Съществителните имена за роднински връзки и отношението между граматически род и естествен пол

Проблемът за отношението между граматически род и естествен пол не е нов в лингвистичната наука. Проучване на това отношение от граматична гледна точка конкретно при съществителните имена, назоваващи роднински връзки, липсва. Правени са предимно лексикални, етнографски, антроположки, диалектоложки изследвания, но за природата на граматическия род у тези съществителни не са открити проучвания.

В български език определянето на рода се осъществява предимно чрез завършека на съществителното. Съществува и една немалка част названия за лица, в които се съдържа семантичен компонент ʻполʼ. В лексиката, назоваваща роднински връзки, проучването на родовата диференциация по семантичен показател е от особено значение, тъй като повечето лексика води началото си от индоевропейския праезик и говори за автентичен модел на родово присвояване.

Цел на изследването е да се посочи моделът на родова диференциация според семантичния компонент ʻестествен полʼ и по какъв начин се проявява природата на граматическия род в тях.

Обект на изследването в това проучване са съществителните имена за лица, назоваващи роднински връзки.

Значимостта на подобно изследване се определя от автентичността на езиковия материал. Съществителните имена за роднински връзки са част от лексикалното богатство на българския език. Те водят началото си от древността, като една част от тях са регистрирани от епохата на индоевропейския праезик, а други идват от праславянски (Георгиева 2016: 61). Цв. Георгиева споделя тезата за тип система от роднински названия на българите, характерна за народите на териториите на днешен Судан, тъй като почти за всеки един роднина по кръвно и некръвно родство има конкретно название в зависимост от неговия пол и връзката му с лицето, към което се определя. С най-древен произход са думи като баща, брат, дъщеря, майка и син, а в праславянски се откриват баба, внук, девер, дядо, зет, зълва, мащеха, етърва, пастрок, отец, свекърва, свекър, сестра, снаха, тъст, тъща, сват, сваха (Георгиева 2016: 61). Проучването на този подклас е доказателство за наличието на автентичен модел при родово диференциране чрез флексийни показатели, маркиращи наличието на семантичен компонент ʻполʼ. От мъжки род съществителните имат консонантен завършек. Към женски род се отнасят тези, които завършват на гласна -а [-’а], а от среден род са названията, окончаващи на гласни -о и -е. Роднинските наименования по бащина и майчина линия следват триродовия модел със семантичен компонент: грамемата мъжки род, съдържа значение ʻвъзрастно лице от мъжки полʼ. Названията от женски род обозначават ʻвъзрастно лице от женски полʼ, а лексиката от среден род е с основно значение ʻмалко същество, рожбата на Хʼ. Съществена особеност на този лексико-семантичен клас е наличието на конкретно, „половоизтъкващо“ (Енглунд 1981: 90) значение, което не позволява използването на съществителните в екзистенциален контекст. При родова диференциация се наблюдават частични отклонения от следването на модела главно по отношение на употребата на родовите окончания. Това се открива при съществителните баща, дядо, чичо, вуйчо и татко, а при всички други названия се спазват книжовните норми за присвояване на род по семантичен компонент ʻполʼ (брат, син, братовчед). При първите определящо е значението на думата, която препраща към конкретно лице от мъжки пол, преминало момента на съзряване. При тях се осъществява конкуренция между граматически мъжки и женски род (баща) и мъжки и среден род (татко, чичо, дядо, вуйчо). В първия случай завършекът -а отвежда към грамемата женски род, а при останалите лексеми окончанието -о е характерно за названията от средния род.

