Идеята за тази статия се роди като резултат от дългогодишните ни наблюдения със студентите българисти от СУ „Свети Климент Охридски“ върху парламентарния контрол и речевите модели, чрез които се изразява тази демократична форма на проверка по актуални и значими за обществото теми. Разработката ѝ по проект КП 06 ОПР 05/4[1], финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на МОН, е повод да бъдат обобщени тенденциите и основните характеристики, които имат свои специфики и задават особен модел, който на базата на различни по теми и съдържание практически примери задава и теоретична рамка, подходяща за различен тип научни изследвания. Освен това през последните години интересът към политическата реч се увеличава и отношение към нея вземат лингвисти, юристи, философи, психолози, антрополози и медийни анализатори (по-подробно може да се види у В. Радева 2019; М. Георгиева 2011, 2012, 2019; Б. Георгиев 2019; Е. Крейчова; Н. Киселова 2017, 2019; Н. Сталянова и Вл.Миланов 2012 и 2014).
Парламентарният контрол е утвърдена проява на Народното събрание, регламентирана в Конституцията на Република България едновременно като право и като задължение (чл. 62, ал. 1), която позволява да бъде осъществяван целенасочено процес на наблюдение върху актуални проблеми, на базата на което депутатите задават въпроси или отправят така наречените питания[2] към министрите, след което получават в рамките на определени срокове отговори на своите въпроси. Практиката показва, че преобладават въпроси, зададени от опозиционните партии, което често ги маркира със злободневност и съзнателно търсена критичност. Тематичните параметри именно заради това поставят много широка рамка и отразяват цялата действителност – образование, здравеопазване, пътна инфраструктура, земеделие, икономика и много други области. Въпросите са формулирани така, че да търсят актуални отговори на проблемите на българския гражданин, на общините, областите и на различни национално значими политики в сфери, в които е доловена проблематичност. От спецификата и коректното езиково оформление на въпроса често се определят и характеристиките на отговора.
Преди да преминем към същността на въпроса, редно е да направим някои уточнения. През последните 20 години парламентарният контрол като че ли загуби очертанията на своята сериозност, заложена като специфично отношение на проверка между отделните власти, и много често в залата няма депутати, които да изслушат отговора на министъра(изключение прави само участието на министър-председателя). Това вероятно е причина министрите също да налагат тон на отегчение, когато представят отговора. Затова се наложи и един телеграфен стил на изложение, съпроводен с нервно изчитане на текста, често придружено от слаба артикулация, фонетично разговорно и небрежно опростени конструкции, свързани с изпадане на гласни и съгласни, а това е процес по-скоро характерен за неофициалната реч, каквато категорично не би трябвало да е парламентарната реч. Интонацията често е неподходяща, а темпоритъмът забързан. Този модел на речево репрезентиране през последните години беше зададен от Бойко Борисов, в чиито отговори се наблюдават разговорни фонетични опростявания, елементи от западните говори; често изказванията му са свързани с нервно и забързано говорене, с което се демонстрира огегчение и нежелание да се говори по определени теми. В различни негови изказвания темпото на речта е толкова забързано, че се сливат думи и изрази, при което дори за езиковите носители става трудно смисловото разчленяване и възприемане на информацията от текста. Когато със студенти чужденци или с преводачи от различни институции сме слушали отговори на парламентарни питания към премиера, често за неезиковия носител е невъзможно да разбере тази реч и шеговито да попита дали това е на български език.
Друго необходимо уточнение е свързано с факта, че отговорите на парламентарните въпроси, се възлагат на експерти в съответната област посредством парламентарния секретар на министерството. Ето защо основен белег на отговора са фактологичността, подкрепена със статистики, и свръхекспертния коментар, който често отклонява акцентите от търсената от задаващия въпроса проблематичност. В рамките на репликите често се долавят елементите на разговорната небрежност; на театрализираната агресия; на преекспонирането на аза; крайности при обобщенията, в които направеното от управляващите винаги е уникално, а предшествениците им нищо не са направили.
