В научната и преподавателската ми работа особено място заемат дългогодишният творчески диалог и сътрудничество с проф. Юлияна Стоянова. Нейният принос в развитието на детската психолингвистика у нас няма как да остане незабелязан и неоценен. Достатъчно е да споменем монографиите Вашето дете говори (1992), Психолингвистични изследвания (2006), Индивидуални вариации във вербалното развитие (2009) и Ранно езиково развитие. От първите звукови последователности до многословни изказвания (2011).
Статията, която представям тук, съдържа моменти от дисертационното ми изследване „Езиковата социализация в ранната детска възраст и комуникативното взаимодействие възрастни – деца (социопрагматични аспекти“, 2015 г.), чийто пръв внимателен читател и рецензент бе проф. Стоянова.
Основното допускане на дисертационния труд бе, че комуникативното взаимодействие „възрастни – деца“ притежава несводима до комуникацията между възрастните специфика. Тя се обуславя преди всичко от самия характер на този тип взаимодействие като езикова игра в асиметрична ситуация, при която, от една страна, възрастният доминира, „владее положението“, но от друга, е принуден да адаптира общовалидните езикови, речеви, комуникативни правила, да развие специфични комуникативни прийоми, изразни средства и изкази, да създаде един вид специфичен език (говор) – baby talk, чрез който не просто да подпомогне усвояването на езика от детето чрез реализация на обучаваща функция, но и неговата езикова социализация като по-широк процес на овладяване на всекидневни компетентности. При това тук наблюдаваме не просто имитация, подражание на детето на вербалното и невербалното поведение на възрастните, а постъпателно разгръщане на креативния потенциал и на двете страни.
Проведеният от нас лонгитуден експеримент в изследването на езиковата социализация в ранната детска възраст на деца от четири български семейства от София изяви евристичните възможности на етнометодологическия подход и по-конкретно – на конверсационния анализ (Гарфинкъл, Сакс, Шчеглов, Джеферсън и др.), приложен към специфичната комуникативна ситуация „възрастен – дете“. Потвърди се хипотезата, че по своите характерни особености този тип ситуация напомня спонтанен етнометодологически експеримент, доколкото тук няма изградени (заварени) структури и системи на релевантност („фонови очаквания“), а те са в процес на изграждане; и също така, доколкото включването, участието на детето в комуникативното взаимодействие непрестанно оспорва, проблематизира всекидневните очевидности у възрастните.
1. Замисъл на експеримента
Данните, на които се позовава изследването, са резултат от лонгитуден естествен експеримент, който се състои в проследяване на комуникативното взаимодействие между възрастни и деца (1; 5 – 3; 7 години) в четири български семейства в продължение на няколко месеца. Записите се проведоха в естествена домашна обстановка, по време на обичайните за детето всекидневни дейности (игра, хранене, обличане, приготовление за сън и т.н.). Децата са предимно в интеракция с майките им и/или с друго лице/лица от най-близкото им обкръжение и овладяват български език в монолингвистична среда.
Фокус на изследване са преди всичко изказванията на възрастните – „речта на възрастните към децата“ – като вид регистър (baby talk) в рамките на техния (на възрастните) репертоар. Ето защо тези изказвания са анализирани не само в контекста на детските дейности – техните формални и преди всичко прагматични характеристики се представят отделно поради важната им роля в детското вербално и комуникативно развитие.
Разглеждам baby talk като специфичен лингвистичен феномен – продукт на обратното въздействие на детето върху възрастния, при което, от една страна, възрастният се опитва да се адаптира към детското лингвистично развитие или по-точно към дефицита на лингвистичен опит у детето, а от друга, да го подпомогне, внасяйки корекции. Образно казано, baby talk може да се разглежда като своеобразна „стълба“, която възрастният подава на детето, за да се изкачи то на следващия етап от своето развитие (езикова социализация), при който и двете страни вече няма да имат нужда от нея. Експериментално е доказано, че тази „стълба“ („опора“) става излишна и отпада около третата – четвъртата година от детското езиково формиране.