В Българския етимологичен речник срещу думата баща стои дефиницията ʻмъж спрямо децата сиʼ. Според Ст. Младенов съществителното идва от праславянското *batja, а татко е „бълболна дума“, подобно на готската atta за otьcь, която се свързва с диалектното тато. В съпоставка с баща, татко се възприема като звателна форма, а при първата такава липсва (Младенов 1979: 188). Сравнявайки обаче лексиката на древните българи с тази на санскрит и авестийски (езици на народи, които са общували с прабългарите), в които окончанието -а е характерно за думи от мъжки род, освен за женски род, П. Добрев доказва произхода на съществителното баща като автентично и с типично древнобългарски произход. Хр. Холиолчев също подкрепя това твърдение, като прави съпоставка със старобългарското прилагателно бащинъ, посочено в Българския етимологичен речник и лексиката за батко (по-голям брат) при славянските народи, която идва от праславянското *bat(i)ja. Коренът бащ- се запазва в прилагателното бащинъ, а в руското б/атя, б/атько, украинското б/атьо, б/атько, сърбохърватството baća и чешкото bat’a липсва този корен, така названията се свързват със съществителното батко (Холиолчев 2013: 65). Това опровергава и твърдението на Ст. Младенов за праславянския произход на думата (Младенов 1979: 19). В своите проучвания П. Добрев обръща особено внимание на окончанието -а при лексиката, назоваваща професии, длъжности, чинове, наследена от Аспаруховите българи, както и при думата баща. Според автора думите, назоваващи длъжности, чинове, професии, които изразяват върховна титла, старшинство или уважаван възрастен човек от мъжки пол, притежават това окончание. По същия критерий се определя наличието на завършек -а при думата баща, чието начало се свързва с паща и най-вече бакща, използвани в памирските и ираноезични общности с това значение (Добрев 1995: 65). При проследяване етимологията на думите татко, чичо, дядо и вуйчо, чийто завършек отвежда към средния род, става ясно, че това са старобългарски звателни форми. В Българския етимологичен речник съществителното дядо е посочено с диалектен вариант дедà. А в Етимологическия и правописенъ речникъ на българския книжовен език на Ст. Младенов като книжовна е отразена думата – дѣдà сѫщ. м.; вж. дѣдо. За нея се дава уточнение като „старинна, бълболна дума“ (Младенов 1979: 157). Същото е характерно за чичо: „чичà сѫщ. м. и чичо...бълболна дума отъ коренъ ар.-алт...“ (Младенов 1979: 686) и за вуйчо: „вуйкà сѫщ. м. и вуйко, вуйчо...“ (Младенов 1979: 84). В названията звателната форма се превръща в представителна, а значението им отвежда към възрастен и уважаван в йерархията човек от мъжки пол. Разликата се състои в регистрираната лексема като представителна в съвременните речници. Спецификата на родовия завършек при баща не предполага образуването на звателна форма по аналогия на дядо, чичо и вуйчо. Тя съществува при умалителното бащица (звателна форма бащице), ето защо като неутрална звателна форма, която същевременно се използва като представителна книжовна думата, се явява названието татко. В диалектен вариант то се среща като татà и води началото си от индоевропейското *atta, *tāta със значение ʻбащаʼ, ʻдядоʼ (Холиолчев 2012: 639).

Анализът на съществителните баща, татко, дядо, чичо и вуйчо осветлява важен момент при родова диференциация по полов признак. При тези думи, чийто произход води началото си от предславянския период и се свързва с езика на прабългарите, които населяват земите при Памир и Хиндукуш, от гледна точка на съвременния модел за родово присвояване, очевидно има разминаване и отклонение от книжовната норма. При тях надделява семантичният компонент ʻполʼ. Според древните правила обаче, при които с окончание -а се маркират съществителни не само от женски, но и от мъжки род, назоваващи лица от мъжки пол, които са издигнати, уважавани и с висок ранг в йерархията, тези съществителни се вместват напълно закономерно в модела за родова диференциация, като сега старите правила се определят като изключения в българския език. Направените наблюдения може да послужат и като аргумент за съществуването на общ род, включващ в себе си мъжки и женски род и противопоставящ се или кореспондиращ си със средния род. Разделението идва не само по критерий ʻполʼ, но и по ʻлицеʼ, и ʻвъзраст и значимост в йерархията на това лицеʼ.

