Съществена е причината да се отдели внимание на темата за правописните особености в „Книга за писма“ – раздел от авторското съчинение на Стоян и Христо Караминкови „Диплография“ (1850), в който са публикувани образци на 53 търговски писма. В ръководството по двустранно счетоводство (диплография) авторите съветват да се отдели измежду всичките десет книги[1] такава, в която да се преписват „неизмѣнно“ всички писма. В края на всеки месец изпратените и получените писма трябва да се сравнят, за да се увери търговецът дали има „несгрѣшены въ дневнѫ-тѫ книгѫ“ суми и правилен баланс. Следователно това преписване, дори да не е буквално, е било начин за разпространяване на писмените норми на реалните писма, вероятно създавани по въпросните образци и съобразени с правописа им, между търговци от различни градове. Тези градове дори са посочени в образците и са вероятно реални, тъй като братя Караминкови имат богат опит – семеен и личен – в търговската дейност[2]. Кореспонденцията е между търговци от Шумен, Варна, Свищов, Търново, Стара Загора, Сливен. За реалното разпространение на „Диплография“ се получава богата информация най-вече от списъка със спомоществователите, от който се вижда, че книгата, респ. образците, „покриват“ доста голяма българска територия с повече от 540 екземпляра. Освен посочените градове, това са Русе, Лом, Габрово, Троян, Тетевен, Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Котел, Копривщица, Панагюрище, Сопот и др. Практически това е почти цялата българска езикова територия с изключение на някои по-слабо развити тогава икономически области. Нещо повече: съчинението е било доста популярно сред цариградските български търговци, които са от най-различни места; то дори е използвано като учебна литература[3]. Това обстоятелство предполага, че разпространението на правописните и езиковите норми на книгата, станала настолна за дълго време сред българските търговци, е широко. Това, от своя страна, е упражняване на влияние, което въздейства в някаква степен върху формирането на правописно-езиковите норми в новобългарския книжовен език в средата на 19. в. От важно значение също така е и фактът, че написаното удовлетворява не тясно филологически, а чисто утилитарни нужди, което кореспондира с догадката, че езикът е най-близо до реално употребявания, до естествената комуникация, прекарана през филтъра на специфичната дейност на българските търговци, повечето от които са високо образовани. Търговското им поприще задължава да владеят поне говоримо няколко езика, отлично да се ориентират в положителните науки; те пътуват много, речевото им поведение е гъвкаво; пасивно или активно са диглосни.
Средата на 19. в. е особена в книжовноезиков аспект. Новобългарският книжовен език е все още в етап на формиране. Почти е настъпило единомислие по въпроса за структурната тъкан, в основата на която ще се вплетат правописно-езиковите норми, на които предстои – днес знаем – дълго време да варират под формата на различни модели. Ето защо проучването на правописните и езиковите особености на всеки документ от калибъра на този писмовник[4], какъвто реално е „Книга за писма“, е принос към изясняването на този сложен и траял половин столетие процес.
От биографиите на двамата братя се знае, че не са изкушени филологически. Това е тяхната единствена книга. Образците за писма в нея нямат личен характер, те не разкриват душевността на пишещите, нямат отношение към интимния им живот. Те практически са първообразът на един аспект от бизнес кореспонденцията и с това именно са ценни днес като документ.
За да се добие представа от езиковата подготовка на Ст. и Хр. Караминкови, би трябвало да се погледне състоянието на учебното дело в тогавашния Калофер. Стоян[5] – по-възрастният брат, вероятно е тръгнал на училище около 1835 г., а Христо[6] – около 1839 г. Следователно интерес представлява периодът от 1835 – в килийното училище в Калофер преподава на съмнителен гръцки „някой си хекимин билярин грък, Михалаки“ (Начов 1990: 190–191). На следващата година обаче се появява чумна епидемия, училището се разтуря, самият даскал се разболява и умира. След известна пауза в школното образование на калоферци през 1839 г. в училището идва известният карловец Ботьо Петков. Две години по-късно с препоръките на вуйчо си протосингел Кирил Нектариев и на любимия си учител Райно Попович заминава като стипендиант в Одеската духовна семинария[7].