Резултатите от експерименталния материал по същество представляват „казуси“ (cases), които са анализирани чрез метода на конверсационния анализ (conversation analysis), обединяващ принципи на социолингвистиката и прагматиката, разработен от Х. Сакс в тясна връзка с Х. Гарфинкъл като значима част от етнометодологическата програма. Впрочем едва ли ще е пресилено ако кажем, че конверсационният анализ има значим принос в развитието на етнометодологията. Както отбелязва К. Коев, „за влиянието на Сакс върху етнометодологията говори съавторството му (с Гарфинкъл – Г. Б.) на един от основополагащите етнометодологически трудове – статията „За формалните структури на практическите действия“ (Гарфинкъл, Сакс 1993: 46–69), както и статията му с Е. Шчеглов „Всекидневният разговор: отваряне на завършващото“ (Коев 2013: 7; Гарфинкъл, Сакс 1993: 46–70; Шчеглов, Сакс 1993: 113–139). Сакс е известен в световната социология и социолингвистика най-вече със своите Лекции по анализ на разговори (Lectures on Conversations) в два тома, публикувани през 1992 г. под редакцията на неговата ученичка и последователка Г. Джеферсън.
2. Конверсационен анализ
Тъй като става дума за изследване на диалози между възрастни и деца чрез метода на конверсационния анализ, нека се спрем накратко на някои теоретични постановки (вж. Стоянова 2001: 342–346).
Централното понятие тук, разбира се, е самото понятие „разговор“ (диалог), ситуиран като ядро на всекидневната ситуация. Всъщност, от една страна, самият разговор представлява всекидневна ситуация (сцена), а от друга – той следва да бъде разглеждан в цялостния контекст на комуникативната ситуация като всекидневна ситуация. Разговорите артикулират, но и конституират всекидневността, разбрана като системи и структури на релевантност (индексичност). Всекидневните комуникативни взаимодействия имат индексичен характер – тоест, те могат да бъдат разбрани (стават разбираеми) само във всекидневните социални контексти (среди), с присъщите им „всерелевантни механизми“. Вън от тези всекидневни социални контексти разговорите стават неразбираеми и за да бъдат разбрани, се нуждаят от специални допълнителни пояснявания (експликации).
Но още по-съществено е, че разговорите са всъщност праксеологически механизъм за формиране на онези качества или способности (умения), свързани, по израза на Сакс (Сакс 2013: 8), с вършенето „да се бъде ординерен“ (doing being ordinary). Иначе казано, детето, учейки се да говори, всъщност на практика усвоява способността да върши всекидневни неща, да бъде част от всекидневието на възрастните. От друга страна обаче, учейки се да бъде „ординерно“, то прави „бели“/„пакости“ (всъщност, изобретява свои начини за справяне с всекидневни задачи) и така по специфичен начин непрекъснато подрива, поставя под въпрос всекидневността на възрастните.
Като систематизира принципите на конверсационния анализ (КА), подчертавайки, че това научно направление възниква в трудовете на Сакс, Шчеглов, Джеферсън, Померанц и пр., Левинсън (1983) отбелязва нещо твърде съществено – КА се придържа към строго емпиричен (индуктивен) подход, избягвайки всяка преддаденост, налагането на теоретични схеми. Как да разбираме това? Разговорите не следват някакъв предварителен „план“, „сценарий“ или „стратегия“, които, в качеството им на такива, стават достъпни за научно изследване, тъкмо обратното – те са спонтанно възникващи, саморазвиващи се поредици от изказвания (секвенции), които трябва да бъдат изследвани именно в това им качество, без предварителна теоретична обвързаност.
Методът на КА се основава преди всичко на индуктивни процедури: общите модели не са предположени, а са извлечени от множество записи (също и наблюдения) на спонтанно протичащи разговори. Акцентът се поставя върху възможността за избор на алтернативни изказвания като следствие от интеракционните условия (условията, възникващи в хода на разговора, създадени посредством смяната на „ракурсите на говорещите“). Сакс изказва идеята за две основни особености на разговора: „1) не повече от една страна говори по време на единичния разговор и 2) смяната на ракурсите на говорещите“ (Шчеглов, Сакс 1993: 115). Оттук идва и разграничението между два основни типа релевантност: „транзитивна релевантност“ (transitive relevance), на възможното завършване на изказването, и „рекурантна релевантност“, осигуряваща „смяната на ракурсите на говорещите“. Тази представа ни отвежда не към непрекъснати линии, а към мрежи от щрихи, множество разклонения, пресичания, връщания, засрещания и пр.
