Уважаеми колеги[1],
Бих искала да започна своето изказване с думите на известния писател Салман Рушди „Свободата на словото е всичко. Тя е самият живот“. Свободата на словото е едно от основните човешки права, ценност на съвременното общество, която е гарантирана от редица международни харти и конвенции – тук ще спомена Европейската конвенция за правата на човека (член 10), Всеобщата декларация за правата на човека (член 19), Хартата за основните права на Европейския съюз (член II – 70, 71), Конституцията на Република България (член 37, 38). То е т. нар. обществено субективно право, с което свързано задължението на всеки човек да не възпрепятства никого другиго да изразява своето мнение. Въпреки че свободата на словото като изконно право е формулирана като общовалидно право, упражняването на тази свобода включва не само права, но и известни задължения. Това е изрично упоменато и в Европейска конвенция за правата на човека (чл. 10, ал. 2). Необходимо е да споменем и факта, че то спада и към т.нар. относителни права – при упражняването му се допускат и известни ограничения, обусловени и от основните права на останалите индивиди (за разлика от относителните права абсолютните права – т.е. правото на живот и т.н. – не допускат никакви ограничения). Не можем да не забележим, че в Европейската конвенция за правата на човека за свободата на словото има много по-голям брой лимитиращи клаузи, отколкото за което и да е друго човешко право и свободи, посочени в конвенцията (член 10, ал. 2 изброява много легитимни цели, въз основа на които свободата на словото може да бъде ограничена). Ограничаване на свободата на словото може да настъпи тогава, когато словото придобива израз на езикова агресия, например когато е в конфликт с други основни човешки права, най-вече правото на личен живот, на лична свобода, с правото на запазване на човешкото достойнство, на честта и доброто име, със свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието, евентуално със забраната на проява на дискриминация.
Днес много често сме свидетели на това колко често правото на свобода на словото се подменя с право да имаме агресивно езиково поведение, тъй като смятаме, че имаме право на всичко. Разбирането „аз имам право да говоря всичко“ и „кой пък ще ми каже на мене какво мога и какво не мога“ в областта на речевото поведение е характерно за нашето съвремие, но трябва да отбележим, че обществото ни започна да става чувствително към проявите на словесната агресия. Проявите на езикова агресия в публичното пространство като цяло не са ново явление, те винаги са били и част от политическия и журналистическия дискурс, а то далеч не само през последните десетилетия. Формите и проявите на тази агресия като че ли стават обаче все по-видими в днешния свят, където всяка информация в „глобалното село“ е достъпна за всички в реално време. Може би само ни се струва, че заобикалящият ни свят е изпълнен с много повече конфликти и непоносимост, които рефлектират и в езика ни, смятаме, че вербалното агресивно поведение става все по-интензивно и че неговите форми са все по-изкусни. Но по-скоро изключително се е увеличил и улеснил нашият достъп до проявите на езиковата агресия чрез информационния поток, в който се намираме, и можем да следим като в „пряко предаване“ агресивни типове поведения, отразени и със средствата на речта. Проявите на речева агресия стават постоянен елемент от езиковата практика на участниците в публичната комуникация, те са вече закотвени в речта на журналисти, политици и други обществени личности и като че ли укрепват позициите ѝ в речевото общуване, стигайки до ситуацията, че пряката речева агресия – т.е. обидата или оскърблението, е част от ежедневния журналистически и политически дискурс.
Поради това проблематиката на езиковото насилие, на вербалната агресия, на езиковата манипулация отдавна е в центъра на вниманието не само на лингвисти, но и на психолози, социолози, педагози, дори политолози, специалисти по маркетинг и реклама, етнолози. Може би е необходимо да уточним, че освен понятието езикова агресия, в лингвистиката, особено през последните тридесет години, се срещат и други понятия с почти идентично съдържание, напр. вербална, словесна, комуникативна агресия, езиково насилие. Много често във връзка с езиковата агресия се появява и друг термин, на който се обръща голямо внимание не само от гледна точка на лингвистиката, но и от всички хуманитарни науки, дори започва да бъде отразяван и в законодателството на редица държави, а именно език на омразата. Трудно е да се посочи ясно, да се определи какво е и какво не е езикова агресия, тъй като тя се проявява в толкова различни ситуации в човешката комуникация и под различни форми, Самото разбиране за това що е езикова агресия не е единно при всички лингвисти, дори психолози и специалисти от други области, тъй като не е възможно да се даде точна и изчерпателна дефиниция на това понятие и да се определят точните му граници. Но това, което обединява проявите ѝ, е целта да се унижи или обиди партньорът в дадената комуникативна ситуация. Речевата агресивност се проявява не само чрез езикови единици, свързани с грубо, жестоко, силово поведение (вулгарни думи, псувни, просторечие и груб жаргон), но в много силна степен и с налагане от страна на говорещия на свое речево (или по-общо – комуникативно) поведение, отказ от диалог, неумение да се слуша събеседникът. Дори можем да кажем, че езиковата агресия е действие, което замества физическата агресия, също така можем да я определим като форма на речево поведение, насочена към унижение, накърняване или умишлено причиняване на нематериални щети на отделни лица и дори на обществото като цяло.
Българското общество е изправено пред редица въпроси и проблеми, които нямат лесен и еднозначен отговор и решение, но трябва да се почертае, че това не са проблеми само на нашето общество, а на съвременния свят като цяло. Свободата на словото е ценност, чиито граници могат да бъдат интерпретирани субективно и всеки може да слага свои индивидуални граници на езиково поведение вследствие на обективната и субективната езикова реалност. Вечно актуалните теми на нашето съвремие са търпимостта на обществото и индивида към различното мнение и дали законовите регулации могат да бъдат гаранция в конфликта между свободата на словото и проявите на езикова агресия (и в частност на речта на омразата). От друга страна – дали налагането на политическата коректност в публичната реч (граничеща понякога с милитантност) няма да доведе в известна степен до ограничаване на свободата на словото? Ще можем ли да говорим свободно? Ще бъдем ли отново свидетели на конфликта цензура – автоцензура?
Тъй като започнах с цитат, посветен на свободата на словото, искам и да завърша с цитат на американския философ и лингвист Ноам Чомски, който много точно характеризира съвременното ни общество: „Колкото повече свобода на словото, толкова по-изтънчени методи за контрол“.
Благодаря за вниманието и пожелавам на българското общество никога да не губи свободата на словото и все по-рядко да се изкушава от примамките на езиковата агресия!