Когато през 1843 г. се връща в Калофер, Ботьо Петков веднага е назначен за учител. Български език преподава по Богоровата граматика от 1844 г. Делото на живота му е съграждането и откриването през 1848 г. на второ, много по-голямо от първото класно мъжко училище, в което, естествено, става учител[8]. Н. Начов нарича новото училище „неговото царовище“ и твърди, че „по онова време рядко имало учители като него у цяло Българско“ (Пак там, с. 213). Учителстването на Ботьо Петков е ера в образователното дело на Калофер. Има солидни основания да се смята, че братя Караминкови са били негови ученици, тъй като Н. Начов специално отбелязва: „Плеядата после просветени калоферци и предприемчиви търговци в Цариград (курсив мой) и другаде са все негови ученици“. А „Дядо Паничков твърди: „От 1840 до 1850 г. по-видни ученици в Калофер бяха: Теню (Стоян) и Христо на Дима Караминков…“ (Пак там, с. 216). Следователно може да се предполага, че на младите Караминкови е бил преподаван правопис най-вероятно първо по Бероновия буквар, по Неофитовата, а след това с голяма доза сигурност по Богоровата граматика.
Даскал Ботьо, както с обич популяризират името му тогава, обаче не е пасивен учител, който сляпо се придържа към съществуващата учебна литература. Още през 1849 г. той се включва в диалог с други книжовници на страниците на „Цариградски вестник“ под наслов „Щогодѣ за едно всеобщо Българско Правописанiе“, в който взема отношение към използването на двата ера. Опирайки се на писмената норма на старобългарския език[9], както и на други езици и особено гръцкия, той посочва, че етимологическият принцип в употребата им трябва да е водещ (Петков 1848: 4). Вероятно Б. Петков е споделял идеите си още по време на учителстването си в Калофер, а авторитетът му на просветен и мислещ ментор е бил достатъчен, за да зарази с тях по-изявените си ученици, между които на първо място се споменават чорбаджи-Димовите синове.
Двама изследвачи на житейския път на братя Караминкови посочват още едно важно обстоятелство – че единият от тях, вероятно Христо, учи и при Найден Геров в Пловдив и Копривщица френски език (преди 1849 г., когато заминават за Цариград, отварят кантора в Балкапъ хан и завършват диплографията) (Капралова 2013; Русев 2015). Знае се, че Б. Петков и Н. Геров са били в активни колегиални и приятелски отношения още от пребиваването си в Одеса. След 1846 г., когато Н. Геров се връща и се установява като учител в Копривщица докъм 1850 г., той преподава български език също по граматиката на И. Богоров. Най-значимите му творби до 1849 г. са поемата „Стоян и Рада“ (1845) и „Извод от физика“ (1849). Последната е била определено четена от Караминкови, тъй като в предговора към диплографията може да се прочетат няколко реда, които кореспондират с част от предговора на учебника по физика: „Языкъ употрѣбихме простъ и вразумителенъ колкото бѣше възможно: трудихме ся, нъ не можахме да отбѣгнемь нѣкои чужды рѣчи, които нѣмаме на нашь языкъ, потврьдены до сега отъ нѣкое всеобщо употрѣбленiе, затова понѣгдѣ употрѣбихме тыя рѣчи, както гы и слушаме въ разговора да ся приказвать“. Както Н. Геров се стреми да пише „просто“, така и Караминкови претендират за прост и разбираем език; както авторът на физиката се опасява, че няма на български „особени няколко речи“, така и създателите на диплографията се извиняват за чуждите речи. Сходствата обаче спират дотук, защото и най-беглото сравнение между графиката, правописа и езика на двете творби показва, че Караминкови имат друг подход, много по-тясно кореспондиращ с идеите на Б. Петков.
***
На този образователен фон – като се има предвид общуването на братя Караминкови с учители с висок професионален и творчески престиж, прегледът на графиката и буквения състав в счетоводното ръководство тук се прави в сравнение с граматиките, по които братята са се обучавали в Калофер, както и с представите за правопис на Б. Петков.