Заслужава също да се очертаят разликите, които Левинсън прокарва, между КА и анализа на дискурса (Левинсън 1983), в чийто рамки той вмества и популярната граматика на текста с представители като Богранд, Дреслер, ван Дайк и др. (вж. за българския език Е. Добрева и И. Савова 1994, 2004, 2009 и др.). Докато анализът на дискурса прилага методологически подход на изолиране на основни единици на дискурса като „дискурсивни цялости“ и търси правила за дефиниране на „правилни“ в отличие от „неправилни“ дискурсивни последователности, КА следва принципите на етнометодологическото изследване на комуникативните взаимодействия като практически самовъзникващи всекидневни ситуации и като „практически постижения“ на дейността („работата“), които говорещите осъществяват – „практическите похвати, посредством които говорещите в ситуираните партикуларии на речта имат предвид нещо различно от онова, което са способни да кажат с тъкмо толкова думи...“ (Гарфинкъл, Сакс 1993: 49).
И още нещо: особено важно за КА е придържането към практическите похвати, които самите членове на дадено общество (в дадена конкретна социална ситуация) използват в процеса на комуникация, за да действат и да интерпретират действията на другите в собствените им социални светове. Ето какво пише по този повод Х. Сакс: „Несъмнено, има огромна полза в това да се вижда обичайното (к. м. – Г. Б.) в дадена сцена. То позволява да използваме всевъзможни рутинни начини за справяне с нея. Така например, ако си имате работа с абсолютен чужденец, който, да кажем, шофира приближаваща кола, а в същото време вие пресичате улицата, ужасно полезно би било да знаете, че онова, което вижда той, когато ви гледа, е обичайното нещо, което ще види всеки благодарение на обичайните си релевантности, а не бог знае какво. И следователно да не ви се налага всеки път във всеки момент да решавате дали ви се дава шанс да пресечете или не“ (Сакс 2013: 15).
Преди да въведем още няколко основни понятия, с които си служи КА, нека разграничим понятието „разговор“, от понятието „диалог“, които често се употребяват като взаимозаменими. Диалогът може да бъде дефиниран в качеството му на прототипен вид използване на езика, залегнал в основата на човешкото вербално поведение. В известната концепция на М. Бахтин под диалог се разбира „всеки вид комуникация, включително монологичната“ (Добрева, Савова 2009: 37). Така например в Проблеми на поетиката на Достоевски, анализирайки различните типове диалози в творчеството на великия руски писател, Бахтин пише: „Но принципът на изграждане навсякъде е един и същ. Навсякъде – пресичане, съзвучие на репликите от открития диалог с репликите от вътрешния диалог на героите. Навсякъде – определена съвкупност от идеи, мисли и слова преминава през няколко неслети гласове, звучейки във всеки от тях по различен начин“ (Бахтин 1976: 296). Диалогът, следователно, тук е „множественост от самостоятелни и неслети гласове, истинска полифония на пълноценни гласове“ (Бахтин 1976: 14). Той има конститутивно значение за човешкото мислене като цяло.
Но в КА диалогът получава по-конкретно и по-специфично значение – на специфично структуриран разговор между най-малко двама актьори, периодично сменящи комуникативните си роли „говорител – слушател“, които в хода на разговора се стремят да постигнат – за целите на комуникацията, в специфичните контексти на ситуацията, в която се намират – максимална степен на яснота и съгласие, при това, запазвайки различията помежду си, обусловени от различните социокултурни и биографични обстоятелства за всеки един от участващите актьори.
В своята Прагматика Левинсън (1983) не само приема интеракционния характер на диалога като специфично структуриран разговор, в който участниците свободно се редуват, но и прави уточнението, че този добре познат и преобладаващ вид говорене става най-често извън специфичните институционални (публични) рамки (училището, болницата, съдът и пр.) (Левинсън 1983: 284), в неформални, нерегламентирани, неинституционализирани форми, при които редуването на участниците протича свободно и в които две или повече независими лица преследват често различни интереси (Стоянова 2001: 342).
