Книгата на Илка Бирова „Камъчета от една мозайка“ (София, изд. Симолини, 2017) разказва за нещата от живота просто и увлекателно, сериозно и с усмивка. Тя съдържа афоризми и кратки есета. Четенето ѝ носи усещане за разговор с приятел – интелигентен, мъдър, светъл, доброжелателен, искрен, отговорен, открит. Сякаш някой ни отговаря на въпроси, които непрекъснато си задаваме и ни мъчат – и отговаря така, че носи успокоение и на душите ни става ведро и светло.
Авторката (филолог, преводач и университетски преподавател) борави с изразните възможности на езика умело, остроумно и с финес. Книгата започва с афоризми и в тях веднага си проличава усетът за игра с думите и с тяхната многозначност, умението да се допълват и перифразират познати сентенции, така че да се преобърне смисълът им. Долавя се закачката и автоиронията, които присъстват отчетливо и проникват в тъканта на цялата книга. Ето няколко примера:
Как се нарича този, който говори много, без да прави нищо? – Депутат и политик.
Как се казва този, който може много да говори, без да казва нищо? – Литературен критик
Мишките кроят планове, а котките ги реализират – с тяхна помощ и за тяхна сметка.
Ако забравиш откъде си тръгнал, няма да стигнеш далече. Ако забравиш накъде си тръгнал – няма да стигнеш никъде.
Ако те стяга шапката, купи си по-голяма. И си спомни времето, когато си бил шапка на тояга.
Ако можеш да видиш малкото в голямото и голямото в малкото – ти си голяма работа.
Илка Бирова е конструирала книгата си много обмислено. Структурата е обособена в няколко основни тематични глави, всяка от които е изградена от по-малки елементи. Първата глава съдържа въпроса „Кой съм аз? Кои сме ние?“ (отговорите са разгърнати в поредица от разкази-есета). Втората глава е наречена „Семейството и времето“, следва главата „Насаме с природата“. После погледът е обърнат към „Детския свят“, продължава с „Пътуване навътре“, последвано от „Пътуване навън“. Книгата завършва с главата „Корените и пътят“, като финалната точка е поставена от есе със заглавие „Пътят“ – то внушава идеята не за край, а за посока и продължение. Тази структура на книгата кореспондира с основните координати, които изграждат човешката същност. Те по своебразен начин съответстват на триадата аз („Кой съм аз?“) светът („Природата“, „Пътят“) другите („Семейството“). Корените, пътят, детството, семейството, приятелите, опознаването на вътрешния и външния свят, спомените, натрупаният опит са основни лайтмотиви на книгата.
Частта „Кой съм аз?“ започва с поставянето на основните идентификационни координати – „Преди да се родя“ и „Име и фамилия“. В „Преди да се родя“, освен очевидната отпратка към романа на Ивайло Петров (в книгата и на доста други места има подобни заигравания с литературни или популярни заглавия и фрази), всъщност се очертава питането за това откъде всъщност и с каква същност идваме на този свят. В разказа по интригуващ начин си дават среща метафизиката и приятелското намигане към читателя. Текстът завършва с обобщението: „Явно животът на всеки е записан някъде и …[само някои специални хора]… са могли да разчитат този запис, недостъпен за другите. Вярвам, че ние не сме просто сухи листенца, които влачи реката на живота, а ако се потрудим, можем да разцъфнем като водни лилии. И да зарадваме някого.“ (курсивът мой-М.И.).
Разказите в книгата се движат между малкото и голямото, частното и общото, еднозначното и многозначното, очевидното и иносказателното, буквалното и метафоричното. Това е нещо определящо и специфично за книгата и за авторката. По правило във всичките ѝ есета се усещат поне две равнища. Първото е разказът за обикновената, често ежедневна случка. Вторият е философското обобщение, което въпросната случка провокира и метафоризира. Двата пласта се проявяват в непрекъснатото движение и усещане за връзка между небето и земята, между високото и ниското, между крайното и безкрайното. В есето „Насаме с природата“ има един показателен момент:
Земята и небето са отправните ни точки...От тревата се уча да разбирам високото и ниското и да съм здраво стъпила на земята. Обичам да ходя по нея боса и на пръсти. Но знам, че съм дошла някъде отгоре. Сигурно затова ми харесва всеки ден да гледам облаците.
А в есето „За дърветата и хората“ е казано следното:
Във века на високите технологии трябва да бъдем като дърветата, но с крила. Да имаме здрави корени и да се грижим за крилата си. Защото като се стремим нагоре можем по-добре да открием кои сме.
