Бих искал да започна изказването си с историята за слоновете в парка Пиланесбърг:
През 90-те година на миналия век, служителите в Национален парк Пиланесбърг, Могвасе, Южна Африка, открили, че смъртта на белите носорози се удвоявала и дори утроявала във времевия диапазон на няколко години, особено през 1992 г, 1994 г и 1996 г.
Това, което предизвикало смут и озадачило наблюдателите на парка най-много, била истинската причина за смъртта на носорозите. Те направили раздразващо откритие – реалните „убийци“ на застрашения вид бели носорозите били не кой да е, а съвместно обитаващите с тях парка внушителни слонове. Управата на Парка била озадачена, тъй като слоновете не били проявявали подобно агресивно поведение спрямо носорозите или към който и да е обитател на националния парк. От поставените камери в парка служителите успели да установят причината за намаляващата популация на белите носорози. Слоновете преследвали и убивали с невероятна жестокост носорозите. Гонели ги, докато ги стигнат. След това хвърляли камъни по тях с хоботите си, тъпчели ги с тежестта на цялото си няколкотонно тяло и ги пронизвали с бивните си, докато носорозите напълно издъхвали. Това бил един нетипичен феномен, абсолютно анормално поведение за слонове.
Това откритие изумило служителите в Парка. В своята загриженост те провели допълнителни изследвания и открили, че слоновете, обитаващи парка, всъщност са били транспортирани и прехвърлени в настоящия парк още когато били малки слончета. По-възрастните слонове от тяхното стадо не били прехвърлени заедно с тях. Причината за разделението на слоновете била чисто техническа – по онова време не знаели как се пренасят възрастни слонове на далечни разстояния. Необходимостта за прехвърлянето на малките слончета в парка Пиланесбърг била наложена от нуждата от регулация на популацията в съответната защитена територия. Единственият познат начин дотогава бил именно пренасянето само на малките слончета без техните родители.
Отделянето на малките слончета от стадото и конкретно от техните майки се оказало трудна задача. За съжаление се наложило майките слоници да бъдат убити пред очите на слончетата, бъдещите обитатели на парк Пиланесбърг. Една изключително тъжна история, която щяла да предизвика последици, за които никой от служителите на парка не е предполагал.
Това трагично събитие за малките слонове оставило трайна следа у тях. Те израснали без покровителството на по-големи слонове около тях като ролеви модели и по време на размножителния период, същите станали нетипично агресивни, и започнали да избиват носорозите без причина, с които досега безпроблемно споделяли територията на парка. За да се справят със ситуацията, служителите на парка решили да пренесат няколко зрели мъжки слона. Динамиката в парка веднага се нормализирала. Зрелите слонове успокоили по-младите и внесли ред, както и установили йерархия чрез авторитета си. След това случаи на подобна агресия в парка не били регистрирани.
Историята със слоновете и носорозите всъщност е много показателна и дори смея да кажа, приложима за динамиката на човешкия свят и в частност човешката комуникация и отношения. Тя разкрива няколко важни неща, които биха могли да ни послужат в процеса на търсене на причините за агресивното поведение и отношение в комуникацията ни един с друг. Тази история ни навежда на универсалния извод, че винаги има причина за необяснимото насилие или агресия в отношенията.
Моето лично убеждение е, че никой човек не се ражда ядосан, агресивен или в качеството си на насилник. Ние ставаме такива, „развиваме“ такива черти в характерите си, но тези качества не са ни заложени, не са в нашето ДНК. Всеки един човек има склонност към насилие, но не всеки става насилник – тук говорим за въпрос на съзнателен избор. Процесът на прехода на един индивид към агресия е постепенен, последователен и непрекъснат. Началото му бива поставено в най-ранните години на всеки човек, още като дете. Единствено познанието и разбирането за човешкото сърце и умишлена намеса може да стопират или неутрализират този процес, задкулисно разгръщаш се в дълбините на човека.
До това свое заключение съм стигнал, осланяйки се на десетките и дори стотици ситуации с хора, за които съм се молил персонално, и които съм консултирал в индивидуални срещи. В тези си близки срещи с реалността на вътрешния свят на човека, аз съм бил свидетел на процеса разрушителните аспекти на агресията у човека.
Винаги, без изключение, за дадено агресивно поведение има причина, мотив, „дразнител“, нещо, което води своите корени още от миналото. Може да намери израз в травмиращо събитие, ситуация, инцидент, насилие и прочие, факти от житейския свят на човека, които са оставили своя отпечатък в настоящето. Причина има – винаги.
Важно е да осъзнаем една фундаментална истина – никой не се ражда осъзнат насилник. Само ние сме способни да превърнем самите себе си в такива същества.