Един от най-ярките признаци на разговора е редуването (turn taking) на говорещите лица. Един от участниците (А) говори и спира; друг участник (Б) започва да говори и после също спира. По този начин разпределението на реда на говорене между двамата участници (А и Б) е в последователност А – Б – А – Б – А – Б и т.н. Как обаче става така, че участниците постигат такова разпределение? Според Сакс, Шчеглов и Джеферсън (1974, 1978) механизмът, който управлява редуването, съдържа мрежа от правила, подредени в локално ръководена система. „Постигането на тези особености поотделно и особено постигането на съвместното им появяване се осъществява от разговарящите с помощта на използването на „механизъм“ за подреждане на последователно поемане на думата от говорещите в даден разговор. Механизмът за поемане на думата включва като свой компонент мрежа от процедури за организиране на избора на „последващо говорещите“ и като друг компонент мрежа от процедури за локализиране на случаите, при които може или трябва да настъпи преминаване към последващо говорещия. Механизмът за поемане на реда оперира изказване по изказване“ (Шчеглов, Сакс 1993: 115). За разлика от институционалните, формално регламентираните механизми на (публично) говорене, например в съдебната зала, също така по време на изпит или на преглед, при които редуването, смяната на говорещия е предварително определено, „тук в рамките на всяко текущо изказване се извършва подобен избор“ и преходът към другия говорещ става релевантен“ (Шчеглов, Сакс, пак там). Тази релевантност, както посочихме, Шчеглов и Сакс определят като „транзитивна релевантност“. Тук (в този случай) особено важно е да се разбере, че „разговарящите конституират разговорите в техния ход“ и за да се случи това, те използват „механизъм за поемане на реда“. Редуването (turn taking) на реплики бива разглеждано като „ходове“ или „стъпки“ (turns) на отделните комуниканти.
Както посочва Ю. Стоянова (Стоянова 2001: 343), съществена характеристика, тясно свързана с редуването, е чифтната му организация: всеки разговор се члени на съседни двойки изказвания, за които са прототипни следните комбинации: въпрос – отговор, поздрав – поздрав, предложение – приемане на предложението, похвала – минимизиране (на похвалата) и т.н. Съседните двойки изказвания са последователност от две изказвания, които: 1) са в непосредствена близост; 2) са произведени от различни говорители; 3) са подредени като първа и втора част; 3) са типизирани, така че определена първа част изисква съответна втора част, например – предложението изисква приемане или отхвърляне; поздравът изисква поздрав и пр.
Правилото за използване на съответните двойки изказвания изглежда просто: След като е произвел първата част на дадена двойка, текущият говорител трябва да спре да говори, а следващият говорител трябва да продуцира в този момент втората част на същата двойка изказвания. Между изказванията в съседните двойки могат обаче да се появят други изказвания, наречени вмъкнати последователности (вж. Шчеглов 1972, цит. по Левинсън 1983). Тяхната функция е да осигурят предварителните условия за реализиране на втората част от двойката съседни изказвания. Строгият критерий за „съседство“ в двойката се свързва с понятието за обусловена релевантност, според който критерий при наличието на първата част от двойката втората част е релевантна и очаквана. В случай, че тази втора част не се появи, липсата ѝ става значима и трябва да бъде обяснена.
Всяка първа част на съседната двойка изисква определен кръг „стъпки“ като втора част, които не са равнопоставени. Някои от потенциалните отговори се възприемат като предпочитани, а други като непредпочитани. При това понятието за предпочитание отразява не индивидуалните мотиви (наклонности) на комуникантите, а може по-скоро да се опише във връзка с понятието „маркираност“ в лингвистиката. Така, предпочитаните втори части на съседната двойка са немаркирани – те са по-чести и по-прости структурно. Непредпочитаните втори части, от своя страна, са маркирани посредством различни видове структурни усложнения, например: а) произнасят се след значително забавяне; б) започват с „предисловие“, маркиращо непредпочитания им характер; в) съдържат някакво обяснение защо не може да бъде реализирана предпочитаната втора част.
Изграждането на двойките съседни изказвания на принципа на предпочитанието е наречено преференциална организация (Левинсън 1983: 307). Подобна организация позволява понятието за съседни двойки изказвания да продължи да описва определен набор от очаквания независимо от факта, че за повечето двойки съществуват множество алтернативни втори части. Преференциалната организация на разговора се надгражда над локалната организация, която оперира върху последователности от две „стъпки“ – текуща и следваща. В разговора обаче съществуват и други типове последователности, опериращи върху три, четири и повече редувания. Такива са комбинираните, включващи т.нар. корекции и предпоследователности.
