На проф. д-р Венче Попова
– за възкръсналите възрожденски спомени от родния Свищов
1. За книжовноезиковата и правописната ситуация през 20-те – 30-те години на 19. век
Втората четвърт на 19 в. е важен период в историята на българския книжовен език (БКЕ), в който се решават значими за по-нататъшното му развитие въпроси. Ранната ни възрожденска интелигенция, в голямата си част духовници или възпитаници на килийното образование, е свързана със старата писмена традиция: черковнославянския (чсл.) език; т.нар. книжовен език на народна основа на все още живата дамаскинарска книжнина; славянобългарския книжовен тип, еволюирал през десетилетията и проявяващ се в различен „формат“ – с по-архаизирани форми или с форми, клонящи повече към говоримата реч, но във всички случаи, поради променената комуникативна среда, тези разновидности са доста отдалечени от „простия“ език от втората половина на 18. в. Поради многообразието в писмената практика (съчетаване на елементи от двете основни изходни системи – говоримата реч и кодифицирания чсл. език), възниква кардиналният въпрос за характера на книжовния език (на традиционна или на говорна основа).
От една страна, продължен е примерът на П. Берон, или новобългарската линия на осъвременяване, на онародняване на БКЕ, а от друга, продължава, но търпи промени и славянобългарската писмена практика, в която се очертават два варианта: 1. по-силно архаизиран eзик или 2. по-близо до говоримата реч. Наблюдава се неуреденост и по въпроса за графичното отбелязване на българските фонеми[1]: срещат се буквени знаци от различни азбучни системи, като основната е чсл., която се използва и в книгопечатането. Но в нея, от една страна, има излишни (синонимни) букви, които съответстват на една българска фонема, от друга – липсват отделни графеми за специфични звукове, напр. [ъ], като двата ера (ъ, ь) се използват само в краесловие без звуково съответствие; в трети случаи дадената буква няма еднозначно фонемно съответствие (ѣ, ѧ) и др.
Преди появата на периодичния печат[2], който става трибуна на филологическите разисквания, през 20-те–30-те години се разчита преди всичко на метатекстовите послания в предговори, послеслови или бележки в издаваните книги, както и размяна на идеи, споделени в епистоларната практика. Те са източник на ценна информация за филологическите представи и езиковите възгледи на авторите, а също и за актуалните езикови въпроси в разглеждания период. Така например в Брашовския книжовен кръг за първи път се поставя въпросът за замяна на чсл. азбука с гражданското писмо и за опростяване на правописа[3] (А. Кипиловски), което предполага модерни методи в светското образование, съобразени с изискванията на новото време: прагматичност, достъпност, бързо и лесно усвояване на знанията. Също за първи път, далеч преди оживените езикови дискусии в средата на 19. в., сe поставя въпросът за „правоглаголанието“ (правоговора) и за съответстващото на всяка буква произношение (А. Кипиловски), както и за буквения състав (В. Ненович). За първи път се изтъква и проблемът за писменото отбелязване на фонемата [ъ] в българската азбука (П. Берон избира ă, П. Сапунов ā, а В. Ненович е първият, който въвежда в буквара си[4] буквата ѫ за отбелязване на [ъ], като изтъква нейния символен характер – знак на българщината) (Иванова 2012: 107, 115).
Със сигурност Хр. Павлович (ХП) е бил запознат с езиковите дискусии и със самата практика по онова време. И макар дълбоко свързан с чсл. език (цялото му обучение в манастирска среда минава под знака и символа на православието – чсл. книжнина), но като човек на новото време той прави прагматичен избор – много по-удобната за целите на образованието гражданска азбука, с която отпечатва основната част от книгите си.
