размисли върху релационната теза съдържанието на известно голямо произведение на една национална литература се разглежда от автора на преводоведския труд като носител на общочовешки потенциал. В този смисъл то е разбираемо и отвъд пределите на националната култура и съответно потенциално преводимо. Преводът го пренася в другия свят, макар понякога да е зависим в тази си мисия от извършването на „прагматична адаптация“ (Владова 2013: 20). Не е такъв случаят обаче с разбираемостта и преводимостта на формата, особено когато се има предвид онази нейна специфична част, която е силно вкоренена в езика на тази култура. В нея отчетливо се манифестира чуждостта както на езика, така и на съответната национална култура. Тази част на формата се счита от автора за неподвластна на пълния превод.
В полето на екстремната езикова чуждост, чийто превод е невъзможен и ненужен, Любомир Огнянов-Ризор полага, освен темпото, динамиката и музикалността на определен език, също и неговата специфика в областта на граматиката и стилистиката. От само себе си се разбира, че авторът ще постави максималните изисквания за пълнота, вярност и точност в превода по отношение на съдържанието на оригинала, разглеждано в смисъла на споменатата модификация на релационната теза. Напълно противоположни пък ще са неговите изисквания към превода в полето на екстремната езикова чуждост: „по отношение на обективната езикова форма преводът трябва да изостави оригинала и да се ръководи само от законите на собствения си език“ (Огнянов-Ризор 1947: 16).
При Любомир Огнянов-Ризор размислите за езика не могат да не присъстват и в прегледа на историята на преводаческото изкуство в Европа, при което не остава скрита неговата критична позиция на теоретик по отношение на различните преводачески концепции и практики през вековете. В изследването на преводоведа могат да се открият редица примери на остра критична реакция, особено когато се коментират преводи, при които не се търси адекватност при предаването на съдържанието и формата на оригинала, а, напротив, тенденциозно се полагат усилия за приспособяването на превода по смисъл и по език към претенциите и вкуса на доминиращите слоеве.
Езиковата политика в епохата на абсолютизма във Франция, например, е предмет на полемичен коментар в една голяма част от прегледа на историята на преводаческото изкуство в Европа, което авторът излага обзорно. Особено силна е критиката на Любомир Огнянов-Ризор към начина на превеждане през споменатото време, като наред с това той констатира и определена деформираща езикова политика. Анализът на практиките в тази историческа епоха му дават повод да направи и заключения, че е налице добре очертана и закономерна успоредица между политическото, литературното и езиковото развитие в страната, която той обозначава с термина: „абсолютен паралелизъм“ (Огнянов-Ризор 1947: 23). Обобщавайки наблюденията си върху XVII и XVIII век, авторът застъпва становището, че това време се оказва същински класически период на неточния превод, през който последният се разгръща едновременно и като концепция, и като практика и се налага като доминираща школа.
Вероятно за остротата на критиката на преводоведа има и една друга причина. Става дума за влиянието, което оказва френската културна и езикова политика от онова време върху езикаи в немскоезичните земи, което силно вълнува Любомир Огнянов-Ризор като германист. Може би в този смисъл не би трябвало да се породи недоумение, че самият той като автор на едно солидно научно изследване сега, очевидно пристрастно, сменя стилния регистър на своя академичен език и формулира наблюдаваните по това време, включително и в немскоезичните страни, практики на деформиращ превод и на смесване на родния език с френски стил и начин на изказ, както и с френски думи и изрази по следния начин: „доброволна робия под ярема на чужда култура и презрително отношение към родния език“ (Огнянов-Ризор 1947: 29). От друга страна, авторът, макар и да има солидни забележки по отношение на теорията, не може да не приветства откритото отрицание на своеволията на „абсолютистичния“ превод, на което се натъква при Фридрих Шлегел и Фридрих Шлайермахер – техните текстове се коментират с нескрит интерес.