В бр. 70 от 29 окт. 1849 г. те публикуват в „Цариградски вестник“ обявление за отпечатването на диплографията. Още първото изречение съдържа мотива за написването ѝ: българският търговец „нѣма на свой языкъ потрѣбнѫ-тѫ наукѫ“. В него изтъкват, че съчиненото от тях ръководство „на Българскый языкъ“ има за свои читатели както търговците, така и учениците, които ще се отдадат на търговското поприще. Братята издават и местонахождението си – известния Балкапъ хан в Цариград, където е била кантората им. Диплографията е завършена навярно там на 15 февруари 1850 г., когато е датиран предговорът ѝ. Отпечатването се извършва следователно след посочената дата, когато стопанин на вестника вече е Александър Екзарх. В едно от писмата си до Г. С. Раковски Хр. Караминков уточнява, че са издали диплографията, „като си платихме кирията на настоятеля му (Ал. Екзарх, бел. моя), той (Богоров, бел. моя.) кога беше оставил Цариграда“ (по Спасов 2000: 188–189).
Първото, което прави впечатление, е, че съчинението на Караминкови е набрано с гражданска кирилица. Импулс да я използват следователно те не получават нито от Богоровата граматика[10], нито от Геровия „Извод от физика“, още по-малко от граматиката на Неофит, ако са я ползвали. Всъщност с черковнославянска кирилица ще се печатат книги и до по-късно – дори сродни по характер, напр. преводът „Тръговско рѫководство“ от Анастас Гранитски (1858 г.); а граматика, отпечатана с граждански шрифт, ще се появи също през 1858 г. – това е „Основа за блъгарска грамматика“ на Йоаким Груев. Може да се предположи, че братята калоферци съвсем умишлено избират гражданската азбука. Тя – не само кирилицата, но и латиницата – за възрожденския читател и особено за онзи, който чете на руски или на западноевропейски езици, вече не е непривична. Нещо повече – тя носи семантиката на европейското, на въжделения модел за подражание, на модерното, дошло с индустрията и културата на Европа, на което търговското съсловие, към което принадлежат, е проводник.
Азбуката в диплографията, респективно в „Книга за писма“ (КП), съдържа 35 букви: освен всичките съвременни 30, Караминкови използват и графемите ѫ, ѭ, ѣ, i, ы. Вижда се, че съставът ѝ е същият като в „Първичка българска граматика“ с едно изключение – липсва буквата ѧ, вместо която Караминкови си служат с я. Тя замества и етимологичното йотувано а. Това може да бъде обяснено с навици от обучението им; употребата ѝ има давност и популярност – въведена е в българския вариант на гражданската азбука още от Ан. Кипиловски[11], използва се в буквения състав на „Цариградски вестник“. Същото следва да се отбележи и относно буквата й, която редовно присъства в текста на „Диплография“.
Съвкупността от правописни норми, към които се придържат Ст. и Хр. Караминкови, се отличава със системност и логичност. Редките отклонения са несъзнателни, допуснати по инерция, а може би грешки на словослагателя.
1. Част от нормите в техния труд не изразяват отношението звук~буква – те имат отношение към писането на краесловните ерове, към употребата на главни букви, към слятото, полуслятото или разделното записване на някои думи и форми.
1.1. Краесловните ерове ь и ъ се пишат във всички случаи, в които думата завършва на съгласен звук както в практиката на всички възрожденски книжовници (с няколко изключения). Малкият ер ь се използва в няколко случая. Най-напред – глаголните форми за 1 и 3 л. мн.ч. в сегашно време винаги завършват с малък ер, напр. дрьжять (КП, с. 2)[12], бѣлѣжять (с. 3), осрѣбримь (с. 1) сигоримь (с. 2), щемь да ся постараемь (с. 6). Единствената форма в повелително наклонение също е оформена така – виждь (4). Естествено ь е завършекът и на съществителни и наречия, в които исторически е присъствал, напр. чясть, благодарность (с. 2), помысль (с. 6), милость (с. 8), скърбь (с. 13), подпись (с. 16); днесь (с. 1) по нѣкогажь (с. 14).
В представки и корени на думи ъ и ь основно се пишат на етимологичното си място, напр. съдружество (с. 1) съдрьжява, въспрiехѫ, по тьнко (с. 2) съберѫть (с. 13), събранiе-то (с. 6), извънъ (с. 12), както и в съчетанията с бившите сонантични [р] и [л]: дрьжять, ще ся побрька (с. 1), ся трьсил (с. 5) побрьзайте, сврьшихме (с. 7), издльжявать (с. 15), търговець-тъ (с. 13). На места авторите ги смесват, което говори за изкуствеността на правилото и за затруднения при вземането на решение как да се запишат новите форми и думи.
