В страните с парламентарна форма на управление, каквито са България и Украйна, представителите на народа във висшия законодателен орган – парламента, се избират от народа. Те се избират за определен срок и по презумпция работят за общото благо и в условия на прозрачност и отчетност пред избирателите. Тези обстоятелства обуславят необходимостта парламентаристите да потвърждават правилността на избора на своя електорат пред самия него, като изтъкват своята полезност като дейци за благото на тези избиратели, а и на целия народ. От това произтича и необходимостта да се полемизира с гледните точки на политическите опоненти и да се доказва, че именно дадената политическа сила и дадената личност като неин представител изразяват правилните и необходимите гледни точки, а гледните точки и предложенията на опонентите са неправилни и дори вредни за обществото. Тези полемики, водени както пряко от парламентарната трибуна, така и по други канали като извънпарламентарни изявления, интервюта и пр., често са агресивни на речево ниво в насоките и формите си. Логиката на подобно поведение е, че колкото по-яростно и жлъчно се критикува и осмива позицията на опонента (а значително по-често самият опонент), толкова по-основателна и заслужаваща доверие и одобрение е изразяваната от дадения представител на политическа сила позиция.
Необходимостта от съобразяване и моделиране на мнението на избирателите поражда една особеност на словесната агресия на политиците – при нея могат да се различават обект и адресат на агресивното речево поведение. Негов обект са непосредствено политическите противници, а адресат – този, който трябва да бъде впечатлен от словесните битки, в случая това е електоратът, от чието мнение за дейността на парламентаристите зависи присъствието им във властта. Така, езиковата агресия на политиците се използва не само в естествено присъщите на човешките отношения две посоки – като стратегия за нападение на противника и като начин за защита (което е всъщност еднакво като цел и резултат – нанасяне на поражение на противника), но и в трета – впечатляване на избирателите, за да се повлияе върху формирането на мнението им. При различните речеви стратегии обектът на агресията (конкретният политик или политическа сила) и адресатът на агресията (обществеността, електоратът) са в различна степен фокусирани и в различна степен на приоритетност поставени като мишена на въздействие, но винаги присъстват и двата.
С оглед на обекта на речевата агресия се откроява към какво е насочена тя. Със съжаление може да се констатира, че и в България, и в Украйна тя в много малка степен е насочена към защита на позиция, без да се накърнява нечие достойнство и чрез настойчива и аргументирана защита на дадена политическа теза. Най-често ставаме свидетели на агресия, която няма нищо общо със защитавана теза и заемана позиция, и на нападки, които нямат нищо общо с политиката.
Атакува се външният вид на опонента – той е дебел, грозен, прекалено много внимание обръща на външния си вид или пък не обръща никакво внимание на външния си вид, нечистоплътен е и други подобни. Особено груби са атаките, които се базират на личния живот на опонента и са извлечени от лични познанства между обекта и субекта на изказването.
Друга форма на атака към опонентите е причисляването им към определена група, към която се смята, че не е престижно да принадлежиш. В зависимост от ситуацията и степента на емоционална нестабилност на говорещия, опонентът му може да бъде нападнат по линия на неговия произход – може да бъде наречен „селянин“, или да да бъде използван груб израз, с който да бъде причислен към групата на хомосексуалистите, независимо от реалната му сексуална ориентация, като това се използва в негативен контекст. Друг начин на проява на езикова агресия чрез атака срещу личностни качества е да се атакува мъжествеността при мъжете или женствеността при жените. Най-тежката обида, която биха могли да получат мъжете в политиката, е да бъдат наречени „женчовци“ или с подобни думи, които подчертават липсата на твърда позиция по определен въпрос. Жените пък биват атакувани като „мъжкарани“, които са изгубили женственото в себе си в преследване на определена политическа цел.