Здрави корени в земята и полет към небето – това е характерният двуглас в книгата „Камъчета от една мозайка“.
Особено приятно впечатление прави това, че обобщенията, които изграждат по-дълбокия, философския пласт, не звучат назидателно, маниерно, претенциозно. Напротив, казани са с лека усмивка, с преосмислена житейска мъдрост. Въобще една от основните особености на книгата е ведрото звучене, усещането за радост от живота. Цялата атмосфера на текста е светла, добронамерена, топла, доброжелателна, лъчезарна, човечна. Ето един пример:
Ако те обидят, не се ядосвай, а пусни лошите думи по вятъра. Че иначе за какво духа по цял ден, ако не да издухва от главите ни лошите мисли? Ако обидиш някого, бързай да му се извиниш. И вместо да се косите и двамата, по-добре си подайте ръце. А още по-добре е да изпиете заедно по една ракия за помирение.
Основни акценти в книгата са радостта от живота, любовта, семейството, приятелите. Само че това не е наивна, безгрижна и отнесена радост. А е преосмислена мъдрост, пораждаща благородство. Текстовете не звучат сладникаво и „захаросано“, нито пък бодряшки-приповдигнато или пък простодушно-възторжено. Напротив. Има моменти, които ясно показват, че погледът към живота не е само през розови очила. Има и тъжни размисли, но и те не носят тягостно усещане, а точно обратното – написани са така, че създават усещане за споделеност и за преодоляна горчивина. Например: Едновременно с усещането, че семейството винаги остава в представите ни „като топъл извор на Любовта, откъдето всички сме тръгнали“, а децата безспорно „са източник на най-голямо щастие“, та успоредно с това се споменава, че често се случва така, че „когато децата пораснат, се оказва, че топлият семеен кошер се е превърнал в гнездо на оси.“ Обичта и подкрепата в семейството са изключително важни, но „в днешния свят семейството не е това, което е било преди“.
В книгата си Илка Бирова е споделила разсъжденията си за много неща, като навсякъде е проявила оригиналност, демонстрирала е свое виждане, намерила е подходящи формулировки, дала е интригуващи илюстрации. Както вече посочих, авторката има способността да вижда всичко поне от две плоскости едновременно и да открива предимствата на всяка ситуация. При това всичко е казано с ведър и приветлив тон. От многобройните примери бих посочила тези:
Ако имаш деца, ти си късметлия. Има кого да оставиш с или без наследство, има кой да те помни с добро или с лошо, кой отвреме навреме да открехва вратата, за да те види дали мърдаш, когато остарееш. Или да те настани в хубав старчески дом, където отново може да срещнеш любовта на живота си и да ти поникнат зъби.
Ако нямаш деца, не се коси. Може да се живее добре и без деца. Те са си голям разход на пари и нерви, които си спестил. Пък и няма кой да ти досажда да му гледаш децата, когато на теб ти се иска да си гледаш градинката или сериалите.
Ако си самотен, не се тревожи. Няма кой да ти лази по нервите и да ти прави график на времето. Ти си решаваш какво да правиш. И ако ти е кеф, сам си лазиш по нервите. Защото каквото сам си направиш, никой друг не може да ти направи. И вместо да се свиваш в един ъгъл на леглото и да си слагаш тапи в ушите, за да не чуваш „любимото“ хъркане, можеш да си лежиш на спалнята по диагонал.“
Защо все пак книгата е наречена „Камъчета от една мозайка“? В известен смисъл отговорът на този въпрос е разгърнат в есето „Пясъчен часовник“.
Денят преминава през мен тихо и на пръсти. Опитвам се да го хвана с ръце и с очи, но той ми се изплъзва. Изтича бързо, като пясъка в малък пясъчен часовник.
Днес се чувствах спокойна, защото всичко в моя свят е наред. Точно така, както трябва да бъде.
Загледах се в песъчинките под краката ми и осъзнах, че те не са еднакви, а се различават по форма и големина. Някои са красиви и гладки, истински бисерчета, а други са като трънчета – ръбести и бодливи. Така и дните се различават един от друг. Всеки сам решава с какви мисли и дела да ги напълни, какви песъчинки да насипе в своя пясъчен часовник. Сещам се за някои от тях, дето изяждат времето ни.
Времето в нашия пясъчен часовник изтича бързо и никога не стига за всичко. Но ние все пак се надяваме, че ще ни стигне за важните неща. Надеждата блещука около нас като слънцето в малките капки роса.