Експертизата в отговорите на контрола позволява на министрите да отклоняват остротата на въпроса и да извеждат положителни послания, обобщаващи практики, далечни от конкретността на отговора. Ето защо много често в репликите си питащите не са доволни от отговора и директно упрекват министрите в бягство от точния отговор. От страна на министрите има стратегии, чрез които се постига това „успиване“ на вниманието, а по същество това е псевдоотговор. Част от тези стратегии са клишетата, примерите с добри практики, ключови думи, които означават обща и размита отговорност: ние ще се погрижим за…, ще бъде създадена специална комисия, ще разпоредя проверка, правителството прави всичко възможно да преодолее нещо; да овладява кризи и т.н.
Съществен момент при представянето на отговора в този смисъл е, че той е чужд текст. Големият проблем на част от политиците е не само в това, че не умеят сами да създадат текст, но не умеят и да го представят убедително, ясно и точно. Собственият текст е свързан с авторова позиция, със спецификите на манталитета и на мисленето на човека. И най-вече със собствения му стил. Собственият текст е повод за повече самочувствие и убедителност при публичното представяне. Тоест човек го познава така, както познава себе си. Никой освен самите нас не може да бъде толкова убедителен и силен, колкото когато представя свой продукт. Така е и с текста. Изреченията са ясно представени, а паузите уместно разчленяват мисълта, за да улеснят възприемането на посланието. Логическите акценти показват нашето, а не чуждото отношение към силните страни от изказването, които трябва да бъдат специално подчертани. Коренно противоположно стоят нещата с чуждия текст. Дори за актьор, който познава силата на публичната реч и на ораторското майсторство, е трудно от първи път да осмисли информацията и да я представи убедително. При политиците това неумение е много ясно доловимо: монотонност, неуместни паузи, неподходяща интонация, слаба дикция и проблематичен темпоритъм[3].
Пленарната зала на Народното събрание е една от най-представителните държавни институции. Това предполага съобразяването с редица елементи като официално облекло, обноски и др. Към тях, но с водеща роля се добавя речевото поведение, съобразено с представителната официална ситуация, която институционално ангажира българските народни представители с реч във високия произносителен регистър.
Ясната дикция
За всяко публично изказване ясната и отчетливата артикулация на гласните и на съгласните допринася не само за въздействието на текста, но и увеличава разбираемостта на посланието. Много често това изисква повече усилия и повече старание, защото в ежедневието и в непредставителните ситуации човек лесно се адаптира към небрежния изговор. Опростяват се фонетично групи от гласни и съгласни и се достига до изговор от типа кво, праиш, глеаш, които снижават стилистично речта и я правят с(т)илно неуместна за парламентарната реч. Много често използването на разговорни фонетични конструкции има експресивна функция и цели да покаже намаляване на дистанцията и/или да иронизира политическия опонент. Неприятно впечатление по време на парламентарен контрол прави неумението на председателката и на заместниците ѝ да произнесат коректно думата благодаря. Проблематична е и артикулацията на фонемата Л, която се изговаря като уъ. Небрежният изговор много често води до изпускане на краесловните съчетания от гласни и съгласни особено при числителните имена: двайс, четиресе, трийс пет и др. На фона на това се стигна дотам, че народен представител, представяйки законопроект за обсъждане, прочете VII като Ви Ай АЙ.
Най-голям проблем обаче си остава неясната артикулация и нервното изчитане на текста, при което се губи не само въздействието, но и информативността. Този модел на телеграфно изчитане на информацията беше наложен от Бойко Борисов и се възпроизведе в речта на много от министрите му. В изговора на определени думи изпадат гласни и съгласни, при което често не се разбира коя е думата и само контекстът може евентуално да подпомогне да се сглоби смисъл. Има и други примери, които ясно илюстрират отклонения, породени от агресията на разговорната реч или пък от непреодолените диалектни навици: в името на народа (ф името) може да прозвучи от трибуната на Народното събрание като вимето на народа. Непреодоляната диалектна редукция на е-и също прави силно впечатление и е неуместна: рипубликата, парламинтарну времи, пичели (Спас Гърневски), дицата, кучитата, тиливизията (Иван Иванов), зимиделиету и гурити (Мехмед Дикме), призидент, спициално (Цецка Цачева).