Корекциите трябва да се тълкуват в буквалния смисъл на този термин: те включват всякакъв вид коригиране на вече произнесено изказване – било на семантично, било на формално или на прагматично равнище. Класификацията им се извършва по два основни признака: в зависимост от това, кой е инициаторът на поправката и кой я извършва. Следователно те могат да бъдат: а) корекции по самоинициатива или по инициатива на друго лице; б) автокорекции или корекции от друго лице. Броят на редуванията в последователност, съдържаща корекция, е подчинен на преференциалната организация, която дава предимство на самокорекциите – на първо място по самоинициатива.
Може да се допусне, че преференциалната организация индикира „вършенето да бъдеш ординерен“ (Сакс). „Мисля, че не става дума за това, пише Сакс, че човек не произвежда история, макар вероятно да прави наблюдения, а че нагласата на съзнанието да се „върши бъдене ординерен“ е по същество следната: задачата ви в живота е единствено да гледате и да съобщавате обичайните аспекти на всяка евентуално обичайна сцена. Това ще рече, че онова, което търсите, е да видите как всяка сцена, в която сте въвлечени, може да бъде превърната в ординерна, в обичайна сцена (к. м. – Г. Б.) и това е всичко (Сакс 2013: 11). И когато (доколкото) в хода на разговора се появи момент на „противоречие“, „неправилност“, „грешка“, задейства автоматизмът на самокорекцията, като един от механизмите на вършенето „да се бъде ординерен“. Категорично непредпочитани са корекциите, извършени от друго лице (Левинсън 1983: 341). Затова в повечето случаи другото лице предпочита да „подаде“ покана за самокорекция, дори самото то да е в състояние да извърши корекцията.
Съществуването на предпоследователности също е обусловено от действието на предпочитанията, тоест от действието на преференциалната организация на разговора. Така, преди да произнесем речеви акт, съдържащ някакво искане, често се опитваме да внушим на събеседника си да формулира нашето искане като предложение, изхождащо от самия него. По този начин неговото предложение би изпреварило нашето искане и би го смекчило или би го направило ненужно. Това е функцията на предпоследователността, неречена от Шчеглов (1979, цит. по Левинсън, 1983) „предискане“. Предисканията са породени от обстоятелството, че речевият акт, съдържащ предложение, се предпочита пред този, съдържащ искане.
Доколкото преференциалната структура играе роля при изграждането на всички видове последователности, предпоследователностите се наблюдават твърде често. Те могат да се реализират не само като предискания, но също и като предсъобщения, предпокани, предуговорки и пр. Характеризирайки предпоследователностите, Левинсън (1983: 346) подчертава, че те не са просто поредните реплики, които стоят пред други в редуванията: те заемат специфично място в специфичен тип последователност с определени дистинктивни белези. Казано най-общо, предпоследователностите имат функцията да проверяват дали са налице определени предварителни условия за реализиране на съответното речево действие – покана, искане, съобщение и т.н. Понятието за предпоследователности позволява репликите в разговора да се осмислят вече не просто като „стъпки“ (turns), а като „позиции“ (positions). Позицията на дадена реплика отразява връзката ѝ не непременно с непосредствено предхождащата я реплика. Например последователност, включваща искане за действие, може да се реализира в няколко позиции. Обобщавайки резултатите от КА, които привежда във втората част на монографията си по прагматика, Левинсън подчертава, че този анализ позволява разширяване и разрешаване на част от проблемите, свързани с непреките речеви актове, а друга част от тези проблеми елиминира като илюзорни (Левинсън 1983: 369). Според него, т.нар. непреки речеви актове в позиция 1 са предискания, формулирани по такъв начин, че да предизвикат отговора в позиция 2 при втората част от съседната двойка. Така погледнато въпросът, дали те имат „буквално“ или „непряко“ значение, просто не възниква (Левинсън 1983: 363).
3. Речта на възрастните към детето (baby talk)
Казвам всичко това, за да формулирам следната теза: въведените дотук теоретико-методологически постановки на КА и описващите ги основни понятия (разговорът като специфична дейност със свои особености и организация – всерелевантни механизми, спонтанност, секвенционална и преференциална организация, специфични типове релевантност, свързани с редуването, поемането на думата в хода на разговора и пр.) могат да бъдат използвани при проследяване и изследване на особеностите на диалога между възрастни и деца в ранна възраст, но това не може да стане буквално, а изисква адаптиране на подходите и понятията към спецификата на комуникативното взаимодействие „възрастни – деца“. Детското развитие, разбира се, не може да се осъществи извън стимулиращата роля на езиковата среда. Общуването на децата с възрастни от непосредственото им обкръжение е решаващо в началните етапи на процеса на овладяването на езика. Дори привържениците на теорията на „вродените знания“ на универсалната граматика признават това[1].