Тезата за „пълната субективност“ на езиковите процеси е другият по-значителен филологически и философски проблем, на който Любомир Огнянов-Ризор попада при проучването на немскоезичната специализирана литература. На тази теза той отделя внимание на няколко места в изследването си, като си поставя за цел да обоснове нейната несъстоятелност. Според споменатата теза езикът може да се разбира единствено като индивидуална, субективна категория; от тезата логически произтича и твърдението за непреводимост, особено що се отнася до субективното смислово и емоционално обагряне на една и съща дума при различни случаи.
Авторът насочва погледа към противоположната посока, т.е. към обективните и реалните възможности на всеки един отделен език за постигането на аналогична или дори напълно адекватна конотация. А самите практически размишления на Любомир Огнянов-Ризор върху опциите за такава адекватност се разпростират както в областта на лексикологията, така и в областта на синтаксиса и стилистиката. Особено интересни са неговите коментари по повод на търсенето на конкретни преводни решения, като например на немската дума за „бъз“ – „Holunder“ (Огнянов-Ризор 1947: 41), при която той вижда пълно съответствие в прекия смисъл, но не и в чувствената окраска – в рамките на поезията в българската литература. Според него съществува известно разминаване в стилното обагряне между немския и българския език, когато трябва да се държи сметка за използването на думата в поетичен контекст. Това проличава особено силно в примера, в който се говори за срещата между двама млади влюбени под това дърво – „unter dem Holunderbaum“. В посочения примерЛюбомир Огнянов-Ризор предлага да се търси адекватно преводно решение с: „под люляка“ – с цел да се съхрани лирическата атмосфера. Вероятно авторът има предвид употребата на думата в лириката на Иван Вазов. Познаващите проблемите на превода от немски на български език могат да открият в преводоведския труд и интересните анализи върху честотната употреба на отделните части на речта, върху пулсациите на фразата, породени от активността на глагола и пасивността на съществителното име, върху акустичния или оптичния характер на глаголите, редуванията на абстрактни и конкретни съществителни имена, ролята на прилагателните имена в стила на отделните епохи и т.н. За автора обаче е важно да се подчертае, че задълбоченото познаване на езика и стила на оригинала следва да води до преводни решения, съобразени с нормата на българския език: „Стремежът да се предават на български характерните стилови особености на езика на автора в никой случай не бива да осакатява правилната фраза и чистотата на българския език“ (Огнянов-Ризор 1947: 96). На друго място Любомир Огнянов-Ризор обръща внимание, че преводачът е „пълновластен господар“ в сферата на „езиковата форма на своя роден език и там е широкото поле на неговото свободно творчество. Там ще се прояви неговата индивидуалност, неговият стил“ (Огнянов-Ризор 1947: 52–53). Приведеният цитат разкрива разбиранията на автора за измеренията на творческото посредничество на преводача между двата езика.
Проведените наблюдения върху „Основи на преводаческото изкуство“ на Любомир Огнянов-Ризор показват приноса на автора към разглеждането на езика на оригинала и превода по релациите между форма и съдържание, индивидуален и литературен стил, частно и общо, епоха на произведението и време на неговия превод. Идеята за дихотомията е структуроопределяща.
По нея се ориентира монографията, с която се полагат основите на академичното преводознание в България. Въпросите за характера и особеностите на езика на оригинала и на езика на превода се поставят на преден план и намират своето специфично преводоведско осветляване.
БИБЛИОГРАФИЯ
Владова 2013: Владова, Илияна. Приносът на проф. Любомир Огнянов-Ризор за развитието на българската теория на превода. В: Хоризонти на филологическото знание. Под ред. Емилия Стайчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 19–24.
Димова 2000: Димова, Ана. Увод в теорията на превода. Шумен: Университетско издателство „Еп. Константин Преславски“.
Лилова 1981: Лилова, Анна. Увод в общата теория на превода. София: Народна култура, 1981.
Огнянов-Ризор 1947: Огнянов-Ризор, Любомир. Основи на преводаческото изкуство. София: Камара на народната култура.