Само в една реплика на уважавания конституционалист проф. Л. Корнезов като заместник-председател на Народното събрание могат да бъдат коментирани няколко елемента, неподходящи за официалното общуване в Парламента: шъ въ замолъ да сложите картътъ си. Смесването на диалектни и разговорни елементи в официална ситуация води често до социална санкция, ирония и присмех именно заради неуместната употреба. Колкото и да уважаваме българските диалекти като разновидност на общоупотребимия български език и като градиво на книжовния език през Възраждането, не можем да поощряваме неовладения диалектен учленителен навик в престижна официална ситуация. За преодоляването му са необходими желание и система от упражнения по правоговор, чрез които постепенно да се постигне книжовният изговор. И не на последно място да се разбере, че високообработената реч, съобразена с нормите и с ораторските умения, може да информира и въздейства.
Езиковата агресия.
Парламентарният контрол често се превръща в арена за разгорещени спорове. От една страна, това се дължи на напрежението, което темите провокират, от друга страна, то винаги е съпътствано с политическо напрежение и извличането на така наречените политически дивиденти. Самият формат – устно представяне на отговора, и възможността за реплики и дуплики позволяват да се развият по-напрегнати ситуации, при които нерядко се достига до употребата на обидни, че дори и на нецензурни думи. Възможността за реплика и дуплика в повечето наши наблюдения показва, че се постига по-точен отговор именно в устната дискусия, който се доближава до очакванията на питащия и на заинтересованите. Когато депутатът, задал въпроса, не е доволен от отговора ситуацията обикновено предполага по-агресивно поведение: или като защита, или като опит още по-убедително да бъде защитена хипотезата, застъпена в отговора.
Езиковата агресия по време на парламентарния контрол може да бъде изразена по различни начини. Струва ми се грешно да се обвързва този тип агресия само с обидните думи. В стремежа да наложат своето политическо его българските депутати проявяват агресивност по няколко начина.
1) Чрез обидна лексика, както и чрез различни сравнения и „нови“ фразеологизми с различни компоненти. На базата на събрани и обработени примери се оформят няколко големи лексикално-тематични обединения със свои подгрупи:
- на основата на физически характеристики и недостатъци: Вие сте нисък, дебел и плешив; Гласът е нисък като ръста Ви;
- на базата на сравнения с растения и животни: Вие сте хлебарки, папагали и нощни пеперуди; Министърът на финансите е като крокодил;
- На етническа основа: за циганите – жени с инстинкти на улични кучки; деца, които по цял ден играят в калта с прасетата;
- Сексуални: Каква е тази смутена сексуалност, която демонстрирате?
- Цинизми: Яне Янев да си сложи ламарина на гъза; капут и негодник; Не е важно само да имаш панталони, а и какво имаш в панталоните; Бойко, курво! и др.
2) Чрез интонацията и логическите ударения. В наглед безобидни откъм съдържание конструкции тембърът на гласа, възходящата интонация и подчертаните чрез логическо ударение думи често звучат заплашително; като закана. Това е повод да се замислим дали няма да бъдем свидетели в близко време и на физическа агресия в парламентарното пространство. В редица парламентарни структури извън България вече има такива регистрирани случаи на физическа агресия.
3) Чрез силата на иронията. Тук не става дума за изобличаване с подигравателен елемент, а за открито агресивно речево поведение.
4) Интересно явление е и така наречената театрализирана агресия. Върли противници на парламентарната трибуна са в топли приятелски отношения извън сградата на Народното събрание.
Клишетата в парламентарния контрол
Както изобщо се наблюдава през последните години в политическата реч, клишето се наложи като част от политическия жаргон. Отговорите на парламентарните въпроси също не могат да избягат от редица изречения клишета. По тази причина е твърде характерна употребата на конструкции от типа Министерството на …прави всичко възможно; Българските граждани трябва да бъдат спокойни за своето бъдеще; Имаме политическата воля да решим проблема; Правителството поема отговорност за…; Имаме визия за решението на въпроса…; Ще бъде сформирана експертна група/ комисия.