1.2. Наблюдението показва, че по-особеното при писането на главни букви може да се отнесе към семантично-стилистичния принцип на употребата им, при който се отбелязва уважителното отношение към адресатите на писмописеца. В многото примери за обръщение личните и притежателните местоимения във 2 л. мн.ч., отнесени както към един адресат, така и към повече, са записани с главна буква, напр. честный Ви отговоръ (с. 1), поздравляваме Вы и остановаме / На заповѣди-ты Ви (с. 16), Ваши Слугы (с. 2), Ваши Доброжѣлателе (с. 13). Видно е и че самоназоваването на фиктивните писмописци (Н. Константиновъ и Съдр.) също е заслужило главна буква. Двамата автори записват по този начин доста други думи и съчетания, номиниращи титли, стоки, транспортни средства, документи, парични единици, професии, длъжности и др. важни за тях обекти, напр. отъ Г-на Дима Ивановъ (с. 15), Господаре (с. 2), Пченицѫ (с. 7), Камыка (с. 3), Гемiѭ-тѫ на Капит. С. Маргаритовъ (с. 5), Пароплувъ (с. 2), Полицѫ де-Карикѫ[13], Мѣнителници, Групъ[14] (с. 2), Гр. (гроша) (с. 17), Бакѫрджiи (ОП, с. 1). Може да се каже, че записаните с главна букви думи изобилстват.
1.3. Друга правописна особеност в „Книга за писма“ се отнася до полуслятото, разделното или слятото записване на някои форми и думи.
1.3.1. При полуслятото оформяне най-напред по многобройност трябва да се посочи записването на членните морфеми, напр. въ рядъ-тъ (с. 1), бѣлѣтъ-тъ (с. 2), правдинѫ-тѫ (с. 3), Заповѫдь-тѫ (с. 3), порѫчянiе-то (с. 2), познайнство-то (с. 1); врѣмена-та (с. 1), срьдца-та (с. 3), цѣны-ты (с. 1), разноскы-ты (с. 3). Това записване е широко практикувано – в употреба е напр. още в Бероновия Рибен буквар, в учебници като Фотиновото „Общое землеописание вкратце за сичката земля“ от 1843 г., препоръчано е в граматиката на Иван Богоров и в редица учебници и други произведения до 1850 г. Изключение прави кратката членна морфема, която се пише слято с името от мъжки род – падежя (с. 1), Града (с. 13) и др.
1.3.2. Полуслято се записват и относителните местоимения. Може би Караминкови са взели пример от облика им в литературата, в която е осъзнат произходът на морфемата -то от показателното местоимение, сходен с произхода на членните морфеми – напр. коѭ-то (с. 14), какъв-то (с. 16). Много често обаче ги записват и слято: които, което (с. 1), когото (с. 2) – вероятно по примера на Богоровата граматика. Различното записване на относителните местоимения е добър пример за колебанието на възрожденските образовани ползватели на книжовния език, когато е трябвало да решат детайл като този.
1.3.3. Възвратноместоименната частица у Караминкови стои отделно от глагола независимо от позицията ѝ спрямо него, напр. принудѣваме ся (с. 1), трудихме ся (с. 3); ся купать (с. 4), ся трьсил (с. 7). За сравнение може да се посочи, че по същия начин, записвана като сѧ или са, частицата е отделена от глагола в Бероновия буквар и Богоровата граматика. Впечатлението не се нарушава от намерените в „Книга за писма“ две отклонения: видися (с. 4) и отговарямеся (с. 14), може би резултат от словослагателска грешка.
1.3.4. Следва да се посочи и съкратеното записване на титлата гоподин/ господа, които редовно в обръщенията на образците са с дефис: Г-нъ и Г-да. Безизключителното им записване по този начин придава деловитост на писмата още в началото.
2. Отношението звук~буква е съществен аспект от правописните особености. Това са норми, които отразяват фонетичната страна на езика на Ст. и Хр. Караминкови[15]. Това са употребите на някои букви – ѣ, я, ъ, ь, ѫ, ѭ, и, ї, ы, както и на съчетанията, наследили бившите сричкотворни [р] и [л], правописа на някои представки и др.