При останалите съществителни, назоваващи роднински връзки, също може да се открият известни особености в значението на трите грамеми. Изследването на етимологията, семантиката и родовите окончания на думите дете, внук, син, дъщеря, момче, момиче, брат и сестра в двойките: дете (чедо)–момче, дете–момиче, дете–син, дете–дъщеря, дете–брат, дете–сестра дава ясна представа за древното мислене по отношение на етапите на раждане, съзряване и зрелостта. Осветлява ролята на мъжа и жената за продължаване на потомството в природния кръговрат.

Табл. 1

От Таблица 1 става ясно, че с изключение на момче, момиче и бебе всички останали съществителни водят началото си от индоевропейски корени. Думите дете, чедо, бебе и внуче припокриват семантичния показател ʻмалко същество’, чиято полова принадлежност е потисната. Тези названия представят типичния модел, характерен за лексиката от среден род, тъй като според родовото окончание завършват на -е (дете, бебе, внуче) и -о (чедо), а по семантичен компонент носят значение ʻмалко същество, рожбата на Х’. Морфемата -е, която според Б. Кръстев е „основна умалителна морфема, влизаща в състава на умалителните суфикси“ (Кръстев 1976: 18), свидетелства за появата на съществителното дете в момент на класифициране на лицата по някакъв белег, който в случая е свързан с физическа умаленост. По аналогия на думата бебе, в която също се съдържа неутралност към половата принадлежност, внуче, дете с разговорния вариант чедо спадат към този тип названия от среден род, изразяващи значение за малки същества, чийто пол не е указан. От друга страна, окончанията -е и -о маркират първоначалото в етапите на човешкия живот, когато новороденото се зачева (чедо) в утробата на майката, ражда се и е кърмено (дете) от нея. Тълкуването на значението на съществителните чедо и дете е свързано с още една дума – рожба. От етимологията на тези лексеми става ясно, че чедо препраща към глагола наѧт ʻзапочна, наченаʼ, както и към съществителното начѧтиѥ ʻначалоʼ. Названието рожба идва от глагола раждам, а дете носи началото си от и.-е. корен dhē(i)- ʻдоя, суча, кърмяʼ с причастна форма *dhai-t-ent, *dětent, означаваща ʻнадоен, накърменʼ (Младенов 1941: 125). Зачеването като биологичен процес е свързан с репродуктивната функция на лица от двата пола. В съпоставка с митологичното създаване на нов живот, което се осъществява в женското тяло без участие на мъжки индивид (самозачеването на Богинята-майка в тракийската митология), при хората се включват и двете лица от мъжки и женски пол.

Като психологични понятия, а оттам и лингвистични, названията зачатие и начало (които са от среден род) са абстрактни съществителни. С по-голяма отвлеченост в значението се явява начало с вокален завършек -о, а в зачатие (формант -е) се наблюдава известна конкретност. Аналогични могат да бъдат разсъжденията в думите чедо и дете, чиято семантика е с абстрактен характер (чедо с окончание -о от начѧтиѥ ʻначалоʼ) и конкретния процес на кърмене след раждането в дете със завършек -е. В случая средният род със своите автентични родови окончания изразява не само умаленост в размерите на лица и предмети (с или без стилистична натовареност), но и по-голяма или по-малка степен на абстрактност в семантичния пълнеж на тези съществителни. В двойките дете–момче и дете–момиче например се наблюдава допълнително препращане към наличие на полови белези на дете, което противоречи на семантичния пълнеж на граматическия среден род при тези съществителни. Според Българския етимологичен речник имената момче и момиче водят началото си от думите момък и мома. Граматически момък и мома са от мъжки и женски род и в своята семантика те съдържат значенията ʻнеженен мъж’ и ʻнеомъжена жена’. И двете съществителни идват от индоевропейския корен *mom-, като названието момък (според уточнението в Академичния етимологичен речник) се образува с наставка -ък от мома. (БЕР 1979: 224, 230). Според Хр. Холиолчев момче и момиче са първоначални умалително-гальовни названия, които впоследствие придобиват нарицателна и неутрална функция (Холиолчев 2012: 389–394). Водещи началото си от момък и мома, които с основание днес се приемат като съществителни, наследени от Аспаруховите прабългари (Добрев 1994: 180), те също биха били доказателство за спецификата на трите грамеми със семантичен показател ʻполʼ. Родовата диференциация при момък и мома се осъществява според значението ʻзряло същество от мъжки и женски полʼ, а при названията от среден род момче и момиче, като производни от момък и мома, се изразява конкретност на половата принадлежност, непосредствено преди периода на зрелостта. Поради кореновата основа, от която се образуват, те очертават друг аспект на грамемата среден род – двуполовост, но разгледана в своята разделност, като същество с мъжки полови белези (момче) и с женски полови белези (момиче).