Очакванията на обществеността към политиците са силно завишени. А когато тези политици са жени, за тях има още повече предразсъдъци и още по-големи изисквания. Дамите в политиката трябва да могат да се покажат едновременно и като добри майки, съпруги, домакини, и като перфектни професионалисти. Нерядко нападките срещу жените в политиката се основават на липсата на здраво семейство при тях. Ще напомня само прословутата фраза за „тишината в спалнята на Татяна Дончева“, с която неин бивш съпартиец се опита да се защити и изтъкна липсата на партньор до кандидатката за президент като аргумент в своя полза. Другата съществена прилика в политическата среда в България и Украйна, от която произтича сходство в словесната агресия от страна на и по отношение на жените-политици, е, че те все още са малцинство и на тях се гледа по-скоро като на украса, отколкото като сериозни законотворци или представители на изпълнителната власт.
С оглед на адресата на езиковата агресия може да се направи извод защо се използва тя. Агресията първо се формира на ниво мислене и едва след това може да бъде вербализирана или облечена в действия. Що се отнася до политиката, бихме могли да посочим, че агресията често пъти е заучена, нарочно търсена и обработвана като стил на поведение, както се изучават тънкостите на официалния дрескод. Специални школи към отделните партии обучават кадрите си какво и как да кажат, какви мимики и жестове е добре да използват или да отбягват. Наблюденията ни от кулоарите на българския Парламент показват, че върли политически противници, които сипят един върху друг обиди от парламентарната трибуна, всъщност се държат като добри приятели в парламентарното кафе и по коридорите на Народното събрание. Това свидетелства, че „опорните точки“, както популярно се нарича общата партийна позиция и аргументите за нейната защита, вероятно се прилагат и при агресивното поведение на политиците, в това число и на жените. И че агресивното говорене в политиката не е просто неволно проявление на мисълта, а търсен похват за уязвяване на политическите противници, чрез което се защитава дадена теза, постига се привличане на съмишленици или симпатизанти, увличат се хора, които се впечатляват от подобен тип поведение.
В крайна сметка всяка публична дейност на парламентаристите има за основна цел легитимиране на упражняваната от тях власт. Това се отнася в частност до агресивното им речево поведение, което е основна съставляваща на тези им усилия.
На базата на наблюденията върху стила на говорене на политиците в България и Украйна и употребата на езикова агресия в речите, които произнасят от трибуната в парламента, в ефира на медиите или в социалните мрежи, открихме определени стратегии, които са общи при депутатите в България и Украйна и позволяват да се формулират три типа оратори. Тези типове са аналогични за двете държави и имат свои представители във всяка една политическа сила, представена в Народното събрание и Върховната Рада. Важно е да се отбележи, че всяка от набелязаните стратегии, както и всеки от типовете оратори, проявяват доминиращи черти, които позволяват тези типове да бъдат очертани, но рядко се проявяват в чист вид.
1. Стратегия на скандала
Стратегията на скандала е изключително ясно отличима стратегия при политиците и в България, и в Украйна. Ораторът, когото приемаме да наричаме скандалджия, е този, който използва агресията като отдушник на емоциите си, без да се съобразява с мястото и времето, в което това се случва. Това е най-първичният тип оратор, който в най-малка степен проявява умисъл при агресивното си поведение, и за него можем да кажем „просто си е такъв“. Скандалджията проявява спонтанна агресия, за която вече споменахме, че е непланирана, спонтанна реакция на определен дразнител. Най-често в ролята на дразнител влизат политическите опоненти със свои изказвания или текстове, записани в проектозакони. Агресивното говорене на депутата-скандалджия можем да характеризираме според проявата му като директна активна вербална агресия, при която човек може да заплашва, да ругае, да прави обидни забележки, да сгълчава, да упреква, да унижава, да се подиграва, да се присмива, да дразни. Крайната цел на директната активна езикова агресия е да стресира жертвата, да ѝ причини тревожност и/или да удари по самочувстието ѝ. Такива прояви можем да квалифицираме според целта им като враждебна агресия, проявена като нападение, но би могла да е и заплаха. Стратегията на скандала е насочена предимно към обекта на агресията (конкретната личност) и едва на второ място към адресата (обществеността).