2.1. Подобно на преобладаваща част от книжовниците в средата на 19. век, Караминкови пишат буквата Ѣ на етимологичното ѝ място, напр. посрѣщнете (с. 2), осрѣбримь (с. 5), человѣкъ (с. 13), бѣлѫ (с. 1), голѣмѫ (с. 2), рѣчены-ты (с. 2), по-добрѣ (с. 2), двѣ-ты (с. 2), нѣкоѭ (с. 1). Отклоненията са много малко и издават стремеж за подвеждане към етимологичния принцип, особено в онези думи, които не са домашни или са нови като бѣлѣтъ-тъ (с. 2) от френски например, или едѣка[16] (с. 5) от турски. За произношението на ѣ може да се съди от случайни „грешки“ като надеждѫ (с. 1), уверенiе (с. 5), или всякаквы (предг., с. 1), всякога (ОП, с. 4), които издават произношение на наследниците на ѣ, подчинено на централнобалканския диалектен тип, където попада Калофер. С диалектната принадлежност на авторите не може да се обясни единственият облик некоѭ (с. 5), който може да има различния обяснения.
2.2. Писането на буквата я е навсякъде, където някога в думите е имало йотувано а, а в някои случаи и на наследници на малка носовка ѧ. Така се обясняват например облици като щемь яви (с. 13), щете да залягате (ОП, с. 3); клитиката ся[17], Имя (с. 16), врѣмя (с. 2) (но и врѣмена-та, с. 1) или языкъ (предг., с. 1).
2.3. Според преобладаващия етимологичен принцип, залегнал в основата на правописния модел у Караминкови, буквата за гласна след бившите меки [ж], [ч] и [ш] е я или ѭ. Примерите за тази особеност изобилстват: ся научяваме, ще утѣкчяваме, обычяте (с. 1), порѫчяме (с. 5) печяла[18] (с. 13), нашята и нашѭ-тѫ (с. 2), Вашя (с. 8), вашѭ-тѭ (ОП, с. 2), дрьжя (с. 17) – но и можахме, слушаме (с. 3). Видно е, че „мекостта“ е припозната само пред [а] и [ъ], но не и пред [у] – напр. Шуменъ (с. 1).
2.4. Двата ера ъ и ь, както и буквите нейотуван и йотуван юс – ѫ и ѭ, също имат етимологична дистрибуция. Двата ера (когато не са в краесловие) и двата юса имат фонетично съдържание [ъ] и почти навсякъде се появяват там, където е било мястото им в старобългарския език. Това се доказва от примери като ще ни задлъжите (с. 7) търговець-тъ (с. 13), ся трьсил, дрьзновенiе (с. 2) дрьвено (ОП, с. 5), бѫдѫть (с. 4) порѫчянiе-то (с. 2), ся съберѫть (с. 9). Видно е, че авторите следват „еровскиiй атъ пѫть“ (Петков 1848: 4), предпочетен от любимия им учител.
Колебание при избора на буква за [ъ] се вижда от записването на турската дума Бакѫръ (ОП, с. 1), където ѫ не е оправдан етимологично.
2.5. По подобен начин се употребяват и трите букви за означаване на [и] – и, ы, i. Примерите го потвърждават: языкъ (предг., с. 1), Камыка (с. 3), помысль (с. 6), обычяя (с. 12), по-нуждны-ты (с. 1), ны правите внимателны (с. 3). Графемата i се появява единствено пред буква за гласен звук: въспрiеме (с. 1) прiятелю (с. 5), Гемiя-та (с. 6). Най-често буквата се среща в суфиксите -ие и -ние: съгласiе-то (с. 1), здравiе (с. 13) или прѣброенiе-то, издлъженiе (с. 6).
2.6. Измежду континуантите на бившите сричкотворни [р] и [л] преобладават еднопосочните ръ/рь и лъ/ль – т.е. както в старобългарския правопис: дрьжи (с. 1), заврьшимь (с. 2), дрьзаемь (с. 5), ся трьсил (с. 7), връзъ (с. 1); задлъжите (с. 2), нѣма да продлъжяваме (с. 16), издлъженiе (с. 6). Не са рядкост обаче и метатезите, напр. усьрдно, вьрху, търговiѭ-тѫ (с. 1) прѣвьрли (с. 5), ся наскърбихме (ОП, с. 5); дълга (с. 1), ще да испълняваме (с. 5).