Точно тези сходно-различни камъчета и песъчинки приличат на разказите в книгата. Те не са помпозни, лъскави и натруфени. Красиви са в своята естественост и неподправеност. Такива са и дните в нашия живот. Всеки ден е сходен с останалите, но същевременно е различен и цветен по неповторим начин. Животът ни всъщност прилича на сбор от песъчинки и камъчета. Те изграждат мозайка, която от „надстояща“ гледна точка се извива под формата на спиралата на живота (каквато е илюстрацията на корицата).
Илка Бирова умее да провокира асоциации, да създава настроение. Много от читателите ѝ носят в съзнанието си като спомени от детството розовия и бял захарен памук, жълтата лимонада, захарните петлета, маймуните на ластици, жегата, сергиите, глъчката, безгрижното веселие… Не е забравена и носталгията по „мазната, но много вкусна баничка“, разказани са трогателни и смешни истории за детския език и за детските мечти.
По отношение на важните неща авторката отново има свое виждане. То е представено като пожелание за рождения ден на дъщеря ѝ. Ето част от него:
Първо, да е жива и здрава Защото само така човек има най-голям шанс да постигне всичко в живота и да му се радва.
Пожелавам да учи успешно и с удоволствие Човек се учи, докато е жив, и е жив, докато се учи. Пожелавам да прави това, което обича, и то по най-добрия начин.
За всеки е важно да има истински приятели, близки и любими хора. Без тях животът е немислим. Пожелавам такива приятели и близки и такава любов, които топлят сърцето и дават криле. Пожелавам да има от всички хубави неща в живота по много и благородно сърце – да раздава щедро от тях на другите, но да не забравя за себе си. Така наистина ще бъде щастлива. Трябва само да поиска и да не се страхува. Дори понякога човек да бъде наранен, това си струва. Защото сърцето е най-пълно, когато го отвориш за другите.
Съвсем уместно в книгата звучи поантата, представена като източна мъдрост: „Наше е само това, което сме дали на другите“.
Един от основните лайтмотиви на книгата е пътят. Пътят навътре и пътят навън. „Пътят навън“ е заглавието на цяла глава от разкази, които жанрово гравитират към спецификата на пътеписите, но и тук авторката не изневерява на принципа си да изгражда разказите си по модела на метафоричното прочитане на някоя конкретна случка. Например в историята „Да отидеш в Рим“ след като е разказала увлекателно сам по себе си интересен сюжет, авторката е направила следното обобщение:
„Стълбата към покрива на катедралата е като стълбата на Живота. Тя е стръмна и по нея често дъхът ти спира. Важно е да имаш цел и подкрепа, да вярваш в себе си и да си почиваш от време на време, за да имаш сили да вървиш.“
Разказите в книгата са приятни за четене, забавни и пораждащи размисъл, изпълнени с асоциации. Накрая на всеки разказ винаги има неочаквано метафорично обобщение. След комичната история за гоненето на изпуснати самолети е очертана неочаквана парабола. „Явно съдбата избира подходящия самолет за всеки и той невинаги лети директно, а понякога с трансфери.“ Книгата съдържа някои толкова забавни сюжети, че повечето читатели най-вероятно няма да се сдържат и ще се разсмеят на глас. Такива са разказите „Културно обслужване“, „Просто вода“, „Фасулска работа“ и др.
Илка Бирова не е безразлична и към обществените въпроси, тя живо се интересува от актуални социални проблеми. Авторката разсъждава за бедността и за богатството, за успеха в живота, за детството, преминаващо под знака на технологиите, за емигрантството като участ и избор, за доблестта и тихия подвиг на възрожденските благодетели, за буренясалите паметници на героите от миналото. Всичко е поднесено обективно, нетенденциозно, но по експресивен, завладяващ и въздействащ начин.
В заключение ще подчертая общото ми впечатление за тази хубава българска книга – тя носи просветление. Важна особеност на творбата е духът на човечност, мъдрост, самоирония, закачка, намигане. В книгата се долавят отгласи от преосмислено християнство, източна мистика, съвременна метафизика, има отпратки към идеите на Петър Дънов и към актуални философи, психолози, педагози. Всичко това е вплетено изискано в общия сюжет на разказите, поднесено е елегантно, ненатрапчиво, изтънчено. Отпратките към големите религии и нравствени учения се усещат в самия начин на писане, мислене и в цялостното отношение на авторката към света.