Всички тези характеристики можем да открием в речта на оратора-скандалджия, както в българския, така и в украинския парламент. Наблюденията ни показват, че той е и най-склонен към прояви на физическа агресия, които обаче неизменно са предшествани от вербални заплахи. Типичен пример за реализация на стратегия тип „скандал“ е изказването на Олександр Вилкул, в което той нарича опонентите си „уроди“: „Послание към менталните уроди… Вие сте не просто вандали, а жалки страхливци...“. В категорията „скандал“ попадат и голяма част от изказванията на Волен Сидеров, особено от зората на политическата му кариера: „...Там има една проститутка, която беше играчката на най-различни мутри през годините – Мария Игнатова се казва, която сега се опитва да иронизира нашето поведение…“
В групата на скандалжиите от българска страна можем да включим Волен Сидеров, Спас Гърневски, Веселин Марешки, Мая Манолова от времето, когато беше депутат, но и по-късно, наблюдавайки кандидаткметската ѝ кампания през есента на 2019 г. Начело на украинските скандалджии със сигурност бихме поставили лидерът на Радикалната партия Олег Ляшко, при когото обаче освен спонтанна агресия, откриваме и голяма доза театралност, тоест бихме могли да го отнесем към всяка една от следващите групи оратори. Освен него в групата на украинските скандалджии ще поставим Юлия Тимошенко и Надия Савченко, както и Владимир Парасюк и Юрий Левченко.
Приликите в стратегиите на ораторите скандалджии в Украйна и България са далеч повече от разликите между тях. Това е нормално да се очаква, тъй като в тази група се включват именно хора, проявяващи враждебен тип агресия, която има много сходен механизъм на действие не само при различните хора, но и при животните. Основната разлика между българския и украинския скандалджия освен в езика, разбира се, е честотата, при която езиковата агресия преминава във физическа. Наблюденията ни показват, че депутатите в украинския парламент доста по-бързо преминават от думи към дела, тоест от езикова агресия към физическа – бутане, дърпане и юмруци в парламентарната зала или в залите за заседания на парламентарните комисии. Това явление не беше чуждо и на българския парламент в годините на прехода, но не се наблюдава в парламентарната зала след 2014 г.
2. Стратегия на провокацията
Вторият тип стратегия на езикова агресия, която можем да формулираме, ще наречем провокация. Целта на този тип стратегия е да се предизвика агресивна реакция от страна на опонентите. Провокаторът е тип оратор, който можем да отличим в парламентите и на България, и на Украйна. В тази група се включват политици, които владеят агресията си и я използват само тогава, когато знаят, че ще извлекат полза от нея. Този тип оратор рядко проявява агресия в публичните си изяви спонтанно. Тоест при тях говорим за режисирана агресия, която се развива по определен сценарий, обикновено предварително подготвен от самия политик или със съдействието на специалисти от партията, към която той принадлежи. Тези особености позволяват да се заключи, че по вида на преследваната цел тази стратегия въплъщава по-скоро инструментална агресия (агресия, която се използва не е просто, за да уязви опонента, а за да постигне по-висша цел), насочена предимно към адресата (обществеността, електората, доколкото цели дискредитиране на определена личност и/или политическа сила), но постигаща целта си чрез обекта на агресията (конкретната атакувана личност). Агресията, характерна оратора-провокатор, в зависимост от проявите си, е директна пасивна и индиректна активна езикова агресия.
Директната пасивна езикова агресия е отказ да се отговаря на другия, или пък изобщо да му се говори. Този вид езикова агресия се среща далеч по-рядко от активната както при украинските, така и при български политици през периода 2014–2018 г. Най-често директната пасивна езикова агресия се използва в случаите, в които е неудобно да се отговори на даден въпрос. В тези случаи поговорката „Мълчанието е злато“ се използва най-често в политическата практика, често съпроводена от изречения като: „Думите ви нямат нужда от коментар“, „Нямам намерение да коментирам лъжи“ и други подобни. Много често избягването на отговор на въпроса става чрез задаване на контра въпрос, който обикновено съдържа в себе си нападка към опонента. Най-често това се случва в дебати на живо между управляващи и опозиция. В тези случаи опозицията пита управляващите защо не са решили даден въпрос, а най-честият отговор на управляващите е да попитат опозицията защо не е решила същия въпрос, когато е била в управлението. Примери за подобен тип агресия има и в българската, и в украинската политика.