Значението на съществителните син и дъщеря се свързва с конкретния пол на детето – ʻмъжко чедоʼ или ʻженско чедо’. И двете съдържат индоевропейски корени – *su- в син и *dhugha- в дъщеря, като кореновата основа на син носи значението ʻраждамʼ. Съществителното рожба идва от глагола раждам, а неговото родово окончание препраща към грамемата женски род. Вероятността първоначалният вид на българската родова система да представлява общ граматически род (мъжки и женски), противопоставящ се или кореспондиращ със средния род, е голяма. Независимо от женскородовия си облик думата рожба получава допълнителни определители за съответния пол (мъжка рожба, женска рожба), а думата син в народното творчество се използва със значение за назоваване на дете от мъжки пол или като гальовно обръщение към дете от женски пол: „Мама Петкани думаше: / –Я лъжи, синко, кого щеш, / Мама си не мойш излъга...“ (Българско народно творчество 1961: 378). Като цяло и при двете названия е изпълнено граматическото правило. При думата син се наблюдава консонантен завършек (мъжки род), с която се назовава същество от мъжки пол, а в названието дъщеря е налице мек вариант -’а, обозначаващо същество от женски пол. Семантичната основа, допълнена с второто значение като ʻмъжко чедоʼ и ʻженско чедо’, препраща към думата дете, ʻрожбата на Х’. Отношението между двойките съществителни (син – момче, дъщеря – момиче), от друга страна, е и причина, поради която в граматично и синтактично отношение (в кореферентна връзка) вместо личното местоимение то да се използват съответно тя (вместо момиче) и той (вместо момче).

Сходно е тълкуването на названията брат и сестра като мъжко и женско чедо. От една страна, препратките са към мъжки и женски род според родовите окончания, а от друга страна, към среден род по отношение на семантичния компонент. В Речника на българския език съществителните брат и сестра са със значение ʻсин и дъщеря по отношение на другите деца на едни и същи родители или на един от тяхʼ (РБЕ http://ibl.bas.bg/rbe/lang/брат). Както беше споменато, названията син и дъщеря са с по-стар произход. В народното творчество и художествената литература в семантиката на син се съдържа препратка и към малко същество от женски пол, а от друга страна, в електронния вариант на Речника на българския език съществителното име син е със значение ʻдете от мъжки пол по отношение на родителите сиʼ, а дъщеря в същия речник е със значение ʻдете момиче по отношение на родителите сиʼ. Половата принадлежност на референта е загатната чрез думата момиче за сестра и ʻдете от мъжки пол’ за брат, а чрез завършека на съществителните се регистрира наличие на един от двата биологични пола. В същото време значенията ʻдете момиче’ и ʻдете от мъжки пол’ препращат към грамемата среден род. Евентуален граматически среден род в двойката брат–сестра би могъл да се получи чрез продуктивния суфикс за умалителност -че (братче, сестриче), но мисленето в различните етапи от човешкия живот по естествен начин създава богат инвентар от съществителни от трите рода, маркиращи процесите на преминаването от детството към зрелостта. Названията дете и чедо се явяват като отправни точки в представата на родителите за човешките биологични процеси от раждането до смъртта. Мъжкородовата и женскородовата лексика само отразява осъзнатост в житейския процес, в който синът и братът, дъщерята и сестрата винаги съдържат значението дете и чедо, независимо от това, че са пораснали, съзрели и създали поколение. Опозицията мъжки/женски род – среден род по отношение на семантичния компонент зрялост/несъзрялост откриваме в парадигмите: син – дъщеря – дете, внук – внучка – внуче, брат – сестра – дете. Значението ʻмалко същество, рожбата на Хʼ се противопоставя на семантиката при съществителните от женски род и мъжки род, а от друга страна, говори за един допълнителен нюанс в концепта за полово съзряване по скалата дете – мъж/жена. По същия начин се възприемат и названията братовчед/ братовчедка, племенник/племенница, внук/внучка. Те носят значението ʻдете – син или дъщеря на брат или сестраʼ, но препращат към съответната полова принадлежност – мъж или жена. Така идеята за полово съзряване се съдържа не само в думи като баща (мъж) и майка (жена), но и при думите от мъжки и женски род син, дъщеря, внук, внучка, племенник, племенница, братовчед, братовчедка, при които тълкуването е свързано с процеса на превръщането на детето в зряло същество от мъжки и женски пол. Названията бебе, дете, чедо и внуче могат да се възприемат като класически пример за думи, назоваващи малки същества, при които половата принадлежност е потисната. При останалите съществителни независимо от това, че маркират деца на възрастни и половоопределени лица, препратката е към компонент възрастен човек от мъжки и женски пол. При имена като син, дъщеря, внук, внучка, племенник, племенница, братовчед, братовчедка правилото за родова диференциация допълнително може да даде индикация за полова зрялост чрез родовите окончания, а не чрез семантичния показател.