2. Графични и правописни особености на „Писменник общеполезен“[5]
Както е известно, в книгопечатането в началото на 19 в. се използва чсл. азбука, която има превес в писмената практика до 50-те години. Новата нейна разновидност – гражданската/просветителската азбука[6], се появява за пръв път в българското книгопечатане в началото на 30-те години и първият, който оценява предимствата ѝ и я използва в „Аритметика или наука числителна“,
1833 г., а и в почти всички свои книги, е ХП. Просветителското писмо в сравнение с чсл. азбука е значително еволюирал вариант: освободена е от излишните графеми, надредни знаци за съкращения (титли) и придихания, лишени от звукова стойност. Изоставено е отбелязването на ударението в думите и числата се въвеждат с арабски цифри, а не с букви, както е в чсл. писмо. Дори двете издания на „Грамматика славеноболгарска“ (1836 и 1845)[7] не са отпечатани със същинския чсл. шрифт, а с опростен вариант, близък до гражданския, с което авторът показва отново усета си за прагматичност и модерно мислене.
Ако в графиката и особено в правописа на първите три отпечатани книги на ХП се опитаме да потърсим някакъв модел, трудно бихме го открили по простата причина, че до 1835 г. липсва кодифициращо средство на българския език, където освен азбуката се дават и съответните правила за употреба на буквите[8] (двете граматики – на Неофит Бозвели, Е. Васкидович и на Неофит Рилски) са издадени в същата година, но те се появяват на бял свят след подготвения вече за печат текст на ПО[9]. Наличните буквари от този период и предлаганите азбуки (на П. Берон, 1824 и на В. Ненович, 1826), с които започва обучението на учениците (както и цялата тогавашна книжнина), са отпечатани с чсл. азбука, от която ХП се отказва, и видимо книгите му нямат връзка с усложнената им буквена система поради концептуалните му различия по отношение на азбучния състав – особено що се отнася за буквара на В. Ненович, който включва старобългарските букви (ѫ и ѭ)[10] и правилата за тяхното използване).
Предмет на разработката е анализ на графичните и правописните особености в книжовния идиом на Хр. Павлович в „Писменник общеполезен“[11]. Темата е актуална, тъй като липсва пълно лингвистично изследване на този паметник[12], вкл. и на графичните и правописните му особености (в отделни разработки са извличани по-скоро примери). Анализът ще допринесе за изясняване на някои недооценени приноси на автора в книжовноезиковите процеси през Възраждането. Самият автор в предговорите на издадените си в 1835 г.[13] книги – „Писменника“ и „Разговорник греко-болгарски,“ не взема отношение по правописни и езикови въпроси, които да ни дадат отправни точки в анализа, така че характеристиката на графиката и правописа ще бъдат направени въз основа на емпиричния материал. Това ще способства и за по-нататъшното изследване на съответните фонетични и граматични особености на писмения идиом на ХП – въпроси, които ще бъдат предмет на следващи публикации.
Онова, което отличава отпечатаните помагала на ХП от останалите български книги през 30-те години на 19. в., е, че той пръв въвежда в тях гражданската азбука. Неслучайно авторът избира Кралската сръбска типография в Белград за отпечатване на книгите си, тъй като тя разполага с гражданския шрифт. Неговата първа книга „Аритметика или наука числителна“ (1833) не само е отпечатана с този шрифт, но и правописът, с който си служи авторът, е доста опростен: изхвърля краесловните ерове (оставя само ь в абсолютно краесловие, когато трябва да обозначи мекостта на крайната съгласна фонема). Буквеният състав е значително намален в сравнение с този на чсл. азбука. Използва също само някои от включените в гражданската азбука чсл. (стб по произход) буквени знаци: ѣ и і на етимологичните им места (но не във всички позиции), две букви за фонемата е – тясно и широко: е, є, а също буквите ипсилон и тита (ѵ, ѳ) в гръцки заемки.