Със същата сила важи и правилото за политическия рефрен в парламентарния контрол. Всичко, направено от управляващите, винаги е уникално и е направено добре за разлика от направеното от предходните управляващи. Когато политическите роли се сменят, репликите за успехите / неуспехите звучат по сходен начин, просто е сменена политическата ситуация. Речта – не! Езиковата структура на отговора е много сходна дори за крайно различни по съдържание въпроси. Обикновено се обобщава заповед за разпоредена проверка. Текстът се позовава на проверката и на различни факти и статистики, които подплатяват отговора и му придават достоверност. Тъй като политическите обострени пристрастия стоят винаги над разума и силната реч, от едната страна винаги се наблюдава преувеличаване на успехите на управляващите, а от другата страна стоят вечно недоволните представители на опозицията.
Най-често констатираните езикови и неезикови регистрирани проблемни области по време на Парламентарния контрол са:
1) Определеност/неопределеност при съставни имена на държавни институции;
2) Неконтролираното и понякога граничещо с липса на възпитание поведение: четене на вестници, уединяване с телефоните, пренебрежително неизслушване на говорещия, подвиквания от залата и др. неадекватни поведенчески и речеви модели;
3) Бройната форма при същ. имена за лица от м.р;
4) Съгласуването при формите за изразяване на учтивост;
5) Отклоняване от същността на въпроса чрез описание на общи данни и статистики; Неконкретно и размито във времето предложение за разрешаване на въпроса.
6) Празната парламентарна зала, което се обяснява с това, че повечето от въпросите имат „частен“ характер и в залата остават заинтересованите и изчакващите следващите отговори. Изключение правят заседанията, в които отговаря министър-председателят;
7) Силно изразена езикова агресия; неумение да се изслуша опонентът; неадекватни подвиквания от залата, включително по време на официална реч на Президента Росен Плевнелиев, към когото се чуваха реплики: Лъжеш, БЕ! Това са глупости! и други подобни.
8) Неумението да бъде прочетен въпросът ясно и въздействащо;
9) Невъзможност да се удържи концентрация и конкретност по линията въпрос-отговор;
10) Често включване на странични теми, които отклоняват вниманието от сериозността на поставените въпроси.
Изводи
1) Всяко научно изследване по проект трябва да има свои практически ползи и да отразява обективно резултатите от анализа на наблюдаваните субекти. Проектът „Медиите, образованието и политиката: национални и европейски измерения на езиковата култура в публичната реч“, финансиран от Фонда за научни изследвания към Министерството на образованието и науката, № КП06-ОПР05/4 от 17.12.2018 г., в дълбочина анализира публичната реч в контекста на институционалната ѝ представителност и в императива на уважение към и спазване на книжовноезиковите норми в официален контекст. Тези процеси днес се осъществяват в сложна езикова ситуация – силна агресия на разговорната небрежност, неумение от страна политиците и на журналистите да избират изразните средства в зависимост от сферата на общуването, превез на политическото его над значими национални каузи, пропуски в образованието и във възпитанието. Към тези фактори се добавят и услужливите теории на някои съвременни лингвисти, които в стремежа си да не попадат в дискомфорт с политиците, оправдават речевите зло(употреби) с оглед на криворазбрани представи за интелектуализация и демократизация в езика; „Експерти“ от МОН са склонни да създадат нови правила, за да оправдаят недомислиците в изпитните задачи по български език и литература, което е явление в образователната ни администрация, сполучливо определено като оправдателна граматика. В съзвучие с тях и с образователните статистики експерти от Института за български език към БАН услужливо поставят учениците от седми клас в хипотезата на лингвисти изследователи, които с лекота правят разлика между сложно прилагателно и свободно съчетание дори когато в Словника на Официалния правописен речник е записана като вярна сложната дума леснопреносимата (бутилка). Услужливостта на българина е пословична още от текстовете на Възраждането.