Като цяло при съществителните имена, обозначаващи роднински връзки, логично се реализира „половата диференциация чрез родова и отразява българската родова таксономия на полово разграничаване между хората от пубертета нататък“ (Буров 2004: 317). Отнасянето на съществителните към един от трите рода, според наличието/отсъствието на полова принадлежност, се наблюдава в думите: баща–майка–дете, дядо–баба–внуче, син–дъщеря–момче/момиче, брат–сестра–братче/сестриче. Изследването на този подклас съществителни сочи, че те са надежден материал за проучване на автентичността на категорията род, нейната природа и специфика в отделните етапи от развитието на българския език. Лексиката отразява (с някои изключения) по естествен начин половата принадлежност чрез родовата диференциация. Лицата от мъжки пол се обозначават със съществителни от мъжки род (брат, зет, съпруг, син, свекър, годеник). Лицата от женски пол се назовават винаги с лексика от женски род (майка, баба, леля, вуйна, сестра, дъщеря). Малките същества, при които има потискане на пола, се маркират с названия от среден род (дете, момче, момиче, братче, сестриче, заварениче). Това определя функционирането им само с конкретно значение във всякакъв контекст. В част от тях се наблюдава конкуренция между формален и семантичен показател, при което превес взема семантичният компонент биологичен пол (баща, татко, дядо, чичо, вуйчо). Разсъжденията обаче отвеждат към наличие на прабългарска лексика, чието окончанието -а обозначава ʻвъзрастно и издигнато в йерархията по старшинство лицеʼ (баща и диалектните дедá, чичá, вуйчá, татá). Конкретното значение, с което функционират тези названия, ги доближава до съществителните за лица, обозначаващи народности, нации, етнографски групи и общности, и ги разграничава от тези за професии, длъжности, степени и чинове, които се употребяват с обобщено и конкретно значение.

По отношение на словообразувателните процеси някои съществителните са хетероними: баща–майка, брат–сестра, зет–снаха. Останалата част са образувани от мъжкородовия корелат с продуктивни суфикси за женски род -ка (братовчедка), -чка (племенничка), -ица (племенница) или от женскородовата лексема с наставка -ък, както е при мома–момък. При съществителните имена от женски род с наставка -чка, -ка обозначаването на пола на референта се осъществява и в множествено число (племеннички, братовчедки).

Наличието в българския език на голям брой съществителни имена за лица, назоваващи роднински връзки, не е случайно. Родовата диференциация и изработването на солиден инвентар от лексика говорят за спецификата на епохата, когато взаимоотношенията в рода и семейството са на почит. Благодарение на това лексикално богатство днес може да се проследи начинът на присвояване на род по формален и семантичен показател и да се опише по-задълбочено природата на граматическия род в българския език.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрейчин 1995: Андрейчин, Л. Български тълковен речник. София: „Наука и изкуство“.