След изключителния интерес, който се проявява към неговата аритметика, ХП продължава тази практика и в двете си по-късно издадени книги Писменникът и Разговорникът, също отпечатани с гражданска азбука[14], а правописът им, сравнен с Аритметиката, е почти идентичен[15]. Връзката за това може да се търси както във вече апробирания модел, така и в обстоятелството, че трите книги са издадени на едно и също място – Княжеската печатница в Белград. Близък е и с правописа на другите книги на Хр. Павлович от 40-те години (Царственик и Баснословия Синтипи философа весма любопитное, 1844, Изгубеное дете и др.).
В двете издания на граматиката си – Славено-болгарска грамматика (Будим, 1836, Белград, 1845) ХП представя азбука в по-усложнен вид (особено във второто изд.), но тя не покрива в пълнота чсл. писмо, а също така е употребен чсл. шрифт, но в осъвременен и опростен вариант – без надредни знаци, с букви по стил доста близо до гражданските[16].
В Писменика (а и в Разговорника) ХП използва азбука, чийто състав се състои от 34 букви: а, б, в, г, д, е (в два варианта – тясно и широко є), ж, з, и (в три варианта – осмично и, десеторично i, ы), й, к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ъ, ь, ю, я, а също ѣ, ы, в единични случаи џ [дж]. На места – само при сръбски лични имена (за автентичност) в някои от писмата, са използвани съответните сръбски букви ћ, ђ. Сравнена с чсл. азбука, се вижда, че в ПО буквеният състав е доста опростен (липсват синонимните букви ѹ, ꙋ; ї, ѵ, а също ѧ, част от гръцките букви – ψ, ω и съч. ѿ) също отсъстват.
Графиката и правописът в ПО красноречиво говорят за основата на книжовния идиом на ХП, който в основата си представя югозападните български говори в съчетание с умерено присъствие на чсл. елементи. Правописът е смесен по характер – наред с етимологичните написания съдържа и фонетични, отразяващи реалното състояние на говоримата реч.
2.1. Етимологичният принцип се прилага при писането на двата краесловни ера (без звукова стойност), съобразени с писмената традиция: ъ след твърда съгласна: и ь след мека: подлогъ, сосъ 3[17]. (В Аритметиката, както беше отбелязано, авторът допуска само малък ер). Палаталността на съгласните в краесловие се отбелязва с ь в думи, завършващи на исторически мек съгласен: обичь 30, вещь 46, знаешь 40, пъть 37; в съществителни със суфикс -тель: учитель 42; в абстрактни имена от ж.р.: смерть 31, младость 38. прiятель, обычашь 10.
2.2. Буквеният знак на старата ятова гласна (етимологично ѣ) внася единство в писмената практика, скривайки фонемната си двоякост, която се проявява в говоримата реч чрез различните си наследници в отделните наречия: в западните като [e], а в източните [ ҆а] или [e] в зависимост от фонетичните условия. Пишейки ѣ, авторите обикновено се водят по изговора на родните си диалекти (якав/екав или само екав). Според нормата на чсл. език фонемното съответствие на етимологичния ѣ е [e] лѣто, а неетимологично [ ҆а] се пише със знака на малката носовка ѧ – ѧзыкъ, свѧтый. ХП обаче не включва в азбуката си ѧ, а следва естественото произношение в югозападните говори и пише език или чсл. изговор на ѧ [҆a], съответстващо на буква я: святый.
ХП си служи с буквата ѣ, като я пише на етимологичното ѝ място: в кореновите срички: мѣстно, вѣсть 12, хлѣбъ 62, бѣдни VII, лѣтно 4. В тези случаи има фонетично съответствие между чсл. и югозападните говори ѣ > [e]. Има и изключения, но рядко, като на мястото на етимологично ѣ се пише просто е: место VI, 3 (но и мѣсто 5), големъ VII, редко, лева 63, щеха 50. Рядко се среща ѣ и в косвени падежни форми: и ще быдешь себѣ 20, молящи вы теплѣ 21. Като цяло преобладават примерите, в които е отразено западното екане, характерно и за родния му дупнишки говор).