2.7. От правописните правила изпъква фонетичният облик на представките из-, раз-, без-. Примери за това са искривы, са испратать (с. 4), исто-то (с. 3), от които е видно, че иссе пише пред буква за беззвучна съгласна, а в останалите позиции е из-: изврьшите (с. 1), издльжявать (с. 15), ся изгубила (с. 14), ще излезе (с. 12). Същото решение е в сила и при представката раз-, напр.: расправять (с. 2), биле раскѫсаны (с. 4); разумѣвайте (с. 9), разболѣ (с. 16), разноскы-ты (с. 3). Една форма обаче – разсѫждава (предисл., с. 1) – подсказва, че може би се осъзнава идеята морфемата да се пише еднообразно.
2.8. В писмовника рядко се намира редуцирано записване на гласни. Един от примерите е учистенiе (с. 5). Терминът, който означава ʼбаланс, равносметкаʼ се среща няколкократно и навярно е записан така, за да се различи от очистение със значение ʼпречистванеʼ. Срещат се няколко примера за подмяна на и с е: прѣстигне, прѣключенѫ-тѫ (ОП, с. 4), бѣлѣтъ-тъ (с. 2), испълне (с. 17), Сенило (с. 3). Примерите с хиперкоректност подсказват, че авторите осъзнават диалектния характер на редукцията и нейната неуместност в правописа.
2.9. Елизиите са по-скоро изключение; намерени са два примера за изпускане на [в] – се (с. 9), зима (с. 3, 5) – и един на [х]: прѣвьрли (с. 5). Всичко това свидетелства за високата интелигентност на братя Караминкови и отличното владеене на нормите на преподавания от Б. Петков български език.
***
Прегледът на правописните особености в „Книга за писма“ показва, че не е налице строго следван модел. Все пак може да се изтъкне, че те издават старателно следван етимологичен принцип, внушен от учебниците, по които Караминкови са обучавани в Калофер, както и от идеите на учителя си Б. Петков. Ортографичните особености в съчинението са част от континуума, довел до формиране по-късно на Пловдивския, Шуменския, Търновския и Дриновия правописен модел.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Видни български родове:
7.12.2021 [http://www.gtrees.net/individual.php?pid=I19670&ged=tree1].
Капралова 2013: Капралова, Н. И ще господарува мъжът ти над теб. Архив на Елисавета и Христо Караминкови. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Николова 2019а: Николова, Н. „Книга за писма“ от Стоян и Христо Караминкови – образец за търговска кореспонденция от 1850 г. // В: Доклади от Международната годишна конференция на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ (София, 14–15 май 2019 г.). Ваня Мичева, Диана Благоева, Сия Колковска, Татяна Александрова, Христина Дейкова (отг. ред.). София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 146–152; 4.02.2020 [https://ibl.bas.bg/wp-content/uploads/2019/05/Sbornik-s-Dokladi_kor.-I-restr.pdf].
Николова 2019б: Николова, Н. „Диплографiя или какъ ся дрьжять търговскы книгы“ (1850) от братя Караминкови – предварителни бележки. // В: Рада и приятели. Сборник в чест на проф. д-р Радка Влахова. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 275–284.
Начов 1990: Начов, Н. Калофер в миналото. 1707–1877. Фототипно издание. София: Земиздат.
Петков 1848: Петков, Б. Щогодѣ за едно всеобщо Българско Правописанiе. // Цариградски вѣстникъ, А, № 20, 16 окт. 1848, 4.
Русев 2015: Русев, И. Търговските дири на казанлъчани през Възраждането. Историческо експозе. 2015. 05.03.2019 [https://www.zakazanlak.bg/retro-8/trgovskite-diri-na-kazanlchani-prez-vzrazhdaneto-1833].
Спасов 2000: Спасов, Д. (Неозагл. бележки). // В: Диплография или как се държат търговски книги. Фототипно издание. София, 188–189.