Буров 2004: Буров, Ст. Познанието в езика на българите. Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността. Велико Търново: „Фабер“ [Burov, St. Poznanieto v ezika na balgarite. Gramatichno izsledvane na kontseptualnata kategorizatsiya na predmetnostta. Veliko Tarnovo: „Faber“].

Буров 2016: Буров, Ст. Средният род. Актуални проблеми на съвременната лингвистика. Юбилеен сборник в чест на проф. д.ф.н. д-р хон. кауза Стефана Димитрова. Под редакцията на Максим Стаменов и Иво Панчев. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2016, 33–44.

Български етимологичен речник 1962. София: БАН [Balgarski etimologichen rechnik 1962. Sofiya: BAN].

Български етимологичен речник 1979. София: БАН [Balgarski etimologichen rechnik 1979. Sofiya: BAN].

Георгиева 2016: Георгиева, Цв. Родството и роднинските названия в българския език (семантика и лексикографско представяне). София: „Авангард Прима“ [Georgieva, Tsv. Rodstvoto i rodninskite nazvaniya v balgarskiya ezik (semantika i leksikografsko predstavyane). Sofiya: „Avangard Prima“].

Георгиева 2015: Георгиева, Цв. Системата от роднински названия в българския език. Български език, кн. 2, с. 66–75 [Georgieva, Tsv. Sistemata ot rodninski nazvaniya v balgarskiya ezik. Balgarski ezik, kn. 2, s. 66–75].

Енглунд 1981: Енглунд, Б. За съотношението между естествен пол и граматически род в съвременния български език. // Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум. София, 83–97 [Englund, B. Za saotnoshenieto mezhdu estestven pol i gramaticheski rod v savremenniya balgarski ezik. // Balgaristichni izsledvaniya. Parvi balgaro-skandinavski simpozium. Sofiya, 83–97].

Кирилова 2018: Кирилова, В. Отношението род-пол при съществителните имена за лица. Юбилеен сборник по случай 70-годишнината на доц. д-р Л. Стоичкова.Велико Търново [Kirilova, V. Otnoshenieto rod-pol v sashtestvitelnite imena za litsa. Yubileen sbornik po sluchay 70-godishninata na dots. d-r L. Stoichkova.Veliko Tarnovo].

Кръстев 1976: Кръстев, Б. Умалителността в българския език. София: Народна просвета [Krastev, B. Umalitelnostta v balgarskiya ezik. Sofiya: Narodna prosveta].

Младенов 1979: Младенов, Ст. История на българския език. София: Издателство на Българска академия на науките [Mladenov, St. Istoriya na balgarskiya ezik. Sofiya: Izdatelstvo na Balgarska akademiya na naukite].

Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ. София: Книгоиздателство Христо Г. Дановъ – О. О. Д-во [Mladenov, St. Etimologicheski i pravopisena rechnika na balgarskia knizhovena ezika. Sofia: Knigoizdatelstvo Hristo G. Danova – O. O. D-vo].

Речник на българския език 1979. София: Издателство на Българска академия на науките [Rechnik na balgarskiya ezik 1979. Sofiya: Izdatelstvo na Balgarska akademiya na naukite].

Речник на българския език 1984. София: Издателство на Българска академия на науките [Rechnik na balgarskiya ezik 1984. Sofiya: Izdatelstvo na Balgarska akademiya na naukite].

Валентина Кирилова – Мангелова, преподавател в Департамент за езиково и специализирано обучение, МУ-Плевен, 5800 Плевен, ул. „Св. Климент Охридски“ №1, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., докторантка към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ с тема на дисертационен труд Род и пол.

Valentina Kirilova – Mangelova, Lecturer at Department of Language and Specialized Training, Medical University – Pleven, 5800 Pleven, „St. Kliment Ohridski“ str, N1, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., PhD student at „St. Cyril and Methodius“ University of Veliko Turnovo with dissertation topic Gender and Sex.