За филологическата подготовка на ХП можем да съдим и от факта, че той пише определителния член за мн.ч. при имената с е (-те), а не с ѣ, каквато норма използва П. Берон, а след него А. Кипиловски, В. Априлов и редица други автори (при липса на етимологично основание).
3. Фонемата [и] се отбелязва според традицията с три графеми: и, i, ы:
3.1. Десеторичното i се използва в суфиксите -iе, -нiе на отглаголните съществителни: привѣтствiе 2, безчестiе, злощастiе 36; почитанiе 26, извиненiе 37, посѣщенiе 38; в позиция след мека съгласна и пред гласна – [а], [е]: хiллiадо 12, прiемете 15, Архiєреи 29; при съществителни от ж.р. с окончание -iя: тiтлографiя; в разширената форма на прилагателни, причастия и лични имена след мека съгласна: почтенѣйшiй 12, общiй 1, Димитрiй 10. В останалите позиции се употребява осмичното и. На мястото на гръцкия ипсилон ѵ между две съгласни също се пише i: Метафiзика 14, Хрiстосъ 26.
3.1. Спазва се традиционният правопис, като ы се пише в кореновите срички: сынъ 24, быдоха 53, мысли 1, обычай 60; в разширената форма на окончанието при прилагателни, причастия и някои видове местоимения[18] след твърда съгласна: прелюбезный 23, священный-а 28, а след мека – i: человѣческiй, сичкiй-о 15; в косвения падеж на имена от м.р. и ж.р.: ще вы четимъ пары-те; на все совѣты-те ми 15.
4. С традицията е свързано и правилото прилагателни и страдателни причастия, завършващи на -ен и -нен, да се пишат с двойни съгласни: блаженный 30, уреченный 17, странны 1, долговременно 42. В единични случаи двойно нн се пише и при страдателни причастия на -ан: показанна-та любовь 23, писанно показанiе 49.
5. Под влияние на писмената традиция ХП не изписва еровата гласна между звучен и сонорен съгласен: добръ, моглъ 24, одръ, чернъ, болезнь 30.
6. При представките важи етимологичното правило крайните фонеми да се пишат със звучни съгласни, ако следващата съгласна също е звучна или е стар сонант: воз-, израз-: вознамѣрихъ 1, возрасть 34, извлече 63, разлученiе 30, раздѣляватъ VI. Съответно пред беззвучна фонема се пише вос-, ис-, рас: воспрiя 10, испиталъ 42, испи 11, расписанiе 55. Ако обаче след з следва беззвучният ѝ корелат, представката раз- остава без промяна: разсипе 63, а представката без- винаги се пише със з независимо от фонетичната ѝ дистрибуция: безчестiе 36, безкъщна 63, безмятежно VI.
7. Тъй като в новобългарската граматична система се появяват съществени изменения, които го отдалечават от чсл. eзик, съответно и от правописа му, в книжовната практика възникват нови правила, каквото е и правилото за полуслято, разделно или слято писане на отделни части в думите (несъществуващи в чсл.).
Поради все още неосмислената граматическа същност на членните морфеми като част от строежа имената, местоименията и причастията във възрожденската книжнина се наблюдава колебание (пишат се слято, разделно, или с дефис). ХП избира полуслятото писане, като членът се отделя от думата с дефис и обикновено се пише след краесловния ер – за м.р: умъ-а, родъ-а 35 или непосредствено след крайната съгласна: подлог-о, торговец-о VI, придобыток-о[19] 53. Това се отнася и за членните морфеми за ж.р и ср. род, както и за мн.ч., които се отделят с дефис: своя-та, нихна-та 30; злато-то 35; ученiя-та 36, вѣчны-те 31. Възможно е правилото да е възприето от П. Берон.
С дефис се изписват и относителните местоимения за отделянето на компонента -то: кое-то, кого-то 30, коя-то, кои-то 20.
Слято се изписват глаголите с възвратноместоименната частица се, когато е в постпозиция според чсл. правопис: собиратсе, раздѣлисе V, состоисе IХ, исполнисе 24; и разделно, когато е пред глагола: ако се случи 10, много се трудеше 18.