Специфичната комуникация между възрастни и деца като социолингвистичен вариант на езика – опростен регистър baby talk – е с ясно диференцирани функции: адаптивна, афективна и обучаваща (вж. например Фъргюсън 1977). Обучаващата функция на речта на възрастните към децата, интуитивно осъзната от повечето възрастни, се осъществява само чрез и във процеса на комуникация – и то благодарение на високата адаптивност, невероятната ѝ подвижност и гъвкавост. Тази реч е „фино настроена“ спрямо равнището на когнитивните и лингвистичните способности на децата. И тъй като някои нейни черти се променят в резултат на очакванията и обратната връзка с детето-адресат, това позволява разглеждането ѝ като акомодационна реч (вж. Алексова 2000, също така по-подробно вж. Ю. Стоянова 2006).
Тематиката на речта на възрастните към децата е тясно обвързана с конкретната ситуация, в която протича общуването: отнася се преди всичко към „тук“ и „сега“ протичащато действие или с други думи към неговите конкретни практически контексти. Това се потвърждава в редица изследвания от 70-те и 80-те години (обобщени от Стоянова 2006: 58): по данни на Т. Крос (1977) например, 72% от изказванията на майките, отправени към деца на възраст от 1;7 до 2;8 години кодират онова, което извършват майката и детето в дадената ситуация („тук“ и „сега“) на комуникация. Повечето от изказванията на възрастните отразяват ситуации и събития, които децата вече разбират (Уелс 1974) или семантични отношения, които вече са усвоили (Сноу 1977). Фъргюсън дори представя списъкът от пет основни теми, преобладаващи в езика на комуникацията между възрастен и малко дете: роднини, тяло, качества, животни, игри (вж. Фъргюсън 1977). Само по този начин регистърът baby talk, разглеждан и като входни езикови данни (в психолингвистичен аспект), би могъл да постига обучаващата цел, към която е насочен в процеса на езиковата онтогенеза.
Структурните характеристики на baby talk се извеждат от стандартната реч на възрастните, посредством процеси на опростяване – например, изпускане на копулата или определителния член в изречения като „Бебе гладно“, вместо „Бебето е гладно“, и на изясняване, водещи към по-висока редундантност, например чрез повторение на думи, фрази или цели изречения, чрез парафразиране на многозначни конструкции и т.н. (Фъргюсън 1977). В основата на тези процеси лежи стремежът на възрастните да постигнат успешна комуникация с децата. Затова е и предложението на Р. Браун опростяващите и изясняващите процеси да бъдат обединени в един комуникативно-изяснителен компонент (Браун 1977). А експресивният процес (на Фъргюсън), чрез който в изказванията се добавя афект, емоция и който обяснява високата честота на деминутиви, както и на хипокористични образувания, Р. Браун (1977) определя като втори компонент, структуриращ baby talk.
Ю. Стоянова (2006, 2011а, 2011b) анализира и обсъжда редица особености на българската реч на възрастни към деца. Разгледани са предимно граматични и прагматически характеристики, в последствие и тези, свързани с фонетико-фонологичното равнище. Данните, изнесени от Стоянова (2011а), сочат, че в диалозите между възрастни и деца изобилстват примери, в които децата получават сигнали, че тяхната речева продукция се „отклонява“ от стандартната. Това става по два начина: а) чрез повторения на детските изказвания и б) чрез метаезикови коментари, които съдействат за развитието на метаезиковата функция при децата. Същевременно, според мен, заслужава да се подчертае и обратната страна на процеса, който, както отбелязах, приема формата на адаптиране на комуникацията от страна на възрастния към детето, по-скоро като един вид „тактически“ ход, чрез който да се помогне на детето да „поправи“ грешката.
И така, възрастните носители на езика владеят, от една страна, структурите, посредством които се граматикализира дадено комуникативно намерение, и, от друга, условията за успешна употреба. Освен това, част от тяхната комуникативна компетентност е и следването на принципи и максими, изключително важни за успешното протичане на всекидневната вербална комуникация между носителите на даден език. При детето всичко това тепърва предстои да бъде усвоено. Същевременно твърдението за „универсалността“ на определени постулати и максими трябва да се приема с известна условност. Най-малкото поради факта, че няма общовалидни постулати, принципи, идеализации, вън от дадена конкретна културна среда и че те варират съобразно конкретните социокултурни фактори.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алексова 2000: К. Алексова, Езикът и семейството. София: Интервю прес, 2000.
