Преводът[1] е феномен, който отдавна е част от човешката цивилизация и култура и оказва значително влияние върху тях, благодарение на разпространяваните чрез превода културни познания и ценности човечеството е получило голяма част от своята култура и образованост – тук бихме могли да си припомним думите на португалския писател Жозе Сарамаго, носител на Нобелова награда за литература, който казва „Писателите създават националната литература, преводачите създават световната литература.“. Преводът е посредник в междукултурната комуникация, поддържа езиковата и културна разнородност, която е все по-ценена стойност, а преводачът, както посочва Ниранджан Моханти, създава симбиоза между изходната и целевата култура (Моханти 1994). Преводът не само посредничи в процеса на познанието, но дава възможност то да се случи – като сложен когнитивен процес ни представя и човешкото мислене; като комуникативно и езиково явление ни представя принципите на комуникация и структурата на езика (Алвес – Хуртадо Албир 2010). Смисълът на превода може да се нарече и трансмисия на определен смисъл (или смисли) от един езиков код на друг със стремеж към максимална адекватност, като текстът се идентифицира както в неговата цялост, така и в неговите компоненти и аспекти (Стракова 1984: 316).
Базил Хатим (2013, цит. по Зехналова и кол. 2015: 7) констатира, че все по-голям брой лингвисти осъзнава предизвикателствата в процеса на обучението на бъдещите преводачи и използва превода (както писмен, така и устен) за проверка на своите теории. Преводът има и чисто прагматичен характер, тъй като без него не могат да се осъществяват много дейности (международна политика, търговия и т.н.). Поради това преводът и неговото качество играят много голяма роля и при туширането на глобализационните влияния и формират образа на това как възприемаме чуждите култури, както и те – нас; преводът, също така и неговото качество, имат решаваща роля за получаването на ценна информация, толкова важна в съвременния свят (Кронин 2009). Като се има предвид обемът на преводаческата продукция, преводът става значима част с растящ търговски сегмент в обществото, качеството на превода дори става понятие от сферата на мениджмънта и оказва влияние върху разходите, ефективността и конкурентноспособността. Затова все по-голямо значение през последното десетилетие започва да има оценката на преводаческите компетенции и професионалната подготовка и квалификация на преводачите. Университетското (макар и не само) обучение в транслатологичните специалности стана неизменна част от образователната система (Зехналова и кол. 2015: 8). Преводът[2] и неговото качество (или недотам добро качество) могат да влияят по много начини, дори без да го осъзнаваме – или защото в безкрайния информационен поток вниманието към качествения превод се губи (а често и самият текст в изходния език е с лошо езиково качество), или поради факта, че не знаем, че текстът, който ни е поднесен, е преводен. Обръщането на вниманието към качеството на превода, към професионалната подготовка на преводачите представлява и стремеж да се реагира на потребностите на академичното образование, преводаческата и педагогическата практика.
Преводът на специализирани текстове е един от най-важните компоненти на съвременната преводаческа дейност (Комисаров 2004). Специализираният превод е сложен творчески процес; преводаческата дейност, освен изключително доброто владеене на два езика (както на езика на оригинала, така и езика-цел) има и много други, не по-маловажни изисквания (напр. познаване на реалиите, културата и други специфики на страната, където е възникнал текстът на оригинала). Преводачът също така трябва да има и теоретични познания относно методите и начините на превод, както и способност за тяхното практическо приложение при конкретния превод. Текстът, който превеждаме, трябва да се възприема като специфична система, която трябва да разбираме не само на езиково равнище, но да разберем и нейното значение в контекст и да можем да го „пренесем“ в езика цел, както и в културна среда, която много често може да бъда доста различна от средата, където е възникнал текстът на оригинала. Можем да кажем, че преводът е и прекодиране (в терминологията на Милан Хърдличка, срв. Хърдличка 1988), а то не само на значението и на езиковите знаци, но и на знаците от по-високо семиотично равнище, които се намират в текста. При превод възприемаме текста както на всички езикови нива, така и от гледна точка на значението му на текстово равнище (Крейчи 2015: 53).