Индиректната активна вербална агресия се изразява в разпространяване на клюки за другия или така нареченото „вадене на мръсни ризи“. В тази група бихме могли да причислим и така наречения „черен политически пиар“, чиято цел е не да изтъква качествата на дадена личност или партия, а да подчертава недостатъците на друга. Един от примерите за подобен тип агресия е скандалът, в който Надия Савченко беше обвинена в подготовка на атентат в парламента. В България най-емблематичният пример са разследванията на депутата Елена Йончева за роднински назначения или ходатайстване от страна на министри и за купуване на апартаменти на изключително занижени цени, които граничат с подарък от страна на определена фирма, от високопоставени личности в управляващата партия.
Провокаторът рядко си позволява да изпада в крайности като употреба на нецензурни думи и изрази. Обикновено съдържанието на агресия в речите на този тип оратор е внимателно подбрано и предварително дозирано, за да не преминава границите на обществено приемливия тон.
В групата на провокаторите в българския парламент спадат, освен Елена Йончева, Цветан Цветанов („Но когато вие искате само да рушите и само да създавате напрежение в обществото, това под една или друга форма не ви прави чест. Но това е ваше право и това е вашият профил на поведение, който демонстрирате, откакто имате сегашния си председател на БСП“), Цвета Караянчева („Нормално ли е независимият президент Радев да не отиде на КСНС, а да отиде на вашия пленум?“), която обаче в ролята си на редови депутат имаше случаи на изпускане на нерви и повишаване на тон, заради което може да бъде причислена и към групата на скандалджиите.
В групата на украинските провокатори влизат Юлия Тимошенко („Президентът пусна всичките си кучета. Който ме напада, то е за да пази този корупционен режим и Порошенко“), която, както и Цвета Караянчева, можем да отнесем в по-ранните моменти на политическата ѝ кариера към групата на скандалджиите, Александър Шевченко, Елена Бондаренко, Александър Турчинов, Олександр Вилкул, който с изказването си на руски език от трибуната на украинската Рада за малко не предизвика ръкопашен бой в парламента, и други.
И тук, както при скандалджиите, разликите между българските и украинските оратори са минимални и се отнасят най-вече до темите, които се дискутират в рамките на речите на провокаторите. Приликите са далеч повече, а именно – предварително подготвена стратегия за нападение на противника, в която липсват или са сведени до минимум изрази, включващи обиди, ругатни и нецензурни думи, атака, която е предварително обмислена, цитиране на факти, които се използват за уязвяване на даден политически опонент с цел дискредитирането му или подриване на доверието в партията, към която той принадлежи.
3. Стратегия на манипулацията
Манипулацията е третият обособен от нас тип стратегия, която е много сходна с провокацията. Двата вида стратегии обаче се различават по крайната цел, която си поставят. Ако целта на провокацията е да бъде уязвен противникът, като се предизвика ответна реакция и евентуален агресивен отговор, то манипулацията е стремеж да се нападне противникът по начин, който да не остави възможност за ответна реакция. Тоест, в зависимост от целта, която преследва, манипулацията е типичен инструментален тип агресия, насочен преди всичко към адресата на агресията.
Различни са и степените на емоционалност в речта на ораторите, с които си служат двете стратегии. Манипулаторите са и много по-образни при изказванията си и много по-рядко изпускат гласа си и повишават тон повече от това, което е необходимо, за да подсилят изказването си. Това са най-изкусният тип агресивни оратори, затова и се срещат най-рядко и в българската, и в украинската политика. Най-често манипулаторите заемат лидерските позиции в партиите, към които принадлежат, а ако не са председатели на партията, то са хора, много приближени до лидера, които биват използвани като говорители на дадената партия.