Степените за сравнение при прилагателни и наречия се пишат разделно: по голема VII, най голема 31, по многу IХ, най многу 50.
8. ХП не винаги следва дословно чсл. правописни правила, понякога ги модифицира или ги пренебрегва.
8.1. От една страна, с оглед на чсл. традиция, той си служи с графемите тясно и широко е, є = [е], като є се употребява самостоятелно в спомагателния глагол съм в 3 л. ед. ч. – є и в начална позиция на думите: єдинъ, єй (нея). Противно на чсл. правило за употреба на широко є само в начална позиция, ХП пише буквата и в края на думата след гласни: надѣєсе, прочеє, настоящеє 18, ученiє 15, а тясно е – само в средата на думата (в чсл. е се пише в средата и в края на думата).
8.2. Друго отклонение от чсл. традиция е употребата на голямата ерова гласна – ъ със същинската ѝ звуковата стойност – още една сполучлива находка на ХП[20], до която българската филологическа мисъл достига след десетилетия. Това се наблюдава в думи със застъпници [ъ] от ѫ: пъть 37, мъжко VII, безкъщна, къща 63; и ъ от стб. Ъ в групите ър-, ъл-, които имат постоянен характер: потърси 37, търгнемъ 37, дърва 58, надължа 63. Всички тези примери говорят за изпреварващото мислене на автора по въпроса за отношението звук – буква. С въвеждането на тези правила ХП доближава книжовния си идиом до естественото произношение в югозападните и говорите от източен тип.
8.3. В ПО са регистрирани редица други случаи, в които ХП се стреми към реално отразяване на говорните особености. От повече от десетте наследника на праславянските групи *tj и *dj в югозападните диалекти, все още пазещи и старите континуанти шт, жд, ХП избира именно тях (с буквено съответствие щ и жд, в отделни случаи и с џ [дж] ), отразявайки тази специфична за българския език фонетична особеност и в ПО: вещь, вещи 50, нуждни 32, нуждно, пренужденъ 33.
В образците на писмата са използвани спорадично букви от сръбската азбука при лични имена с оглед запазване на автентичността на името: ђ, ћ: М. Краинићъ 26, Iордаки Iовановић. Минимален е броят и на примерите с буквения знак џ за означаване на африката [дж]: маџарски 51, Куюнџи, Теодоръ бояџи[21] 48 (но също и господжа).
9. При употребата на главни букви се забелязват системно въведени правила.
Началното изречение на всяка част от писмовника, както и началото на някой по-важен абзац започва с удебелен инициал – стара традиция, характерна за ръкописната книга и възприета в книгопечатането. Изцяло с главни букви ХП изписва краткото заглавие на Писменика, заглавията на основните части, своето име след послесловието, основни термини като ВЕЩЕСТВО, ВИДЪ, заглавията на отделните глави, заглавията на частите, реквизитите на писмото, названията на документи, класификацията на видовете писма, обръщенията в текста на писмата, имената и фамилията на хората, сакралните имена и названия. За открояване на заглавията, при имената на адресанта и др. буквите се пишат с разредка.
Сравнена с други книги от същия период, употребата на главни букви в ПО не изглежда по-различна, но прави впечатление, че текстовете са наситени с повече главни букви от съвременните стандарти, което е повлияно главно от чсл. традиция, а също и от чуждоезични книги, в някои от които съществителните се пишат с главни букви. Впечатление прави фактът, че в писмата редовно се употребява учтивата местоименна форма за 2 л. мн.ч. (вы, віе, ваш) – знак за уважение към адресата, която обаче се пише най-често с малка буква. Известно изключение се прави в обръщенията към духовни лица: Вашему преосвещенсту 29, Ваши молитвенницы 23.