Често се срещаме с твърдението, че преводът на специализирани текстове е по-лесен в сравнение с превода на художествена литература може би поради факта, че лексиконът на научната и специализираната литература не се характеризира с допълнителни конотации и експресивност, изреченската структура на пръв поглед изглежда по-ясна и прегледна. Но преводът на специализиран текст, освен отличното познаване и на двата езика, изисква поне минимални познания в областта, отразена в текста. Ако става въпрос за текстове от хуманитарната област, те са по-близки на човек с филологическо образование, преводът на такива текстове може често да се сравни с превода на белетристичния стил. Но във всички случаи преводачът трябва да бъде „отворен“ за консултации с тесен специалист в конкретната област, тъй като особено при преводи на текстове от нововъзникнали специалности или научни направления тези преводи стават основен източник на терминологична информация. Дори специализираните речници често не са на необходимото професионално ниво и не обхващат (и съвсем естествено не могат да обхванат) целия лексикален фонд и терминологичен апарат на дадената специализирана област, някои от тях са остарели и не отразяват най-новата терминология, а за много специалности такива речници просто липсват. Това, разбира се, се дължи на бързото развитие на познанието в много нови области на човешкия живот, което води със себе си до необходимостта от назоваване на нови предмети и явления.
Процесът на превод на специализиран текст може да бъде условно разделен на две фази. Преводачът най-напред трябва да разбере текста на оригинала и да му направи цялостен анализ. След това трябва да реконструира съдържанието на оригинала на езика на превода с използването на съответните преводачески методи, като текстът, освен коректното предаване на информация, трябва да бъде и адекватен и правилен от гледна точна на граматиката и стилистиката. Езиковата точност се постига най-вече с помощта на терминологията, но, както отбелязва и Милан Хърдличка, идеална точност при превода не може винаги да бъде постигната, тъй като терминологията в много области все още не е устойчива. Колкото по-млада е научната област, от която произхожда текстът на оригинала, толкова по-разколебана, вариативна или липсваща е терминологията и често се срещаме с т.нар. професионализми. Важно е да се имат предвид и спецификите на различните видове специализирани текстове – за да може текстът да функционира правилно в жанровата парадигма на езика-цел, трябва да можем да се откъснем от нормите на изходния език и прилагаме нормите на езика-цел, т.е. не е възможно да се превежда текст дословно въз основа на еквивалентни думи и термини.
Целта на превода и на преводача е т. нар. функционално еквивалентен превод. За да постигнем тази цел, ние използваме т.нар. преводни трансформации. Ева Вислоужилова (2002: 12) дефинира преводната транформация като преводаческа операция, при която превежданата единица от изходния език се променя в езика-цел във формално друга единица като вариант, но запазвайки общия инвариант на съдържанието. Аналогично и Власта Стракова посочва, че преводът трябва да изхожда от анализ, а то както на съдържанието, така и от чисто лингвистично гледище. Докато възникването на примарния текст А (текста на оригинала) е резултат най-вече от синтез (тук анализът е по-скоро имплицитен, не е толкова изразителен), възникването (синтезът) на текст Б (текста на превода) при превод трябва да бъде предхождано от анализ – от различен вид, с различна цел, на различни нива (Стракова 1984: 316).
С проблемите на превода на какъвто и да текст е свързан най-вече въпросът за т. нар. верен и свободен превод, т.е. въпросите за формалната и съдържателната еквивалентност, както посочва Иржи Леви (Леви 1983). Като адекватен той определя превода, който е равностоен на оригиналния текст. Този превод предполага цялостно разбиране на предмета на превеждания текст и неговата интерпретация, при което изцяло отговаря на текста на оригинала и от лексикално-граматична гледна точка. Семантичната еквивалентност, съответно адекватност, пълноценност, са смятани за един от централните проблеми на лингвистичните теории на превода, като проблемите при превод не възникват толкова поради различията в езиковите системи, а по-скоро от стремежа възможно най-точно да бъдат изразени тези елементи на значението, които са свързани с извънезиковата действителност (Куфнерова 1984: 152). Еквивалентният превод[3], понякога наричан функционално-адекватен, представлява трансформация на основния съдържателен план на текста на оригинала. Резултатът от преводаческия процес, т.е. крайният преводен продукт (текстът), трябва да отговаря и на двете изисквания – за адекватност и еквивалентност. Изискването за адекватност може да се тълкува и като изискване за съответствие с текста на оригинала, става въпрос за отношението между средство и цел – при избора на езиковите средства се следва определена цел. Следователно адекватен е този превод, който има същата цел и изпълнява същата роля при осъществяването на тази цел като текста на оригинала. Широко дискутирана в транслатологията е и степента на адекватност на текста в езика–цел по отношение на оригиналния текст, като тя се смята за основен показател за качеството на специализирания превод. Като адекватен можем да определим такъв специализиран превод, който обективно, пълно и точно предава смисъла на текста на оригинала, като същевременно използва унифицирана терминология (без да използва синонимни термини), същевременно стриктно се придържа към граматичните норми на езика–цел и спазва правилата на съставяне на текст в езика–цел съгласно формални критерии.