Човекът е социално същество, божие творение. Той е създаден с невероятна палитра от атрибути и способи, с които да борави в комуникацията си с другите себеподобни. Човекът не може да бъде сам, ние сме създадени да сме взаимносвързани. Невъзможно е да споделяме живота на Земята редом с другите, ако не комуникираме с хората около нас, да изразяваме какво ни наранява, какво ни радва, какво ни натъжава или какво ни обижда. Това са изконни човешки нужди, не по-малко важни от физиолигичните ни такива, така ние се свързваме един с друг и изграждаме близост.
Ето защо, начинът и предметът на комуникацията ни са от изключителна важност.
Общуването може да бъде осъществено чрез множество способи, познати на човека. Ние комуникираме с нашите думи, жестове, емоции, и отношение. Малко известен факт е, че основната част от комуникацията ни не е вербална, а с отношение, емоции, жестове и поведение, което наричаме невербална комуникация.
Някой някъде беше казал: „Това, което правиш, говори толкова силно, че не чувам какво казваш“. Нещата, които ни раняват най-дълбоко, понякога не са това, което казваме с думи, а това, което комуникираме, без да използваме езика като средство.
Не бива да забравяме, че комуникацията е невероятна възможност да споделяме с хората около нас това, което преживяваме, или това, което силно ни вълнува. Да изразим себе си и да разкрием неща, които са важни, значими за нас, да покажем себе си чрез мислите си, мечтите и премеждията на битието ни.
Комуникацията е възможност, шанс да демонстрираме отношение на любов, привързаност и благодарност. От друга страна, чрез начина на общение, ние можем да нараним, сринем или обезкуражим човека срещу нас.
Истината е, че всеки копнее да бъде чут и разбран. Това е дълбоката човешка нужда, която не може да бъде заглушена. Човекът, който усеща, че е чут, разбран, у него се заражда усещане за ценност, стойност и дори любов. Сякаш нашата същност като човешки същества бива не просто валидирана, но и издигната в ценност, приоритет.
Монетата обаче, има две лица – редом с тази изконна нужда за валидиране на „Аз-а“, с нуждата да бъдем разбрани, ние носим отговорност да комуникираме по правилния начин, използвайки умело способите за общуване, съобразно човешката стойност на околните. Особено в свят, в който все повече бива изповядвана философията: „Аз имам право да кажа, каквото мисля и не съм длъжен да се съобразявам с никого.“
Или с други думи, ние се фокусираме изцяло върху нашите права, акцентираме на това, което ни се полага, но сякаш забравяме за правата на околните, които са еквивалент на тези, за които самите ние претендираме и скандираме неуморно.
Всячески се опитваме да видим и да си обясним света на базата на нашите индивидуални и силно субективни оценки, представи и анализи. Страшно е, когато обективността за света около нас и реалната действителност намира израз единствено в нашата гледна точка, нашия мироглед като единствената правилна уредба на нещата.
Това е един твърде комплексен проблем, с който всички ние се сблъскваме ежедневно – идеята, че ние имаме необходимостта да живеем в общност, бива заменена с концепцията за себедостатъчността на индивида от „общото“, от „масовката“. Неспособността да осъзнаем за себе си, че ние сме част от нещо по-голямо от нас самите, и че всеки един от нас се нуждае от околните, за да може този свят да съществува, говори за дълбоката дисфункция на нашето общество.
Всички тези фактори рефлектират върху нашата способност да комуникираме правилно по един здравословен за гражданското общество начин. Повече от това, тази ни вътрешна дисфункция сякаш е осакатила човешките отношения, тъй като връзката, осъществявана чрез комуникацията, бива увредена.
Човекът комуникира, изразява това, което е в него, или, казано по друг начин, той по един първичен на пръв поглед начин, споделя и дори прави опит да наложи своето лично убеждение, субективна представа за света около себе си, а най-често и за хората.
Формирането на вътрешните представи и идеи за света около нас е бавен и продължителен процес. Както споменахме, той започва още в детските ни години, в семействата, в обществото от което сме част, в нацията в която живеем. Този процес е тясно свързан с изграждане, развиване на дадени вярвания и убеждения, които създават филтри в нас, чрез които ние започваме да пречупваме представата за хората и света, като генерализираме своите изводи.
Често проблемът на тези оценки е, че те са субективни отражения на вътрешни рани и болки, които изкривяват реалността и вредят на нашите взаимоотношения, а в доста случаи носят непоправими разрушения.