2) „Компромиси“ с книжовната норма не бива да се допускат, а експресивизацията в речта може да бъде постигната естествено, когато умът и интелектът помнят знанията за езика, усвоени в училище, и използват силата на прочетеното, за да градят богат и образен свят;
3) Оформяне на висока политическа култура, над която стои само силата на езиковата култура. Създаване на училище за политици. Проверка на писмените и устните комуникативни знания и умения на политиците и на журналистите. Изграждане на речеви портрети, в които като в огледало да прозират тенденциите и да се открояват неуместните употреби, свързани с(ъс):
- Свръхупотребата на клишетата;
- Насаждането на омраза, употребата на обидна и нецензурна лексика;
- Преодоляването на неуместно употребени диалектизми и маркери за разговорност, несъвместими с официалност, престижност и институционалност;
- Спазване на правилата на речевия етикет не само в ситуациите, в които е задължително, но и в контексти, които показват, че е необходимо езиковата личност да стои във високия регистър: умението да се изслушва събеседникът; толерантност към различните политически идеи; обръщения с точните наименования преди името (научни степени и звания, лекарски и инженерни степени, духовни, дипломатически и други титли и длъжностни наименования) и други;
4) Парламентарният езиков контрол е една научна идея, която би развила усет към автокорекция у българските парламентаристи. Поне на теория това звучи разумно и е валидно за модерните европейски държави с развито комуникативно общество. Идеята има следните основни характеристики:
- Ежеседмично наблюдение от лингвисти и студенти българисти върху заседанията на Народното събрание по време на парламентарния контрол
- Публичен езиков анализ на дискусиите по време на контрола и семантичен анализ на отговорите на министрите като хипертекст със специализирани функции и с високи очаквания от обществото;
- Кратък речев портрет на министрите и на депутатите, основан само на наблюденията от конкретното заседание;
- Оформяне на електронен регистър с обобщени данни и кратък информационен езиков бюлетин.
Струва ми се, че събирането на повече материал от парламентарната реч ще разшири научната представа за българското политическо говорене; ще установи обективно динамиката на съвременните езикови процеси в една силно представителна институционална сфера, която би трябвало да задава най-висок модел в публичното говорене, но често смесва регистрите и създава твърде нееднородна езикова ситуация. Има основание да се мисли и за нов модел в типологията на стила, защото съществуващата класическа схема от пет функционални стила с подстилове става все по-податлива: от една страна, съвременната действителност много разнообразно разширява някои подстилове и така ги „трансформира“ в стил, а от друга страна, социолингвистиката отдавна е намерила подход в анализа и описанието на всеки съвременен езиков факт. Регистър.
Над всичко това обаче в официалната парламентарна действителност стои книжовната нормативност. В нея кодификаторите ще обобщават конкуренцията между онези езикови модели, които ние като общество ще наложим.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиев, Б. Казионният език. В: Сб. Език, морал, отговорност. Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“. С., 2011. ISBN 978-954-07-3187-2.
Георгиева, М. Гласът в политическия наратив. – В: Сб. Език, морал, отговорност. Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“. С., 2011. ISBN 978-954-07-3187-2. 113–116.
Георгиева, М., Миланов, Вл. За някои аспекти на политическия дискурс. – В: Сб. Език, морал, отговорност. Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“. С., 2011. 148–153. ISBN 978-954-07-3187-2.
Георгиева, М. За квазипредикацията и метаезика на мисля. Сп. „Българска реч“. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. ISSN 1310-733X; С., 2019. Кн. 1. 59–64.
Георгиева, М. Социални валенции на дискурса. – В: Обществото на знанието и хуманизмът на XXI в. Девета национална научна конференция с международно участие. Издателство „За буквите – О писменехь“. С., 2012. ISSN 1314-7099. 128–134.
Киселова, Н. Конституционни функции на Народното събрание. В: DE JURE Официално издание на Юридическия факултет на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, кн. 2/2017г. ISSN 2367-8410.
Киселова, Н. Парламентарният дебат – критичен поглед върху практиката (2009–2 019). В: Медии и език. Електронно списание за научни изследвания по медиен език (онлайн), 11 януари 2020, №7. ISSN 2535-0587.
Миланов, Вл. Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици. Част първа. Издателство „Парадигма“. С., 2012.
Миланов, Вл. Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици и журналисти. Част втора. УИ „Свети Климент Охридски“. С., 2014.
Радева, В. Българският език и науката за него. Избрани езиковедски трудове. УИ „Свети Климент Охридски“, 2019.