Целта на всеки преводач, включително и на преводача на специализирани текстове не е да репродуцира и в голяма или малка степен да преобразява елементите и структурите на оригинала, но да разбере същността на техните функции и вместо тях да използва елементи и структури на езика-цел, които в най-голяма степен могат да бъдат техни субститути и еквиваленти (Леви 1983: 26). И съвременният специализиран превод може и би трябвало да се ръководи от принципите, които патронът на всички преводачи св. Йероним посочва и мотивира в предговора към своя превод на Новия завет (Крийтова 1996: 35), в който той се обръща към концепцията на Цицерон за необходимостта от превод на смисъла, а не на думата.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алвес-Хуртадо Албир 2010: Alves, Fabio – Amparo Hurtado Albir. Cognitive Approaches. In Handbook of Translation Studies, vol. 1, ed. by Yves Gambier and Luc van Doorslaer, p. 28–35. Amsterdam: John Benjamins 2010.
Вислоужилова 2002: Vysloužilová, Eva. Cvičebnice překladu pro rusisty I: politika, ekonomika. Olomouc: Univerzita Palackého, 2002.
Зехналова и кол. 2015: Zehnalová, Jitka a kol. Kvalita a hodnocení překladu: Modely a aplikace, Univerzita Palackého v Olomouci, 2015.
Комисаров 2004: Комиссаров, Вилен Наумович. Современное переводоведение. Учебное пособие. Москва: Издательство ЭТС, 2004.
Крейчи 2015: Krejčí, Pavel. Srbská frazeologie v českém a bulharském překladu. Filozofická fakulta Masarykovy univerzity, Munipress Brno 2015.
Кронин 2009: Cronin, Michael. Globalization. In Routledge Encyclopedia of Translation Studies, ed. by Mona Baker and Gabriela Saldanha, p. 127–29. 2. London: Routledge 2009.
Леви 1983: Levý, Jiří: Uměni překladu. Praha: Panorama 1983.
Моханти 1994: Mohanty, Niranjan. Translation: A Symbiosis of Cultures. In Teaching Translation and Interpreting 2: Insights, Aims, Visions, ed. by Cay Dollerup and Annette Lindegaard, p. 25–37. Amsterdam: John Benjamins 1994.
Стракова 1984: Straková, Vlasta. K problematice lingvistiky překladu. SaS 45, 1984, 316–320.
Куфнерова 1984: Kufnerová, Zlata. K makrolingvistickému pojetí lingvistiky překladu. SaS 45, 1984. 150–154.
Крийтова 1996: Krijtová, Olga. Pozvání k překladatelské praxi. Kapitoly o překládání beletrie. Praha: Karolinum 1996.
Честърман 2003: Chesterman, Andrew. Contrastive Textlinguistics and Translation Universals. In Contrastive Analysis in Language: Identifying Linguistic Units of Comparison, ed. by Dominique Willems, Bart Defrancq, Timothy Collerman and Dirk Noel, 213–29. New York: Palgrave Macmillan 2003.
Хатим 2013: Hatim, Basil. Teaching and Researching Translation. 2. ed. Harlow: Pearson 2013.
Хърдличка 1998: Hrdlička, Milan. Translatologicky slovnik: vyběr z českych a slovenskych praci z teorie překladu. Praha: Jednota tlumočniků a překladatelů 1998.