Манипулаторите се стремят да привлекат към себе си и да убедят в собствената си теза колкото е възможно повече хора. Дори в по-голяма степен от провокаторите избягват употребата на директна агресия и изрази като обиди, ругатни, думи с двойно значение, нецензурни изрази, тъй като изпускането на подобни изразни средства би могло да отблъсне, а целта им е да привлекат максимален брой поддръжници. Манипулаторите обикновено играят с тона си – повишаване и понижаване, артистични са при представяне на речта си, характерно за тях е насищане на изказването с отрицания на тезата, срещу която застават и наблягане единствено на положителните черти на тезата, която защитават. Тоест основният тип агресия, която можем да открием в речта на манипулаторите, е индиректната пасивна вербална агресия – типът агресия, при който се укрива дадена информация – в случая предимствата на тезата, срещу която се изказват, и недостатъците на тезата, която защитават. Тук отново трябва да направим уговорката, че оратор, когото можем да причислим само и единствено към една от трите групи, за които говорим, няма. Всички в дадени моменти преминават през някой от другите два типа оратори. Манипулаторите обаче много рядко влизат чрез тона си в групата на скандалджиите и обратното, докато много често провокаторите се изказват като манипулатори, валидно е и обратното – оратори, които са предимно провокатори, влизат в тона на манипулаторите. Явлението е абсолютно аналогично в българската и в украинската политическа среда. За да бъде манипулатор, ораторът трябва да има сериозна политическа история и солидно образование, най-често политиците, които влизат в ролята на оратори манипулатори са преминали редица вътрешнопартийни или външни обучения, по време на които са обучени как и какво да говорят, както и какви са жестовете, с които да придружават речта си. Манипулаторите са универсалното оръжие на партиите, което обаче всички използват много пестеливо. Те не се хвърлят да защитават яростно най-наболелите обществени въпроси. Когато става дума за проблеми от подобен характер най-често се изказват скандалджиите. Провокаторите са тези, които се пускат в действие, когато е необходимо да се разбунят духовете в обществото, а манипулаторите са тези, които действат методично на принципа на китайската капка – с чести изказвания, но с агресия в малки дози.
Ако искаме да дадем чист пример за манипулатор в българската политика, то това би бил лидерът в сянка на ДПС Ахмед Доган. От българските депутатите, които са действащи народни представители в периода 2014–2018 г., манипулатори можем да наречем Корнелия Нинова („...за обвиненията за симпатизант, член, та вече и зам.-министър на Костов, можете да се обърнете към г-н Борисов, който за подобни обвинения вече отговаря в съда. Поговорете си с него какви са последиците от подоби твърдения за него, за да не се нареждате до него“) (която обаче често влиза и в ролята на провокатор), Цветан Цветанов, Кристиан Вигенин. Един от изкусните манипулатори в украинската политика е Юлия Тимошенко, макар често да се изявява и като провокатор. С натрупването на политически опит обаче тя все по-често успява, без да обиди директно, да внуши идеята си за лошите „други“ („Унищожиха банките, а Фондът за гарантиране на влоговете е оглавяван от партньор на Порошенко. Активи за 448 милиарда са оценени за 99 милиарда. Разликата кой ще я вземе? Кой ще заработи 300 милиарда и повече?“). В групата на манипулаторите можем да поставим и хора като Олена Сотник, Антон Геращенко и др.
БИБЛИОГРАФИЯ
Мартинова 2009: Мартынова, Ю. А. Анализ коммуникативных стратегий в общественно-политическом дискурсе. // Изв. Саратов. ун-та. Новая серия. Сер. -Социология. Политология-. 2009. Вып. 2. Т. 9.
Мацумото 2012: Matsumoto D., Hyisung C. Hwang, The Language of Political Aggression San Francisco University, 2012.
Миланов, Сталянова 2012: Миланов, В., Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012.
Миланов, Сталянова 2014: Миланов, В., Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици. София: Парадигма, 2014.
Михайлова 2016: Михайлова, Б. Агресията като модел на поведение, Електронен ресурс: http://psiholozi.com, последно посетен 02.2018.
Петренко 2014: Петренко, В. Методи на влияние на политическия език. Електронен ресурс: https://elibrary.ru/, последно посетен 12.2018.
Попов 1999: Попов, Х. Човешката агресия, София, Color Studio, 1999.
Фром 2003: Фром, Е. Анатомия на човешката деструктивност, София, Захарий Стоянов, 2003.
Узаничева, Ю. Стратегии на езикова агресия в парламентарната реч на България и Украйна, дисертация, 2020.
