Метафората, която е обект на изследване от няколко науки, в книгата на Д. Денчева се разглежда като лингвистично явление, задача, с която авторката се справя много добре. Метафоричните изрази дълго време бяха пренебрегвани за сметка на останалите семантични единици като думите, фразеологизмите, парафразите, изреченията, текста. В референциалните семантични и генеративно-семантични теории функционирането на метафорите постави редица въпроси, които дълго време оставаха без отговор. Лингвистичният подход, който Денчева приема, се основава на постиженията на Люблинската семантична школа и на традиционните изследвания в областта на лингвистичната поезия в Полша.
Първата глава, посветена на теорията на метафората, е изключително информативна и не защото започва от Аристотел (в лингвистиката почти всичко започва от него) и завършва с трудове на автори, публикувани през 2012 и 2013 г. По-важното е, че в представените теории се коментират аргументи и контрааргументи и се илюстрират с примерни метафори от българската и полската поезия. Някои от теориите могат да бъдат приложени към част от метафорите, напр. т.нар. визуални метафори, но задачата е да се приеме такава теория, която да интерпретира огромното разнообразие от метафори, такива с вербализирана тема и със скрита тема. Основните принципи в теориите се проверяват от гледище на функционирането на метафорите в езика и основно в поетичните текстове. Възприемат се тези идеи и подходи, които са близки до когнитивната семантика, напр. от теориите на А. Ричардс, Й. Левин, М. Бирдзли, П. Хенле, които акцентират върху т.нар. придвижване от десигнацията към конотациите в значението на метафорите. Лингвистичният аспект, изразяващ се в различаване на диахрония, т.е. възникване на метафорите, и синхрония, т.е. функционирането им в съвременните езици, позволява да се наблегне върху това, което прави изказването метафорично и това не е сравнението на обекти или изменението на значението, а точно съхранението на значението. Не във формата на метафората, която изпълнява предикативна функция и независимо дали приписваният признак е съществен или необичаен, тя си остава семантичен процес, а в интерпретацията е сложността на задачата пред адресата, който трябва да достигне до нея опосредствано. Той трябва да познава не само кода, но и да актуализира знанията за метафоричния носител, за присъщата му група конотации и не на последно място за широкия културологичен контекст на темата. От този аспект Д. Денчева преценява теориите, в които се подчертава комуникативната роля на метафората, както при създаването ѝ от говорещия, така и в разбирането ѝ от адресата. Комуникантите трябва да изминат няколко стъпки, за да бъде успешен речевият акт, изразен с метафорично средство. Възгледите на Т. Добжинска, Р. Майенова, А. Пайджинска се илюстрират с примери от българската поезия и с извънезикови знания, например за българските гори. Интерпретацията на артистичния метафоричен предикат се нуждае от допълнителни условия и смесен интерактивен подход от техники, чрез които се установяват темата, метафоричният носител и кохерентността на контекста. Когнитивният метод и компонентният анализ на значението се пресичат в теорията на профилирането (извеждането на определени семантични структури от когнитивната база) и във фасетния подход на А. Вежбицка и Й. Бартмински. Профилирането като процес, в който се селектират семантични характеристики от метафоричния носител, означава нарушаване на йерархията на семантичните компоненти и придвижване от периферията към ядрото на семи, които се превръщат в носители на метафоричното значение.
Прегледът на теориите за същността, генезиса, функциите и типологията на метафорите, поражда опасност от терминологичен безпорядък. Авторката не създава нови термини, прави обоснован избор за термини на компонентите на метафората (с. 8 – тема и носител и на с. 72 – трансланд и транслат, последните не са особено сполучливи за български). Това допринася за последователността и яснотата на описанието във втората част на труда. В нея лингвистичният фасетен подход се съчетава с отличното познаване на литературния текст и неговите български и полски преводи, така че авторката наистина успява да интерпретира „загадъчната емотивност на поетичните метафори“, като все пак признава (с.31), че колкото и прецизен да е анализът, в поетичните текстове делението на правилни и неправилни интерпретации на метафорите често е условно.
Изборът на структурни метафори за семантичната категория възраст не е случаен. Първо това е основна и универсална категория (или концепт) и второ метафорите, които я изразяват са първични, високочестотни и от преходен тип – функционират на границата между знака и артистичните тропи. Голяма част от тях са конвенционализирани и този процес продължава да тече в езиците. Точно това е интересно от лингвистичен аспект: как метафоризацията генерира полисемия, доколко речниците регистрират нови преносни значения. Напълно конвенционализирани метафорични изрази се превръщат във фразеологизми, но актуализацията може да извади такива единици от идиоматиката и да им върне метафоричното значение. Посочени са доста конкретни примери, илюстриращи тези процеси в трите славянски езика.
В описанието и съпоставянето на преводните пълни и непълни еквиваленти на метафорите се следват строго обосновани методологически принципи. Метафорите за възрастта са от три изходни концептосфери. Семантичният им анализ може да се посочи като пример за последователно проведен компонентен подход и профилиране. Изводите за общ метафоричен пласт в трите езика, за системност в концептуализацията на възрастта не изненадват, като се има предвид близостта между славянските езикови картини на света. По-интересни са новите метафори в преводите, деметафоризацията в някои от езиците, довела до полисемия, и доколко и как преводите запазват семантичната информация за метафоричните опори. Преводът като част от разбирането на метафорите разкрива нови смисли и конотации, които участват в тях или се стига до заместване с други лексикални единици. От една страна са различията в използваните концептосфери като време (дневен и годишен цикъл), растения и природни стихии, от друга вероятно са различията между трите езика в самия концепт за възрастта, но неговото описание и съпоставка не е обект на изследването.
В заключение посочвам оригиналността и принципната последователност в разработването на темата, изпълнение на поставените задачи и принос в лингвистичното описание на същността и функционирането на метафорите в поетичния текст.