Бахтин 1972: М. Бахтин, Проблеми на поетиката на Достоевски, София: „Наука и изкуство“, 1976.
Браун 1977: R. Brown, Introduction. In: Talking to Children: Language Input and Acquisition. (Eds. C. E. Snow, C. A. Ferguson.) Cambridge: Cambridge University Press, 1977, 1–30.
Бунджулова 2015: „Езиковата социализация в ранната детска възраст и комуникативното взаимодействие възрастни – деца (социопрагматични аспекти)“, дисертационен труд за присъждане на научно-образователна степен „доктор“, катедра „Български език“ към ФСФ на СУ „Св. Климент Охридски“.
Гарфинкъл, Сакс 1986: Х. Гарфинкъл, Х. Сакс, За формалните структури на практическите действия//Социологически проблеми, 1993, к. 2, 46–69.
Добрева, Савова 1994: Е. Добрева, И. Савова. Проблеми на изграждането на текста. Шумен: „ГЛАУКС“, 1994.
Добрева, Савова 2004: Е. Добрева, И. Савова. Текстолингвистика. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“, 2004.
Добрева, Савова 2009: Е. Добрева, Е., И. Савова. Текст & дискурс. Терминологичен справочник. В. Търново: „Фабер“, 2009.
Коев 2013: К. Коев, Ординерната компетентност: две лекции на Харви Сакс. // Социологически проблеми, 2013, к. 3–4, 7.
Левинсън 1983: S. Levinson, Pragmatics. Cambridge, 1983.
Сакс 1992а: Х. Сакс, Вършенето „да се бъде ординерен“//Социологически проблеми, 2013, к. 3–4, 8– 15.
Сакс 1992б: Х. Сакс, Всерелевантните механизми. Ситуираните дейности. Индикаторите. // Социологически проблеми, 2013, к. 3–4, 16–24.
Сноу и Фъргюсън 1977: C. Snow, C. Ferguson. Preface. In: C. Snow, C. Ferguson (eds.). Talking to Children. Language Input and Acquisition. Cambridge: Cambridge University Press, 1977, vii-x.
Стоянова 1992: Ю. Стоянова, Вашето дете говори, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992.
Стоянова 2001: Ю. Стоянова, Между прагматиката и социолингвистиката: конверзационен анализ. В: Българският език през ХХ век, съст. В. Радева, София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, „Пенсофт“, 2001, 342–346.
Стоянова 2006: Ю. Стоянова, Психолингвистични изследвания. София: „ВЕДА СЛОВЕНА – ЖГ“, 2006.
Стоянова 2009а: Ю. Стоянова, Индивидуални вариации във вербалното развитие. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.
Стоянова 2009b: Стоянова, Ю., Езиково осъзнаване: ранна онтогенеза//Българска реч, година ХV/2009, книга 3.
Стоянова 2011а: Ю. Стоянова, Ранно езиково развитие. София: ЛЦР, 2011.
Стоянова 2011b: Ю. Стоянова, Общуване с деца: митове и реалност. // Ранно детско развитие. Доклади от Националната конференция с международно участие, организирана от Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ и център „Съвременни родители“. Под ред. на проф. д-р Т. Стоицова, доц. дфн Ю. Стоянова, доц. д-р С. Цветанска и доц. д-р Ю. Цветански. София: Спийднетл БГ ООД, 2011, 3–17.
Уелс 1974: G. Wels, Learning to cod experience through language//Journal of Child Language, I (1974), 147–269.
Фъргюсън 1977: C. Ferguson, Baby Talk as a Simplified Register. In: Talking to Children: Language Input and Acquisition (Eds. C. E. Snow, C. A. Ferguson). Cambridge: Cambridge University Press, 1977, 219–236.
Чомски 1986: N. Chomsky, Knowledge of Language: Its Nature, Origin and Use. New York: Praeger, 1986.
Шчеглов, Сакс 1993: Е. Шчеглов, Х. Сакс, Всекидневният разговор: отваряне на завършващото//Социологически проблеми, 1993, кн. 2, 113–138.