Без да е ни е необходима експертиза на психолозите професионалисти, можем да стигнем до заключението, че агресията е изкривената реалност за случващото се около нас, грешната интрепретация и отговор на сътресенията, част от динамиката на живота. Тя е накърненото чувство на справедливост, онеправдаността и нестихващия гняв, които комулативно намират своя апогей във враждебно, насилствено и потистническо поведение и желание да постигнем гласност и справедливост, наранявайки по пътя. Агресията е желанието да нараниш, да причиниш дискомфорт, страдание, болка.
Всички ние чувстваме и имаме разнообразна гама от емоции. Няма лоша емоция по дефиниция, има наранена емоция. Наранената емоция намира израз в изкривена представа за света около нас. Често пъти ние сме неспособни да открием и диагостицираме тази емоция у самите нас. Как се справяме с болката, как отговаряме на нараняването определя начина на нашата комуникация – интернализираме или насочваме навън към света около нас. Справедливата кауза или личната идея не ни дава правото да погазим човека срещу нас и да демонстрираме активна или пасивна агресия.
Дефинирахме агресията като феномен на човечеството към днешна дата, открихме нейните корени и разбрахме нейното влияние върху индивида и обществото, както и за съотношението ѝ с комуникацията. Нека разгледаме някои от основните причини, фактори, предпоставка за тенденциозно нарастващата агресия в комуникацията ни.
Причини за агресия в комуникацията:
Всичко започва от най-ранна детска възраст, в семейството.
1. Семейна култура. Каква е културата на комуникация в нашите семейства определя как ние ще се отнасяме с другите.
- Ако е враждебна и обвинителна, осъдителна, то ние ще формираме същия подход спрямо околните, съзнателно или несъзнателно.
И обратно, ако е приемаща и разбираща, ние ще имаме същото отношение към себеподобните.
- Ние се учим или придобиваме навиците на комуникация от нашите семейства. Ако семейната култура се характеризира с постоянно неуважение към другия, ще възприемем това за нормално. Това и ще предадем нататък „по поточната линия“.
- Нараненият човек наранява.
2. Фактори в семейството, които формират нашата представа за света, които на свой ред оформят нашата комуникационна етика:
- Смърт на родител в ранна възраст – чувство на изоставеност, самота;
- Неприсъстващ или отсъстващ родител – чувство на изоставеност и безсилие, водещо до агресия към другите; силно усещане за липса на принадлежност;
- Липса на свързаност, дистанцираност – усещане за хаос, което прераства в търсене на сигурност от различни външни източници и желание за контрол;
- Постоянни конфликти между родителите – формира усещане за гняв и безсилие;
- Липса на менторстване и индивидуална работа в насока как да изразяваме нашата раздразненост, без да нараняваме – реакционизъм и силна емоционална приповдигнатост в момент на конфликт;
- Безразличие към детето – гняв и болка – усещане, че то е нежелано; липсва на усещане за стойност и достатъчност у детето;
3. Свидетел на насилие или да бъдеш жертва на насилие.
- Физическо насилие над дете – хората, които са били физически насилвани, имат склонност да са агресивни към другите;
- Деца, които са били свидетели на насилие у дома, са по-склонни към агресия от същия аспект в своите семейства;
4. Натискът на връстниците като източник за агресия в младежките години:
- Влиянието на връстниците е друг източник за отключване на агресия в комуникацията. Това е един от най-трудните периоди за всеки тинейджър.
- Влиянието на връстниците е често подценяван фактор от много родители, но то е сериозен фактор за генериране на много напрежение и гняв;
- Този период е свързан с формиране на това кои сме ние и е болезнен, когато с нас се отнасят зле; в резултат ние можем да развием агресия и неспособност да изразяваме себе си, без да оказваме натиск върху събеседника ни;
5. Култура на агресия в обществото
- Промотиране на дисреспектиращо поведение чрез медии, музика, кино и т.н;
- Ултрас агитките;
- Несанкционирано вандалство;
- Толериране на липса на уважение към околните;
- Погазване на личността и човешкото достойнство;
6. Агресия към непознатото
- Базирано на страх и неспособността за налагане на контрол;
За да се освободим от агресията в нашата комуникация, ние трябва да се върнем назад към корените на това, което ни е формирало като личности. Без такъв честен и дори болезнен поглед на реалността за нас самите, ние несъзнателно ставаме част от средата, която тихомълком и негласно насърчава агресивното поведение.
Бих искал да завърша с една мисъл на Хенри Ноувен: „Да се научим да слушаме е много трудно, понеже се изисква много вътрешна стабилност от нас, която показва, че нямаме нужда да доказваме нищо чрез речи, аргументи или становища…Тези, които истински умеят да слушат, нямат нужда да натрапят своето присъствие. Те са свободни да приемат другите и да ги карат да се чувстват приети и добре дошли около тях“.