10. Съкращенията в ПО засягат най-вече уточняващите думи в авторския текст: прч. (прочие) 14, титли: Г: (господин), познати институции: Княж. С. Т. (Княжеско-Сербска типография), парични единици цванц. (цванцове), гр. (грош) мъс. (мъсърска) 57, като последните две се употребяват най-вече в писмата образци. В тях понякога вместо пълните имена се пишат само инициалите.
По начина, по който конструира правописа си ХП, можем да го определим като промислен, със съзнателно търсен баланс между двата принципа – етимологичния, чиито правила създават системност и устойчивост, и фонетичния, който представя звученето на „природния“, живия език.
***
Обзорът и анализът на графичната и правописната система на ХП показва новаторското мислене на видния педагог, който, в един ранен в историята на БКЕ период, приема предизвикателството и проправя пътя на гражданското писмо, много по-удобно и лесно за усвояване. За онова време това е не само новаторска проява, но и смело решение и рисковано начинание, като се имат предвид несъстоялите се предишни опити за въвеждането му в българското книгопечатане. Но той оценява редицата предимства на новото, светско писмо – премахнатите излишни графеми, разновидностите на отделни букви, на надредните знаци (придихания, титли и ударения), които нямат по принцип звукова стойност, отбелязването на числата с цифри, а не с букви, както е в чсл. азбука. Всички тези качества на просветителското писмо предполагат редица бъдещи ползи в образователния процес: рационалност, икономия на време с оглед улесненията при писането на буквите, удобен за четене шрифт, което, според учителя, ще доведе до добри резултати.
Като вещ в професията си педагог той подкрепя правилната стратегия правописът да следва правила не толкова сложни и избира ръководни начала, клонящи към по-либерален, славянобългарски по тип правописен модел. Запознат с пъстротата в писмената практика, авторът се придържа към някои установени вече правила, които осигуряват единство в правописа – още едно предимство в неговия подход. И като класик застава зад традицията, чрез която се постига подреденост, нормираност и по-високо, „совершенно“ стилово равнище, затова не допуска в писмената реч да се отразяват елементи от „простия слог“ като редукцията на широките гласни, промяната на звучните съгласни в определена дистрибуция в думите, в представките и в краесловие. В основни линии следва традицията при употребата на главни букви и в пунктуацията. Добър познавач на чсл. правопис, той и тук показва новаторство, като понякога прави промени и създава собствени правила (замества гръцките букви с букви от гражданската азбука, добавя ситуативно графеми с оглед на запазване на автентичността при имената.
Новаторската му правописна концепция с избора на гражданската азбука го освобождава от многобройната чсл. буквена система, натоварена с допълнителни надредни знаци. Това е една от причините правописът в ПО, който се гради върху отделни правила, свързани с традицията, да е много по-олекотен, дисциплиниращ с повторяемостта на възприетите норми, и което е най-важно – почти без вариантност, за разлика от правописа на други автори от този период. Това прави написаното в книгата лесно за усвояване и не случайно, както сочат отзивите, тя се радва на интереса на читателите.
Получил признание и авторитет сред учениците си и сред образованите среди, авторът на тази полезна книга е могъл да влияе върху ползвателите, а и върху насоката на тогавашните книжовноезикови процеси: съществуващата през този период имплицитна кодификация е въздействала както върху практиката, така и върху теоретичните схващания по общофилологически и езикови въпроси. „Писменникът“ наистина се превръща в ръководство „общеполезно“ за всеки българин „от кой да е чин и возраст“ и десетилетия наред служи за издигане на писмената култура на българина през Възраждането – една от съкровените мечти на заслужилия свищовски учител.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Иванова 2012: Иванова, Д. История на новобългарския книжовен език. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2012.
Мирчев 1975: Мирчев, К. Правописният въпрос през Възраждането. // Литературна мисъл, № 6, 1975, 73–79.
Попова 1994: Попова, В. Българската стилистика до 50-те години на ХХ век. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Русинов 1981: Русинов, Р. История на българския правопис. София: „Народна просвета“, 1981.
